№ 405
гр. Пловдив, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно търговско дело №
20245001000458 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 235/21.05.2024 г. по т.д. № 11/2023 г. на ОС-
Пловдив в неговите части, с които е отхвърлен предявеният от „А.**“ООД-с.Т.
против „З.к.У.ж.“АД-гр.С. иск по чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата над 7 000 лв. до 48 198,32 лв. (т.е. сумата 41 198,32
лв., която е разликата от исковата сума 48 198,32 лв. минус платената в хода
на производството по делото пред окръжния съд сума 7 000 лв.), която сума
48 198,32 лв. включва 30 000 лв. главница, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди (болки и страдания), присъдени с решение
по гр.д. № 16 822/2020 г. на РС-Пловдив, 12 608,32 лв. законна лихва върху
главницата за периода от 19.03.2019 г. до 9.05.2023 г., когато главницата
окончателно е била платена, и 5 590 лв. съдебни и деловодни разноски по гр.д.
№ 16 822,2020 г. на РС-Пловдив, и е осъдено дружеството „А.**“ООД-с.Т. да
заплати на „З.к.У.ж.“АД-гр.С. сумата 300 лв.-възнаграждение за юрисконсулт.
Жалбоподателят „А.**“ООД-с.Т. моли решението да бъде отменено в
обжалваната негова част като незаконосъобразно, неправилно по
съображения, изложени в жалбата от 1.07.2024 г., и да бъде постановено от
1
въззивния съд решение, с което предявеният от него иск да бъде уважен за
сумата 41 198,32 лв. Като ищец по спора предявява пред окръжния съд иск с
правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 459,ал.1 и ал.3, вр. с
чл.438,ал.3 от КЗ, вр. чл.16 от Наредбата за задължително застраховане на
работниците и служителите за риска „Трудова злополука“ за осъждане на
ответното застрахователно дружество да му заплати сумата 48 198,32 лв.,
представляваща сумата, която дружеството-ищец общо е заплатило като
работодател на Х.Б.С. на това лице, в полза на бюджета на съда и на адвокат
Б.Я.Ц. в изпълнение на влязлото в сила решение по гр.д. № 16 822/2020 г. на
РС-Пловдив, която сума 48 198,32 лв. включва сумата 30 000 лв. главница,
присъдена по предявения частичен иск за обезщетение за претърпени от
Х.Б.С. неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на трудова
злополука на 19.03.2019 г., сумата 12 608,32 лв. законна лихва върху
главницата за периода от 19.03.2019 г. (датата на настъпване на деликта) до
9.05.2023 г. (датата на окончателното изплащане на главницата) и сумата 5 590
лв. съдебни и деловодни разноски в полза на бюджета на съда (за ДТ и
експертизи), на Х.Б.С. и на адвокат Б.Я.Ц. като пълномощник на Х.Б.С., и
която сума 48 198,32 лв. дружеството-ищец претендира за присъждане в
тежест на ответното застрахователно дружество като застраховател по
договор, сключен между „А.**“ООД като застраховащ работодател и
застрахователното дружество, съгласно застрахователна полица
№************* със срок на покритие от 2.04.2018 г. до 1.04.2019 г. за
задължителна застраховка на работниците и служителите за риска „Трудова
злополука“, с която е застраховано и лицето Х.Б.С.. Претендира за
присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата „З.к.У.ж.“АД-гр.С. моли тя да бъде отхвърлена
като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 19.08.2024
г. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва иска като
неоснователен. Претендира за присъждане на разноски за въззивното
производство.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено
2
следното:
С подадената на 9.01.2023 г. искова молба дружеството-ищец
„А.**“ООД-с.Т. твърди, че между него и ответното застрахователно дружество
„З.к.У.ж.“АД-гр.С. е сключен договор за застраховка за задължителна
застраховка на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“, като
застраховката покрива случаите на трудова злополука по чл.55,ал.1 и ал.2 от
КСО и е групова – за 149 лица по списък, а застрахователният период е от
2.04.2018 г. до 1.04.2019 г. Твърди, че в периода на действие на застраховката
на 19.03.2019 г. е настъпила трудова злополука с едно от лицата, включени в
списъка на застрахованите лица – Х.Б.С.. Твърди, че от това лице е било
отправена към застрахователя претенция за изплащане на застрахователно
обезщетение за трайна неработоспособност вследствие на трудовата
злополука, по която дружеството е завело щета, но е отказало изплащане на
обезщетение с писмо до С. от 14.10.2019 г. Твърди, че Х. С. впоследствие е
предявил иск срещу дружеството като негов работодател да му заплати
обезщетение за причинените му неимуществени вреди-болки и страдания от
претърпяната на 19.03.2019 г. трудова злополука, за което е било образувано
гр.д. № 16 822/2020 г. на ПРС. Твърди, че в производството по това дело той е
привлякъл като трето лице-негов помагач ответното сега застрахователно
дружество и привличането е допуснато с определение на районния съд от
21.01.2021 г., като дружеството не е предявило в производството по делото
пред районния съд обратен иск против третото лице-помагач. Твърди, че с
решение на районния съд от 12.01.2022 г. дружеството е осъдено да заплати на
С. сума за обезщетение ведно със законна лихва и с разноски, като с решение
на въззивния окръжен съд сумата на обезщетението е увеличен и
производството по спора към момента е висящо пред ВКС. Затова претендира
за осъждането на застрахователя да му заплати посочената в исковата молба
сума, която ищецът-застраховащ работодател по сключения със
застрахователното дружество застрахователен договор е осъден да заплати на
С. в производството по делото на районния съд по спора между С. и неговия
работодател „А.**“ООД с участието на застрахователното дружество като
трето лице-помагач на ответника. В исковата молба във връзка със заявеното
искане за спиране на производството по образуваното по нея дело до
приключване на делото на ПРС между „А.**“ООД и Х. С. е посочено, че
дружеството не е предявило обратен иск против третото лице-помагач в
3
производството пред районния съд, а привличането на застрахователя в това
качество не прекъсва давностния срок, в който „А.**“ООД следва да предяви
претенциите си срещу застрахователя, поради което за ищеца е налице правен
интерес да предяви този иск срещу застрахователното дружество в рамките на
5-годишния давностен срок съгласно чл. 378,ал.2 от КЗ.
