РЕШЕНИЕ
№
23.10.2020 г., гр. Велинград
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично
заседание на двадесет и четвърти септември
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря
Донка Табакова, като разгледа докладваното от съдия Пенчева гр. д. № 342 по
описа за 2020 г. на Районен съд Велинград, за да се произнесе съобрази
следното:
Предявени са обективно съединени искове
с правно основание чл.26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр.
чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 от ЗПК за прогласяване за нищожен, като
противоречащ на закона на Договор за паричен заем № 2616157, сключен между ищцата С.Н.Г. и ответника “Изи Асет Мениджмънт” АД от 08.08.2016
г., евентуално за прогласяване на нищожна, като противоречаща на добрите нрави
на съдържащата се в договора клауза по чл.4, ал. 2 и иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника
да върне сумата общо 567,05 лв.-81,75 лв. договорно лихва и 485,30 лв.
неустойка, получена от него без правно основание.
Твърди се че на 08.08.2016г. между С.Н.Г.
и “Изи Асет
Мениджмънт” АД е сключен договор за паричен заем № 2616157, по силата на
който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 800,00 лв.
при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40, 00 %, годишен процент на
разходите - 49, 03 % и срок за погасяване на заема пет месеца при месечна
погасителна вноска в размер на 176.35 лв.
В чл. 4 от Договора се
съдържала клауза, съгласно която заемателят следвало
в срок до три дни, считано от датата на
сключването му, да предостави едно от двете предвидени обезпечения: две
физически лица. отговарящи на условията, подробно описани в договора или
банкова гаранция, като при неизпълнение дължал неустойка в размер на 485.30 лв., която следвало
да престира разсрочено, заедно с погасителната
вноска, към чийто размер се добавяло сумата от 97.06 лв. и с която падежното
вземане нараствало на 273.41лв.
Договорът бил изпълнен от
ищцата, която е изплатила на кредитора без правно основание възнаградителна
лихва в размер на 81,75 лв. и неустойка в размер на 485.30 лв., тъй тези
вземания произтичали от недействителен договор за потребителски кредит.
Недействителна била клаузата по
договора в частта за дължимата цена на кредита. Уговорката за фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40,00 % била в нарушение на добрите нрави и внасяла неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което била нищожна.
Цитира съдебна практика,
според която при необезпечени заеми възнаградителната
лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият
случай договорената между страните лихва в размер на 40 % годишно надхвърляла
повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави,
като критерии за норми на поведение, установени в обществото.
От нищожността на клаузата
за възнаградителната лихва, произтичала нищожността
на целия договор, който бил нормативно уреден като възмезден и липсата на задължителния
реквизит от съдържанието му, а именно непораждането на валидно задължение за
заплащане на цена на кредитния ресурс, имал съгласно чл. 22 ЗПК за юридическа
последица недействителност на заемното правоотношение.
В случая неприложима
се явявала нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски
кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, предвид че
нормативно бил уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без
определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на
договора на това основание се явявал чл. 22 от ЗПК, според който при неспазване
на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното
определяне на възнаградителната лихва - чл. 11. ал.
1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. Нищожността на клаузата, регламентираща част
от реквизитите на договора за потребителски кредит- лихвения процент- обосновавала
нищожност на цялото заемно съглашение. Поддържа, че това разрешение отговаряло на практиката на СЕС по
задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи,
като гаранция за по-добрата защита на потребителя.
Неприложима
се явявала и хипотезата на чл. 26. ал. 4 от ЗЗД за частична недействителност на
договора, когато недействителната клауза можело да се замести по право от
повелителни правила на закона, предвид че императивни правила за размера
на договорна лихва не били нормативно въведени, а и с оглед на задължителното
тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на
ЕС, с които било дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните
договорни клаузи.
Излага, че
предвидената в чл. 4 от договора неустойка в размер на 485.30 лв. се явявала
скрит добавък към възнаградителната
лихва и като такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в
годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Поради
невключването й в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният
не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Това представлявало „заблуждаваща търговска практика" по
смисъла на чл. 68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите. В
подкрепа на становището си се позовава на
преюдициално заключение по дело С-453/10 и
приетото в него, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи
се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в
договора, сочеща неверен ГПР водила до недействителност на кредитната сделка
поради неспазване на изискванията на чл. 11. ал. 1. т. 10 от ЗПК. Нарушени били
и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК в договорът да
бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден
относно действителния му размер, в разрез с изискванията на добросъвестността и
реалната стойност на ГПР. Нищожността
на клаузите за възнаградителна лихва и ГПР
обуславяла, съгласно чл. 22 ЗПК, изначалната недействителност на кредитната
сделка поради невключването в съдържанието й на задължителни договорни
реквизити.
