Решение по дело №6856/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№....................

гр. София, …….....2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, в публичнотосъдебно заседание на десети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. КАЦАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

                        СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

с участието на секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 6856 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 46779/21.02.2019г., постановено по гр. д. № 1712/2017г., Софийски районен съд (СРС) е отхвърлил предявения от „У.Л.” ЕАД срещу „ДЗИ – О.З.” ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 24 765,00лв., представляваща стойността на принтер Roland XC-540 Pro III, сериен номер ZU70210, по средни пазарни цени към 23.03.2012г.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение, като се излагат доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че съдебният изпълнител е бил длъжен да извърши проверка за собствеността на движимата вещ преди да пристъпи към принудителната й продажба. Сочи се, че съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза в сметка 207 се заприходяват не само собствени активи, но и такива, които са предмет на договори за финансов лизинг, поради което съдебният изпълнител е следвало да извърши допълнителна проверка досежно собствеността на вещта. Изтъква се, че само фактът на владение на вещта от длъжника не е достатъчен, за да се насочи принудителното изпълнение към нея, доколото в случая вещта е на стойност над 5000лв. и за нея се прилагат правилата за продажба на недвижими имоти, които изискват съдебният изпълнител да се увери в правото на собственост на вещта, което не е сторил. Твърди се, че е ирелевантно дали договора за лизинг е бил вписан в ЦРОЗ, тъй като вещта не е предмет на особен залог и вписването на лизинговия договор не е задължително. Поддържа се, че са неотносими към спора обстоятелствата, че ищецът и взискателят по изпълнителното дело, по което е продадена вещта, са свързани лица, както и дали ищецът се е дезинтересирал от вземанията си по договора за лизинг. Ето защо се счита, че съдебният изпълнител чрез продажбата на вещ, собственост на ищеца, за изпълнение на задължение на трето лице – лизингополучателя, е извършил виновно противоправно деяние, в резултат на което за ищеца са настъпили имуществени вреди, възлизащи на стойността на продадената вещ. Моли се за отмяна на решението на районния съд, уважаване на предявения иск и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който същата се оспорва. Сочи се, че лизинговата вещ е била намерена от съдебния изпълнител във владение на длъжника, като ЧСИ е изискал и счетоводните му записвания, от които съгласно приетата ССчЕ се установявало,  че вещта е осчетоводена по сметка 207 „Машини и оборудване”, в която се заприходяват собствените активи на дружеството. Твърди се, че проверката на собствеността върху движими вещи се свежда до факта на държането на вещта, още повече, че при извършването на описа длъжникът не е възразил, че вещта му принадлежи. Изтъква се, че протоколът за опис представлява официален свидетелстващ документ и се ползва с обвързваща съда доказателствена сила досежно осъществилите се пред съдебния изпълнител действия. Съобразно изложеното се моли за потвърждаване на решението и присъждане на направените разноски.

По делото е постъпила и частна жалба срещу Определение № 65611/14.03.2019г. на СРС, с което е оставена без уважение молбата на ищеца по чл. 248 ГПК за допълване на решението в частта за разноските. Сочи се, че в хода на производството е оттеглена претенцията за причинени вреди от продажбата на движими вещ – текстилен принтер KIOSK HM1 с термопреса, възлизащи на сумата от 1750лв., поради извършено плащане от съдебния изпълнител. Сочи се, че това плащане следва да се тълкува като признание основателността на претенцията и само то е релевантно в случая. Ето защо се счита, че частичното прекратяване на производството се дължи на извършеното плащане и насрещната страна дължи съответната част от сторените от ищеца разноски  във връзка с това прекратяване.

Ответникът не е подал отговор на частната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Предявен е за разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отменен, но приложим в случая съгласно §22 от ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016г./, вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 24 765,00лв., представляваща причинена на ищеца имуществена вреда вследствие незаконосъобразно изпълнително действие на ЧСИ Г. И.– продажба на движима вещ, собственост на ищеца, за изпълнение на задължение на трето лице.

 По делото е отделено като безспорно обстоятелството, че гражданската отговорност на ЧСИ Г. И.за причинени от нея вреди вследствие изпълнение на дейността й, е обезпечена чрез сключен с ответника – „ДЗИ – О.З.” ЕАД договор за задължителна застраховка „Професионална отговорност на ЧСИ” към датата на твърдяното непозволено увреждане.