С оглед заявеното в исковата молба искане за спиране на делото до
приключването на спора по делото между С. и „А.**“ООД, с определение от
11.01.2023 г. окръжният съд е спрял производството по своето дело. С
постъпилата на 3.08.2023 г. молба ищецът е поискал възобновяване на делото
поради приключването на спора по делото на районния съд и с определение на
окръжния съд от 4.08.2023 г. производството по делото е възобновено. С
молбата от 3.08.2023 г. ищецът увеличава размера на своята претенция, като
претендира за присъждане на сумата 48 198,32 лв., която вече е заплатил на Х.
С., присъдена съгласно влязлото в сила решение на районния съд, включваща
30 000 лв. главница, 12 608,32 лв. законна лихва за периода 19.03.2019 г.-
9.05.2023 г. и 5 590 лв. съдебни разноски.
С отговора на исковата молба от 7.09.2023 г. ответното застрахователно
дружество оспорва иска. Признава наличието на валидно сключен договор за
застраховка между „А.**“ООД като работодател и застрахователното
дружество по посочената от ищеца застрахователна полица за задължителна
застраховка на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“ към
датата на настъпване на трудовата злополука. Заявява, че в полицата са
описани застрахователните покрития, съгласно които се заплащат фиксирани в
полицата суми при настъпване на покрит риск. Заявява, че покритите рискове
и изключенията са подробно описани в Общите и специални условия, описани
и приложени към полицата. Признава се, че исковата претенция касае
събитие, настъпило на 19.03.2019 г. и че Х. С. към този момент е имал
сключен трудов договор с „А.**“ООД. Признава се и че пострадалият С. е
подал претенция до застрахователя и е била образувана щета по повод трайна
нетрудоспособност вследствие на трудова злополука, но е отказано изплащане
на обезщетение, тъй като е прието, че пострадалият сам е застрашил
безопасността си в нарушение на чл.33 във вр. с чл.34,ал.1,т.2 от ЗЗБУТ и на
чл.284,ал.2 от КТ, като в съставения акт за установяване на административно
нарушение е посочено, че трудовата злополука е възникнала поради
4
неспазване и нарушение на разпоредбите на чл.126,т.5 и т.6 от КТ. Твърди, че
съгласно чл.14,ал.1 от ОУ на застраховката „Трудова злополука“
застрахователят не дължи обезщетение, поради което е било взето решение по
щетата, че не е налице достатъчно основание за изплащане на застрахователно
обезщетение. Не се оспорва и твърдението на ищеца, че застрахователното
дружество е било конституирано като трето лице-помагач на ответника в
делото пред районния съд и е взимало активно участие в процеса,
подкрепяйки тезата на ответника. Твърди, че ищецът е завел настоящото дело
без опит за контакт или покана към застрахователното дружество, като
исковата сума многократно надхвърля лимита по сключената задължителна
застраховка на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“.
Твърди, че лимитите са посочени в полицата и в случая дружеството може да
отговаря само до размер на 880,94 лв. като обезщетение за временна
неработоспособност за 180 дни на пострадалото лице (процент от база
месечна брутна работна заплата за всеки започнат месец или мБРЗ 1258,49 лв.
по 10% по 7 месеца). Изрично е посочено, че сключената задължителна
застраховка на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“
покрива само и единствено отговорността на работодателя до посочените
лимити в самата полица и не се покрива цялата отговорност на работодателя.
Заявено е, че така определеното обезщетение в размер на 880,94 лв. ще бъде
възстановено на „А.**“ООД като работодател, тъй като той е бил осъден да
заплати обезщетение в общ размер на 39 476,67 лв. Твърди, че с изплащането
на обезщетение в размер на 880,94 лв. застрахователното дружество ще е
изпълнило изцяло задълженията си, произтичащи от застрахователния
договор, а сумата в размер над 880,94 лв. до пълния претендиран размер се
явява недължима.
