Р
Е Ш Е
Н И Е
№
30.06.2020 г. гр.
Хасково
Хасковският
окръжен съд, на първи юни две хиляди и двадесета година, в открито заседание, в
състав:
Съдия: Милена Дечева
Секретар:
Румяна Гигелова………..........................................................................................
Прокурор:
..................................................................................................................................
като
разгледа докладваното от съдия Дечева гр.д. № 134 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Предявен е иск от „Тони 2004“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Харманли, бул. „България“
№ 116 против К.С.А., с ЕГН ********** – ЧСИ, с рег. № 771 на КЧСИ, с район на
действие Окръжен съд – Хасково. Исковата претенция е с правно основание чл.
45, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 441, ал. 1 от ГПК. Ищецът претендира сума в размер на 89 078.60 лв., ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата.
В исковата си молба ищецът твърди, че
с обезпечителна заповед от 24.11.2016 г., издадена по ч.т.д. № 147/2016 г. по
описа на Окръжен съд – Хасково, било допуснато обезпечение на бъдещ осъдителен
иск, който ищцовото дружество предстояло да предяви против „Меджик Дуо“ ЕООД, ЕИК ********* за сумите в размер на 76 800 лв. –
главница и 3 840 лв. – неустойка, чрез налагане на обезпечителна мярка „запор“
върху движими вещи – автобуси, собственост на „Меджик Дуо“ ЕООД. Впоследствие,
след уважаване на предявения иск, в полза на „Тони 2004“ ЕООД бил издаден
изпълнителен лист от 01.09.2017 г. срещу „Меджик Дуо“ ЕООД по влязло в сила
съдебно решение № 311 от 09.06.2017г. по т.д. № 792/2016г. по описа на Окръжен
съд – Пловдив. На 28.11.2016 г. по молба на ищеца, чрез пълномощника адв. В.А.,
било образувано изп. дело № 20167710400122 по описа
на ЧСИ К.А., рег. № 771 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Хасково, за
налагане на допуснатите от съда обезпечителни мерки. Пълномощникът на ищеца,
адв. А., установил, че ЧСИ К.А. не могла да наложи допуснатите обезпечения и на
31.01.2017 г. поискал прекратяване на изпълнителното производство и връщане на
обезпечителната заповед, която бил получил на 02.02.2017 г. На следващия ден, 03.02.2017
г., ищецът отново чрез своя пълномощник образувал изп. дело № 20179080400018 по
описа на ЧСИ Б. А., рег. № 908 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд –
Пловдив. Още на същия ден уведомлението за наложен запор било връчено на ОДП
Пловдив – Пътна полиция, а на длъжника – на 08.02.2017 г., при условията на чл.
50, ал. 4 от ГПК.
Междувременно, на 20.02.2017 г.,
длъжникът по изпълнителното дело - „Меджик Дуо“ ЕООД бил вписал по партидата на
дружеството в ТР промяна на седалището и адреса на управление в гр. София. На
19.04.2017 г. ищецът поискал насрочване на опис на автобусите и същите да му
бъдат предадени за съхранение. ЧСИ А. била насрочила нов опис, но съобщението
за насрочването му следвало да се връчи по делегация на новия адрес на
длъжника. ЧСИ А. изготвила възлагателно писмо до ЧСИ А. и неин представител
посетил новия адрес на длъжника на 24.04.2017 г. Когато на 25.04.2017г. ЧСИ А. пристъпила
към извършване на описа, тя констатирала, че всички запорирани автобуси били
прехвърлени с договори с нотариална заверка на подписите – два на 12.01.2017 г.
и един на 16.01.2017 г., поради което отказала извършването на описа.
При тези обстоятелства адв. А., в
качеството си на пълномощник на ищеца, при справка в кантората на ЧСИ А.
установил, че същата била направила запис върху извлечение от ТР за длъжника в
кориците на изпълнителното дело, че запорното съобщение следвало да се счита за
връчено на основание чл. 50, ал. 4 от ГПК. Ответницата ЧСИ А. обаче отказала да
издаде удостоверение, от което да е видна дата, на която според нея следвало да
се приеме, че бил наложен запорът.
След издаване на изпълнителния лист
за вземането на ищеца, било образувано изп. дело № 20179290402088 по описа на
ЧСИ Н.К., с рег. № 929 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Хасково,
която не открила секвестируемо имущество на длъжника.
Към момента на подаване на исковата
молба ищецът не бил получил никаква сума от длъжника и в следствие на
бездействието на ответницата, която в качеството си на орган по принудителното
изпълнение не успяла своевременно да връчи запорното съобщение на длъжника по
изпълнителното дело, останал неудовлетворен. За периода от 28.11.2016 г. до
разпореждането на длъжника по изп. дело с автобусите – на 12.01.2017 г., респ.
16.01.2017 г., ответницата ЧСИ А. не успяла да връчи запорното съобщение на длъжника,
който прехвърлил собствеността върху автобусите, предмет на обезпечение, с
което пък се осуетило принудителното изпълнение върху собствеността,
препятствайки възможността на ищеца да реализира съдебно признатите му права. Така,
в следствие на незаконосъобразното поведение на ответницата, на ищеца били
причинени имуществени вреди, а именно: 76 800 – главница, 3 840 лв. –
неустойка, 8 255.60 лв. – деловодни разноски по т.д. № 792/2016 г. на ОС –
Пловдив и 183 лв. – такси и разноски за издаване на обезпечителна заповед и по
образувани изп. дела, или общо 89 078.60 лв.
В петитума на исковата молба се отправя
искане съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да заплати на
ищеца сумата в размер 89 078.60 лв., ведно със законната лихва, считано от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, представляваща
обезщетение за причинените имуществени вреди в следствие на незаконосъобразно
принудително изпълнение по изп. дело № 20167710400122 по описа на ЧСИ К.А., с
рег. № 771 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Хасково, а именно
неналагане на допусната обезпечителна мярка „запор“, съгласно обезпечителна
заповед от 24.11.2016г., издадена по ч.т.д. № 147/2016 г. от Окръжен съд –
Хасково. Претендират се и разноски.
В срок ответницата е депозирала писмен отговор, в
който заявява, че предявения иск е неоснователен. Оспорва основното твърдение
на ищеца, че не е успяла да наложи допуснатите обезпечения и да връчи запорното
съобщение на длъжника. В тази насока твърди, че с писмо изх. № 12160/29.11.2016
г., постановено по процесното изпълнително дело, началникът на Сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР – Пловдив бил уведомен за наложен запор върху описани в
съобщението МПС, собственост на „Меджик Дуо“ ЕООД, в полза на ищцовото
дружество, като писмото било придружено със справка от АИС – КАТ. Видно от
приложената по делото обратна разписка, писмото било получено на 01.12.2016г.,
в 11:20 часа. По електронен път било изпратено писмо и до Сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР – Хасково с искане за отговор за наложен запор върху МПС
– автобуси, собственост на „Меджик Дуо“ ЕООД, но не бил получен отговор. Също
така запорно съобщение с изх. № 12210/29.11.2016 г. било изпратено на Е.С.Ю. –
управител на „Меджик Дуо“ ЕООД, в което било указано, че на основание чл. 451 ГПК, дружеството се лишавало от правото да се разпорежда с вещите, да ги
изменя, поврежда или унищожава, както бил още предупреден и за отговорността по
чл. 277, ал. 2 от НК. Дружеството било посетено два пъти на посочен адрес – на
01.12.2016г. и на 12.12.2016г., но не бил намерен никой, поради което с
резолюция от 09.01.2016г. ЧСИ била приела, че на основание чл. 50, ал. 4 ГПК
запорното съобщение се считало за редовно връчено на дружеството, т.е. запорът
бил наложен преди датите на разпореждане със запорираните вещи от страна на
длъжника „Меджик Дуо“ ЕООД. Сделката по продажба на запорираните автобуси била
относително недействителна по отношение на взискателя. В задължителните за
съдилищата указания, дадени в ТР № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС се давал отговор
на този въпрос. Съобразно чл. 452, ал.1 ГПК, извършените от длъжника
разпореждания със запорирани вещи били недействителни спрямо взискателя по
изпълнителното производство и лицето, в чиято полза бил наложен запорът, можело
да осъществи принудителното изпълнение върху запорираните вещи, без да води иск
за обявяване недействителност на извършеното от длъжника разпореждане. Ищецът
не бил изчерпил възможностите си по съдебен да бъде установено, че не може да
удовлетвори вземането си, преди да търси обезщетение от ЧСИ по предвидения от
закона ред. Независимо от извършеното разпореждане, запорът следвал вещта и
ищецът можел да търси вземането си от купувачите й, а не да предявява иск
против ответницата за изплащане на обезщетение за нещо, което не можело да й се
вмени във вина. При образуването на изпълнителното дело пред ответницата,
взискателят посочил конкретни действия, които следвало да изпълни ЧСИ, но след
образуването взискателят не проявил повече заинтересованост. По молба на
взискателя от 31.01.2017 г. на основание чл. 433, ал.1, т. 2 ГПК производството
по изпълнителното дело било прекратено, поради което на ЧСИ била отнета
възможността да извършва изпълнителни действия по процесното изпълнително дело.
