РЕШЕНИЕ
№ 106
гр. Перник, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:ПЕТЪР В. БОСНЕШКИ
КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА Въззивно
гражданско дело № 20211700500606 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ ”,
чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е било образувано по подадена въззивна жалба
подадена от Л. Р. И., ЕГН: **********, от ***, чрез процесуалния му представител адв. Б.Б.
срещу РЕШЕНИЕ № 260940 от 09.08.2021 г., постановено по гр. дело № 1235 /2021 г. по
описа на Районен съд - Перник.
С жалбата първоинстанционното решение се оспорва изцяло като неправилно и
незаконосъобразно и се моли да бъде постановено решение, с което да бъдат уважени
изцяло исковите претенции.
В подадената въззивна жалба се излагат доводи за неправилност на изводите на
първоинстанционния съд, че по изп. дело № 1137/2013г. по описа на ЧСИ С. Д. е наложена
възбрана на 30.11.2015г., тъй като към тази дата по делото било предоставено единствено
удостоверение за тежести от Агенцията по вписванията, което по своята правна същност
представлявало справка, а не изпълнителен способ, годен да прекъсне давността.
Въззивникът твърди, че доколкото от дата 10.12.2013г. (датата, на която е образувано изп.
дело № 1137/2013г. по описа на ЧСИ С. Д.) до дата 20.01.2017г. (когато са наложени
запорите по изпълнителното дело) е изминал период от време повече от две години, през
който не са предприети същински изпълнителни действия, то изпълнителното дело било
1
прекратено по силата на закона. Въззивникът добавя, че тъй като взискателят по
изпълнителното дело не бил заплатил необходимите такси за извършването на поисканите с
молбата по чл.426 ГПК изпълнителни способи, а и в нея липсвало овластяване по чл. 18
ЗЧСИ, то всички извършени действия от съдебния изпълнител били недействителни. Във
въззивната жалба на следващо място е посочено, че първоинстанционният съд не бил
съобразил, че при прекратяване на изпълнителното дело всички предприети изпълнителни
действия се обезсилват по право и не могат да бъдат отчитани като валидни юридически
факти, прекъсващи погасителната давност.
В законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е
подала отговор на въззивната жалба.
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка,
съдът е намерил, че жалбата е допустима (по съдържание е въззивна жалба, подадена против
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, в срока по чл. 259 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването) и е съобразена с изискванията
за редовност по чл. 260 и 261 ГПК и е насрочил делото, като е докладвал същото.
В съдебно заседание жалбоподателя, чрез процесуалния си представител, подържа
така депозираната въззивна жалба, като моли да бъде отменено първоинстанционното
решение по съображенията изложени във въззивната жалба. Моли присъждане на
направените разноски по представен списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание въззиваемата страна, не изпраща процесуален представител,
като въззиваемото ответно дружество, е депозирало писмена молба, чрез юк М., с която
моли да се даде ход на делото, оспорва въззивната жалба, няма възражения по доклада на
съда, както и заявява, че няма други доказателствени искания. Моли обжалваното решение
да бъде потвърдено, както и да и да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200 лв. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
другата страна, като моли същото да бъде намалено до предвидения минимум.
Пернишки окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
С Решение № 260940 от 09.08.2021 г., постановено по гр. дело № 1235 /2021 г. по
описа на Районен съд - Перник, с което съдът е отхвърлил като неоснователни исковете,
предявени от Л. Р. И., ЕГН:**********, от *** чрез адв. Б. срещу „Топлофикация - Перник”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв. „Мошино”, ТЕЦ
„Република”, с които ищецът е искал да бъде признато за установено, че ищецът не дължи
на ответника сумата от 1372.21 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г., 288.75 лева – обезщетение за
забава за периода от 30.06.2009 г. до 23.11.2012 г. и 133.22 лева – разноски, ведно със
законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на вземането –
обективирани в изпълнителен лист от 08.11.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 3820/2013 г. по
описа на Пернишкия РС и претендирани по изп.д. № 1137/2013 г. по описа на ЧСИ С. Д.,
2
поради погасяване на сумите по давност. Съдът е осъдил Л. Р. И., с ЕГН: ********** ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на „Топлофикация Перник“ АД, с ЕИК:
********* сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение
в настоящото исково производство.
Районният съд не е уважил така предявения иск, като е приел същият за
неоснователен, тъй като е приел по делото, че видно от материалите по приложеното изп.д.
