№ 265
гр. Варна, 04.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
девети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20213100502698 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Р. Д. К., с ЕГН **********, с адрес:
***, действаща чрез адв.Р.Д., със служебен адрес: гр.Варна, ул.“Топра Хисар“
№16, ап.2, против Решение №872/21.02.2020г., поправено с Решение от
19.04.2021г., двете постановени по гр.д.№1020/2019г. по описа на Районен
съд Варна, с което е уважен предявения от “Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Д-р П. Дертлиев“ №25, Офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представлявано от Н.С., действащо чрез юрисконсулт М.Д., със съдебен
адрес: гр.Варна, ул.“Странджа“ №45, партер, против жалбоподателката, иск с
правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ
и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че
въззивницата дължи на въззиваемия част от вземания по издадена Заповед
№5963/03.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
по ч.гр.д.№11831/2018г. на РС Варна, а именно: сумата от 327.68лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем №2592568 от
04.07.2016г. сключен между “Изи Асет Мениджмънт” АД и ответницата,
ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на депозиране
заявлението в съда-01.08.2018г. до изплащане, сумата от 33.47лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2016г. до 01.03.2017г. и
сумата от 51.21лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
1
02.11.2016г. до 01.08.2018г., които вземания са прехвърлени с Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и Приложение
№1 от 01.10.2017г. към договора от “Изи Асет Мениджмънт” АД в полза на
“Агенция за събиране на вземания” ООД, чиито универсален правоприемник
се явява ищеца.
В жалбата и уточняващата такава, се излага, че решението на РС Варна
е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Сочи се, че решаващият
съд не е обсъдил направените от ответницата възражения за нищожност на
договорът за заем, поради противоречие с добрите нрави и поради наличието
на неравноправна клауза за дължимата неустойка. Поддържа се, че
уговорката за неустойка е нищожна клауза, тъй като размерът на неустойката
надвишава значително, както заемната сума, така и сбора на заемната сума и
възнаградителната лихва. На следващо място се поддържа, че задължението
“такса разходи“ не е възникнало, защото такова не е уговорено в договора, а е
регламентирано в тарифата за таксите на кредитора, съответно тази клауза е
нищожна. На последно място се поддържа, че неправилно решаващият съд не
е зачел направеното от ответницата в откритото съдебно заседание
възражение за прихващане с недължимо платените на основание нищожни
клаузи 45лв.-такса разходи и 200.33лв.-неустойка. Сочи се, че въпросните
суми е следвало да се отнесат като плащания на главницата по договора за
заем. С оглед изложеното, се моли за отмяна атакуваното решение и
постановяване на ново от въззивният съд, с което да се отхвърлят
предявените претенции. Претендират се разноски.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор, с
който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба. По
повод оплакванията на жалбоподателката, че съдът не е разгледал
възражението за неравноправност на клауза за неустойка, се сочи, че с
оглед прекратяването на производството по претенцията за неустойка, поради
направен частичен отказ от иска, не се дължи произнасяне. Поддържа се, че
правилно първоинстанционният съд не е разгледал възражението на
ответницата за прихващане, тъй като то е направено след срока за това, а
именно в открито съдебно заседание, а не с отговора на исковата молба по
смисъла чл.131 от ГПК. Поддържа се още, че твърдяното вземане на
ответницата, с което да се извърши прихващане, не е ликвидно и изискуемо,
както и че не са налице насрещни вземания. Сочи се, че твърдяното вземане е
от първоначалния кредитор “Изи Асет Мениджмънт“ ООД, а не към ищеца,
като не са налице предпоставките на чл.103, ал.3 от ЗЗД, защото
длъжникът/ответник се е съгласил с прехвърляне на вземането и поради това
той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към
предишния кредитор, ако има такова. Сочи се, че с въпросната разпоредбата
се въвежда изключение от правилото на чл.103, ал.1 от ЗЗД, според което
една от предпоставките на прихващането е наличието на насрещност на
вземанията, предмет на компенсацията. Сочи се, че с чл.10 от договора за
паричен заем страните са договорили, че заемодателят има право по всяко
2
време да прехвърли правата си на трето лице, с което жалбоподателят е дал
съгласие вземането му да бъде прехвърлено на третото лице, на което
кредитора реши и за него не съществува възможност да извърши прихващане
на свое вземане с това на цесионера. С оглед на изложеното се моли за
оставяне без уважение на подадената въззивна жалба и присъждане на
разноски.