ЧСИ А. не била уведомена за образуваното дело по описа на ЧСИ А., образувано
със същия предмет.
Оспорва, че на 03.02.2017 г.
пълномощника на ищеца образувал изпълнително дело № 18 / 2017 г. при ЧСИ А. и
че още на същия ден уведомлението за наложен запор било връчено на ОДП –
Пловдив, сектор Пътна полиция, а на длъжника – на 08.02.2017 г. при условията
на чл. 50, ал. 4 ГПК. Запорът върху автобусите бил съобщен от ЧСИ А. на
Началника на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Хасково и бил получен от
него на 01.12.2016г., т.е. преди този наложен от ЧСИ А.. Запорното съобщение до
длъжника „Меджик Дуо“ ЕООД пък било връчено от ЧСИ А. преди това на ЧСИ А., при
това при същите условия, а именно по реда на чл. 50, ал.4 от ГПК. Изпълнително
дело № 18/2017 г. по описа на ЧСИ А. било образувано, след като била извършена продажбата
на обезпечените автобуси с нотариално заверени договори от 12.01.2017 г. и
16.01.2017 г. и поисканите по същото
дело изпълнителни способи не можели да се противопоставят на действията,
извършени от ЧСИ А., с цел вменяване във вина. С молба вх. № 317/07.02.2018г.,
подадена от И.В. П. – управител на „Тони 2004“ ЕООД по процесното изпълнително
дело било поискано ЧСИ А. да отмени всички наложени запори, което било
показателно за знанието на ищцовото дружество за наложените от ответника
запори.
Оспорва размера на иска, като
претендираните суми били извън предмета на обезпечителната заповед, по която
било образувано изп. дело пред нея. Прави възражение за несъизмеримост между
стойността на запорираните автобуси, предмет на
обезпечителната заповед и сумите, претендирани с исковата молба, тъй като
стойността на автобусите била 17 000 лв. Вземането на ищеца от длъжника „Меджик
Дуо“ ЕООД произлизало от неизплатен наем на автобуси, като ищецът при сключване
на договора не бил положил грижата на добър търговец, тъй като видно от справка
в ТР, дружеството „Меджик Дуо“ ЕООД било в несъстоятелност, с начална дата на
неплатежоспособността 01.01.2014 г. Ответникът счита, че от страна на ищеца
била налице злоупотреба с право, целяща да покрие вредите от действията му при
сключване на договор за наем с „Меджик Дуо“ ЕООД, чрез иск за обезщетение
против ЧСИ А., без да е налице вина, вредоносен резултат и причинно-следствена
връзка. Моли съда да отхвърли предявения иск и претендира разноски.
Отправя искане за конституирането на
трето лице – помагач – ЗК „Лев Инс“ АД. Предявява, в
условията на евентуалност, обратен иск против застрахователното дружество. Твърди,
че имала сключен застрахователен договор с третото лице – помагач, покриващ
риск „Професионална отговорност на частен съдебен изпълнител“. Веднага след
получаването на исковата молба, ЧСИ била уведомила застрахователното дружество.
Моли съда да приеме за съвместно разглеждане, предявения при условията на
евентуалност, обратен иск, в случай, че първоначално предявения иск на „Тони
2004“ ЕООД против ЧСИ А. бъде уважен, съдът да осъди ответника ЗК „Лев Инс“ АД да му заплати сумата, равна на присъденото
обезщетение за имуществени вреди в размер на 89 078.60 лв., ведно със
законната лихва от предявяване на обратния иск до окончателното изплащане на
сумата. Претендира и разноски.
Във връзка с претенцията си по
сключена професионална застраховка, ответницата е депозирала с отговора и
обратен иск против ЗК „Лев Инс“ АД с посочения
по-горе петитум. Искането за конституиране на трето лице – помагач по чл. 219,
ал. 1 ГПК е уважено с определение № 290 от 02.04.2019 г. и препис от исковата
молба е изпратен на застрахователя.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден писмен
отговор по обратния иск от третото лице – помагач на страната на ответника – ЗК
„Лев Инс“ АД, чрез пълномощника юрк. Г.. Излагат се
доводи за сключен между дружеството и ЧСИ договор за задължителна застраховка
„професионална отговорност“, обективиран в полица № 13121610000768, за периода
от 16.04.2016г. до 15.04.2017г., но застрахователят не дължал изплащане на
обезщетение, тъй като било налице неизпълнение на договор задължение,
предвидено в Общите условия по договора. Ищецът по обратния иск не бил изпълнил
задължението си по т.26 от Раздел 10 и не бил уведомил застрахователя за
предявените срещу нея искова в предвидения 7-дневен срок от узнаването, което
било извършено с уведомление вх. № 2567 от 07.07.2017 г. Застрахователят бил
уведомен едва с получаването на съобщение за предявения иск на 17.04.2019 г.
Позовава се на т. 29 от раздел 11 на Общите условия във вр. чл. 229 КЗ (отм.),
съгласно които обезщетение се изплаща на застрахования, когато със съгласието
на застрахователя или въз основа на влязло в сила съдебно решение, постановено
при участието на застрахователя, е удовлетворил претенции на увредените лица,
т.е. застрахованият имал право да получи застрахователно обезщетение, ако е
удовлетворил увреденото лице. Моли съда да отхвърли обратния иск и претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В срока за отговор по обратния иск,
третото лице – помагач е депозирало становище и по първоначалната искова молба,
с което оспорва като неоснователна исковата молба. Твърденията на ищеца, че не
е наложен запор, не съответствали на представените доказателства. Напротив,
запорът върху вещите бил редовно наложен, съгласно изискванията на процесуалния
закон. Позовава се на указанията в ТР № 4 от 2019 г. на ВКС, като допълва, че
запорът следва да се счита за наложен с описването на вещта от съдебния
изпълнител. В тази връзка липсвали предпоставките от фактическия състав на
отговорността на съдебния изпълнител – наличието на неправомерно поведение,
причинена вреда, причинна връзка между поведението на съдебния изпълнител и
твърдяната вреда, както и наличието на вина.