№ 1137/2013 г. по описа на ЧСИ С. Д., от ответника „Топлофикация Перник” АД е
депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК срещу ищеца за вземанията, които са бил предмет на първоинстанционното
производство. В тази връзка по подаденото заявление районният съд е издал заповед №
3944/08.07.2013 г. по ч.гр.д. № 3820/2013 г. по описа на РС Перник. Доколкото заповедта е
влязла в сила, по делото е издаден изпълнителен лист от 08.11.2013 г. Въз основа на
последния по молба на ответното дружество от 10.12.2013 г. е образувано изпълнително
дело при ЧСИ С. Д., като на последната е възложено да извърши действия по принудително
изпълнение /продан на вещи, изпълнение върху парични вземания/. От приложеното в
цялост копие от изпълнителното дело съдът е приел, че се установява, че по същото са
извършвани справки за имущественото състояние на длъжника като до същия е изпратена и
покана за доброволно изпълнение от 08.01.2014 г. – относно която са налице данни за
връчването й чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 от ГПК. На следващо място
се установявало, че на 30.11.2015 г. от ЧСИ Д. е наложена възбрана върху недвижим имот
на длъжника. Наложени са и два запора на банкови сметки – от 20.01.2017 г., а впоследствие
и запор на моторно превозно средство /МПС/ – от 30.03.2017 г. Отново на 30.03.2017 г. е
наложена и възбрана на недвижим имот, собственост на длъжника ищец. По
изпълнителното дело е постъпила молба от взискателя ответник с дата 26.07.2018 г., като в
същата се съдържа искане за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. В тази
връзка и от ЧСИ Д. е наложен запор на 18.10.2018 г. Други действия по изпълнителното
дело не са били извършвани, като липсват данни да са събрани и суми от длъжника.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима - подадена е от активно
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за
обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда
на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия от Пернишкия районен съд, в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на
обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата. Преценявайки
изложените доводи, становището на насрещната страна, както и събраните по делото
доказателства Пернишкият окръжен съд намира следното:
Предявените искове пред ПРС са отрицателни установителни искове и са били
правилно квалифицирани от първата инстанция като такива, с правно основание по чл. 124,
3
ал. 1 от ГПК – за установяване недължимост на вземанията по изпълнителен лист от
08.11.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 3820/2013 г. по описа на РС Перник. Съдът правило е
възприел посочената правна квалификация, доколкото от твърденията в исковата молба / а и
от представените по делото доказателства/ се установява, че към момента на предявяване на
исковата претенция не е налице висящо изпълнително дело относно процесните вземания.
Предявеният пред първоинстанционния съд иск е основан на твърдения, че ищецът
не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в
сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, с което е признато вземането му, а
именно погасяването на вземанията, поради изтекла погасителна давност. По аргумент от
разпоредбата на чл. 416 от ГПК с изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и влизане в
сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК настъпва стабилитетът на последната и
оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането се преклудират. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и
преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, води до
невъзможност да се обсъждат доводите, основани на факти, несъвместими с материалното
право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати
от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка, поради
което настоящият състав намира, че не следва да ги обсъжда.
В настоящото производство подлежат на преценка единствено фактите, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г.
постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г. е
предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните
предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр.275 от
1950г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал
заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване
заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл.
156г ЗГС). Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт - заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание
(арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение - същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното
със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните
способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т.
1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС е наложила, че по отношение на
заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск
по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила
решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е
ограничено и атакуването на влезли в сила решения. Същевременно вземането за
периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5-
годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3-годишна
давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и същата е влязла в сила,
това би създало ситуация в която обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да
зависи от процесуалното поведение на длъжника. В този смисъл е и постановеното по реда
на чл. 290 ГПК Решение №37/24.02.2021 по дело №1747/2020 на ВКС, ГК, IV г.о.,
съгласно което „По делото не е отчетено също, кога е влязла в сила заповедта за
4
изпълнение, тъй като от изтичането на срока за възражение, когато влиза в сила на
заповедта за изпълнение, започва да тече 5-годишната давност за вземанията, установени със
сила на пресъдено нещо“ както и Определение № 214 от 15.05.2018г. на ВКС по ч. гр. д. №
1528/2018 г., IV г. о., съгласно което „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила
на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичането на срока за подаване на възражение.“. В същия смисъл са и
Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК,
Определение № 443 от
2015. г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IVг. о., ГК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че погасителната
давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл.117, ал. 2 ЗЗД, който е
приложим и в настоящия случай.
В мотивите на задължителното за съобразяване и прилагане ТР № 2/2013г. на
ОСГТК е посочено, че за разлика от исковия процес, където давността за вземането се
прекъсва еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно - с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Исковото производство започва с предявяването на иска и завършва със съдебно решение,
като съдът е длъжен служебно да движи производството до постановяването на решение,
независимо от това извършва ли ищецът други процесуални действия. Изпълнителният
процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото, чрез
него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В този смисъл,
ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със
свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и
разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, както и да иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. В гражданското право давността е правна
последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, тогава
давност не тече. Ако кредиторът не предприема действия, въпреки че има правна
възможност да го стори, давността тече. В изпълнителния процес давността не спира,
защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/.