От въззивницата е подадена и частна жалба, против постановеното от
първоинстанционният съд Определение №9118/20.07.2020г., с което частично
е оставена без уважение молбата на ответницата, с правно основание чл.248,
ал.1 от ГПК за изменение на решението, в частта за присъдените разноски.
Поддържа се, че при определянето на разноските за исковото производство,
съдът неправилно е приложил НМРАВ в редакцията към 15.05.2020г., тъй
като решението по делото е от 21.02.2020г. Поддържа се още, че ако се
приложи действащото към момента на разрешаване на спора право, а не
бъдещото такова дължимото в полза на пълномощникът на ответницата
възнаграждение при съобразяване на размера на отхвърлената /прекратената/
част от иска, възлиза на 114.33лв. Сочи се, че дори да се ползва новата
редакция на наредбата, то възнаграждението възлиза на 57.16лв., а не на
необосновано определените 38.11лв. На следващо място се поддържа, че
неправилно съдът е приел, че на ответната страна не се дължат разноски за
заповедното производство, тъй като заявлението на кредитора е уважено
изцяло. Сочи се, че при определянето на всички разноски от съдът
разглеждащ иска по чл.422 от ГПК, следва да съобрази частичното
прекратяване на производството, имащо за резултат обезсилване на заповедта,
уважаваща това заявление. Ето защо съдът е следвало да определи разноски и
на страната на длъжника в заповедното производство, съобразно
съотношението между установения и отхвърления размер на вземането, при
приложение на действащите правила на НМРАВ. На последно място се
поддържа, че неправилно съдът не е зачел изцяло направеното от ответницата
възражение за прекомерност на поисканото от ищеца възнаграждение за
юрисконсулт в исковото производство, като е присъдил такова в размер на
200лв. Сочи се, че липсват мотиви как се обосновава този размер и по-
конкретно дали е свързан с някакъв релевантен факт-сложност или характер
на производството, при положение, че съгласно чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.37
от ЗПП минимално юрисконсултско възнаграждение е 100лв. Моли се за
отмяна на атакуваният съдебен акт и присъждане на адвокатско
възнаграждение в полза на адв.Р.Д. при условията на чл.38 от ЗА за
процесуално представителство в заповедното производство в размер на
114.33лв. и в размер на 114.33лв. за исковото производство, както и да се
редуцира от 200лв. до минимума от 100лв. присъденото в полза на ищеца
възнаграждение за юрисконсулт. Претендират се разноски.
В съдебно заседание въззивницата, чрез пълномощникът си, поддържа
жалбите и моли за отмяна на атакуваните съдебни актове.
Въззиваемата страна не се представлява, като с подадена писмена молба
3
от процесуалният представител, взема становище за неоснователност на
жалбата.
За да се произнесе по спора съдът съобрази, следното:
След извършен частичен отказ от иск, респективно прекратяване на
производството, съдът е сезиран с претенция с правно основание чл.422 от
ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1
от ЗЗД за приемане на установено, че Р. Д. К. дължи на ”Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, част от вземания по издадена Заповед №5963/03.08.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№11831/2018г. на РС Варна, а именно: сумата от 327.68лв., представляваща
главница по Договор за паричен заем №2592568 от 04.07.2016г. сключен
между “Изи Асет Мениджмънт” АД и ответницата, ведно със законната лихва
върху тази сума считано от датата на депозиране заявлението в съда-
01.08.2018г. до изплащане, сумата от 33.47лв., представляваща договорна
лихва за периода от 01.11.2016г. до 01.03.2017г. и сумата от 51.21лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 02.11.2016г. до
01.08.2018г., които вземания са прехвърлени с Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и Приложение №1 от
01.10.2017г. към договора, от “Изи Асет Мениджмънт” АД в полза на
“Агенция за събиране на вземания” ООД, чиито универсален правоприемник
се явява ищеца
В исковата молба се твърди, че между “Изи Асет Мениджмънт” АД и
Р. Д. К. е сключен Договор за паричен заем №2592568 от 04.07.2016г., за
сумата от 500лв., който следва да се върне, чрез 8 равни месечни вноски от по
72.23лв. на посочени в погасителен план дати. Твърди се, че сумата е
предадената на заемополучателката, което е отразено в договора, като в
същия са посочени ГЛП и размера на общото задължение, ведно с
начислените лихви, а именно 577.84лв. Твърди се, че длъжницата е изпаднала
в забава с повече от 30 дни от последната падежна дата, поради което и