С определение от 02.04.2019 г. ЗК
„Лев Инс“ АС е конституиран като трето лице – помагач на страната на ответника
и е приет за съвместно разглеждане предявеният при условията на евентуалност
обратен иск на ЧСИ А. против застрахователя.
Предявеният обратен
иск е с правно основание чл. 219, ал. 3 от ГПК вр. чл. 469, ал. 3 вр. чл. 435
от КЗ.
По делото са приети като писмени доказателства представените
от ищеца и от ответника документи, изискани са изп. дела № 122/2016 г. на ЧСИ А.,
№ 18/2017 г. на ЧСИ А. и № 88/2017 г. на ЧСИ К., разпитани са свидетелите В.А.
и П.П., назначена е съдебна автотехническа експертиза
за установяване средната пазарна цена на движимите вещи, впоследствие е
назначена и допълнителна тройна експертиза, допълнително са изискани и приети
писмени доказателства.
Страните са представили писмени
бележки, в които доразвиват основните си твърдения, изложени в исковата молба и
отговора по чл. 131 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:
Между ищеца по делото и „Меджик Дуо“
ЕООД съществували търговски взаимоотношения по повод на наем на пътнически
автобуси. Ищецът претендирал плащането от „Меджик Дуо“ ЕООД на дължима наемна
цена. Тъй като спорът между двете дружества не бил разрешен извънсъдебно и
доброволно, ищецът решил да търси защита на правата си по съдебен ред, но
преценил, че преди да предяви иска си, ще поиска налагането на обезпечителни
мерки, за да гарантира събирането на вземанията си при евентуално решение в
негова полза. С тази цел ищецът събрал информация за имуществото, притежавано
от „Меджик Дуо“ ЕООД. С писмо изх. №
125300 – 15471 от 17.11.2016 г.
сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Хасково предоставил на „Тони 2004“ ЕООД
справка за всички МПС, собственост на „Меджик Дуо“ ЕООД.
Ищецът подал молба по чл. 390 ГПК за
допускане на обезпечение. На 24.11.2016
г. е издадена обезпечителна заповед по ч.т.д. № 147/2016 г. на Окръжен съд
– Хасково, с която е допуснато обезпечение на бъдещ осъдителен иск от „Тони
2004“ ЕООД, седалище и адрес на управление гр. Харманли, бул. България № 116,
против „Меджик Дуо“ ЕООД, седалище и адрес на управление село Браниполе, Община
Родопи, ул. Рожен № 9, област Пловдив, за изплащане на 76 800 лв.
главница, стойност на неплатен и дължим наем на четири броя автобуси и 3840 лв.
неустойка, съобразно договор от 01.11.2013 г., като е допусната обезпечителна
мярка налагане на запор на собствените на ответника превозни средства – 9 броя
автобуси, подробно описани в обезпечителната заповед с марка, модел, регистрационни
номера и номер на рама (автобус „Т.П.“ с рег. № ** **** ** с рама № NLTBG 824 Е
01010243; автобус „Т.П.“ с рег. № ** **** ** с рама № NLTBG 824 Е 01300018; автобус „С. С 315
ГТ ХД“ с рег. № ** **** ** с рама № WKK326 0000 1030477; автобус „С. С 315
ГТ ХД“ с рег. № ** **** ** с рама №WKK326 0000 1030241; автобус „М. 814 Д“ с рег. № **
**** ** с рама № WDB 6703131 P 190 730; автобус „М. 412 Д“ с рег. № **
**** ** с рама № WDB 9044631 P 767 844; автобус „М. С. 413“ с
рег. № ** **** ** с рама № WDB 9046631 R 226 576;
автобус „М. С. 412 Д“ с рег. № ** **** ** с рама № WDB 9044631 Р 779 648; автобус „М. С. 412 Д“
с рег. № ** **** ** с рама № WDB 9044631 Р 947 148).
След издаване на обезпечителната
заповед процесуалният представител на ищеца към този момент, адв. В.А., подал
молба на 28.11.2016 г. до
ответницата ЧСИ К.А., с която поискал образуване на изпълнително дело и изпращане на съобщение за наложения запор
на длъжника и до Сектор „Пътна полиция“
при ОД на МВР – Пловдив. Още същия ден, в който е подадена молбата (28.11.2016 г.), съдебният изпълнител с писмена
резолюция върху нея постановил, че се налага запор върху описаните в
обезпечителната заповед автобуси. Изготвено е и изпратено съобщение до Сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР – Пловдив, с което административният орган е
уведомен за запора, посочен е номера на изпълнителното дело и е посочено, че
налагането на запора е извършено в изпълнение на цитираната обезпечителна
заповед. Съобщението е изпратено с куриер на 29.11.2016 г. и е получено на 01.12.2016
г. Също на 29.11.2016 г. е
изпратено запорно съобщение и до Едип Юнуз в
качеството на управител на „Меджик Дуо“ ЕООД, в което запорираните автобуси са
описани съгласно съдържанието на обезпечителната заповед и е посочено, че на
основание чл. 451 ГПК дружеството – собственик се лишава от правото да се
разпорежда с вещите, да ги изменя, поврежда или унищожава. Съобщението е
изпратено по пощата с положено пощенско клеймо от 30.11.2016 г., но е върнато с отбелязване, че пратката е
„непотърсена“. Върху плика саморъчно е отбелязано „I изв. 01.12.2016 г.“ и „II изв.
12.12.2016 г.“ ЧСИ А. е извършила служебна справка в Търговския регистър
относно седалището и адреса на управление, респ. адреса на кореспонденция, с
дружеството и след като е установила, че няма промени, е отбелязала с писмена
резолюция от 09.01.2017 г., че на
основание чл. 50, ал. 4 ГПК запорното съобщение следва да се приложи към делото
и да се смята за връчено. На същата дата, 09.01.2017
г., пълномощникът на ищеца, адв. А., е подал молба до ЧСИ А., с която е
поискал изп.д. № 122/2016 г. да бъде изпратено по неин избор на ЧСИ с район на
действие Окръжен съд – Пловдив за връчване на запорното съобщение на длъжника
(л. 221 от делото). Няма данни ЧСИ А. да се е произнесла по молбата и да е
предприемала други действия за връчване на запорното съобщение на „Меджик Дуо“
ЕООД.
На 31.01.2017 г. адв. А. е подал молба пред ответницата ЧСИ А., в
която е поискал делото да бъде прекратено и приложената обезпечителна заповед
да му бъде върната. С писмена резолюция от същата дата съдебният изпълнител е
постановил, че прекратява изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.
1, т. 2 ГПК и връща оригинала на обезпечителната заповед на пълномощника, който
е попълнил разписка на 02.02.2017 г.,
че е получил същата.
На 03.02.2017 г. обезпечителната заповед е представена с молба пред
ЧСИ Б. А. и е поискано образуването на изпълнително дело. С разпореждане от
същата дата е образувано изп.д. № 18/2017 г., постановено е, че се налага запор
върху процесните автобуси, разпоредено е запорното съобщение да бъде изпратено
до Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Пловдив и до длъжника. Насрочено е
извършването на опис на процесните автобуси за 25.04.2017 г. На посочената дата ЧСИ А. е посетила адрес в град
Пловдив, ул. Кукленско шосе № 17 и е извършила опис на превозните средства,
отразен в протокол от 25.04.2017 г.,
като съдебният изпълнител е констатирал, че запорираните автобуси не могат да
бъдат открити в сервизната база на длъжника, а вместо това са продадени на
трето лице – „ДС Ойл“ ЕООД, за което са представени писмени договори с
нотариална заверка на подписите от 12.01.
и 16.01.2017 г. Обект на продажба са
същите автобуси, които са били предмет и на издадената обезпечителна заповед.