С допълнителната искова молба от 11.10.2023 г. ищецът посочва относно
твърдението, че ответникът не дължал обезщетение, тъй като трудовата
злополука била настъпила вследствие груба небрежност на работника, че в
хода на производството по спора между работника и работодателя е прието от
съда съпричиняване като основание за намаляване на претендираното от
работника обезщетение, поради което не е налице трудова злополука,
настъпила вследствие на груба небрежност в претендирания от ответника в
отговора на исковата молба смисъл. Заявено е, че това се подкрепя и от
поведението на ответното застрахователно дружество, което на 13.09.2023 г. е
5
заплатило на ищеца „А.**“ООД по банков път сумата 880,94 лв. с основание
на плащането номера на заведената щета. Заявено е, че посочената сума е
изрично призната с отговора на исковата молба като дължимо според
ответника обезщетение по сключената с „А.**“ООД застрахователна полица,
т.е. ответникът сам признава с отговора на исковата молба и с изплащането на
определената от него едностранно сума по застрахователната полица, че не е
освободен от отговорността си като застраховател, респективно, че
настъпилата трудова злополука не влиза в изключените от застрахователната
полица рискове. Заявено е, че влязлото в сила решение по делото на районния
съд обвързва застрахователното дружество като участник в производството,
включително по отношение вида и характера на вредите и тяхното
възмездяване, които вреди са настъпили в резултат на осъществен риск
„трудова злополука“ и застрахователят отговаря за репариране на вредите,
чийто размер е съдебно установен. Относно твърдението на ответника за
лимити на сключената задължителна застраховка на работниците и
служителите за риска „Трудова злополука“ посочва, че съгласно т.2 от раздел
„Специални договорености“ на застрахователната полица между „А.**“ООД и
застрахователното дружество е договорен конкретен лимит на обезщетение за
временна загуба на работоспособност, а именно че обезщетението за временна
загуба на работоспособност се определя в процент от застрахователна сума
10 000 лв. вместо посочената месечна брутна работна заплата на
застрахованото лице. Заявено е, че дори и да се приложат твърдените от
ответника лимити на зстрахователното обезщетение, то той следва да дължи
на ищеца не сумата 880,94 лв., изчислена като 10% от месечната брутна
работна заплата на работника (1258,49 лв.) за периода на временната
неработоспособност за всеки започнат месец (7 месеца), а като 10% от
специално договорената в застрахователната полица сума 10 000 лв. за същия
период (7 месеца). Твърди обаче, че размерът на отговорността на
застрахователя за осъществения риск „Трудова злополука“ е съдебно
установен и не може да бъде дерогиран от лимити.
С отговора на допълнителната искова молба от 10.11.2023 г. ответникът
заявява, че поддържа всички направени оспорвания и възражения. Посочва, че
след проверка е установено, че по полицата има договорени допълнителни
условия и следва да се заплати сумата 7 000 лв., изчислена не като процент от
МБРЗ, а се взима за база 10 000 лв. по 10% по 7 месеца, а като се приспадне
6
платената вече сума остава да се изплати допълнително сумата 6 119,06 лв.
Отново посочва, че сключената задължителна застраховка на работниците и
служителите за риска „Трудова злополука“ покрива само и единствено
отговорността на работодателя до посочените лимити в самата полица и не се
покрива цялата отговорност на работодателя. Заявено е, че сумата 880,94 лв.
за обезщетение вече е възстановена на „А.**“ООД като работодател, след като
той е вече осъден да заплати обезщетение в общ размер на 39 476,67 лв., като
допълнително ответникът ще представи по делото доказателства и за
извършено плащане на сумата 6 119,96 лв. Счита, че с изплащането общо на
сумата 7 000 лв. ще изпълни изцяло задълженията си, произтичащи от
застрахователния договор по полицата за задължителна застраховка на
работниците и служителите за риска „Трудова злополука“ и сумата в размер
над 7 000 лв. до пълния претендиран от ищеца размер е недължима.
С молба от 15.11.2023 г. ищецът посочва, че на 13.11.2023 г. е получил
плащане и на сумата 6 119,06 лв. с посочено основание номера на заведената
при застрахователното дружество щета, след което общо получената сума е
7 000 лв. Оспорва твърдението на застрахователя, че с плащането на сумата
7 000 лв. се изчерпва отговорността на застрахователя към дружеството-ищец.
Заявява, че обезщетението следва да бъде изплатено ведно със законната
лихва върху него, считано от датата на деликта 19.03.2019 г. до датата на
плащането. Счита и че ответникът дължи възстановяване на всички суми,
описани в петитума на исковата молба, които „А.**“ООД е заплатило на Х. С.,
в това число и присъдените му разноски в производствата, а не само на
изплатената сума в размер на 7 000 лв., както и разноски в настоящото
производство.