съгласно клаузите на договора дължи лихва за забава и такса за разходи за
събиране на вземането в размер на 45лв. Поддържа се, че според уговореното
между страните и доколкото заемополучателката не е изпълнила
задължението си в 3 дневен срок от сключване на договора да осигури
обезпечение за погасяване на дълга, чрез поръчителството на две физически
лица, които да отговарят на строги изисквания определени от кредитната
институция или чрез банкова гаранция, ответницата дължи неустойка в
размер на 454.24лв. Твърди се още, че непогасените задължения на
ответницата по процесния договор за заем възлизат на 327.68лв.-главница,
33.47лв.-договорна лихва за периода 01.11.2016г.-01.03.2017г. и 51.21лв.-
обезщетение за забава за периода 02.11.2016г.-01.08.2018г. Сочи се, че по
силата на Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010г., процесното задължение, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, е прехвърлено от кредитора в
полза на “Агенция за събиране на вземания” ООД /понастоящем ЕАД/.
4
Твърди се, че длъжникът е уведомен за цесията на основание чл.99, ал.3 от
ЗЗД с изпращане на уведомление с писмо с обратна разписка, евентуално с
получаването на исковата молба.
С постъпилият от страна на ответницата отговор на исковата молба се
поддържа становище за неоснователност на иска, като същият се оспорва по
основание и по размер. Поддържа се, че договорът за заем е нищожен в частта
за договорената неустойка, поради противоречие на същата с добрите нрави и
с позоваване на императивна потребителска закрила, като са развити
подробни съображения. Оспорва се и действителността на клаузата
предвиждаща заплащане на “такса разходи“ поради колизия на същата с
разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК. Поддържа се, че ответницата не дължи
заплащане на въпросната такса, защото тя е предвидена в общи условия, с
които потребителят не се е съгласил и получил, респективно въпросните ОУ
не са приложими в отношенията между страните. В заключение се поддържа,
че извършвайки плащания в общ размер на 245.33лв., които кредиторът е
отнесъл за погасяване на 200.33лв.-неустойка и 45лв.-такса закъснение,
ответницата всъщност е погасила дължимата главница.
В о.с.з. проведено на 21.01.2020г., след извършен от ищцовата страна
отказ от иска досежно претендираната неустойка в размер на 253.91лв.,
пълномощникът на ответницата е направил възражение за прихващане на
дължимата главница с платената неустойка в размер на 200.33лв., както и със
сумата от 45лв. за такса разходи.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата,
приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната
му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено
при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални
предпоставки.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формирани
изводи от съда, като служебно следи за нарушение на императивна
материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване /ТР №1/2013г. на ОСГТК/.
В случая оплакванията на въззивницата, по същество съставляват
оспорване на изводите на районният съд относно размера на непогасеното
5
задължение по процесния договор, предвид противоречието с императивни
правни норми на част от клаузите от същия, с които са предвидени плащания
на неустойка и на такси. Така направените оспорвания не съставляват
новонаведени възражения или фактически твърдения и едновременно с това
попадат в кръга на дължимата от съда служебната проверка за
недействителност, поради което следва да бъдат разгледани по същество.
По делото не е налице спор и от приетите преписи от Договор за
паричен заем №2592568 от 04.07.2016г., ведно с Предложение от 04.07.2016г.
за сключване на договор за паричен заем, е видно, че между “Изи Асет
Мениджмънт” АД и Р. Д. К. е сключен договор за заем за сумата от 500лв.,
който последната следва да върне, чрез 8 равни месечни вноски от по
72.23лв., при годишен лихвен процент от 40 % и ГПР от 49.01 %, като общо
дължимата сума е в размер на 577.84лв. Видно е, че с част от заемната сума, е
погасено старо задължение на ответницата в размер на 118.06лв., а остатъкът
е изплатен, като договора служи за разписка за това плащане. Видно е от чл.4
от договора, че заемополучателката е поела задължение в 3 дневен срок от
сключване на договора, да осигури обезпечение за погасяване на дългът си,
чрез поръчителството на две физически лица, които да отговарят на
определени от кредитната институция строги изисквания за
платежоспособност, или чрез банкова гаранция, тъй като в противен случай
ще дължи неустойка в размер на 454.24лв.