Уговорената
в чл. 4, ал. 2 от Договора неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна и
обезщетителна функция. Неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчители или банкова гаранция не водело до самостоятелни и
сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като вреди за кредитора биха
възникнали единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и
при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от
неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да
бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Предвидената неустойка в размер на 485.30 лв., била почти еквивалентна на заетата сума от 800 лв, не зависила от вредите от
неизпълнението на договорното задължение, а създавала единствено предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което противоречало
на добросъвестността.
Поставените
от кредитодателя условия при обезпечаване на
задължението били обективно неизпълними, като с това се целяло единствено получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Поставянето
на изискването за осигуряване на лично, респ. банково обезпечение противоречало
на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, че преди сключването на
договор за кредит кредиторът е бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, включително и чрез справка в съответната
база данни.
Клаузата, предвиждаща,
че се дължи неустойка при неосигуряване на двама поръчители, респ. банкова
гаранция влизала в пряко противоречие с целта на Директивата, защото
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, върху самия длъжник и
водила до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е
отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала.
Кредиторът
в настоящият случай поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици
за кредитодателя били самопричинени,
дължали се единствено на неспазване на задължението му за предварителна оценка
на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не можела да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да
претендира описаната неустойка.
Поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка закъсняла
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в
същия размер/, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за
изпълнението им препятствия, противоречали на принципа на добросъвестността,
тъй като целели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката по чл.
4 от договора, което не отговаряло на присъщата й обезпечителна функция
Същата била
необосновано завишена, поради което неустоечната
клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Предвиждането да се кумулира към
погасителните вноски, водело до скрито оскъпяване на кредита. По същество се
прибавяла към възнаградителната лихва на търговеца -
заемодател и го обогатявала неоснователно доколкото именно лихвата би се явила
цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя.
Кредитният
контракт бил изначално недействителен и на основание нарушаване на изискването
на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът да включи в договорното съдържание
условията за прилагането на лихвения процент. Не било предварително изяснено
на потребителя и съответно инкорпорирани
в договора, предпоставките за прилагането на лихвения процент, според които да
става ясно как се начислява процента за възнаградителна
лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при
отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв
друг свободно избран от страните начин. Освен
това, в процесния договор, кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема
и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР от 49.03 %. Налице била неяснота как посоченият
като фиксиран годишен лихвен процент по заема - 40 %, се съотнасят към ГПР по
договора.
Предвид че освен
уговорената възнаградителна лихва в кредитния
контракт, страните не били уговорили други разходи, кредиторът нямал право да
включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. В ГПР следвало
да бъде включен и допълнителната печалба - скритата под
формата на неустойка възнаградителна лихва. Поради
заобикаляне на изискванията на чл. 11. ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се
впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР,
разписаните в чл. 2.6 и т. 8 лихва и ГПР били недействителни. Предвид че,
уговорките за лихвата и за ГПР били задължителни реквизити на кредитния
контракт, неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи водили до
отричане на правния ефект на цялата кредитна сделка.
Иска от
съда да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем № 2616157,
сключен между ищцата и “Изи Асет Мениджмънт” АД от 08.08.2016 г., като противоречащ на императивни изисквания на
Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона
за потребителския кредит и да бъде осъдено ответното дружество да върне на
ищцата сумата в общ размер на 567.05 лв., съставляваща неоснователно получена
от кредитора договорна лихва в размер на 81.75 лв. и неустойка в размер на 485,
30 лв.
В условията
на евентуалност претендира прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4 от договора
за паричен заем като неравноправна и противоречаща на добрите нрави и да осъждане
на ответното дружество върне сумата от 485, 30 лв., получена от него без правно
основание.
Претендира
за присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът възразява срещу допустимостта и
основателността на исковете.
Счита, че
за ищцата липса на правен интерес от
предявяване на иска, предвид че задължението вече било изплатено и ищцата
разполагала с възможността да упражни
правото си на защита, чрез предявяване на
осъдителен иск за осъждане на ответника,
да върне заплатените без правно основание суми,
поради което правен интерес от установяване несъществуване на вземането
липсвал. Счита, че на това основание
производството по делото следва да бъде прекратено.
Оспорва
основателността на иска с доводи, че Договор за паричен заем № 2616157 бил
сключен по инициатива на ищцата, след отправено от нея писмено предложение,
след предоставяне на кредитоискателя на
необходимата преддоговорна информация за
съдържанието и условията му, посредством предоставяне на изискуемите по ЗПК
формуляри. Ищцата била запозната с условията
на кредита и с тези за обезпечението му, като между страните са
сключвани и други еднотипни договори.
Договорът
бил сключен след провеждане на преговори, условията по бъдещия заем относно
погасяването и обезпечаването му били индивидуално
уговорени.
Счита за
неоснователно искането да бъде прогласена нищожността на договора в цялост,
евентуално на отделни негови клаузи.
