Решение по дело №10305/2020 на Софийски градски съд

        Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е    № .…

Гр. София, 21.03.2022 г.

 

 

                        В      И  М  Е  Т  О       Н  А       Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година  в следния състав :

                                ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                            ЧЛЕНОВЕ :  Цветомира Кордоловска  

                                         Мл. Съдия :  Калина Станчева                                  

при секретаря Христина Цветкова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 10305 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 174108 от 11.08.2020 г. на СРС, 175 с - в, по гр. д. № 12023/2019 г. признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че Д.Р.К., ЕГН **********, дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********, сумата от 800 лв., представляваща главница по договор за паричен заем № 2762739 от 06.03.2017 г., вземанията по който са прехвърлени с Приложение № 1 от 01.10.2017 г. към рамков договор за цесия от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва 20.07.2018 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането, сумата от 153, 90 лв. - договорна лихва за периода от 05.04.2017 г. до 31.12.2017 г. и сумата от 81, 17 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 06.04.2017 г. до 20.07.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 47614/2018 г. на СРС, 175 - ти с - в. С решението са отхвърлени  исковете с правно основание чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за сумата от 45 лв., представляваща такса разходи за извънсъдебно събиране на вземането и за сумата от 889, 90 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на обезпечение за периода от 05.04.2017 г. до 31.12.2017 г. Ответникът е осъден съразмерно за заплащане на разноски в производството.

Срещу решението, само в частта, в която са уважени исковете за установяване на задължения за договорна лихва в размер на 153, 90 лв. за периода 05.04.2017 г. - 31.12.2017 г., е подадена въззивна жалба от ответника Д.Р.К., чрез особения му представител, с доводи, че е неправилно и незаконосъобразно в тази част. Според ответника неоснователно СРС е приел, че договорната лихва от 40 % годишно, самостоятелно и съвкупно с останалите разходи по договора не е в противоречие с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не противоречи на закона и добрите нрави. Поддържа, че преценката за нарушаване на добрите нрави е винаги конкретна, а в случая става въпрос за превишаване с над 30 %, което прави договорката нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Сочи, че към момента на сключване на договора, законната лихва за страната е била 10 %, като няма пречка страните да предвидят договорна надбавка в размер по - голям от законната лихва, но до 30 %. Позовава се на практика на ВКС, според която противоречи на добрите нрави уговорка за лихва, която надвишава трикратния размер на законната. Сочи, че е налице неадекватност на престациите, без да е налице стопански риск, поради което уговорката следва да се приеме за нищожна. Моли да се отмени и исковете за задължения за договорни лихви да се отхвърлят изцяло.

Въззиваемата страна - ищецът „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, чрез представителя си, в отговор по реда на чл. 263 ГПК поддържа, че решението е законосъобразно постановено в оспорената част, в съответствие с материалния и процесуален закон. Сочи, че СРС подробно е мотивирал решението си в частта, относно клаузата за договорна лихва, като е приел, че тя е действителна и размерът на договорната лихва не е прекомерен. Поддържа, че няма пречка страните да уговорят договорна (възнаградителна) лихва или неустойка за забавено изпълнение на задълженията, над размера на законната лихва съгласно ПМС № 72/08.04.1994 г. Възнаградителната лихва калкулира рискът от бързото отпускане на кредита без обезпечение при обявяване на предсрочната му изискуемост, както и в случай на принудително изпълнение. Поддържа още, че законната лихва е такава за забава и размерът й не е от значение за определяне на възнаградителната лихва, която се заплаща за ползването на заетата сума при договорите за кредит. Намира за неправилно обвързването на размера на законната лихва с този на възнаградителната. Поддържа, че с изменението на ЗПК от 2014 г. (чл. 19, ал. 4 ЗПК), е въведен максимален процент на годишната лихва, който не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочените задължения. По този начин законодателно е дадена възможност за определяне на максимален ГПР от 48 - 49%, който надвишава законната лихва и не противоречи на добрите нрави. По тези съображения моли да се потвърди решението в оспорената част, претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване.

Районният съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната  част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено, образувано по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, в оспорената, част в която са уважени исковете за установяване на задължения за договорна лихва в размер на 153, 90 лв. за периода 05.04.2017 г. - 31.12.2017 г.

В цялата останала неоспорена от страните уважена и отхвърлена част от исковете, решението е влязло в сила, поради което не подлежи на проверка от въззивната инстанция.

СРС е обсъдил събраните пред него доказателства и е изложил подробно установената по делото фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към мотивите на СРС, на основание чл. 272 ГПК.

Предвид липсата на жалба в останалата уважена част от исковете въззивният състав намира, че по делото не е спорно и се установява, че между  Д.Р.К., като заемополучател и „И.А.М.“ АД, като заемодател, е сключен договор за заем № 2762739 от 06.03.2017 г., за предоставяне на сумата от 800 лв., по която е уговорено, че заемателят дължи връщане на сумата от 953, 90 лв., на 10 месечни вноски всяка в размер от 95, 39 лв., с последен падеж на 31.12.2017 г.

Не е спорно и се установява, че въз основа на рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 16.11.2010 г. и Приложение № 1 към него от 01.10.2017 г. „И.А.М.“ АД е прехвърлило на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД вземанията по сключения с ответника договор за заем.