Между страните не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че по силата на сключен между ищеца и длъжника в изпълнителното производство – „Ф.” ЕООД, договор за финансов лизинг от 16.04.2007г., ищецът се е задължил да придобие и предостави на дружеството следната движима вещ – принтер Roland XC – 540 Pro III, сериен № ZU70210. С договор за покупко-продажба от 16.04.2007г. ищецът е придобил вещта, като с приемо-предавателен протокол от 21.04.2007г. я е предал на лизингополучателя – „Ф.” ЕООД. По молба на „У.Б.” АД, въз основа на издадения в полза на банката изпълнителен лист от 15.03.2011г., е образувано изпълнително дело под № 20117650400263 по описа на ЧСИ Г. И., рег. № 765 от РКЧСИ, за събиране на посочените в листа вземания. На 25.05.2011г. Р.Г.– помощник съдебен изпълнител при ЧСИ Г. И., е извършила опис на движимо имущество на дружеството – длъжник, за което е съставен протокол. Сред описаните вещи е и процесният принтер, който е оценен на 12000лв. За вещта е проведена публична продан за периода 01.02.2012г.-01.03.2012г., като на 02.03.2012г. за купувач е обявен предложилият най-висока цена наддавач „И.” ООД при цена от 20 250,00лв. Поради невнасяне на продажната цена в определения срок, за купувач на вещта с протокол от 16.03.2012г. е обявен следващия по ред наддавач – С.Б.К., при цена от 20 150лв. Поради внасяне пълния размер на цената, с постановление за възлагане от 23.03.2012г. движимата вещ е възложена на С.К..

От приетата по делото съдебно-оценителна експертиза се установява, че стойността на процесната вещ - принтер Roland XC – 540 Pro III, сериен № ZU70210, по средни пазарни цени към датата на възлагането й, възлиза на сумата от 24 765,00лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна страна:

Отговорността на частните съдебни изпълнители за причинени на страните в изпълнителното производство или на трети лица вреди е уредена в разпоредбата на чл. 441 от ГПК, съответно чл. 74 от ЗЧСИ. Съгласно ал. 1 на чл. 441 от ГПК, частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, а съгласно чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. От текста на двете разпоредби е видно, че отговорността на частния съдебен изпълнител за причинените от него при изпълнение на дейността му вреди е уредена като деликтна такава. Затова за да възникне същата е необходимо да са налице предвидените в закона предпоставки за това, а именно неправомерно действие или бездействие на съдебния изпълнител, причинени вреди и причинна връзка между тези вреди и действието или бездействието. Действието на съдебния изпълнител ще бъде неправомерно, в случай когато то е предприето въпреки нормативната забрана за извършването му или въпреки това, че не са налице необходимите за извършването му предпоставки. Същевременно бездействието му ще бъде противоправно, когато не се предприема действие, което следва да бъде извършено по силата на правна норма или въпреки направеното от съответната страна искане за това, макар и да са налице предвидените в закона предпоставки за извършване на действието. Чл. 74 ЗЧСИ препраща към общия институт на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД. Производството по чл. 74 ЗЧСИ вр. с чл. 45 ЗЗД има за предмет репариране на действителните вреди, настъпили вследствие неправомерно поведение на ЧСИ, при условие че се установи по безспорен начин наличие на неправомерно действие/бездействие, вреди и причинна връзка между тях, а вината се презюмира до доказване на противното.