При
сключването му били спазени всички изисквания на ЗПК- посочен бил общият размер
на дължимата сума, фиксираният годишен лихвен процент по заема - 40%, годишният процент на разходите в размер на
49%.
Счита за
несъстоятелно твърдението на ищцата, че размерът на ГЛП нарушавал добрите нрави.
Излага, че уговореният лихвен процент не представлявал и не се свеждал
единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а представлявал
цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Предвид че заемодателят бил
финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции, която
отпускала заеми със средства, които не били набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази насока били
по-ограничени в сравнение с банките, а достъпът
на ищеца до паричния ресурс - предмет на договора бил бърз, лесен и необезпечен,
обективните ползи за заемателя от този начин на
предоставяне на кредит намирали своята цена в гражданския оборот, изразяваща се
в по-високия размер на фиксираната в договора лихва, която ищцата се е
съгласила да заплати при сключването му. Поради това тази цена не следвало да
бъде приравнявана на законна лихва и не можело да бъде обсъждано съответствието
на размера й с добрите нрави.
Излага, че размерът на законната лихва за
забава, по никакъв начин не ограничавал правото на страните да уговорят цена на
услуга (ползване на паричен заем) в различен размер, предвид различната им
правна природа и функции. Целта на законната лихва била да регулира
лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не представлявала
цената на услуга, а била санкция за неизпълнение. Лихвата за забава нямала възнаградителен
характер и не се дължала на договорно, а на законно основание. Договорната лихва
по своята същност представлявала „цена" за ползване на парични средства за
определен период от време, формираща се от няколко фактора - разходи на търговеца за
предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск
от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. Уговореният лихвен процент не
представлявал и не се свеждал единствено до възнаграждение за ползване на
главницата до нейното връщане, а представлявал цена на услугата по предоставяне
на паричния заем. Поради това не били налице пречки страните да уговарят
договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не била
ограничена от разпоредбата на чл. 10,
ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определял по
взаимно съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите
разполагали. В случая страните свободно са уговорили съдържанието на договора
за кредит, включително и размера на лихвите. Нарушение на добрите нрави би
имало при заблуждение относно цената на определена стока, но в случая цената на
услугата е коректно посочена и след като потребителя разполага с договорна
свобода да избере дали да сключи договора при посочената цена, тогава
противоречие с „добрите нрави” не можело да има.
Оспорва
твърдението, че предвидената в договора неустойка била скрит добавък към възнаградителната
лихва, че самият й размер бил необосновано висок, че клаузата била невъзможна
за изпълнение, че не изпълнявала присъщите си функции, като неверни, неаргументирани, неправилни.
Твърдението
на ищцата, че неустойката представлявала добавък към
договорната лихва, с което увеличава и годишният процент на разходите (ГПР),
т.е., че с неустойката се създавали задължения, които се покриват от ГПР, не
било съобразено с разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Към момента на сключване на Договора, размерът на ГПР по процесния не надхвърля пет пъти размера на законната
лихва.
Както
размерът на ГЛП, така и този на ГПР били изцяло съобразени и изчислени въз
основа на закона, поради което твърдението, че Договорът бил нищожен, понеже
некоректното им посочване следвало да се приравни на липсата им било
неоснователно.
Счита, че
заблуждаваща би била неустоечната клауза ако същата
изобщо не била сведена до знанието на
потребителя, което в случая не било така.
Клаузата, с която е уговорена неустойката за непредоставяне на
обезпечение, не била във вреда на ищцата, нито размерът й бил необосновано
висок. Неустоечната клауза, както и размерът на
неустойката бил предварително конкретно уговорен и фиксиран от страните по
Договора. Дружеството не принуждавало
ищцата да сключи договор за заем, съответно условията по него не й били
наложени. Тя сама, по собствени подбуди и воля
пожелала да сключи договора за заем и да се издължи съгласно
договорените условия и ако е считала условията за неравноправни е следвало да
се обърне към друга кредитна институция.
Договорът се сключвал при индивидуални условия, а не при общи такива.
Договореният размер не предвиждал разходите, които дружеството ще бъде
принудена да направи за обслужването и събирането на един необезпечен заем, какъвто
е процесния и
то в продължение на цели 5 месеца, който бил с изключително висок риск за
Дружеството.
Възразява
срещу доводите на ищцата за недействителност на неустоечната
клауза поради противоречи с добрите нрави, предвид че същата е предварително
уговорена от страните, посочена е в индивидуалния Договор, следователно и
размерът й - фиксиран (непроменлив, ненатрупващ се, изцяло предвидим и
известен) е предварително съобщен на ищцата, а тя е изявила знанието и
съгласието си него. Не било налице проява на „лоши нрави“, нито е била
„пробутана“ неравноправна клауза от страна на Дружеството, тъй като нито
клаузата за неустойка, нито размерът й са били скрити от ищцата, нито е потребителят бил въвеждан в
заблуждение по какъвто и да било начин. Относно размерът, същият бил абсолютно
съобразен изцяло с присъщите функции на неустойката и в никакъв случай не ги
надхвърлял. Ищцата изявила, че е запозната и съгласна с правата и задълженията
си по Договора, като едно от задълженията й е да предостави необходимото
обезпечение по договора, а в случай, че в 3 дневен срок от подписването на
Договора, не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, тя сама се
задължила да заплати неустойка. В процесния случай,
ищцата не е предоставила в необходимия срок от подписването на Договора
обезпечение, за което й била начислена неустойка за неизпълнение.