С представената от страна на ищеца писмена защита е заявено, че е
налице обедняване на „А.**“ООД с исковата сума 48 198,32 лв., която
дружеството е заплатило на работника Х. С. въз основа на решението по
приключилия между тях спор по делото на районния съд, и тъй като ответното
застрахователно дружество не е възстановило тази сума на „А.**“ОДД, с
изключение на сумата 7 000 лв., е налице обогатяване на „ЗК У.Ж.“АД за
сметка на ищеца „А.**“ООД, поради което е установено осъществяването на
състава на чл.59,ал.1 от ЗЗД– неоснователно обогатяване на ответника за
сметка на ищеца. Заявено е още, че ако съдът приеме, че отговорността на
7
ответника по договора за задължителна застраховка на работниците и
служителите по риска „Трудова злополука“ се ограничава до вече заплатените
от ответника 7 000 лв., то ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца и съответната на тази сума част от вече заплатените на Х. С. законна
лихва и разноски, както и направените от ищеца по това дело разноски, но
това се заявява при резервата, че застрахователят е обвързан от влязлото в
сила решение по гр.д. № 16 822/2020 г. на ПРС, в което е участвал като трето
лице-помагач, включително по отношение вида и характера на вредите и
тяхното възмездяване.
С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че между
страните е безспорно, че с влязло в сила решение дружеството-ищец
„А.**“ООД е осъдено да заплати на Х. С. на основание чл.200 от КТ сумата
30 000 лв. за обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от
травми, получени вследствие на трудова злополука на 19.03.2019 г., ведно със
законната лихва от тази дата, както и че между страните по делото е бил
валидно сключен договор за задължителна застраховка на работниците и
служителите на ищеца за риска „Трудова злополука“, сред които е и С., а също
и че ищецът е заплатил на С. посочените суми с общ размер 48 198,32 лв.
Съдът посочва изискването на чл.52,ал.1 от ЗЗБУТ за задължителното
застраховане на работниците за сметка на застрахователя за риска „Трудова
злополука“ и задължението на работодателя по чл.200 от КТ да заплаща
обезщетение за вреди от трудова злополука, както и че предмет на договора за
задължителна застраховка срещу риска „Трудова злополука“ не е
професионалната отговорност на работодателя, а животът и здравето на
застрахованите работници и служители, увредени от настъпването на
застрахователно събитие. Съдът посочва, че съгласно чл.200,ал.4 от КТ
дължимото от работодателя обезщетение се намалява с размера на получените
суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите,
но наличието на застрахователен договор не изключва отговорността на
работодателя пред увредения работник, а съгласно тази норма работодателят
може само да намали размера на дължимото от него обезщетение със
заплатените от застрахователя суми, респективно, да се освободи напълно от
задължението си ако размерът на платеното застрахователно обезщетение е
равно или надхвърля размера на обезщетението за вреди, което е дължимо на
основание чл. 200 от КТ. Съдът посочва, че при настъпване на
8
застрахователното събитие в полза на увредения работник възникват
едновременно претенции към застрахователя по силата на договора за
задължителна застраховка и към работодателя, чиято отговорност е
регламентирана в закона, но отговорността на всеки от тях произтича от
различни паралелно съществуващи основания за репариране на едни и същи
вреди, като право на увреденото лице е да избере чия отговорност да
ангажира. Съдът приема, че работодателят сключва застрахователния договор
по задължителната застраховка „Трудова злополука“ по силата на вмененото
му от закона задължение и отговаря за заплащането на застрахователната
премия, но в негова полза не възникват никакви права към застрахователя,
включително и регресно право за възстановяване на платеното на работника
обезщетение, а негова права е само да намали дължимото обезщетение с вече
платените от застрахователя суми съгласно чл. 200,ал.4 от КТ. Съдът посочва,
че фактическият състав на разпоредбата на чл.59 от ЗЗД включва липсата на
основание за имущественото разместване, както и наличието на общ факт или
група от факти, които обуславят обедняването на ищеца и обогатяването на
ответника със спестените му за сметка на ищеца средства, при липса на пряка
причинна връзка между тях. Затова съдът преценява, че извършеното от
ищеца „А.**“ООД плащане на процесните суми не е лишено от основание,
тъй като с него дружеството като работодател е изпълни своето собствено
задължение по чл. 200 от КТ, като липсата на основание не може да се търси и
в отношенията между ищеца и ответника по застрахователния договор,
защото предмет на задължителната застраховка не е професионалната
отговорност на дружеството, а животът и здравето на работниците и
служителите, и, от друга страна, при заплащане на обезщетението
застрахователят изпълнява своето задължение към увредения, произтичащо от
застрахователното правоотношение, а не към работодателя. Затова изводът на
окръжния съд е, че със заплащането на сумите, за които е бил задължен по
реда на чл. 200 от КТ, ищецът не се е обеднил неоснователно, съответно,
ответникът не се е обогатил за негова сметка в размер на исковата сума.
