РЕШЕНИЕ
№ 30
гр. ХАСКОВО, 14.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря РУМЯНА В. НИКОВА
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20225600500720 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 471/26.07.2022 година, постановено по гр.д. №
3014/2021 година, РС-Хасково е прогласил нищожността на основание чл.26
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 143, ал. 1, чл. 146 ал. 1 от ЗЗП и чл. 19 ал.4
от ЗПК на клаузата, съдържаща се в чл. 12 от Договор за заем „Код: ****“ от
30.12.2020 година, сключен между Е. М. Г. от **** и „Моят Кредит“ ЕООД -
София, предвиждаща заплащане на неустойка за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да предостави обезпечение под формата на
поръчителство. Едновременно с това е уважен предявеният от ищцата Г. иск с
правно основание чл. 55 ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, като ответникът „Моят
Кредит“ ЕООД е осъден да върне на ищцата Е. М. Г. сумата от 203.10 лева
като получена от заемодателя без основание по същия договор за паричен
заем, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.12.2021г. до
окончателното изплащане. С оглед изхода на делото, дружеството-ответник
е осъдено да възстанови деловодните разноски, направени от бюджета на
съдебната власт, а на процесуалния представител на ищцата адв. М. е
присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв.
Недоволни от така постановеното решение са останали от
дружеството-ответник „Моят кредит“ ЕООД. С подадената въззивна жалба се
1
въвеждат оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и
необоснованост на съдебния акт. Въззивникът оспорва извода на районни съд
за нееквивалентност на престациите и накърняване на добрите нрави, като
твърди, че в случая приоритет има договорната воля на страните, която съдът
бил длъжен да зачете. Неправилни били и изводите на съда за това, че
процесната неустойка следва да бъде причислена към общия размер на ГПР, а
това водило до превишаване на нормативно ограничен максимален размер на
ГПР. Дружеството било спазило нормативното изискване на ЗПК и
методиката към чл. 19 ал. 2 от ЗПК. С тези и останалите доводи, изложени във
въззивната жалба, прави искане за отмяна на решението в неговата цялост и
за отхвърляне на предявените искове като неоснователни. Претендира
деловодни разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата Е. М. Г., чрез
упълномощен адвокат Д. В. М. от АК-Пловдив подава писмен отговор, с
който оспорва въззивната жалба и изразява становище за правилност –
законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт. С
представеното становище адв. М. претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 т. 2 от ЗАдв.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните,
констатира следното:
Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно
произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна
проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По оплакванията на въззивника съдът намира следното:
2
При разглеждането на спора районният съд е събрал
всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа
на тях е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и
правни изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на
доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Във
въззивното производство не се представиха нови допустими и релевантни
доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от
направения от първоинстанционния съд.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, от Е. М. Г., от *****, против „Моят Кредит“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: *****. Ищцата твърди,
че сключила с ответника договор за заем код:****, по силата на който
дружеството-кредитор предоставило в заем сумата 600 лева, а тя се
задължила на 13 вноски да върне на заемодателя общо 666,62 лева. В
договора били изрично посочени годишен лихвен процент 40.03% и ГПР
41.59%. Ищцата изпълнила задължението си изцяло, като освен това
заплатила на заемодателя и сумата в размер на 203,10 лева (с оглед
допуснатото изменение размера на иска), представляваща неустойка по чл.12
от договора. Според ищцата така уговорената клауза за неустойки в чл. 12 от
посочения договор за заем била нищожна, а следователно – заплатеното от
нея на основание чл. 12 от договора – получено от дружеството-ответник без
основание. С тези доводи ищцата отправя искане към съда за прогласяване на
клаузата за нищожна и за осъждане на дружеството-заемодател да
възстанови заплатената без основание искова сума.
Няма спор по делото и се установява от представените
доказателства, на 30.12.2020 година страните по делото са сключили договор
за паричен заем, наименован „Индивидуален договор за заем. Код: *****.
Страните признават, че заемодателят „Моят кредит“ ЕООД е предоставил, а
Е. Г. е получила заемната сума в размер на 306,78 евро (с равностойност 600
лева, съгласно официалния курс на БНБ), която е приела да върне на 13
разсрочени погасителни вноски, всяка с периодичност две седмици или общо
– в срок от 26 седмици, заедно с дължимата възнаградителна лихва. Изрично
в договора е посочено, че общата сума, която заемополучателят се задължава
да заплати на дружеството-кредитор, се равнява на 666,64 лева, при лихвен
процент 40,03%, ГПР 41,59, а размер на всяка от двуседмичните вноски – 26,
22 евро или 51,28 лева.