Оспорва
основателността на твърдението, че са налице нарушения и на чл. 11. ал.
1. т. 9 ЗПК, с доводи, че в сключения договор е посочен фиксиран ГЛП, който не
се променя през целия срок на договора и в който не се включва неустойка, която
не е част нито от разходите, нито от договорената лихва печалба, поради което липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Претендира
разноски.
Предявеният иск за
прогласяване нищожността на сключения договор, респективно на съдържащи се в
него клаузи е допустим. Всяка страна, която твърди нищожност на сключен с нея
договор има правен интерес да иска прогласяване на нищожността му по съдебен
ред, чрез предявяване на установителен иск. С установителния иск, се цели да се установи съществуването
или несъществуването на едно право или правоотношение, заплашено от нарушаване.
Правният интерес в случая произтича от самото качество на ищеца на страна по
договор, при основателни съмнения за действителността на който, правното му
положение е смутено. Следователно всякога, когато ищецът има интерес да внесе
яснота в отношенията си с дадено лице като установи, с влязло в законна сила
решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка,
предявеният установителен иск, в двата му варианта –
положителен и отрицателен, е допустим процесуален способ за предявяване
нищожност на договора и релевиране на последиците на
този вид начална недействителност. За наличие на такава неяснота, създаваща
несигурност в правното му положение, отстранима със
съдебното решение по установителния иск, е достатъчно
титулярът на същото да е направил „разумна субективна
преценка”.
Предметът и обемът на дължимата защита и съдействие се определя от ищеца.
Правен интерес от предявяване на установителен
иск е налице и когато ищецът разполага с
възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Ето защо съдът счита за
неоснователно възражението на ответника за недопустимост на иска. В случая
правният интерес на Г. произтича от възможността при установяване със сила на пресъдено нещо на несъществуващата облигационна връзка между
страните да поиска връщане, като платени без основание, на възнаградителната
лихва и неустойката по него. В допълнение, ищцата е предявила кумулативно и осъдителен иск за неоснователно
получените от ответника суми.
Съдът, като
съобрази изложените твърдения и възражения и след преценка на събраните по
делото доказателства поотделно и в съвкупност, прие за установено следното от
фактическа страна:
Не
се спори между страните, че на 08.08.2016г. е сключен
договор за паричен заем 2616157, по
който „Изи Асет Мениджмънт“
АД- заемодател е предоставил на С.Н.Г.-заемател сума в размер на 800 лв., която е следвало да бъде
издължена на пет месечни погасителни вноски от по 176, 35 лв., всяка от които
на дата, посочена в Погасителен план, неразделна част от договора. В чл. 3 е уговорено, че с договора се рефинансира
текущ заем на ищцата по Договор № 2509359 и че със сумата от 273,05 лв. ответникът
прихваща задължението на Г. по него, а след прихващането й се предоставя
остатъкът от сумата.
Уговорен
е фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 40 % и ГПР от 49,03 %.
В чл. 4, ал. 1
от договора е предвидено задължение на заемателя
Г. в срок от три дни от сключването му да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1./ Две физически лица-поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания-да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е
в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с настоящия заемател по договора; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции и ако има-кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от 401 "Редовен", като
поръчителят подписва договор за поръчителство или 2. /Банкова гаранция с бенефициер-заемодател за сумата равна на общия размер на
всички плащания по договора -881, 75 лв., със срок на валидност 30дни след
крайния срок на плащане на задълженията по настоящия договор. Съгласно чл. 4,
ал. 2 при неизпълнение на задължението да предостави посоченото обезпечение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 485,
30 лв., заплащана разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски, като към
всяка от вноските се добавя сумата в размер на 97,06 лв. Регламентирано е право на предсрочно
погасяване на кредита с право на намаляване на разходите по заема /на лихвата и
разходите на оставащата част/; право на отказ от договора в 14-дневен срок без
да се дължи обезщетение или неустойка, като връща на заемодателя получената
заемна сума /главницата/ ведно с лихвата върху всеки ден на ползването до
връщането на сумата. Предвидено е в чл. 8, че при забава на плащане на някоя от
погасителните вноски, заемателят дължи законната
лихва върху забавената сума за всеки ден забава; право на заемодателя за
прехвърли правата си по договора включително и да ги заложи/чл. 10/;
прекратяване на договора по взаимно съгласие. Договорът за паричен заем е двустранно
подписан. Към него е приложен погасителен план, в който са посочени в табличен
вид падежните дати, размер на вноската от 176,35 лв., оскъпяване в случай на
непредставяне на обезпечение от по 97,06 лв. и общ размер на погасителната
вноска от 273,41 лв.