На 26.04.2017 г. пълномощникът на ищеца, адв. А., е подал молба по
изп. д. № 122/2016 г., с която е поискал да му бъдат издадени преписи от всички
писмени материали по делото.
На 27.04.2017 г. адв. А. е подал молба до ЧСИ А. да му бъде издадено
удостоверение, от което да е видно за кои МПС на длъжника на коя дата да се
счита за съобщен наложения запор. Върху молбата с резолюция е разрешено
издаването на удостоверението, но на 11.05.2017
г. адв. А. при посещение в кантората на съдебния изпълнител е заявил, че се
отказва от издаването на исканото удостоверение.
С писмо вх. № 2567 от 07.07.2017 г. е подадено уведомление от
пълномощник на ищеца, адв. Павлова, адресирано до ответницата, с което тя се
уведомява за намеренията на ищеца да претендира обезщетение по сключената от
нея професионална застраховка съгласно Наредба № 2 от 06.02.2006 г. Представена
е застрахователна полица № 26318344 / 13121610000768, сключена при ЗК „Лев Инс“ АД.
Междувременно, бъдещият иск, за
чието обезпечаване е поискано налагането на запор, е предявен, образувано е
т.д. № 792/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и е постановено решение от
09.06.2017 г., с което исковата
претенция е уважена изцяло. Издаден е изпълнителен лист на 01.09.2017 г., по силата на който ответникът „Меджик Дуо“ ЕООД е
осъден да заплати сумата от 76 800 лв., представляваща наемна цена за
четири автобуса, 3840 лв. договорна неустойка за забавено плащане на наема в
размер на 5 % от забавената сума и направените по делото разноски в размер на
8225.60 лв.
Въз основа на изпълнителния лист и
за събиране на дължимите суми на 14.09.2017
г. е образувано изп.д. № 88/2017 г. по описа на ЧСИ К. – рег. № 929.
Съгласно удостоверение за размера на дълга изх. № 20508 от 31.05.2018 г. към датата на издаването му задължението на длъжника
„Меджик Дуо“ ЕООД е в общ размер на 109 672.78 лв. и към същата дата не е открито секвестируемо имущество, към
което да се насочи изпълнението.
С писмо изх. № 117730 – 15360 от 21.08.2017 г. на Сектор „Икономическа
полиция“ при ОД на МВР – Пловдив ответницата е уведомена, че е образувана
преписка вх. УРИ 11730 – 11745 от 27.06.2017 г., възложена от Районна
прокуратура – Пловдив, и трябва да предостави заверено копие от изп. д. №
122/2016 г. Изисканото копие от изпълнителното дело е изпратено с писмо на ЧСИ А.
от 31.08.2017 г.
С молба от 07.02.2018 г. ищецът е поискал от ответницата да отмени всички
наложени запори върху моторни превозни средство по изп.д. № 122/2016 г. На 23.02.2018
г., ЧСИ А. е изпратила до Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Пловдив
съобщение, че вдига запора върху всички автобуси, описани преди това в
обезпечителната заповед. Съобщението е получено на 26.02.2018 г.
Видно от писмо вх. № 835 от 28.03.2019 г. ответницата е уведомила
третото лице – помагач ЗК „Лев Инс“ АД за настъпване
на застрахователно събитие по застраховка професионална отговорност –
предявяване на иск от ищеца за претендираните от него вреди.
По настоящото дело е изискана
информация от сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Хасково относно
регистрацията на процесните автобуси към датата на изготвянето й (07.01.2020
г.). В справката, постъпила с писмо вх. № 145 от 07.01.2020 г., е посочено:
-за автобус
„Т.П.“ с рег. № ** **** ** последна промяна в регистрацията от 31.05.2018 г.,
все още продължава да се води като собственик „Меджик Дуо“ ЕООД;
-за автобус
„Т.П.“ с рег. № ** **** ** последна регистрация от 11.05.2018 г., вписан
собственик „Стойчев и Син ДС“ ЕООД;
-за автобус
„С. С 315 ГТ ХД“ с рег. № ** **** ** последна промяна в регистрацията от
26.04.2018 г., вписан собственик „ДС Ойл“ ЕООД;
-за автобус
„С. С 315 ГТ ХД“ с рег. № ** **** ** последна промяна в регистрацията от
26.04.2018 г., вписан собственик „ДС Ойл“ ЕООД;
-за автобус
„М. 814 Д“ с рег. № ** **** ** последна промяна в регистрацията от 30.05.2018
г., вписан собственик физическо лице М.Ф.И.;
-за автобус
„М. 412 Д“ с рег. № ** **** ** последна промяна в регистрацията от 27.04.2018
г., вписан собственик физическо лице М.Ф.И.;
-за автобус
„М. С. 413 ЦДИ“ с рег. № ** **** ** последна промяна в регистрацията от 26.04.2018
г., вписан собственик „ДС Ойл“ ЕООД;
-за автобус
„М. С. 412 Д“ с рег. № ** **** ** последна промяна в регистрацията от 27.04.2018
г., вписан собственик физическо лице М.Ф.И.;
-за автобус
„М. С. 412 Д“ с рег. № ** **** ** последна промяна в регистрацията от 27.04.2018
г., вписан собственик физическо лице М.Ф.И.;
Съгласно представена справка от
Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Пловдив
изх. № УРИ 103000 – 1225 от 21.01.2020 г. се установява, че в
централната база КАТ наложеният върху процесните автобуси запор от ЧСИ А. по
изп.д. № 122/2016 г. е въведен на 03.12.2016
г. На 28.02.2018 г. в централна
база КАТ е отразено снемането на запора върху автобусите. Към справката е
приложено и полученото от ЧСИ А. съобщение
с изх. № 625 от 23.02.2018 г.
относно вдигането на запора.
Съгласно писмо от Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“ изх. № 10 – 00 – 00 – 1358 от 28.01.2020 г.
за справка, извършена към дата 07.01.2020 г., се установява, че в базата данни
на агенцията са отбелязани обстоятелства относно лицензирането на процесните
автобуси за извършването на превоз на пътници.
В приетото по делото заключение на
първоначална съдебна оценителна автотехническа експертиза, изготвено от вещото
лице инж. Х., подробно е посочена за всеки един от автобусите остатъчната
стойност и средната пазарна цена към 28.11.2016 г., остатъчната стойност и
средната пазарна цена към месец септември 2017 г.
Прието е и заключението на
допълнителна тройна експертиза, изготвено от вещите лица инж. В., инж. К. и
инж. М.. Те са дали подробен отговор на въпросите, свързани с установяване на
точната година на производството на процесните автобуси; установяване на
остатъчната експлоатационна стойност на автобусите към 28.11.2016 г. (датата на
образуване на изп.д. № 122/2016 г. на ЧСИ А.) и към месец септември 2017 г.
(датата на образуване на изп.д. № 88/2017 г. на ЧСИ К.); определяне средната
пазарна цена на процесните автобуси към 28.11.2016 г. и към месец септември
2017 г.
С
оглед на така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна
следните съображения.
За да се разреши повдигнатия спор, е
необходимо да се даде отговор на въпросите относно: предпоставките на иска по
чл. 441 ГПК, процесуалните действия на ответницата ЧСИ А. и дали са спазени
изискванията на процесуалния закон при налагането на запор върху процесните
движими вещи (9 броя пътнически автобуси).