Установява се също, че цедентът на вземанията - И.А.М.“ АД е упълномощил „А.з.с.н.в.“ ООД да уведоми от негово име всички длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредити, които дружеството е цедирало съгласно посочения по – горе рамков договор за цесия от 16.11.2010 г.

От приетото пред СРС заключение на съдебно - счетоводна експертиза, което основателно е кредитирано от СРС, се установява, че няма плащане по погасителните вноски на договора за заем.

Относно основния според по делото въпрос - дали уговорената в договора за заем лихва от 40 % годишно, самостоятелно и съвкупно с останалите разходи по договора (общо годишен процент на разходите от 49, 04 %) противоречи с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и добрите нрави или е неравноправна клаузи, въззивният състав намира следното :

Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК, според които, при проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

В разглеждания случай e видно от клаузата на чл. 2, ал. 6 от договора за паричен заем е предвиден фиксиран ГЛП по заема от 40 %, а в чл. 2, ал. 8 е уговорено, че ГПР е общо 49, 04 %.

Съгласно императивното изискване, установено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.

Съгласно изричното разпореждане на чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените проценти по чл. 19, ал. 4 ЗЗП, са нищожни.  Съпоставянето на общия размер начислената договорна лихва - 153, 90 лв. с размера на главницата по договора за кредит - 800 лв. (§ 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК), обуславя извода, че горепосоченото ограничение не е превишено. Налага се извод, че ГПР - 49, 04 % по договора за кредит не надвишава петкратния размер на законната мораторна лихва и е в допустимите от ЗПК граници. 

На следващо място за да е налице нищожност на клаузите за договорна лихва и годишен процент на разходите, дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва кумулативно да са налице следните условия : клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципът за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя.

Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13, система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им (решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10 на СЕС).

В практиката се приема, че клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай се приема, че те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят няма възможност да влияе върху съдържанието им - арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.

В случая уговорената договорна лихва по заема е с фиксиран размер за целия период на действие на договора, което означава, че структурата и не разкрива други съставни компоненти. Ето защо съдът приема, че клаузата е формулирана ясно и разбираемо и дава възможност на заемателя, без да използва специални знания, да предвиди размера на договорната лихва за целия период на ползване на заемната сума, а от там - икономическите последици от уговорката.

В обобщение и в отговор на възраженията на ответника в жалбата, съдът намира, че в случая не е налице основание да се приеме, че чрез уговаряне на клауза за договорна лихва се достига до значително неравновесие между двете страни по договорното правоотношение.

Действително, както сочи и жалбоподателят, съгласно възприетата съдебна практика лихвата не може да надвишава трикратния размер на законната лихва, ако задължението по кредита не е обезпечено, както двукратния размер на законната лихва, ако задължението е обезпечено, в този смисъл : решение 906/2004 г. по гр. дело № 1106/2003 г. на ВКС, решение № 378/2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. по описа на ВКС, определение по ч. гр. дело № 6295/2014 г. по описа на ВКС. Съгласно възприетите становища по въпроса, над тези размери лихвата надвишава функцията си и би могла да доведе до неоснователно обогатяване.

В случая, за периода на действие на договора върху главница от 800 лв. размерът на законната лихва би бил 80 лв., поради което възнаградителна лихва от 153, 90 лв. не се явява прекомерно висока съгласно възприетите в практиката критерии. Възраженията в жалбата в обратния смисъл съдът намира за неоснователни.

По изложените съображения в съвкупност, решението в частта, в която са уважени исковете за установяване на задължения за договорна лихва в размер на 153, 90 лв. за периода 05.04.2017 г. - 31.12.2017 г., прехвърлени с процесния договор за цесия, е съобразено с материалния закон.

Доколкото мотивите на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, решението в оспорените части следва да се потвърди, както е постановено. Този извод се отнася и до решението в частта, в която са присъдени разноски в тежест на ответника.  

По разноските пред СГС :

С оглед изхода на спора и направеното искане, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право разноски във въззивното производство. На основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК и НПП и като съобрази извършените действия само по подаване на отговор по въззивната жалба, съдът определя в полза на ищеца юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. В негова полза следва да се присъдят и направените за СГС разноски за особен представител на ответника в размер на 150 лв.

Така мотивиран, съдът

                                                        Р Е Ш И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА решение № 174108 от 11.08.2020 г. на СРС, 175 с - в, по гр. д. № 12023/2019 г., в частта, в която е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД че Д.Р.К., ЕГН **********, дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********, сумата от 153, 90 лв., представляваща договорна лихва за периода от 05.04.2017 г. до 31.12.2017 г., за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 47614/2018 г. по описа на СРС, 175 - ти с – в и е осъден за съответните разноски в производството пред СРС.

 

РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата уважителна и отхвърлителната част, като неоспорено от страните.

 

ОСЪЖДА Д.Р.К., ЕГН **********, с адрес на особен представител : гр. София, ул. „********чрез адв. П., да заплати н. „А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК********, с адрес: ***, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с ЗПП, разноски за СГС, както следва : 50 лв. юрисконсултско възнаграждение и 150 лв. възнаграждение за особен представител.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.