С въззивната жалба жалбоподателят твърди, че решението е неправилно
в обжалваната негова част, тъй като между страните е безспорно, че ищецът
въз основа на решението на районния съд е заплатил на Х. С. обща сума в
размер на 48 198,32 лв., като ответното застрахователно дружество е
обвързано от решението на районния съд изцяло, включително по отношение
9
вида и характера на вредите и тяхното възмездяване, които вреди са
настъпили в резултат на осъществен риск „Трудова злополука“ и
застрахователят отговаря за репариране на вредите, чийто размер е съдебно
установен и е идентичен със заплатеното – сумата 48 198,32 лв. Твърди, че
вредите са настъпили в резултат на осъществен риск „Трудова злополука“ и
застрахователят отговаря за репариране на вредите, чийто размер е съдебно
установен и не може да се дерогира с лимити, а присъдените с решението
суми следва да бъдат покрити изцяло от застрахователя на основание
осъществения риск. Заявява, че ответникът не е възстановил тези суми на
ищеца с изключение на платената в хода на производството сума 7 000 лв. и
затова е налице обогатяване на ответника за сметка на ищеца. Заявява, че е
видно от застрахователната полица, че застрахователната сума, за която тя е
сключена и която определя лимита на отговорност на застрахователя, е
14 333 454,32 лв., върху която застрахователна сума ищцовото дружество е
заплатило застрахователна премия от 7 344,05 лв., за да бъде покрит рискът
„Трудова злополука“. Посочва, че ответното застрахователно дружество е
отказало да изплати обезщетение на работника и така му е дало повод за
завеждане на съдебното дело срещу работодателя за обезщетяване на вреди от
трудовата злополука, които са покрити от сключения договор за застраховка.
Твърди, че затова ответното застрахователно дружество следва да възстанови
на ищеца не само заплатеното обезщетение за настъпилия риск „Трудова
злополука“, но и заплатената законна лихва върху сумата, както и заплатените
от ищеца въз основа на решението по делото на районния съд разноски за
производството по този спор. Твърди, че с поведението си да не изплаща
каквото и да е обезщетение по застраховката дори и след наличието на
постановени в производството по делото по чл.200 от КТ решения ответното
застрахователно дружество е дало повод и за образуването на настоящото
производство, поради което следва да бъде осъдено да заплати на ищеца и
направените в хода на това дело разноски. Заявява, че платената в хода на
делото сума следва да бъде взета предвид от съда при постановяване на
решението, но това не води до освобождаване на ответника от отговорността
му за заплащане на акцесорните вземания за лихви и разноските в
производствата. Твърди, че в хода на производството е доказано
осъществяването на състава на чл. 59,ал.1 от ЗЗД – неоснователно обогатяване
на ответника за сметка на ищеца. Твърди, че неоснователно окръжният съд
10
цитира разпоредбата на чл.200,ал.4 от КТ, тъй като ответникът не е извършвал
плащане на каквито и да е суми преди образуване на настоящото дело срещу
него. Твърди, че са неоснователни и съображенията на окръжния съд относно
това, че ищецът не бил обеднял неоснователно, респективно, че ответникът не
се е обогатил за негова сметка, тъй като ответникът недобросъвестно е
отказал изплащането на каквито и да е обезщетения, т.е. неизпълнявайки
задълженията си по застрахователния договор ответникът е дал на
пострадалия повод да предяви иск срещу работодателя му, в който иск е била
включена и сумата, платена от ответника към ищеца в хода на настоящото
производство. Затова моли решението на окръжния съд да бъде отменено,
като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата 41 198,32 лв.
(исковата сума 48 198,32 лв. минус платените в хода на делото 7 000 лв.),
ведно с направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски. Моли,
в случай, че съдът приеме, че отговорността на ответника по договора за
задължителна застраховка на работниците и служителите за риска „трудова
злополука“ се ограничава до вече заплатените от ответника 7 000 лв., да осъди
ответното застрахователно дружество да заплати на ищеца и съответната на
тази сума част от вече платените на Х. С. законна лихва и разноски, присъдени
в производството по гр.д. № 16 822/2020 г. на ПРС за трите инстанции, както и
направените от ищеца по настоящото дело разноски, при резервата, че
застрахователят е обвързан от влязлото в сила решение по делото на ПРС, в
което е участвал като трето лице-помагач на ответника, включително по
отношение на вида и характера на вредите и тяхното възмездяване.
С отговора на въззивната жалба ответникът по нея заявява, че във
въззивната жалба липсва изразяване на становище за наличие на
противоречие със закона и никъде в съдържанието й не се посочва в какво се
състои нарушението, коя норма и кой нормативен акт е нарушен.