Отговорността на частния съдебен
изпълнител по чл. 441 ГПК е производна на общата деликтна отговорност и това се
извежда от текста на самата разпоредба, съгласно която за вредите, причинени от
процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, частният съдебен
изпълнител отговоря при условията на чл. 45 ЗЗД. Следователно, по пътя на това
нормативно препращане и като се има предвид какви са предпоставките за
възникване на деликтната отговорност, може да се приеме, че за да възникне
професионалната имуществената отговорност за причинени неимуществени и
имуществени вреди от непозволено увреждане от частния съдебен изпълнител,
трябва да са налице следните условия:
1) деяние, което може да се
изразява в две форми - действие или бездействие, на частен съдебен изпълнител
при, по повод или във връзка с упражняването на неговите функции по
принудителното изпълнение;
2) противоправност – действията
или бездействията на съдебния изпълнител трябва да са такива, че да не съответстват
на изискванията на процесуалната норма;
3) вреди за една от страните в
изпълнителното производство – намаляване на патримониума (претърпени загуби)
или пропускане в патримониума на страната да постъпи очаквано имуществено благо
(пропуснати ползи), както и възможността за настъпване на неимуществени вреди
(притеснения, тревоги, стрес);
4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и
настъпилите имуществени или неимуществени вреди, т.е. противоправното поведение
на частния съдебен изпълнител следва да е довело до вредоносния резултат като
необходима и закономерна последица;
5) вина на съдебния изпълнител,
която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага.
Липсата на която и да е от така
изброените предпоставки води до неоснователност на предявения иск. За разлика
от вината, причинната връзка не се предполага, а трябва да бъде доказана във
всеки конкретен случай.
Действието на съдебния изпълнител
ще бъде неправомерно в две хипотези - когато то е предприето въпреки забраната
за извършването му, въведена с императивна процесуална норма (напр.,
изпълнението е насочено върху несеквестируемо имущество, за което съществува
забрана да се използва за удовлетворяване на взискателя) или действието е
извършено, въпреки че не са налице необходимите предпоставки за извършването
му.
От друга страна, бездействието на
съдебния изпълнител може да бъде противоправно, когато не се предприема
действие, което следва да бъде извършено по силата на правна норма или на
основание изрично искане, отправено от страните в изпълнителното производство,
макар и да са налице предвидените в закона предпоставки за извършването му.
При предявен иск по чл. 441 ГПК
вр. чл. 45 ЗЗД съдът преценява процесуалната законосъобразност на действията и
бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са
обжалвани и какво е било евентуалното решение на съда по жалбата в производство
по чл. 435 – 438 ГПК. Обяснението се открива във факта, че в постановеното по
реда на чл. 438 ГПК решение не се формира сила на пресъдено нещо, която да бъде
обвързваща с обективните си предели както е при разрешаването на
материалноправни спорове в общото исково производство. Също така това е пряко
свързано с целта на исковата претенция – производството по чл. 441 ГПК вр. чл.
45 ЗЗД има за предмет обезщетяването на ищеца за понесените от него
действителни вреди, докато в производството по чл. 435 – 438 ГПК не се изследва
въпроса за настъпването на вредоносни последици.
При така
посочените предпоставки за уважаване на исковата претенция, настоящият съдебен
състав намира, че същите са налице и предявеният иск е основателен. От
събраните по делото доказателства се установява, че ответницата ЧСИ А. е
извършила действия по налагане на запор на основание обезпечителна заповед по
начин, който не съответства на изискванията на процесуалния закон, в резултат
на което е осуетено принудителното изпълнение върху процесните автобуси и по
този начин ищецът е бил лишен от възможността да реализира притезанието и да се
удовлетвори от стойността (продажната цена) на движимите вещи. Извършените от
ЧСИ А. действия са незаконосъобразни, следователно те са противоправни и се
намират в пряка причинно – следствена връзка с понесените от ищеца имуществени
вреди.
Запорът
представлява основен способ за насочване на принудителното изпълнение върху
движими вещи и вземания. Запорът обаче се налага по различен начин в зависимост
от това дали има за предмет движима вещ или вземане. Когато се пристъпва към
запориране на движима вещ, фактическият състав на налагане на запора предвижда
две хипотези, съгласно чл. 450, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В общата хипотеза е
предвидено, че запор върху движима вещ се налага с описването на вещта от
съдебния изпълнител. Втората хипотеза предвижда, че запорът може да се смята за
наложен и с получаване от длъжника на съобщението за описа или запора, ако в
него точно се посочи движимата вещ, върху която се насочва изпълнението. Целта
и на двата способа е да се индивидуализира с точност запорираната вещ, както и
да се уведоми длъжника, че върху вещта вече има наложен запор, за да съобрази
действията си спрямо нея съобразно изискванията на чл. 452 ГПК. В първия случай
към опис се пристъпва тогава, когато вещта се владее от длъжника, съдебният
изпълнител знае къде се намира вещта и има физическа възможност да установи
местонахождението й, за да извърши опис на мястото, където се съхранява и в
състоянието, в което се намира към този момент. Към налагане на запор по този
ред съдебният изпълнител пристъпва и тогава, когато не е сигурен какви точно
движими вещи владее длъжника (по вид, количество и т.н.) и поради това
единственият сигурен начин да установи това обстоятелство е да извърши опис на
място. В този случай, след като вещта се владее от длъжника, присъствието на
последния при извършване на описа обезпечава и възможността му да научи за
налагането на запора, като двете действия следват последователно едно след
друго и се отразяват в протокола от описа. Вторият начин за налагане на запор
се прилага в случаите, когато съдебният изпълнител знае точно какви вещи
притежава длъжника, къде се намират и как могат да бъдат открити. Тогава е
допустимо запорът да бъде наложен и с изпращането на съобщение до длъжника, при
положение, че в него е индивидуализирана конкретната движима вещ. Връчването на
съобщението се извършва по общите правила на ГПК. С получаването на съобщението
фактическия състав на налагане на запора е завършен, тъй като от този момент
длъжникът вече знае (или научава), че върху движимата вещ е наложен запор и
следва да се въздържа от укриване на вещта или от извършване на разпоредителни
действия с нея.
В настоящия спор от допуснатите и
събрани по делото доказателства не се установява да е изпълнен фактическия
състав по налагане на запора по първия или втория от гореописаните начини.
Ищцовото дружество „Тони 2004“
ЕООД е преследвало конкретна цел с подаването на искане по чл. 390 ГПК за
налагане на обезпечение – след налагане на запор върху процесните автобуси и
след завеждане на искова претенция по съдебен ред при евентуално положително
решение, е възнамерявало да се удовлетвори от тяхната парична равностойност
чрез насочване на принудителното изпълнение върху тях и изнасянето им на продан
по описания в чл. 473 – 481 ГПК ред.
С подаването на молбата от адв. В.А. на
28.11.2016 г. е образувано изпълнителното дело при ЧСИ А. и с оглед на бързина
и процесуална икономия, които са съществени при налагането на обезпечителни
мерки, още в деня на входиране на молбата ответницата се е разпоредила за
налагането на запор, като направо е положила саморъчно писмена резолюция върху
самата молба. С това действие обаче не е завършен фактическия състав по
налагането на запора, респ. това волеизявление на съдебния изпълнител не е
довело до налагане на запор. За да се прояви правното действие на запора, е
необходимо да са изпълнени изискванията на една от двете хипотези на
процесуалния закон – по ал. 1 или по ал. 2 на чл. 450 ГПК. Ответницата не е
извършвала опис на процесните автобуси на мястото, където са се съхранявали,
поради което е неприложима разпоредбата на ал. 1 на чл. 450 ГПК. Тъй като
автобусите са били в достатъчна степен индивидуализирани със своите
регистрационни номера и с номера на рамата, те са описани в запорно съобщение,
което е изпратено на длъжника „Меджик Дуо“ ЕООД. Описанието на автобусите в
запорното съобщение дословно преповтаря описанието в обезпечителната заповед. В
тази насока не се установяват разлики. Централният въпрос се свежда до
връчването на запорното съобщение. Доколкото длъжникът „Меджик Дуо“ ЕООД е
търговско дружество, тогава за връчването е приложима процедурата по чл. 50 ГПК. Съдебният изпълнител е предприел връчване по пощата – запорното съобщение
е изпратено с писмо, като от клеймото върху пощенския плик се установява, че
това е станало на 30.11.2016 г.,
т.е. два дни след образуване на изпълнителното дело. Пощенската пратка обаче е
върната с отбелязване „непотърсена“. Следователно, писмото физически не е
достигнало до своя адресат. Върху плика саморъчно е отбелязано „I изв.