Установява се от представените по делото заверени преписи от Рамков
договор за покупко-продажба на вземания от 16.11.2010г., ведно с извадка от
Приложение №1 и от Потвърждение по чл.99, ал.3 от ЗЗД, че “Изи Асет
Мениджмънт” АД, е прехвърлило на праводателят на ищеца вземането си от
ответницата, произтичащо от процесният договор за заем.
По делото е представен заверен препис от Уведомление от “Изи Асет
Мениджмънт” АД, съдържащо волеизявление на старият кредитор до
длъжницата, че е прехвърлил на ищеца вземанията си по процесният договор
за заем. Видно от приложеното известие за доставяне въпросното
уведомление е достигнало до ответницата на 17.10.2017г.
Според заключението на назначената по делото Съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като компетентно и добросъвестно
изготвено, и неоспорено от страните, през периода 11.08.2016г.-31.03.2017г.
/т.е. не на падежните дати/ ответницата е внесла по смета на кредитора сумата
от общо 417.02лв., с които според последният са погасени 172.32лв.-главница,
44.37лв.-договорна лихва и 200.33лв.-неустойка, респективно непогасените
задължения възлизат на 327.68лв.-главница, 33.47лв.-договорна лихва и
253.91лв.-неустойка. Вещото лице е установило, че поради допуснатата
забава от страна на заемополучателката, заемодателят е начислил,
предвидената в публикувана на сайта му Тарифа, такса-разход за събиране на
вземането в максималният размер от 45лв. Установило е още, че въпросната
такса е заплатена от ответницата. Вещото лице е изчислило размера на
6
лихвата за забава върху непогасената главница от 327.68лв. за периода
02.11.2016г.-01.08.2018г., чиито размер е 58.08лв.
Въз основа на горното, въззивният съд намира, следното:
Предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест и с
оглед премета на предявените претенции, в разглежданият казус ищецът,
следва да установи възникването и дължимостта на спорните вземания и по
конкретно сключването на договор за заем, с твърдените параметри /страни,
размер, срок, падеж, неустойка, лихви и т.н./ и реално предаване на длъжника
на сумата предмет на договора. Следва да установи още, че е носител на
процесното вземане в резултат от настъпило частно правоприемство по
силата на договор за цесия, сключването на който е доведено до знанието на
длъжника. На последно място ищецът, следва да установи размера на
претенции си. От своя страна ответницата, следва да установи
правоизключващите си възражения за недействителност на част от клаузите
процесния договор, или правоизключващите факти и обстоятелства, в това
число, че е изправна страна по договора т.е. че е налице погасяване на
задължението.
Сключването на процесният договор за заем и получаването на сумата
предмет на същия, не се оспорва от ответницата се установява от
ангажираните от ищеца доказателства. Изложеното важи и за сключването на
договор за цесия относно процесните вземания между заемодателя и
праводател на ищеца, за който договор ответницата е надлежно уведомена.
По отношение на валидността на процесният договор за заем, на първо
място следва да се има предвид, че с оглед момента на договарянето между
заемодател и заемател, договорът попада в приложното поле на ЗПК и общата
императивна потребителска закрила. Това е така предвид факта, че заема
/кредита/ е предоставен на физическо лице, като не са налице данни то да е
действало като професионалист, респективно кредитополучателката се явява
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК. Наред с това договорът е
сключен от търговско дружество, което предоставя кредити на потребители в
рамките на своята професионална или търговска дейност. В тази връзка съдът
има служебно задължение да извърши проверка за нарушение на специалните
норми регламентиращи потребителското кредитиране в това число за
недействителност на процесният договор, поради противоречие с разпоредби
на ЗПК, предвид съдържащата се в тях императивна закрила, срещу
неравноправно договаряне.
С оглед горното настоящият въззивен състав не намира за правилни
действията на първоинстанционният съд, който предвид частичното
прекратяването на производството по делото, не е изследвал въпроса, дали
клаузата чл.4 от договора, уреждаща дължимостта на неустойка, е
действителна. Аргумент в посока, че проверка следва да се извърши е и
заключението по допусната ССч.Е, според което част от вноските извършени
от длъжницата, са насочени от кредитора за погасяване на вземането за
7
неустойка.