Не се оспорва от ответника, че заемателят е изпълнил изцяло и в срок задължението си, като
е върнал на заемодателя отпуснатия му заем от 800 лв., ведно с неустойка поради
непредставено обезпечение от 485,30 лв. и възнаградителна
лихва от 81,75 лв., или общо сумата от 1 367,05 лв.
По делото е допусната и изслушана
съдебно-икономическа експертиза. Според
заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно, обосновано и
неоспорено от страните, се установява, че размерът на възнаградителната
лихва е 81,75 лв., а договорената съгласно чл. 4 от неустойка от 485,30 лв. е
разбита по месеци и е прибавено към всяко от месечните анюитетни
вноски.
При така установеното, съдът счита
следното от правна страна:
Съдържанието на договорните клаузи
безусловно налага извод, че се касае за сключен договор за потребителски кредит,
по силата на който Кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ предоставя на потребителя С.Г. кредит под
формата на заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Ищцата има качество на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 2 ЗПК, а именно- физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Като потребител Г. разполага и със защита
срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска.
По отношение на действителността на договорите за потребителски кредити,
приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Процесният договор
за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-спазена е предвидената в закона
писмена форма, посочен е общия размер на кредита и условията за усвояването му,
размерът на паричната сума, която се отпуска, лихвеният процент, условията за
прилагането му, годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
условията за издължаване от потребителя. Представен е погасителен план, в който
посочени информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. С договора ищцата е информирана за правото й да получи от
заемодателя информация за извършените и предстоящи плащания, както и за
оставащите дължимите суми при предсрочно погасяване на главницата-чл. 7, ал. 1,
за правото й да се откаже от договора и срока, в който може да бъде упражнено.
Неоснователен
е доводът, че договорът е сключен в нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК. Съгласно
тази разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички лихвени проценти. Тълкуването й налага извод, че
прилагането й в цялост е свързано с наличието на възможност за едностранна
промяна на първоначално уговорения лихвен процент от страна на кредитора.
Когато лихвеният процент е уговорен като постоянна величина за целия срок на
договора и не се допуска неговото променяне, достатъчно е да бъде посочен
размерът на същия. В настоящия случай това е сторено в чл. 2, т. 5, като са
посочени и условията за неговото прилагане-предвидено е това да става на
годишна база. Касае се за фиксиран лихвен процент, важим за целия период на действие, който е постоянна
и непроменлива величина. Размерът на възнаградителната
лихва е установим чрез прости математически пресмятания, доколкото месечната
погасителна вноска се състои само и единствено главница и договорна лихва.
Други разходи няма включени и такива нито се сочат от кредитора, нито се
твърдят от потребителя. Договореният лихвен процент се прилага по един и същ
начин по време на действие на договора доколкото се касае както се посочи за
фиксиран /непроменяем/ лихвен процент от 40% за разлика от случаите на
референтния лихвен процент, за който са относими
останалите условия и изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 9а от ЗПК.
Ето
защо няма основание да се приема, че е нарушена тази разпоредба.
Неоснователен е доводът, че не е
посочено как лихвения процент се съотнася към ГПР и как се формира ГПР.
Изискване за посочване в договора на всички разходи, които се включват в ГПР,
като условие за неговата действителност, ЗПК не поставя. Достатъчно е, съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК цифрово посочването на ГПР, като вида на разходите, от
които се формира са посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Ето защо, съдът счита, че договорът не страда
от сочените от ищцата пороци и искането й за прогласяване на неговата нищожност,
на тези основания е неоснователно.
Съдът
намира за основателни доводите за нищожност на договорената възнаградителна
лихва и неустойката по чл. 4, ал. 2 неустойка.
Клаузата в чл.1, т. 5 от Договор за паричен № 2616157 от 08.08.2016 г., касаеща договореният
размер на възнаградителната лихва от 40 % противоречи на добрите нрави и е нищожна.
Съдебната практика приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава
нравствен принцип, който може и да
не е законодателно изрично формулиран, но спазването му
е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските
и търговските взаимоотношения
и на предотвратяването на неоснователното облагодетелстване
на някоя от страните, за сметка
на другата. Накърняване
на добрите нрави е налице и когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положени.