01.12.2016 г.“ и „II изв. 12.12.2016 г.“ Може да
се предположи, доколкото не са изложени доводи в противна насока, че по този
начин са посочени датите, на които е направен опит за връчване на препоръчаното
писмо с обратна разписка. Очевидно е, че тези опити са били неуспешни. Върху
обратната разписка за връчване пощенският служител е маркирал опцията
„непотърсена“ и е положено пощенско клеймо от 20.12.2016 г. Както посочва свидетелят А. в показанията си, на 09.01.2017 г. той е посетил кантората
на ответницата, за да провери какво се е случило със запорното съобщение.
Именно на същата дата ЧСИ А. е извършила служебна справка в Търговския регистър
относно седалището и адреса на управление, респ. адреса на кореспонденция, на
дружеството и след като е установила, че няма промени, е отбелязала с писмена
резолюция от 09.01.2017 г., че на
основание чл. 50, ал. 4 ГПК запорното съобщение следва да се приложи към делото
и да се смята за връчено.
Настоящият съдебен състав приема, че
от така установените факти се налагат два извода. Първо, в случая хипотезата на
чл. 50, ал. 4 ГПК не е изпълнена по начина, предвиден в процесуалния закон. В
текста на разпоредбата е посочено, че когато връчителят не намери достъп до канцеларията
на адреса, вписан в Търговския регистър, или не намери някой, който е съгласен
да получи съобщението, той залепва уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, като това
се извършва само веднъж и второ уведомление не се залепва. В случая от
саморъчното отбелязване „непотърсена“ върху обратната разписка не става ясно
дали връчителят не е намерил достъп до канцеларията или пък е имал такъв
достъп, но не е намерил работник или служител на дружеството, който да е
съгласен да получи съобщението. Много по-съществено е, обаче, че след като
обратната разписка с пощенската пратка се е върнала до съдебния изпълнител,
същият не е извършил задължителното залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК – изискването е формулирано императивно в текста на чл. 50, ал. 4 ГПК и от
него не се допускат отклонения. Следователно, за да се приеме, че е налице
редовно връчване по чл. 50, ал. 4 ГПК, е необходимо да е залепено уведомление.
Такова в случая не е залепвано на адреса, където се е помещавало търговското
дружество „Меджик Дуо“ ЕООД и в този смисъл не може да се приеме, че е налице
редовно връчване по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК.
Второ, съдебният изпълнител не само
неправилно е приложил нормата на чл. 50, ал. 4 ГПК, но няма данни и след това
да е предприел каквито и да било действия за повторно връчване на запорното
съобщение – било отново по пощата, било по друг предвиден в процесуалния закон
начин. При евентуален нов опит е било възможно да се извърши редовно връчване с
произтичащите от това правни последици. Още повече, че на същия ден (09.01.2017
г.) свидетелят А., който е бил в кантората на ответницата, е подал молба, в
която изрично е поискал от името на ищцовото дружество изп.д. № 122/2016 г. да
бъде изпратено на ЧСИ с район на действие в Окръжен съд - Пловдив, който да извърши връчване на
запорното съобщение. ЧСИ А. обаче не се е произнесла по тази молба и това
косвено изразява нейното бездействие по този въпрос.
В тази насока съдът кредитира изцяло
приетата като писмено доказателство молба вх. № 49/09.01.2017 година. Същата не
е оспорена от ответницата и от третото лице – помагач в предвидения по чл. 193 ГПК процесуален ред, поради което следва да се приеме, че от формална и
съдържателна страна тя представлява годно доказателствено средство. Макар и да
представлява частен документ и да изхожда от ищеца, писмената молба допълва
установеното с помощта на останалите доказателствени средства обстоятелства, че
ответницата ЧСИ А. не е предприела действия за повторно връчване на съобщението
за налагане на запора по посочения адрес на управление на „Меджик Дуо” ЕООД,
нито пък е предприела действия по залепване на уведомление по реда на чл. 47 ГПК, както е предвидено в чл. 50, ал. 4 ГПК. ЧСИ А. не представя и други
доказателства, които да оборват това обстоятелство. В допълнение към
гореизложеното, следва да се подчертае, че дори и да не бъде представена
подобна молба като писмено доказателство, материалите по изпълнителното дело са
достатъчни, за да се установи проявената от ответницата пасивност поради
липсата на други предприети действия по връчване на запорното съобщение.
В обобщение, действията на
ответницата по налагане на запора в хипотезата на чл. 450, ал. 2 ГПК не са
породили целения правен ефект и фактическия състав на нормата не е довършен –
движимите вещи са описани и индивидуализирани в запорното съобщение, но законът
изисква то да бъде връчено надлежно на длъжника. Законодателят е използвал
израза „с получаване на съобщението“. След като процедурата по чл. 50, ал. 4 ГПК не е изпълнена по предвидения за това ред, то няма надлежно връчване, респ.
няма надлежно получаване на запорното съобщение от страна на длъжника и не може
да се приеме, че в действителност е налице валидно наложен запор.
Основното възражение в тази насока,
поддържано в отговора на ответницата, е за отбелязването на запора в служебните
регистри на КАТ – Пътна полиция, от което следвало да се приеме, че запорът
върху процесните автобуси е бил наложен. Настоящият съдебен състав не споделя
това становище. Изпращането на съобщение за наложения запор до Сектор „КАТ” –
Пътна полиция е съобразен с нормативно установените изисквания, които
регламентират регистрацията и отчета на моторните превозни средство в
предвидени за това регистри. Изпращането на съобщението, обаче, само по себе си
не е достатъчно, за да се приеме, че е налице валидно наложен запор. Съгласно
чл. 143, ал. 2 от ЗДвП промяна в регистрацията на превозни средства с наложен
запор или друго законово ограничение се извършва след отмяна или писмено
разрешение на органа, постановил обезпечението, или на друг компетентен орган. Аналогична
разпоредба е предвидена и в чл. 8, ал. 3 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г.
Освен че налагането на запора е пречка за промяна в регистрацията, то е
обстоятелство, което следва да бъде съобразено и при извършването на сделки по
прехвърляне на собствеността върху подобни превозни средства. Съгласно чл. 16,
ал. 2 и ал. 3 от Наредбата при извършване на сделка с регистрирано превозно
средство, нотариусът извършва проверка в базата данни на МВР за информация
относно наложени запори или други законови ограничения и в случай, че се
установи наличието на подобни ограничения, нотариалният орган е длъжен да
уведоми страните по сделката. Тези правни норми обаче имат за цел да охраняват
интересите на всички трети лица, които евентуално биха участвали в сделка по
прехвърляне на собствеността върху превозните средства. Със спазването на тези
разпоредби не се налага самият запор, напротив, за тяхното спазване е
необходимо запорът вече да е бил наложен
валидно по предвидения за това процесуален ред – чл. 450 ГПК. Следователно,
посочените разпоредби на Закона за движение по пътищата и Наредба № I-45 от
24.03.2000 г. имат производен характер и проявяват своето действие само
дотолкова, доколкото може да се приеме, че в действителност е наложен запор
върху превозните средства, защото само тогава могат да се проявят правните
последици от неговото налагане.