            В случая съдът намира, че макар съдебният изпълнител да е описал и продал на публична продан чужда движима вещ, неговото поведение не може да се квалифицира като виновно и противоправно. Съгласно чл. 465 ГПК съдебният изпълнител описва посочената от взискателя движима вещ само ако се намира във владение на длъжника, освен ако от обстоятелствата е явно, че вещта принадлежи на друго лице. В чл. 474 ГПК, чието заглавие е „Продан на движима вещ”, в ал. 5 е предвидено, че вещи с оценка над 5000лв., моторни превозни средства, кораби и въздухоплавателни средства се продават от съдебния изпълнител по реда на публичната продан на имот по този кодекс и проданта се обявява по реда на чл. 477, ал. 3. Разпоредбата препраща само към реда за публична продажба на недвижимите имоти, тоест чл. 487 и сл. ГПК, но не и за действията, предхождащи проданта, каквото действие е описът. Следователно разпоредбата на чл. 483 ГПК в случая е неприложима, макар и процесната вещ да е на стойност над 5000лв. В случая не е налице законодателен пропуск, защото макар и на стойност над 5000лв., за движимите вещи е необходимо установяването на други обстоятелства, въз основа на които да се заключи на кого принадлежат. Докато за недвижимите имоти е налице публичен имотен регистър, в който всеки може да извърши проверка за вещните права върху даден имот и тяхната принадлежност, то за движимите вещи такъв регистър не съществува. За по-голямата част от движимите вещи не съществува и изискване за форма на сделките, с които се прехвърля правото на собственост върху тях, както и задължение да бъдат декларирани пред данъчните служби. Тоест за голяма част от намиращите се в гражданския оборот движими вещи не съществува друга индиция за тяхната собственост, освен тяхното държане. Процесната вещ попада именно сред тези вещи, които не подлежат на регистриране в съответен регистър, нито на нарочно деклариране. И заради посочената специфика на движимите вещи, чл. 465 изисква съдебният изпълнител да ги опише само ако се намират във фактическа власт на длъжника, освен когато е напълно явно, че принадлежат на друго лице. Както е разяснено в мотивите на т. 5 от ТР № 6/2014г. по тълк. дело № 6/2013г. ОСГТК на ВКС, „правото на собственост върху движима вещ се доказва с верига от оборими презумпции (който държи владее, който владее, владее за себе си, който владее за себе си е собственик, освен ако от обстоятелствата е явно, че вещта принадлежи другиму). Затова и при изпълнение върху движима вещ, съдебният изпълнител не събира доказателства за собствеността, а използва индиции за собствеността - описва, оценява и предава за пазене вещта само когато я намери в държане на длъжника”. Същото разбиране е застъпано и в правната доктрина – „Българско гражданско процесуално право”, проф. д-р Ж.С., изд. 2012г., стр. 1032, където е посочено, че „за да провери собствеността, съдебният изпълнител не събира доказателства относно фактите, въз основа на които длъжникът е станал собственик, а използва индиции за собствеността. Според чл. 69 ЗС, който държи една вещ се предполага, че я владее за себе си, а който владее за себе си, се предполага, че е собственик. Чрез тази верига от предположения проверката се съсредоточава относно лесно установимия и видим факт на държане на вещта. Това правило не важи, когато са налице обстоятелства, от които е явно, че вещта принадлежи другиму, макар че се държи от длъжника”.

            В случая от съставения протокол за опис от 25.05.2011г., който представлява официален свидетелстващ документ по чл. 179, ал. 1 ГПК, тъй като е съставен от длъжностно лице (помощник-частен съдебен изпълнител), в кръга на службата му (чл. 2, ал. 1 ЗЧСИ), по установените форма и ред (чл. 467 ГПК), се установява, че процесната вещ се е намирала в производствената база на дружеството – длъжник в кв. Индустриален и същата е описана под № 21 като принтер Roland XC-540 Pro III, ZU70210, с работна ширина 1600мм. При извършването на описа е присъствал законният представител на дружеството – длъжник – Д.Т., като въпреки предвидената в чл. 467, ал. 1, т. 5 ГПК възможност за възражения, такива не са направени. В проведения разпит в открито съдебно заседание на 04.07.2018г., съставителят на протокола – Р.Г., е потвърдила, че тя е извършила описа, като описаните вещи са намерени във владение на длъжника. Свидетелят посочва, че по време на описа са им били представени извлечения от счетоводни сметки на дружеството – длъжник, където вещите са били заприходени, както и че не са направени възражения от представителя на длъжника по отношение на описа и собствеността на вещите, които в крайна сметка са му били оставени за пазене.

Ето защо съдът намира, че при тези конкретни обстоятелства, съдебният изпълнител не е извършил нарушение на процесуалните правила. При тези данни и липсата на направени изявления в противната насока, същият е останал с убеждението, че процесната вещ принадлежи на длъжника, поради което е насочил принудителното изпълнение спрямо нея, продал я е на публична продан, както изисква чл. 474, ал. 5 ГПК, и я е възложил на наддавача, предложил най-висока цена. Макар вещта действително да не е принадлежала на длъжника, съдебният изпълнител е положил достатъчно грижа като е запорирал, описал и продал вещ, която се е намирала във владение на длъжника и за която са били налице доказателства, че е заприходена като актив на дружеството в счетоводните му записвания. В заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза е посочено, че процесната вещ е осчетоводена от длъжника по ДТ на сметка 207 „Машини и оборудване”, като съгласно изискванията на счетоводен стандарт – CC 17 „Лизинг”, такива активи се заприходяват по сметки от гр. 20, където се намират собствените активи на дружеството. Следователно намирането на вещта във фактическа власт на длъжника, осчетоводяването й като актив на дружеството и представянето на съдебния изпълнител на извлечение от счетоводните записвания за това обстоятелство, липсата на възражения от страна на длъжника и трети лица, както към момента на извършване на описа, така и до момента на възлагателното постановление (период от почти 10 месеца, в който за насрочените публични продани са били уведомявани взискателите и длъжника), налагат извода, че осъщественото от съдебния изпълнител поведение не може да бъде квалифицирано като виновно и противоправно. Макар за ищеца да е насъпила имуществена вреда в претендирания размер вследствие от публичната продажба на движима вещ, негова собственост, то съдебният изпълнител, респективно застрахователят по задължителната застраховка „Професионална отговорност на ЧСИ”, не следва да носят отговорност за това и да дължат възстановяването й.