Видно от съдържанието на чл. 12 от договора, на
заемателя е вменено задължение в срок до 3 дни след сключването на
договора да осигури встъпване в правоотношението на трето физическо лице,
което ще поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на
3
всички дължими суми по договора. Поставени са изисквания към това трето
лице, както и е предвидена в тежест на заемателя неустойка при
неизпълнение на това задължение, в размер на сумата 231,45 евро или 452,68
лева. В същото време, още при изготвянето на договора, в текста на ал. 6 от
чл. 12 е обективиран втори погасителен план, според който погасителните
вноски се състоят не само от съответните части на главницата и
възнаградителната лихва, но и от процесната неустойка.
От заключението на извършената по делото ССчЕ се
установява, че по процесния договор за заем е извършено плащане от ищцата
на 22.02.2021 година, т.е. преди крайния срок на договора, в общ размер на
842.93 лева, в това число и неустойка по чл.12 от договора в размер на 203.10
лева.
При така установените факти РС-Хасково е приел, че с
процесната клауза за неустойка кредиторът обезпечава неизпълнение на
договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с
основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума.
Неустойката изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да
обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо. На следващо място е
прието, че така уговорената неустойка надхвърля законовите рамки, както и
нейния обезпечителен и санкционен характер, накърнява добрите нрави и
води до неоснователно обогатяване на кредитора. На следващо място РС-
Хасково приема, че неустойката по чл. 12 от договора е нищожна на
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК, тъй като не е индивидуално
уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП, като според съда безспорно е, че
тя е част от стандартно, предварително изготвен формуляр на договор и на
практика заемателят е бил лишен от възможността при сключването му да
влияе върху неговото съдържание. Процесната клауза за неустойка била
нищожна и поради факта, че с нея се цели заобикаляне изискванията на
закона - чл. 19, ал.4 от ЗПК, а невключването на този вид разход в размера на
ГПР представлявал заблуждаваща търговска практика, тъй като
действителният размер на ГПР не съответства по този, посочен в договора. С
тези доводи РС е стигнал до заключението, че платената от ищцата сума в
размер на 203.10 лева е предадена при начална липса на основание и подлежи
на връщане, съгласно чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Тези изводи се споделят от ХОС. Претендираното от въззивника
вземане е такова за неустойка поради неизпълнение на задължението за
4
даване на обезпечение чрез осигуряване на солидарен длъжник. Посочената
клауза от договора е нищожна поради противоречието й със закона – чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, според която неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да
е нужно те да се доказват. Неустойката с присъщите й обезпечителна и
обезщетителна функции има за цел да мотивира длъжника да изпълни своето
задължение, като наред с това служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, като установява отнапред размера им. Следователно правото
на неустойка се поражда при неизпълнение на главното задължение на
длъжника като елемент от същественото съдържание на сделката, по повод на
която е сключена. В случая това е задължението за връщане на
предоставената в заем сума, неизпълнението на което е свързано с възникване
на вреди за заемодателя. Задължението за даване на обезпечение, макар и да е
свързано с главното задължение на длъжника, цели да обезпечи кредитора
при евентуално неизпълнение от страна на длъжника, но неговото
неизпълнение само по себе си не води до вреди за кредитодателя.
Неизпълнението му може да бъде основание за обявяването на кредита за
предсрочно изискуем, ако това е предвидено в договора, но не и за
начисляване на неустойка, тъй като, както се отбеляза, неизпълнението на
това задължение не е вредоносно, каквото е неизпълнението на задължението
за връщане на кредита. Още повече, че в разглеждания казус заемателят не
само е изпълнил задължението за връщане на заемната сума и е платил на
кредитора дължимата възнаградителна лихва, но и го е сторил предсрочно.
Т.е. за кредитора не са настъпили никакви вреди и той няма основание да
иска неустойка за неизпълнение на главното задължение. Предвид
изложеното настоящата инстанция намира посочената клауза от договора за
паричен заем, на която се позовава въззивникът, за нищожна на основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД, поради противоречието ѝ с чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
На следващо място: Както става ясно от съдържанието на договора,
предоставеният на длъжника заем е в размер на 600 лева. В същото време,
към тази сума кредиторът прибавя сума, наречена „неустойка“ за
непредставяне на обезпечение в размер на 452,68 лева, която още при
сключването на договора се разсрочва на 13 вноски, които автоматично се
прибавят към двуседмичните погасителни вноски и формират общия им
размер, подлежащ на заплащане от заемополучателя. На практика, така
5
вмененото задължение да се заплати сума, наименована „неустойка“,
прикрива предварително уговорено задължение на потребителя - освен
договорната главница по заема и произтичащите от нея лихви, да заплати още
една, допълнителна сума (по размер близка към договорната главница), с
която общият размер на задължението се увеличава почти двойно. Не може да
има съмнение, че за заемополучателя това допълнително плащане
представлява предварително заложени, но скрити разходи по кредита, а за
заемодателя – скрита печалба над размера на договорената възнаградителна
лихва.