Действително при
сключването на процесния договор през 2016 г., не съществува
законово ограничение за размера на договорната лихва и на годишния процент на
разходите, поради което водеща за страните е
разпоредбата на чл.9 ЗЗД с посочените рамки – императивните правни норми
и добрите нрави. Към момента в чл.19, ал.4 ЗПК е регламентирано законово
ограничение за размера на годишния процент на разходите, а именно – да не е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с постановление на Министерския съвет. Това
ограничение обаче не намира приложение, макар и в него да е включена възнаградителната лихва.
Лихвата по договора
е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към
датата на сключване на порцесния договор обективен критерий за преценка дали
с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени
условия за неоснователно обогатяване на ответника е размера на законната лихва към този
момент, без обаче тя да
се приеме като максимален размер и за възнаградителната
лихва. Съгласно установената съдебна
практика по сходни казуси за
договори, се приема, че
максималният размер, до който съглашението
за плащане на възнаградителна лихва е действително е тя да не
надвишава с повече от три пъти
законната такава /в този смисъл решение
№ 378 от 18.05.2006 г на ВКС по
гр. д. № 315/2005 г.. II г
о, и др./. В случая това съотношение
не е налице. Договорената между страните годишна лихва в размер 40 % надхвърля значително размера
на законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент за 2016 г. и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна, Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 49,03%, също обосновават нейната нищожност. Посочената клауза от процесния
договор нарушава принципа на справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване на ответника. Налице е явна нееквивалентност между двете престации,
като данните по делото не
установяват обстоятелства, които да обосновават
определянето на годишен лихвен процент по договора в такъв висок размер, поради недоказаност на значителни разходи
или риск, поет от заемодателя
за срока на договора, които да оправдават договорянето
на такива високи проценти.
Уговарянето на лихвен
процент повече от три пъти над законната лихва, е извън рамките на свободата на договарянето
по чл.9 ЗЗД. Целта на уговореното възнаграждение по договора за заем е
покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и
с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които
заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така уговореният размер на
лихвата излиза извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на
заемодателя. Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението
му, и с оглед съотношението спрямо законната лихва, води до неправомерно
разпределение на блага в отношенията между страните. Настоящата инстанция
приема, че уговорен ГЛП в размер на 40,00 %, правят договорната клауза нищожна,
като противоречаща на добрите нрави.
В случая обаче, съдът не споделя
доводите на ищцата, че нищожността на клаузата влече нищожност на договора
изцяло.
Според
правилото на чл.146, ал.5 ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските договори
не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези
клаузи. Посоченото правило представлява националната правна норма, определяща
изискванията по чл.6, пар.1 на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори за създаване на уредба, съгласно която неравноправните клаузи следва
да не са обвързващи за потребителя и съответно, че договорът продължава да
действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без
неравноправните клаузи.
Макар кредиторът
да е финансова институция и договорът за кредит да е възмезден, не може да се
счита, че същият е изцяло нищожен, при нищожност на клаузата за лихва. Клаузата
за лихва по договорите за заем е акцесорна към
основното съглашение и нищожността й не се отразява на основанието на самия
договор. За страните не съществува правна пречка да сключат договор за заем,
при който лихва не се дължи, независимо, че едната от тях е търговец. Очакваната печалба от кредита не е типичната
и непосредствена правна цел на договора за заем. С уговарянето на високи лихви не се нарушава
принципът на договорната свобода-страната не е лишена от възможност да избира
дали да го сключи. Кредиторът не е монополист на пазара на финансови
услуги. За ищцата не съществува нормативно задължение за сключване на договора
за заем, нито се твърди да й е оказвано влияние или въздействие, за да го
сключи. Видно от чл. 3, ал. 1 страните
не за пръв път стъпват в договорни правоотношения, а инициативата за сключване
на настоящия договор изхожда от ищцата. Нищожността на клаузата за лихва не
обуславя невъзможност за Г. да изпълнява задълженията по останалите договорни
клаузи.
Аргумент, че прогласяването
на отделна договорна клауза за недействителна не влече нищожност на целия
договор, се извежда и от чл. 23 ЗПК, според който при прогласяване на договора
за недействителен се връща само чистата стойност на кредита. Логическото тълкуване
на разпоредбата налага извод, че действието на договора се запазва, потребителят
дължи изпълнение, но следва да върне само стойността на заетата сума.
Ето защо, съдът счита, че нищожността на определена
договорна клауза не влече нищожност на договора изцяло.
Основателно е и възражението за
нищожност на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора. Трайната и последователна
съдебна практика приема, че неустойката представлява обезщетение за претърпените
от неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен характер. В
случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно
задължение което не е нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение
на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на
обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което
е недопустимо. Съгласно чл. 71, пр.