            С оглед доводите на въззивника, е необходимо да бъде добавено, че изводите на районния съд относно невписването на договора за лизинг в ЦРОЗ, наличието на свързаност между ищеца и взискателя по изп. дело и дезинтересуваността на ищеца относно вземанията му по лизинговия договор, не са водещи за отхвърляне на предявения иск, а само допълват съществените съждения на съда за неговата неоснователност, изразяващи се в това, че при анализ на доказателствата не се достига до установяване на всички елементи от сложния фактически състав, пораждащ претендираното субективно материално право. Настоящият съдебен състав, извършвайки самостоятелна преценка на всички събрани доказателства, достига до същия краен извод за неоснователност на предявения иск, поради което не е необходимо да обсъжда тези съждения на СРС. Но за пълнота може да бъде добавено, че споделя изложените допълнителни аргументи, свързани с вписването на договора в ЦРОЗ, което макар да е не е задължително, би дало публичност на лизинговия договор и по този начин би охранило в по-голяма степен правата на лизингодателя.  

            По изложените съображения, предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Районният съд е достигнал до същите фактически и правни изводи, поради което на основание чл. 272 ГПК настоящият състав препраща към мотивите на първоинстанционното решение.

            По частната жалба:

            Първоначално с исковата молба е претендирано обезщетяване на настъпилите за ищеца вреди от извършената от съдебния изпълнител публична продажба на два броя движими вещи – текстилен принтер KIOSK HM1 с термопреса и принтер Roland XC-540 Pro III, на обща стойност от 21 900лв. След постъпване на отговора на исковата молба, но преди първото открито съдебно заседание, с молба от 24.07.2017г. /л. 72/ ищецът е оттеглил предявения иск за обезщетяване вредите от продажбата на текстилния принтер с термопресата, които е оценил на сумата от 1750лв. Като мотив за оттеглянето, ищецът е посочил, че след представяне на доказателства за собствеността на вещта пред ЧСИ И., последната е изготвила разпределение на постъпилите суми и е превела на 14.06.2017г. в негова полза сумата от 1458,33лв. С определение от 23.08.2017г. районният съд е прекратил производството в частта, с която е предявен иск за сумата от 1750лв., като е отложил произнасянето по разноските. С молба от 11.09.2017г. /в срок/ ищецът е поискал допълване на определението в частта за разноските, като следва да се приеме, че по нея, както и по молбата от 13.03.2019г., съдът се е произнесъл с определението от 14.03.2019г. Ето защо съдът намира, че жалбата е допустима. По същество обаче е неоснователна.

            Очевидно е, че след като ищецът е представил доказателства за собственост пред съдебния изпълнител върху текстилния принтер, то последният в изпълнение на разпоредбата на чл. 482, ал. 3, изр. 1 ГПК е превел на ищеца получената от вещта цена, която още не е била изплатена на взискателите. Отделно от това, чл. 78, ал. 4 предвижда, че ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, тоест ответникът е този, който следва да претендира заплащането на сторените разноски при прекратено производство. По арг. на противното от чл. 78, ал. 2 ГПК, разноските се възлагат в тежест на ответника, ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото и признае иска. В случая ответникът изначално е оспорвал и двата иска, а по иска за сумата от 1750лв. въобще не се е стигнало до произнасяне по същество поради оттеглянето му. Ето защо частната жалба срещу определението на районния съд, с което е оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски, е неоснователна.

            При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна. Същата претендира заплащането на юрисконсултско възнаграждение, което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя на 100лв.

            С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението подлежи на касационно обжалване.

            Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 46779/21.02.2019г., постановено по гр. д. № 1712/2017г. по описа на СРС, II ГО, 53-ти състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба от 20.03.2019г. на „У.Л.“ ЕАД срещу Определение № 65611/14.03.2019г., постановено по гр. д. № 1712/2017г. по описа на СРС, II ГО, 53-ти състав, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските.

ОСЪЖДА „У.Л.” ЕАД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление:***, р-н Възраждане, р-н „*******, да заплати на „ДЗИ – О.З.” ЕАД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 100 /сто/ лева, представляващи разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2.