Съгласно разпоредбата на чл. 459,ал.1 от КЗ, договорите за застраховка
„Злополука“ се сключват срещу рискове, свързани с живота, здравето или
телесната цялост на физическо лице, които са настъпили в резултат на
злополука. Съгласно нормата на чл. 459,ал.5 от КЗ, за застраховка „Злополука“
за изплащане на обезщетения на размера на причинените вреди се прилага
съответно чл. 438 от КЗ, като съгласно чл. 438,ал.3 от КЗ по застраховката
„Злополука“ застрахователното плащане представлява застрахователната сума
11
или пропорционална част от нея съгласно условията на договора. Съгласно
чл.16,ал.1 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и
служителите за риска „Трудова злополука“, договорът за задължителната
застраховка „Трудова злополука“ се сключва от работодателя и застрахователя
или от упълномощени от тях лица за всяка календарна година. Между
страните е безспорно, видно е и от представената от ищеца с исковата молба в
копие застрахователна полица №************* от 27.03.2018 г., че между
страните е сключен договор за задължителна застраховка на работниците и
служителите за риска „Трудова злополука“ между застраховащ работодател
„А.**“ООД и застрахователната компания „У.Ж.“АД съгласно приложени към
полицата (непредставени по делото) Общи условия за задължителна
застраховка на служителите и работниците за риска „Трудова злополука“, в
сила от 20.06.2016 г., като застраховката покрива случаите на трудова
злополука по чл. 55,ал.1 и ал.2 от КСО, застраховани са 149 лица по списък,
застрахователният период е 2.04.2018 г.-1.04.2019 г., застрахователната сума е
14 333 454,32 лв., застрахователната премия е 7 344,05 лв. Безспорно е, че в
срока на застраховката на 19.03.2019 г. е настъпила надлежно установена
трудова злополука, при която е пострадал работникът Х. С.. Безспорно е, че
той е отправил искане до застрахователя за изплащане на застрахователно
обезщетение, което му е било отказано. Безспорно е, че той е предявил иск
срещу работодателя си "А.**“ООД за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди на основание чл. 200,ал.1 от КТ и този иск е бил
уважен, като са присъдени в полза на работника С. и в тежест на работодателя
„А.**“ООД сумите, посочени в молбата на ищеца по настоящото дело от
3.08.2023 г., и тези суми са изплатени от работодателя на работника преди
възобновяването на делото с определението на окръжния съд от 4.08.2023 г.
Безспорно е, че работодателят „А.**“ООД е привлякъл като трето лице-свой
помагач в производството по спора с работника по чл.200,ал.1 от КТ
застрахователното дружество и то е обвързано от установеното в мотивите в
решението по този спор съгласно чл.223,ал.2 от ГПК. Безспорно е, че
застрахователното дружество в хода на делото по настоящия спор е заплатило
на ищеца „А.**“ООД сумата 7 000 лв. Спори се между страните дължи ли
ответното застрахователно дружество да заплати на ищеца „А.**“ООД
пълната сума, която то като работодател е осъдено и е заплатило на С. с
решението по спора по чл.200,ал.1 от КТ – цялата главница в размер на 30 000
12
лв. за обезщетение за претърпените от работника неимуществени вреди в
резултат на трудовата злополука от 19.03.2019 г., сумата 12 608,32 лв. за
законна лихва върху главницата за периода от 19.03.2019 г. (датата на
настъпване на деликта) до 9.05.2023 г. (датата на окончателното изплащане на
главницата) и сумата 5 590 лв. за платени съдебни и деловодни разноски в
полза на бюджета на съда, на С. и на адвокат Ц. като пълномощник на С..
Твърдението на ищеца „А.**“ООД е, че ответното застрахователно дружество
дължи всички тези суми в пълен размер, а твърдението на ответника е, че
неговата отговорност е само за плащане на сумата 7 000 лв., която вече е
заплатил в хода на настоящото дело.
Следва да се вземе предвид на първо място, че с оглед изложените в
исковата молба твърдения и обстоятелства претенцията на ищеца така, както е
заявена, се основава на договорната връзка между ищеца „А.**“ООД и
ответното застрахователно дружество, възникнала с договора за застраховка
съгласно представената застрахователна полица. Едва в писмените бележки,
представени от страна на ищеца, се развиват съображения за неоснователно
обогатяване на ответника за сметка на ищеца. Окръжният съд е определил
правна квалификация на иска по чл.59,ал.1 от ЗЗД, което в случая е
неправилно, а с оглед изложените от ищеца в обстоятелствената част на
исковата молба фактически твърдения и формулирания въз основа на тях
петитум, определящи спорния предмет по делото, претенцията се основава на
договорната връзка между него и ответника и е с правна квалификация
чл.79,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 459,ал.1 и ал.3, вр. с чл.438,ал.3 от КЗ, вр. чл.16
от Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за
риска „Трудова злополука“. В мотивите на обжалваното съдебно решение
окръжният съд излага съображения както относно договорната връзка между
страните, така и относно фактическия състав на разпоредбата на чл. 59,ал.1 от
ЗЗД. Определянето на правната квалификация е свързано с приложение на
материалния закон, поради което допусната от първоинстанционния съд
грешка при квалификацията на иска и на спорното право може да доведе до
неправилност, но не до недопустимост на решението. В случая с оглед
изложените от съда мотиви не може да се приеме, че неправилната правна
квалификация на иска може да има за последица недопустимост на
решението, тъй като окръжният съд в резултат на нея не е разгледал иск, с
който не е бил сезиран, съответно, не е подменил недопустимо предмета на
13
въведения с иска правен спор. Изложените от окръжния съд съображения
касаят именно отговорността на застрахователя при сключения между
страните по делото договор за задължителна застраховка на работниците и
служителите на ищеца за риска „Трудова злополука“, съотношението между
тази отговорност и отговорността на работодателя към работника по
чл.200,ал.1 от КТ, възможните претенции на работника, липсата на право на
вземане на застраховащия работодател спрямо застрахователя, респективно и
на регресно право за възстановяване на платеното на работника обезщетение,
като са изложени и съображения за липса в случая на фактически състав по
чл.59,ал.1 от ЗЗД.