За разлика от ответницата, ЧСИ А. е
провела процедурата по налагане на запор върху движимите вещи именно по
предвидения в процесуалния закон ред – изготвила е запорно съобщение в
хипотезата на ал. 2 на чл. 450 ГПК, в което е описала процесните автобуси, след
което е направила опит да го връчи на адреса на „Меджик Дуо“ ЕООД, но
призовкарят от нейната кантора не е намерил лице, което да получи съобщението.
Тогава ЧСИ А. е залепила уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК на 08.02.2017
г., изчакала е да изтече двуседмичният срок на 22.02.2017 г. и едва тогава се е
произнесла по приложението на чл. 50, ал. 4 ГПК – с протокол от 02.03.2017 г. е
констатирано, че е налице основанието по чл. 50, ал. 4 ГПК и съобщението следва
да се счита за редовно връчено. Отделно от това, впоследствие ЧСИ А. е
насрочила и извършването на опис по реда на чл. 450, ал. 1 ГПК на 25.04.2017 г.,
но при посещението си на място е установила, че собствеността върху процесните
автобуси е прехвърлена на трето лице. В случая обаче е проявена процесуална
активност и съдебният изпълнител е положил усилия по налагането на запора в
двете хипотези на чл. 450 ГПК – с извършването на опис и отделно изпращане на
запорно съобщение, в което са описани движимите вещи.
Анализа на свидетелските показания
допълва горните изводи. Показанията на свидетеля В.А. отразяват неговите
впечатления като процесуален представител на ищеца към момента на издаване на
обезпечителната заповед и образуване на изп.д. № 122/2016 г. на ЧСИ А..
Свидетелят отбелязва, че три пъти е ходил до съдебния изпълнител, за да провери
след образуване на делото дали са извършени действия по връчване на запорното
съобщение на длъжника „Меджик Дуо” ЕООД. Дори е отправил устно предложение до
ответницата да се извърши връчване чрез делегация, т.е. чрез неин колега с
район на действие Окръжен съд – Пловдив, но е получил отрицателен отговор, че
по този ред не може да се извърши връчване на запорното съобщение. От
показанията на свидетеля става ясно, че въпреки проявената активност да се
проведат нови опити за връчване на запорното съобщение, съдебният изпълнител не
е проявил инициативност и не е предприел други действия в тази насока.
Свидетелят е присъствал заедно с другия свидетел П.П.
и на опита да се извърши опис на процесните автобуси от ЧСИ Б. А. след
образуване на изпълнителното дело при нея. Именно тогава за първи път двамата
свидетели са разбрали, че автобусите са прехвърлени, след като ЧСИ А. е
установила тяхната липса и са й били представени писмените договори за тяхното
прехвърляне.
Излагането на доводи от страна на
процесуалния представител на ответницата, че е било възможно да се прибегне и
до друг процесуален ред за защита интересите на ищеца, по-специално
предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД не се споделят от настоящия съдебен състав.
Искът по чл. 135 ЗЗД и искът по чл. 441 ГПК вр. чл. 45 ЗЗД са различни по
своето естество и с тях се преследват различни цели, отделно от това предмета
на доказване е различен, а ищецът разполага с право на избор, за да прецени
точно кое процесуално средство да използва за защита на своите права и законни
интереси.
Отбелязването на свидетеля А., че
след образуването на изпълнително дело при ЧСИ Н.К. е установено, че
дружеството „Меджик Дуо” ЕООД не разполага с налично имущество, се потвърждава
и от материалите по самото изпълнително дело. Видно от проведените до настоящия
момент действия на ЧСИ К., в действителност не е установено движимо или
недвижимо имущество, собственост на „Меджик Дуо” ЕООД, от което ищецът да може
да се удовлетвори в качеството си на взискател. Тази констатация потвърждава
извода, че с неправилно извършените действия на ЧСИ А. по налагането на запора
интересите на ищеца действително са увредени, тъй като той не е успял да се
удовлетвори от стойността на процесните автобуси, а освен това и към настоящия
момент не може да се удовлетвори по друг начин поради липсата на налично
имущество.
Свидетелят А. пояснява и защо е
отправено искане за вдигане на запора – единствената причина за това е пречката
за регистрация на автобусите в КАТ, което е създавало предпоставки според него
за предявяване на иск от страна на третите лица срещу ищеца за пропуснати
ползи. Както се посочи, отбелязването на запора в регистрите на КАТ не е
равносилно на налагането на самия запор, а цели да внесе правна сигурност в
регламентирането на обществените отношения, свързани с регистрацията и отчета
на превозните средства, които са в движение. В този смисъл изявлението на
ищцовото дружество в отделна молба с искане за отправяне на запорите не може да
се приеме като признание от страна на ищеца, че запор действително е бил
наложен, нито пък представлява негово твърдение, което да противоречи на
останалите доводи, изложени в исковата молба.
Свидетелят П.П.
е син на управителя на ищцовото дружество и е бил запознат с процесния казус
лично, тъй като е съпровождал свидетеля А. при извършването на описа от ЧСИ Б. А..
Впечатленията на свидетеля П. са преки и лични. По време на описа е имал
възможност да се запознае с 4 от процесните автобуси, които са се намирали в
складовата база на длъжника „Меджик Дуо” ЕООД. Преценката му, че два от
автобусите са били в отлично състояние, може да се кредитира дотолкова,
доколкото в ищцовото дружество той заема длъжност „снабдител” и се занимава
именно с покупко-продажба на автобуси за нуждите на фирмата. Мнението му в
случая не е експертно и не е задължително за съда, но може да послужи като
ориентир за техническото състояние на автобусите към момента на извършване на
запора. Посочената от свидетеля П. приблизителна пазарна цена „около
30 000 – 40 000 лв.” за автобус няма как да бъде проверена с точност,
затова съдът приема, че превозните средства са се намирали в сравнително добро
запазено общо състояние, без да се уточнява каква е била пазарната им цена през
април 2017 г.
Налице е причинна връзка между
действията на ответницата и настъпването на вредите в тежест на ищцовото
дружество. Ако ЧСИ А. бе наложила запора при спазване на процесуалните норми и
бе уведомила по надлежния ред длъжника „Меджик Дуо“ ЕООД, обосновано може да се
приеме, че същият би съобразил действията си с изискванията на закона и не би
пристъпил към прехвърлянето на собствеността върху процесните автобуси. Със
запорното съобщение длъжникът се уведомява, че съгласно чл. 451 ГПК се лишава
от правото да се разпорежда с вещите, да ги изменя, поврежда или унищожава.
Длъжникът в случая не е бил възпрепятстван от подобна забрана, защото не
получил по надлежния ред запорното съобщение, а неполучаването му е в резултат
на действията на ЧСИ А.. Следователно, налице е пряка причинно – следствена
връзка между неправилно извършените действия на ответницата по връчване на
запорното съобщение и последвалото прехвърляне на собствеността върху движимите
вещи, с което се попълва фактическия състав на отговорността по чл. 441 ГПК вр.
чл. 45 ЗЗД.
Вредите за ищеца се изразяват в
пропускането да се реализира принудителното изпълнение върху автобусите, които
биха били изнесени на продан и от получената цена биха се погасили вземанията
на ищеца, макар и поне частично. Тези пропуснати ползи са производни на
извършените от длъжника сделки, с които е прехвърлил собствеността. Сделките са
на обща стойност от 17 000 лв. В тази насока следва да се има предвид
следното.