В случая с чл.4 от договора между страните е уговорена обезщетителна
неустойка за неизпълнение на поето задължение от заемополучателката за
осигуряване в 3 дневен срок от сключване на договора, на поръчителство от
две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора стриктни
условия за платежоспособност или на банкова гаранция. Така уговорената
неустойка очевидно има за цел да обезщети вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжницата, които кредиторът би могъл да
претърпи, поради неполучено обезпечение. В този смисъл предвидените за
компенсиране вреди, не са материално измерими, а са насочени към
репариране на риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно
лице. Уговорка от посоченият тип, обаче влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към заемодателя като доставчик на
финансови услуги, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи добросъвестно цена за ползване на паричен ресурс, съответна на
получените гаранции за връщането му. Освен това уговорката по чл.4 от
договора води до значително оскъпяване на ползвания заем, тъй като
позволява на заемодателят да получи, почти сигурно с оглед определените от
самият него строго формални изисквания за обезпечаването на дълга,
завишено плащане в размер относително равен на сумата на кредитиране
/454.24лв.-неустойка при 500лв.-главница/. Това оскъпяване, не е надлежно
обявено на потребителя в съответствие с изискванията на чл.19 от ЗПК, който
ограничава свободата на договаряне при потребителско кредитиране. От своя
страна изключването на неустойка за ползване на необезпечен кредит, при
формиране на ГПР, съставлява отклоняване от задължението на кредиторът
да посочи това плащане като компонент от основният критерий, ориентиращ
потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. В заключение се
налага извод, че клаузата предвиждаща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение на длъжника да предостави, последващо сключването
на договора обезпечение, е уговорка във вреда на потребителя, което я прави
нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, респективно същата не поражда
права и задължения за страните.
Наред с това съпоставянето на размера на неустойката с размера на
евентуалните вреди, дори при пълно неизпълнение, налага извод, че така
договорената неустойка излиза извън присъщите функции, съответно че
уговорката влиза в колизия със добрите нрави и в резултат от това е
нищожна.
На следващо място, както се посочи по-горе от заключението на вещото
лице по ССч.Е, се установи, че поради допусната забава при погасяване на
дълга с над 30 дни, заемодателят е начислил предвидена в Тарифа му такса-
разходи за събиране на вземането в размер на 9лв., като същата е начислявана
при всяка последваща забава до достигане на максималният предвиден от
кредитната институция размер на таксата от 45лв., който е заплатен от
ответницата. Съобразно приложимият в случая чл.10а, ал.1 от ЗПК
8
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според
ал.2 на същата разпоредба, не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В
случая предвидената от търговеца в Тарифата му, такса за извънсъдебно
събиране на задължението при дълготрайна забава, не съответства на никаква
допълнителна услуга, предоставяна на заемателят, а по същество е свързана с
управлението на кредита. Същевременно таксата, е с предварително
фиксираният размер, който не кореспондира с разходи за конкретно
предприети действия за събиране на просроченото задължение, а се
начислява като допълнително обезщетение за забавата, доколкото
предвидените 9лв. се дължат при всяко просрочие с 30 дни до достигане на
максималният размер от 45лв. В този смисъл с предвиждането на процесното
задължение се заобикаля забраната визирана в чл.33 от ЗПК, според който
при забава на потребителят, се дължи обезщетение, което не може да
надхвърля законна лихва, а в случая е предвидено допълнително плащане,
чиято дължимост, е изцяло свързана със забавата на длъжника. Изложеното
обуславя недействителност на клаузата от Тарифата предвиждаща плащането
на такса закъснение в максимален размер от 45лв.
В заключение съставът на въззивния съд намира, че коментираните
клаузи, са нищожни и като такива не пораждат права и задължения за
страните по заемното правоотношение, респективно че процесните плащания
от 200.33лв. отнесени от кредитора като неустойка и 45лв. като такса, или
общо 245.33лв., следва да се зачетат като плащане на договорна лихва и
главница. В резултат, от което и след приспадане на въпросните суми при
условията на чл.76 от ЗЗД от установените от вещото лице размери от
33.47лв.-договорна лихва и 327.68лв.-главница, непогасеното задължения на
ответницата възлиза на 115.82лв.-главница, до които размер е основателна
претенцията на ищеца.