последно ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането
на кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното задължение
и преди срока. Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуеми и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в
договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за
всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както
и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване
на закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на
договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява
кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези условия, за
длъжникът е обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение. Неизпълнението
води до имуществена санкция за потребителя, която е в размер на почти
половината от посочената сума по кредита и която се прибавя към дължимата сума,
т.е дългът на заемателя се увеличава необосновано
дори при точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана. В тази
връзка съдът не споделя възраженията в
отговора на исковата молба. Искът на кредитора не може да бъде гарантиран и
обезпечен по този начин и във вреда на потребителя. Кредиторът, макар да е само
кредитна институция и без възможностите на банковите институции, разполага с достатъчно
правни средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя
драстично интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на
кредита за икономически по слабата страна. Макар да не съществува договорна и законова
пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за връщане
на заемната сума от страна на длъжника, в случая потребителят се санкционира неколкократно-веднъж за непредставяне на обезпечение за
неизпълнение на задълженията си, за което дължи неустойка с възможност само на
това основание за предсрочно прекратяване на договора дори и да заплаща редовно
главницата и лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните
вноски; след това при забава за плащане на някоя погасителна вноска, дължи
законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава, както и предсрочно
прекратяване на договора по чл. 9, ал. 1.
Неустойката в случая надхвърля
рамките на чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно
обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва
длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по
който е регламентирано е обективно неизпълнимо.
Изискванията в рамките само на три календарни дни потребителят да
осигури двама поръчители, които следва да работят само по безсрочно трудовото
правоотношение с конкретен размер на работната заплата, с конкретен нетен
размер на осигурителния доход, без неплатени осигуровки и със статус не по-лош
от 401 "Редовен" ограничава необосновано възможностите на длъжника да
предостави обезпечение на дълга. Изключването от кръга поръчителите на самоосигуряващите се физически лица, на лицата, упражняващи
свободни професии, на държавните служители, на лицата, получаващи доходи от
наеми, прави задължението изначално
невъзможно, а уговорката за поемане на невъзможно задължение е нищожна. Следва да се отбележи, че такива изисквания
към самия потребител кредиторът не поставя, тоест потребителят е в
по-благоприятно положение за сметка на поръчителите, в което е житейски е
правно нелогично. Такива изисквания за поръчителите са реално неизпълними
доколкото значително ограничават и стесняват кръга на лицата, които биха могли
и биха се съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга група
физически лица, които макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят
на другите изисквания поставени от кредитора.
Другото обезпечение се явява
безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от кредитната
институция, ако може да я получи от банка.
Това изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника. Липсват
и данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на
неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката противоречи на добрите
нрави / чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на което се дължи и което е вписано
в чл. 4. 1 от договора за паричен заем. Законът-чл. 92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се
доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я определи по
достатъчно ясен и напълно разбираем
начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди,
респективно да посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията които поставя кредитора пред
потребителя досежно характера и вида на
обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението на договора за връщане на
заема не съответстват нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези
случаи. Същите са рестриктивни
и не съответстват на предназначението на неустойката, като правен институт /чл.
92 ЗЗД/. Същата по начина, по който е
регламентирана от кредитора, включително и начина на погасяването й, има
наказателен характер, а не само обезщетителен и
обезпечителен и поставя потребителя в изключително неравностойно положение
спрямо търговеца, защото го задължава от една страна да плати необосновано
висока по размер неустойка, равняваща се на половината от отпускания кредит и
то само за непредставено в срок обезпечение. Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл. 4, ал. 1 от договора силно ограничават възможностите на потребителя
да може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да
изпълни тези условия, по начина по който са зададени, противоречат на всички неписани правила и
норми и компрометират института на неустойката. В този си вид представляват
своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената
такава под формата на договорна лихва.Трудно би могло да се определи това
вменено задължение на длъжника като справедливо, нормално и съответстващо на
нормите на закона, като типично и в съответствие с добрите търговски практики в
отношенията с определено икономически по-слабата страна. В този
си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение да служи като
обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите. Както се
посочи, неустойката е дължима независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно,
или не е върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на
потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че при
нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил
правилата на добросъвестността, като в случая тази клауза от договора е
създадена в изключителен ущърб на потребителя и води по този начин до
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, произтичащи от договора. Неустойката
в случая представлява допълнително предвидена скрита
печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на
договорна възнаградителна лихва. Нелогично е, че при
нормално развитие и изпълнение на договора за заем от страна на потребителя, за
заемодателя му се следва печалба в размер на договорната лихва само от 81,75 лв.
на база фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40%, докато при същото
развитие на отношенията, но с предвидена неустойка не по същинското изпълнение
на договора, а само по обезпечението му, но въпреки това при нормално и
добросъвестно изпълнение на задължението, скритата печалба за търговеца
нараства с размера на неустойката с още 485,30 лв. или с още близо 5/пет/ пъти,
което е законово недопустимо. Като се
вземе в предвид, че при неизпълнение на задължението за връщане на заема, се
дължи само лихва за забава в размер на законната лихва или в рамките на около
10% или 80 лв. от размера на главницата, то видно е, че кредиторът не придава
тежест и не санкционира с такава строгост неизпълнението на самото погасяване
на главницата по кредита, колкото недаването на обезпечение по кредита под
формата на поръчителство или банкова гаранция, която търговска практика ЗЗП и ЗПК санкционира с цялата строгост на
закона.