Несъмнено е, че поради възникналата на 19.03.2019 г. трудова злополука
работодателят на основание чл.200,ал.1 от КТ дължи, осъден е с влязло в сила
съдебно решение и е изплатил на работника Х. С. присъдените от съда суми –
обезщетение за неимуществени вреди ведно с лихви и разноски, след като
работникът е заявил претенцията си срещу работодателя по исков ред пред
съда. Реализирана е имуществената отговорност на работодателя към
работника при увреждането на здравето му при трудова злополука, уредена в
чл.200 от КТ, съгласно която норма работодателят е длъжен да възмезди
изцяло настъпилите вреди в резултат на трудовата злополука. Безспорно е, че
застрахованият работник е предявил и претенция към застрахователя въз
основа на договора за застраховка по застрахователната полица от 27.03.2018
г., сключен в изпълнение на императивното законово изискване към
работодателя по чл.52 от ЗЗБУТ и Наредбата за задължително застраховане на
работниците и служителите за риска „Трудова злополука“, но той му е отказал
изплащане на обезщетение. Този договор за застраховка е сключен между
работодателя и застрахователя в изпълнение на административното
задължение на работодателя да го сключи за своя сметка, но в полза на своите
работници, като поеме плащането на определената застрахователна премия.
Предметът на застраховане с този договор е животът и телесната цялост на
работниците, а не отговорността на работодателя към тях по чл.200 от КТ.
Затова с настъпване на трудова злополука само за застрахования работник се
поражда право да претендира от застрахователя да му плати договореното
обезщетение, но застраховката „Трудова злополука“ няма пряк обезщетителен
характер за работодателя, този договор не е за застраховане на
работодателската отговорност, поради което застрахователят не дължи на
14
работодателя никакви суми по този договор за застраховка и застраховащият
работодател няма правна възможност да претендира за заплащане на
уговорената застрахователна сума в своя полза. Отговорността на
застрахователя е само към работника и се изчерпва с плащането на работника
на сумата на обезщетението, посочена в договора. Няма законова възможност
да бъде предявен иск от застраховащия работодател срещу застрахователя при
настъпване на застрахователното събитие за заплащане на договореното
обезщетение както на работника, така и на самия работодател. Наред с това
вземане на работника към застрахователя възниква и вземане на работника
към работодателя му за реализиране на имуществената отговорност на
работодателя. Право на работника е да претендира за изплащане, съответно
присъждане на обезщетение както от своя работодател, така и от
застрахователя. Основанията на тези претенции обаче са различни – трудовото
правоотношение с работодателя и договора за застраховка в полза на
работника, съответно, плащане в първия случай се дължи само от
работодателя, а във втория случай само от застрахователя. Тези вземания се
дължат, съответно се предявяват спрямо всяко едно от задължените лица
самостоятелно. При предявяване на исковете всеки едни от ответниците
дължи с оглед своето процесуално поведение съответна сума за главница
ведно с лихви и разноски, които лихви и разноски той дължи именно поради
своето неизпълнение на паричното задължение. С оглед задължителното
застраховане на работниците от работодателя за негова сметка за риска
„Трудова злополука“ е установена възможността по чл. 200,ал.4 от КЗ
дължимото от работодателя на работника обезщетение да бъде намалено с
размера на получените суми по сключените договори за застраховане на
работниците и служителите. Именно с оглед нормата на чл.200,ал.4 от КТ
работодателят освен законоустановеното си задължение да застрахова
задължително работниците си за риска „Трудова злополука“ има и свой
имуществен интерес от сключването на тази застраховка – да намали своята
отговорност към работника, като осигури сума, платима от застрахователя,
която да покрие най-често част (евентуално, целия размер) от дължимото от
работодателя на работника обезщетение за настъпило при трудова злополука
увреждане, за което той, работодателят отговаря към работника неограничено.