Във връзка с горното следва да се отбележи, че в случая не е налице
хипотезата на прихващане на суми при условията на чл.103 от следващите от
ЗЗД, а се касае за правилно отчитане на извършените плащания от страна на
ответницата при погашение на дължими суми по договора за заем, без да се
съобразява извършеното от заемодателят отнасяне на суми без основание към
други пера, поради нищожност на клаузи от договора. Ето защо ирелевантни
за спора са доводите на страните относно възможността за прихващане на
суми, респективно същите не подлежат на коментиране.
С оглед обусловеността на претенцията за обезщетение за забава от
размера на главницата, се налага преизчисление на дължимата мораторна
лихва, като изчисленията следва да се извършат върху сумата от 115.82лв.
Предвид констатациите за неправилност на част от отнесените от кредитора
плащания при погасяване на дълга и последяващата от това невъзможност да
се установят размерите на отделни непогасени вноски и съответните им
падежни дати, за начална дата на забавата, следва да се избере момента на
9
последното плащане от страна на длъжницата-31.03.2017г., а за край
посочената от ищеца дата-01.08.2018г. При използване на калкулатор на
законна лихва, достъпен в правно информационна система ”Апис”,
изчисленият размер на мораторната лихва за периода 31.03.2017г.-
01.08.2018г. върху сумата от 115.82лв. възлиза на 15.73лв., до който размер се
явява основателна претенцията на ищеца.
Изложеното налага отмяна на обжалваното решение, в частта с която е
уважен иска за установяване на задължение по издадена заповед за
изпълнение за главница по Договор за паричен заем №2592568 от 04.07.2016г.
за разликата над 327.68лв. до 115.82лв., изцяло за претендираната договорна
лихва от 33.47лв. за периода от 01.11.2016г. до 01.03.2017г. и по отношение
на обезщетението за забава за разликата над 15.73лв. до 51.21лв. и за периода
от 02.11.2016г. до 31.03.2017г., и постановяване на ново, с което са отхвърлят
претенциите в посочените им части.
При този изход от спора извършеното от първоинстанционния съд
разпределение на деловодните разноските, се явява неправилно и следва да
бъде коригирано. Наред с това атакуваното от ответницата Определение
№9118/20.07.2020г. постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, е неправилно
и защото според задължителните указания дадени с т.12 на ТР №4/2013г.
разноските за заповедното производство се определят от исковия, според
резултата от исковият процес, респективно ирелевантна е степента на
уважаване на заявлението. Налице са и пропуски при приложението на
материалният закон в темпорално отношение и при определяне на
юрисконсултското възнаграждение, според сложността на делото. Ето защо
горецитираното определение следва да бъде отменено, като в полза на ищецът
се определят разноски според уважената част от претенциите при условията
на чл.78, ал.1 вр. с ал.8 от ГПК вр. с чл.25 от НЗПП включващи заплатена ДТ
и ю.к. възнаграждение за заповедното производство в размер на 14.75лв., в
размер на 34.41лв. за първата инстанция и в размер на 19.72лв. за въззивното
производство.
В полза на ответницата на основание чл.78, ал.3 от ГПК се дължат
68.22лв., представляващи разноски за внесена ДТ за въззивното
производство, съразмерно с отхвърлената част от иска. За първата инстанция
и заповедното производство разноски не се дължат защото такива не са
направени.