С разрешението по т. 10 от цитираното тълкувателно решение се прие, че когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
респ. чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК - отм. Прекратяването на изпълнителното производство
поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може
само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и
кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност
започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички
предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на
изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на
които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени
лица плащания, както и ако взискателя е поискал, извършването на изпълнителни действия,
които възстановяват висящността на производството, независимо дали е образувано ново
такова и прекъсват давността, съобразно последните разяснения, дадени в решение № 37 от
24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., което не противоречи на
постановеното ТР, а дава отговор на въпроси, които не са поставени в последното/.
Предвид изложеното за да се произнесе съдът по направеното възражение за
настъпила погасителна давност по смисъла на чл. 111 от ЗЗД, взе предвид следното:
5
Въз основа на посочения изпълнителен лист ответникът в конкретния случай по
делото се установява, че въз основа на заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен
лист от 08.11.2013 г. по молба на ответното дружество на 10.12.2013 г. при ЧСИ Д. е
образувано изп.д. № 1137/2013 г. В тази насока следва да се отбележи, че между датата
07.11.2013 г. /деня преди издаване на изпълнителния лист/, когато най-късно е влязла в сила
заповед № 3944/08.07.2013 г. по ч.гр.д. № 3820/2013 г. по описа на РС Перник и датата на
образуване на изп.д. № 1137/2013 г. – 10.12.2013 г. е изминал период от едва около месец.
На следващо място, както правилно е посочил и районният съд,в решението си, по
посоченото изпълнително дело не са събрани никакви суми. Извършени са обаче поредица
от изпълнителни действия, както следва – на 30.11.2015 г. е наложена възбрана, на
20.01.2017 г. – два запора, на 30.03.2017 г. – запор на МПС и възбрана. Налице е молба от
взискателя с дата 26.07.2018 г. за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника като
такъв е наложен на 18.10.2018 г. По тези съображения изпълнителното производство следва
да се приеме за прекратено по закон /еx lege/ на 18.10.2020 г., доколкото след наложения
запор от 18.10.2018 г., от взискателя не са отправени други искания за извършване на
изпълнители действия в продължение на период от две години /по арг. от Решение №
37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на 4-то г.о. на ВКС/. Следва да се отбележи че за
настъпване на това прекратяване е без значение дали и кога съдебният изпълнител е
постановил нарочен акт в този смисъл. С налагането на запора е прекъсната давността по
отношение на вземането на взискателя, като прекратяването на изпълнителното
производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не води до погасяване на материалното
право на взискателя да иска принудително удовлетворяване на вземането си с нов
изпълнителен способ, въз основа на същия изпълнителен лист и срещу същия длъжник.В
тази връзка, настоящият съдебен състав споделя становището, застъпено в решение № 37 от
24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., цитарано и от първостепенния съд.
При преценката дали след образуване на изпълнителното дело процесните вземания са
погасени по давност съдът намира, че следва да съобрази разрешенията, дадени с
Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. на Пленума на ВС /ППВС/. Съгласно последното по арг.
от чл. 116, б. „б" ЗЗД подаването на молба за образуване, съответно образуването на
изпълнително производство представлява действие, което прекъсва давността относно
вземането, предмет на изпълнението, като погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес. Именно по тези съображения съдът приема, че давността за
процесните вземания е била прекъсната на 10.12.2013 г. – с образуването на изп.д. №
1137/2013 г. Отново съгласно цитираното ППВС тази давност обаче е била не само
прекъсната, но същата е спряла и да тече през време на изпълнителното производство по
изп.д. № 1137/2013 г. относно принудителното осъществяване на вземанията по силата на
чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД. Това спиране на давността съдът приема за преустановено едва
от момента на отмяната на тълкуването на правната норма, дадено с цитираното ППВС,
извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
В този смисъл е съдебно решение – Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. дело №
2382/2017 г. на 4-то г.о. ВКС, разрешението на което настоящият състав на съда възприема.
В същото, съобразявайки приложимите разпоредби на ЗУС (отм.); ЗСВ (1994 г., отм.) и ЗСВ
(2007 г.), е прието, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. Последващите тълкувателни решения се състоят
от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората част
се обявява за загубил сила предшестващ тълкувателен акт и тя поражда действие от момента
6
на постановяването на новото тълкувателно решение, поради което и от този момент
предшестващия тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с новото
тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от
съответните органи, за които то е задължително, по случаите които са от тяхната
компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях след приемането на новото
тълкувателно решение или по такива, които са били заварени към този момент /също –
Решение № 51/21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/2018 г. на 4-то г.о. на ВКС; Решение №
363/12.11.2018 г. по в.гр.д. № 489/2018 г. на Пернишкия ОС/.