Тази клауза е нищожна, защото отрича
договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като обезпечения,
като същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това:
условието за дължимост е не неплащане на това
задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично
такова, срещу което обаче длъжникът не получава насрещна престация.
Обезпечителната функция липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на
задължението за непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна
функция също отсъства: възникването на неустоечното
задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите, касаещи
характера на договора, съдът следва
отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на
договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността
на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин. Преддоговорното задължение
на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя,
доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост
и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на
пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от
Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти
състав на СЕС. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от
подписване на договора за потребителски кредит е в пряко противоречие с целта
на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост
на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува
изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. В този смисъл съдът споделя тезата на ищцата,
че ако има вреди, то тези вреди са самопричинени, тъй
като, ако има предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне
кредитът, той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави
обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от неизпълнение на това
задължение за предварителна оценка финансовата институция не може да черпи
права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната
неустойка.
Предвид изложеното клаузата за
неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договора за паричен заем се явява нищожна и следва
да се прогласи за такава.
При този изход на делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищцата се дължат разноски в
размер на 300,00 лв. съгласно чл. 7, ал.2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно цената на
предявените евентуални искове за прогласяване
на нищожност на договорните клаузи за лихва и неустойка и връщане на даденото
по тях. Размерът на така определеното от
съда възнаграждение е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, с
вида на извършените процесуални действия и с броя на съдебните заседания.
По делата, свързани с потребителски
спорове, има постановена многобройна съдебна практика, която е константна и
непротиворечива. От страна на ищцата не
са ангажирани повече от необходимите усилия за представяне на доказателства в
подкрепа на иска, а обемните писмени изявления на процесуалния представител с
идентични доводи в тях, не налагат извод, че размерът на възнаграждението
следва да бъде завишен само на това основание. По делото е проведено едно
съдебно заседание, на което процесуалния представител на ищцата не се е явил,
поради което така определения от съда минимален размер е съответен на процесуалните
усилия по делото.
По делото
е договорено процесуални представителство на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, поради
което, възнаграждението следва да бъде заплатено в полза на адв.
Д.Ф.-***.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на РС Велинград разноски в размер на общо 200,00 лв.-150,00 лв. за изготвената
съдебно-икономическа експертиза и 50,00 лв. за държавна такса.
По изложените съображения, настоящият състав
на районен съд Велинград:
Р Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА като противоречаща на добрите нрави, съгласно чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, клаузата за договорна възнаградителна лихва
по чл. 2, т.5 от Договор за паричен заем № 2616157 от 08.08.2016 г. сключен между "Изи
Асет Мениджмънт " АД и С. Н. Г., в размер от 81.
75 лв.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА като
противоречаща на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД, на клаузата за
неустойка по чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 2616157 от 08.08.2016 г. сключен между "Изи
Асет Мениджмънт " АД и С. Н. Г. в размер от
485,30 лв., платима от заемателя при неизпълнение на задължение да предостави
на кредитора по договора обезпечение в срок от три дни по чл. 4, ал. 1, считано
от датата на сключване на договора за паричен заем-двама поръчители, отговарящи
на определени условия или банкова гаранция в размер на 881,75 лв. за отпуснат
заем от 800 лв.
ОСЪЖДА "Изи Асет Мениджмънт. " ЕИК *********, със седалище в гр.
София 1324 и адрес на управление ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на С. Н. Г. ЕГН:
**********, сумата от общо 567,05лв. /петстотин шейсет и седем лева и 05 ст./,
заплатена по нищожни клаузи за договорна лихва по чл. 4, т. 5 и неустойка по
чл. 4, ал.2 като противоречащи на добрите нрави-чл. 26, ал. 1 ЗЗД по договор за паричен заем № 2616157 от 08.08.2016 г. сключен между"Изи
Асет Мениджмънт. " АД и С. Н. Г..
ОСЪЖДА, на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, „ Изи Асет Мениджмънт. " ЕИК
*********, със седалище в гр. София 1324 и адрес на управление ж.к. „Люлин“ №
7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет. 2, офис 40-46, ДА ЗАПЛАТИ в полза на адвокат Д.Ф.-***, сумата от 300,00 /триста лева/,
разноски за процесуално представителство.
ОСЪЖДА, на осн.
чл. 78, ал. 6 ГПК, „ Изи Асет
Мениджмънт. " ЕИК *********, със седалище в гр. София 1324 и адрес на
управление ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на Районен съд Велинград, разноски по в размер на
200,00 лв. /двеста лева/.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Иванка Пенчева