В процесния договор за заем е визиран размер на ГПР 41,59 %, но
не е посочено - как това прибавяне на допълнителните разходи за
„неустойката“ по чл. 12 от договора се отразява на общия размер на ГПР.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР и общите
формулировки относно задълженията на страните не позволяват да се
проверят индивиндуалните му компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Тук е необходимо да се
отбележи и следното: Според редакцията на чл. 8 от договора, в случай ако
страните изпълнят задълженията си точно, то няма да бъдат начислявани
допълнителни разходи, в това число и неустойки. В същото време, още при
изготвянето на договора, т.е. предварително, кредиторът възлага в тежест на
заемателя заплащането на сумата по чл. 12, като я включва в погасителните
вноски. Простите математически сметки показват, че ако към посочените в
договора разходи за договорна лихва се прибавят и скритите разходи -
допълнителната сума по чл. 12 ал. 5 от договора, наименована „неустойка“, -
то общият размер на ГПР значително ще надхвърли максималния допустим
размер, визиран в чл. 19 ал. 4 от ЗПК – пет пъти законната лихва. За да се
заобиколи тази законова забрана, в договора не е посочен действителният
размер на ГПР. Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение,
тъй като той на практика няма ясна и достъпна за него информация за това –
как и с колко се оскъпява кредитът му, за да вземе информирано решение
дали да го сключи.
Повече от това, прозира стремежът на кредитора да заблуди длъжника
си: В съдържанието на договора, още на първата страница ясно е посочено, че
всички плащания на заемополучателя възлизат на сумата 666,64 лева, което е
значително по-малко от сбора на погасителните вноски с предварително
6
включените в тях части от сумата по чл. 12. Също на първата страница, с
различен, открояващ се курсив е посочен размерът на двуседмичната
погасителна вноска – 51,28 лева, което отново не е в съответствие (по-малко)
от сбора на сумите в състава на погасителната вноска съгласно погасителния
план на 4-та страница на договора. Т.е. се прави внушение за значително по-
изгодни за заемополучателя условия на договора от тези, които се
предоставят в действителност. Ето защо ХОС се съгласява с доводите на
първоинстанционния съд, че се касае за недобросъвестна търговска практика,
която накърнява добрите нрави.
В разглеждания казус качеството на заемателя като потребител е
несъмнено, а относно договора съдът приема, че той само е наименован като
индивидуален такъв, но в действителност представлява стандартен,
предварително изготвен от дружеството-заемодател формуляр на договор и
на практика заемателят е бил лишен от възможността при сключването му да
влияе върху неговото съдържание. В подкрепа на този извод е цялостното
съдържание на договора: В него се обсъждат условия, приложими към
множество и различни кредитни продукти. Повече от това, не става ясно - към
кой от всички разновидности кредитни продукти се отнася сключеният с
въззиваемата договор „код :41915“. Това дава основание за извода, че
постигнатите в договора уговорки не са резултат на индивидуално
договаряне, а заемателят Г. следва да се ползва от потребителската защита.
Изводите на РС-Хасково и ХОС съвпадат, като въззивният съд
споделя и останалите мотиви на РС-Хасково, ето защо препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК.
С оглед изхода на делото дружеството-въззивник следва да бъде
осъдено да заплати на процесуалния представител на въззиваемата - адвокат
Д. В. М., сумата от 800 лева, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело, определено според размера и броя на исковете и по
правилата на чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2, ал.2,
вр. чл.7, ал.2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 471/26.07.2022 година, постановено по
гражданско дело № 3014/2021 година по описа на РС – Хасково.
ОСЪЖДА „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - ***** да заплати на адв. Д. В. М., ЕГН **********, е
адрес на кантората - ****, адвокатско възнаграждение на основание чл.38,
ал.2, вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата в размер на 800 лева – за
безплатно процесуално представителство на във въззивното производство
пред ОС-Хасково.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8