Въз основа на тази съображения относно прекъсването и спирането на давността за
вземанията по изпълнителния лист, предмет на исковото дело в производството пред ПРС,
момента на преустановяване на спирането на погасителната давност за тях – 26.06.2015 г.
(отмяната на даденото с Постановление № 3 от 18.11.1980 г. тълкуване), и разпоредбата на
чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, която за разлика от чл. 116, б. „б“ от ЗЗД не свързва действието на
прекъсването на давността с резултата от предприетите изпълнителни действия, респ. с
настъпилата перемпция на изпълнителното производство, съдът приема, че новата
погасителна давност в случая е започнала да тече от момента на преустановяване на
спирането на погасителната давност, респ. от момента на отмяната на даденото с
Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС тълкуване – т.е. 26.06.2015 г. , както
правилно е посочил районният съд.
Следващото действие, довело до прекъсване на давността, видно от гореизложеното,
е извършено преди перемиране на изпълнителното дело – а именно с налагане на възбрана
на 30.11.2015 г. Последвали са няколко запора – от 20.01.2017 г. и от 30.03.2017 г., както и
възбрана отново от 30.03.2017 г. Налице е и запор от 18.10.2018 г. За налагане на последния
е постъпила молба от взискателя с отбелязана дата 26.07.2018 г. Посочените действия са
препятствали настъпване на перемпцията противно на доводите на представителя на
въззивника като са довели до няколкократно прекъсване на давността за процесните
вземания. Този извод следва от обстоятелството, че съгласно трайната съдебна практика /а и
приложимата правна уредба – чл. 116, б. „в“ от ЗЗД/ давността се прекъсва с
предприемането действия за принудително изпълнение. Такива в конкретната хипотеза
действително може да предприеме само съдебният изпълнител, но давността е свързана и с
поведението на кредитора. Същата обаче не се прекъсва веднъж с искането на взискателя и
още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с предприемането на
действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е
изтекла. От своя страна налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т. 1 от цитираното ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва давността, тъй
като с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес съответно
длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера / така цитираното Решение
№ 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на 4-то г.о. на ВКС, както и Решение №
248/08.07.2021 г. по въз.гр.д. № 268/. Настоящият състав на Пернишкия ОС, напълно
споделя и препраща на основание чл.272 ГПК, към мотивите на първата инстанция в този
смисъл, като решението на ПРС намира за правилно, обосновано и законосъобразно,
написано с изложени подробни доводи, досежна изведените правни изводи на база приетата
за установена фактическа обстановка.
Следва само отново да се посочи, във връзка с възраженията в жалбата, че в
периодите между 26.06.2015 г. /когато е преустановено спирането на давността/, 30.11.2015
г. /когато е наложена възбрана/, 20.01.2017 г. /когато е наложен запор на банкови сметки/,
30.03.2017 г. /когато са наложени запор на МПС и възбрана на недвижим имот/, 26.07.2018
г. /когато е поискано налагане на запор/ и 18.10.2018 г. /когато е наложен запор/ не е изтекъл
петгодишен период, и следователно вземанията на ответното дружество към ищеца в ПРС
не са погасени по давност, до какъвто извод и достигнала и първата инстанция. Такива
периоди не са изтекли и от датата на последния запор 18.10.2018 г., когато е и последното
прекъсване на давността за процесните вземания, не са изтекли и към настоящия момент.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените отрицателни
установителни искове с правно основание чл.124 от ГПК се явяват неоснователни и
правилно са били отхвърлени от ПРС, като настоящият въззивен състав споделя направения
7
от районния съд извод в този смисъл, поради което оплакванията във въззивната жалба за
неправилност и необоснованост на обжалвания акт се явяват неоснователни.
Първоинстанционното решение се явява правилно и законосъобразно, поради което следва
да бъде потвърдено, а въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
По отношение на претенцията за присъждане на разноски по производството,
съдът за да се произнесе взе предвид следното:
С оглед резултата от обжалването и оставянето без уважаване на въззивната жалба
на осн. чл. 273, във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК, на въззиваемата страна се дължат, направените
в хода на въззивното производство разноски.
Въззиваемото дружество претендира разноски в общ размер на сумата от 200.00 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, за които е представил и списък по чл. 80 от ГПК. На
основание чл. 78, ал.8, вр. с чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащане на
правната помощ, на въззиваемото дружество се определя сумата от 100.00 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, предвид сложността на делото и неявяването в открито
съдебно заседание на процесуален представител на въззиваемото дружество.
С оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК
Водим от изложеното СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 260940 от 09.08.2021 г., постановено по гр. дело №
1235 /2021 г. по описа на Районен съд - Перник
ОСЪЖДА Л. Р. И., ЕГН: **********, от ***, да заплати на Топлофикация Перник“
АД, с ЕИК: *********, сумата от 100.00 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8