Затова работодател, който вече е заплатил на работника обезщетение по реда
на чл.200,ал.1 от КТ, може да претендира от застрахователя да му заплати
15
дължимата от застрахователя на работника сума за застрахователно
обезщетение, тъй като при неплащане на тази сума от застрахователя на
застрахования работник и заплащането й от застраховащия работодател на
работника е налице хипотеза на неоснователно обогатяване по чл.59,ал.1 от
ЗЗД – работодателят обеднява, а застрахователят се обогатява за негова сметка
със сумата, дължима по сключения договор за застраховка от застрахователя
на работника, която следва да бъде приспадната от плащането на работодателя
към работника съгласно чл.200,ал.4 от КТ. В случая и по начало
застрахователят не дължи на работодателя плащане на сума по сключения
между тях договор за застраховка в полза на работниците за риска „Трудова
злополука“, а дължи само плащане на работника на обезщетение в размера,
договорен с този договор. Затова предявеният иск на основание договорната
връзка между работодателя и застрахователя по договора за застраховка на
работниците за риска „Трудова злополука“ е по начало неоснователен. Както е
посочено в полицата, изрично между работодателя и застрахователя е
постигната специална договореност–че обезщетението за временна загуба на
работоспособност се определя в процент от застрахователна сума 10 000 лв.,
като безспорно в случая неговият размер е 7 000 лв., която сума е изчислена
по посочения от ответното дружество в отговорите на исковата молба и
допълнителната искова молба начин и която сума в хода на делото ответникът
е изплатил на ищеца. Само заплащане на тази сума въз основа на договора за
застраховка застрахователят дължи на работника, съответно, това е сумата,
която застрахователят дължи и на работодателя при условията на чл.59,ал.1 от
ЗЗД след плащане от работодателя на обезщетението на работника въз основа
на съдебното решение по иска по чл. 200,ал.1 от КТ, с оглед разпоредбата на
чл.200,ал.4 от КТ. Както е посочено в полицата относно застрахователните
покрития, застрахователят дължи изплащане на застрахователната сума
(14 333 454,32 лв.) само при смърт на застрахования от трудова злополука, а
при трайна и при временна загуба на работоспособност на застрахования от
трудова злополука не дължи плащане на застрахователната сума (а изплаща
процент от застрахователната сума). Затова е неоснователна претенцията на
жалбоподателя, че в случая застрахователят е обвързан от съдебното решение
по спора с правно основание чл.200 от КТ, дължи изплащане на вредите в
установения по съдебен ред техен размер изцяло (главница, лихви и разноски)
и той не може да бъде дерогиран с лимити. Относно присъдените в
16
производството по иска с правно основание чл.200,ал.1 от КТ лихви и
разноски застрахователят също не носи отговорност за изплащането им на
работодателя, тъй като тези суми са присъдени на работника поради
процесуалното поведение на работодателя, както и тъй като те несъмнено не
са договорени като дължими за плащане съгласно застрахователната полица.
В случая следователно искът, предявен на договорна основание, е изцяло
неоснователен, а плащането, извършено в хода на делото от застрахователя на
работодателя-ищец на сумата 7 000 лв. с оглед освобождаване на ответника от
евентуална отговорност при претенция по реда на чл.59,ал.1 от ЗЗД, каквато в
случая обаче не е предявена, не представлява плащане на част от сумата по
предявената претенция. Затова ответникът не дължи да заплати на ищеца част
от направените разноски по делото съразмерно поне на сумата 7 000 лв., която
е платена в хода на процеса, но не в изпълнение на претендираното от ищеца
задължение по договора за застраховка, а на друго правно основание. Няма
основание, както неоснователно претендира жалбоподателят, да се присъжда в
полза на ищеца и в тежест на ответника и на част от платените от работодателя
на работника лихви и разноски по делото по иска с правно основание
чл.200,ал.1 от КТ, както и разноски по съразмерност за настоящото
производство пред окръжния съд по иска, предявен на договорно основание.
Установява се, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена, а решението на окръжния съд следва да бъде потвърдено в
обжалваната сега негова част.
От страна на ответното по жалбата застрахователно дружество се
претендира за присъждане на разноски – сума за юрисконсултско
възнаграждение. В хода на въззивното производство дружеството е
представлявано процесуално и защитавано от юрисконсулт – с изготвяне на
кратък отговор на въззивната жалба и с представителство в откритото съдебно
заседание на 16.10.2024 г. Тъй като в хода на въззивното производство спорът
е със същата правна и фактическа сложност, както в хода на
първоинстанционното производство, и с оглед обема на защитата следва
съгласно чл.78,ал.8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл.25,ал.1 от НЗПП
възнаграждението да се определи на сумата 100 лв. Тази сума следва да се
присъди в тежест на жалбоподателя и в полза на ответника по въззивната
жалба.
17
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 235/21.05.2024 г. по т.д. № 11/2023 г. на
ОС-Пловдив В ОБЖАЛВАНИТЕ НЕГОВИ ЧАСТИ, с които е отхвърлен
предявеният от „А.**“ООД-с.Т. против „З.к.У.ж.“АД-гр.С. иск за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата над 7 000 лв. до 48 198,32 лв. (т.е.
сумата 41 198,32 лв., която е разликата от исковата сума 48 198,32 лв. минус
платената в хода на производството по делото пред окръжния съд сума 7 000
лв.), която сума 48 198,32 лв. включва 30 000 лв. главница, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди (болки и страдания),
присъдени с решение по гр.д. № 16 822/2020 г. на РС-Пловдив, 12 608,32 лв.
законна лихва върху главницата за периода от 19.03.2019 г. до 9.05.2023 г.,
когато главницата окончателно е била платена, и 5 590 лв. съдебни и
деловодни разноски по гр.д. № 16 822,2020 г. на РС-Пловдив, и е осъдено
дружеството „А.**“ООД-с.Т. да заплати на „З.к.У.ж.“АД-гр.С. сумата 300 лв.-
възнаграждение за юрисконсулт.
ОСЪЖДА „А.**“ООД-с.Т., ул.“К.ш.“***, ЕИК ********* да заплати на
„З.к.У.ж.“АД-гр.С., бул.“Т.А."**, ЕИК ********** сумата 100 лв. – деловодни
разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата на дружеството като
ответник по подадената от „А.**“ООД-с.Т. въззивна жалба в производството
по делото пред АС-Пловдив.
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 от ГПК пред
Върховния касационен съд-гр.С. с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18