В полза на адвоката защитавал ответницата при условията на чл.38, ал.2
от ЗА, следва да се присъди хонорар за исковото производство, който
поглъща и този за заповедното производство, доколкото защитата се е
развила в пълнота едва с осъщественото процесуалното представителство в
двустранното спорно исково производство, макар да е предпоставена от и
подготвена при подаването на възражение по чл.414 от ГПК. Ето защо в полза
на адв.Д. следва да се присъди хонорар съобразно отхвърлената, включително
прекратената част от иска, в размер на 241.01лв. за първата инстанция и
10
204.69лв. за въззивното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №872/21.02.2020г. , поправено с Решение от
19.04.2021г., двете постановени по гр.д.№1020/2019г. по описа на Районен
съд Варна, в частта, с която са уважени исковете за приемане на
установено, че Р. Д. К. , с ЕГН **********, с адрес: *** дължи на “Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Д-р П. Дертлиев“ №25, Офис сграда Лабиринт,
ет.2, офис 4, представлявано от Н.С., вземания по Договор за паричен заем
№2592568 от 04.07.2016г. сключен между “Изи Асет Мениджмънт” АД и
ответницата, които са прехвърлени с Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и Приложение №1 от
01.10.2017г. към договора от “Изи Асет Мениджмънт” АД в полза на
“Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто универсален правоприемник
се явява ищеца, като следва: -за разликата над 115.82лв. до 327.68лв.,
представляваща главница по договора за паричен заем; -за сумата от
33.47лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2016г. до
01.03.2017г. и -за разликата над 15.73лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата от 115.82лв. за периода от 31.03.2017г. до
01.08.2018г., до претендираните 51.21лв., представляващи обезщетение за
забава върху главница от 327.68лв. за периода от 02.11.2016г. до 31.03.2017г.,
както и в частта за присъдените деловодни разноски, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р П.
Дертлиев“ №25, Офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н.С.,
за приемане на установено, че Р. Д. К., с ЕГН **********, с адрес: ***
дължи вземания по Договор за паричен заем №2592568 от 04.07.2016г.
сключен между “Изи Асет Мениджмънт” АД и ответницата, които са
прехвърлени с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г. и Приложение №1 от 01.10.2017г. към договора от “Изи Асет
Мениджмънт” АД в полза на “Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто
универсален правоприемник се явява ищеца, като следва: -сумата от
211.86лв., съставляваща разликата между дължимият размер от 115.82лв. и
предявеният размер от 327.68лв. на главница по договора за паричен заем; -
сумата от 33.47лв., представляваща договорна лихва за периода от
01.11.2016г. до 01.03.2017г. и –сумата от 35.48лв., съставляваща разликата
между дължимият размер от 15.73лв. и претендираният размер от 51.21лв.
на обезщетението за забава за периода от 02.11.2016г. до 31.03.2017г., като
неоснователен.
11
ПОТВЪРЖДАВА Решение №872/21.02.2020г. , поправено с Решение
от 19.04.2021г., двете постановени по гр.д.№1020/2019г. по описа на Районен
съд Варна, в частта, с която са уважени исковете за приемане на
установено, че Р. Д. К., с ЕГН **********, дължи на “Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, с ЕИК *********, вземания по Договор за паричен заем
№2592568 от 04.07.2016г. сключен между “Изи Асет Мениджмънт” АД и
ответницата, които са прехвърлени с Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и Приложение №1 от
01.10.2017г. към договора от “Изи Асет Мениджмънт” АД в полза на
“Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто универсален правоприемник
се явява ищеца, като следва: -сумата от 115.82лв., представляваща главница
по договор за паричен заем, ведно със законната лихва върху тази сума
считано от датата на депозиране заявлението в съда-01.08.2018г. до
окончателното изплащане и -сумата от 15.73лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата от 115.82лв. за периода от
31.03.2017г. до 01.08.2018г.
ОТМЕНЯ Определение №9118/20.07.2020г. постановено по гр.д.
№1020/2019г. по описа на Районен съд Варна, с което на основание чл.248,
ал.1 от ГПК е изменено постановеното по делото решение в частта за
разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Р. Д. К. , с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
“Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р П. Дертлиев“ №25, Офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н.С., сумата от 14.75лв.
представляваща деловодни разноски за заповедното производство и сумата
от 54.13лв., представляваща сбор от деловодните разноски за
първоинстанционното и въззивното искови производства.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р П.
Дертлиев“ №25, Офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н.С.,
да заплати на Р. Д. К., с ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 68.22лв.,
представляващи деловодни разноски за внесена ДТ за въззивното
производство.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р П.
Дертлиев“ №25, Офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н.С.,
да заплати на адв.Р.Д. , със служебен адрес: гр.Варна, ул.“Топра Хисар“
№16, ап.2, сумата от 445.69лв., представляваща сбор от адвокатските
хонорари за осъществена безплатна защита на Р. Д. К., при условията на
чл.38, ал.2 от ЗА, в първоинстанционното и въззивното искови производства.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
12
Членове:
1._______________________
2._______________________
13