Сключените от „Меджик Дуо“ ЕООД на
12.01. и 16.01.2017 г. три броя писмени договори с нотариална заверка на
подписите за продажба на процесните автобуси представляват по същество
разпоредителни сделки, с които е прехвърлена собствеността върху движимите вещи
и те са напуснали патримониума на длъжника. По този начин са възникнали
значителни затруднения за ищеца „Тони 2004“ ЕООД в качеството му на кредитор да
се удовлетвори от продажната цена на автобусите. От формална страна и трите
договора отговарят на изискванията на закона, като всяко трето лице – купувач
би пристъпило към сключването на сделката със съзнанието, че по този начин
придобива собствеността върху вещите. Сключването на трите сделки по същество
представлява именно това действие, което уврежда интересите на ищеца в
качеството на взискател. От друга страна, при сключването на сделките е
реализирана и икономическата стойност на продадените движими вещи, изразена в
получената за тях продажна цена. Ако тези три сделки не бяха сключени в резултат
на правилното и законосъобразно налагане на запора, то ищецът би имал
възможността да получи тази продажна цена и по този начин да удовлетвори
вземанията (поне частично, ако не е възможно изцяло). В този смисъл, лишаването
на ищеца от възможността да получи продажната цена, вместо което тя е получена
от собственика, представлява същинското увреждането на неговия патримониум.
Именно поради тази причина стойността, на която са сключени трите сделки,
сумарно представлява паричния израз на настъпилите за ищеца имуществени вреди и
трябва да бъде взета предвид при уважаването на исковата претенция, а не приетите
в експертните заключения параметри на остатъчната експлоатационна стойност и
средната пазарна цена.
В тази насока следва да се има
предвид, че и двете експертизи са изготвени малко повече от 2 години след
продажбата на автобусите, а в допълнение към това вещите лица не са имали
възможност да изследват лично самите превозни средства и да се запознаят в
какво техническо състояние се намират същите към момента на изготвянето на
експертното заключение. Ищецът претендира присъждането на обезщетение за такива
имуществени вреди, които той е претърпял от прехвърлянето на собствеността
върху автобусите, а това се случило през януари 2017 г. Следователно,
продажната цена на автобусите към същият този момент следва да послужи като
основа за остойностяване на вредите, които са настъпили за ищеца. От друга
страна, експертното заключение по настоящото дело, което е изготвено без
извършен фактически оглед на автобусите, не би могло да послужи за
остойностяване на вредите поради отдалечеността във времето и липсата на преки
впечатления какво е състоянието на превозните средства. Още повече, че дори и
вещите лица да бяха извършили оглед на автобусите, те щяха да установят тяхното
техническо състояние към момента на изготвяне на експертизата. В случая
релевантен е момента на настъпване на вредите за ищцовото дружество – това е
момента, в който са извършени сделките и е прехвърлена собствеността върху
автобусите, тъй като именно с това действие са увредени интересите на ищеца.
Ето защо посочената в трите договора пазарна цена, на която са продадени
автобусите (17 000 лв.), следва да се приеме за паричен израз на
причинените на ищеца имуществени вреди.
С оглед фактологията по делото не
може да се приеме, че вредите са настъпили в по-късен момент, както и не може
да се приеме, че е приложим друг критерий за остойностяване на претърпените
вреди. Това проличава и от действията на ищеца чрез упълномощения му представител
към януари 2017 г. Действията на процесуалния представител на ищцовото
дружество, адв. А., да изиска връщането на оригинала на обезпечителната заповед
са продиктувани от съмнения, че ответницата не е положила необходимите усилия
за връчване на запорното съобщение на длъжника „Меджик Дуо” ЕООД. При
сравняване на датите се установява, че към момента на подаване на молбата за
връщане на оригинала на обезпечителната заповед (31.02.2017 г.) собствеността
върху процесните автобуси вече е била прехвърлена на трето лице – договорите са
сключени на 12.01. и 16.01.2017 г., т.е. близо две седмици преди да бъде
подадена молбата на ищеца за връщане на оригинала на обезпечителната заповед.
По образуваното от ЧСИ Б. А. изпълнително дело описът е насрочен на 25.04.2017
г., но на тази дата само е констатирано обстоятелството, което се е осъществило
4 месеца по-рано – че процесните автобуси са прехвърлени още през месец януари.
Момента на настъпване на вредите съвпада с момента на извършване на разпоредителната
сделка от „Меджик Дуо” ЕООД по прехвърляне на собствеността върху процесните
автобуси – именно в този момент законните интереси на ищеца са увредени, тъй
като ако сделките не са били осъществени, то за него би съществувала
възможността да насочи принудителното изпълнение върху процесните автобуси и би
се удовлетворил от получената за тяхната продан цена.
Настоящият съдебен състав не приема,
че вредите на ищеца са равни на размера на присъдените му вземания с влязлото в
сила съдебно решение по т.д. № 792/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, за което е
издаден и изпълнителен лист от 01.09.2017 г. Съдебният изпълнител в хипотезата
на чл. 441 ГПК може да отговаря само за това, което се явява пряка последица от неговите действия и то
към момента на настъпването на вредите. Предмет на горепосоченото дело на
Окръжен съд – Пловдив е правен спор, който не е свързан с действията на
съдебния изпълнител. Осъждането на длъжника „Меджик Дуо“ ЕООД по т.д. №
792/2016 г. не е пряк резултат от действията на ответницата. В момента на
тяхното извършване, когато неправилно е наложил запора върху движимите вещи и е
допуснал сключването на разпоредителните сделки, съдебният изпълнител не е
предвиждал какъв ще е изхода от висящия правен спор, но е можел да предвиди и
да допусне, че поради неполучаването на запорното съобщение има опасност собственикът
на вещите да ги прехвърли на трето лице. Ето защо субективното отношение на
ответницата към извършените от нея действия обхваща само виновно причинените
вреди, а както се посочи по-горе, те са настъпили в момента на извършването на
разпоредителните сделки, а не в момента на постановяване на съдебното решение
по т.д. № 792/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив. Субективното отношение на
ответницата не може да обхваща последиците от факти и обстоятелства, които са
осъществили след извършените от нея действия, при това в съдебно производство,
за което тя е трето неучастващо лице.
За пълнота на изложението следва да
се отбележи, че са налице данни за обявяване на дружеството „Меджик Дуо“ ЕООД в
несъстоятелност (л. 30 от изп.д. № 2088/2017 г. на ЧСИ К.). От текста на
приложеното решение № 2177 от 20.11.2017 г. по т.д. № 1921/2017 г. на Софийски
градски съд се установява, че производството е образувано по молба, подадена
именно от ищцовото дружество. В подкрепа на твърденията за неплатежоспосбност
като писмени доказателства е приет договора за наем на автобуси, по повод на
който е възникнал и спора между „Тони 2004“ ЕООД и „Меджик Дуо“ ЕООД. С
решението е определена начална дата на неплатежоспособността 01.01.2014 г. Впоследствие търговското дружество е заличено
(л. 33 от изп. дело). Производството по т.д. № 792/2916 г. е приключило с
решение от 09.06.2017 г., т.е. близо 5 месеца след прехвърляне на собствеността върху
автобусите ,което е станало близо 6
месеца преди решението за обявяване на несъстоятелността, а делото е образувано по искане на самия ищец,поради
което следва да се приеме, че същият е имал възможност да претендира сумите в
същото това производство по несъстоятелност. Именно чрез производството по
несъстоятелност като универсален изпълнителен способ е имало възможност да се постигне удовлетворяване на
притезанията за всички дължими суми от „Меджик Дуо“ ЕООД към ищеца.
Последният елемент от фактическия
състав на отговорността е вината, която съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД се
предполага до доказване на противното. В настоящото производство ответницата не
ангажира доказателства, които да оборят тази презумпция. Съдът намира, че
ответницата е действала при условията на небрежност, тъй като е била длъжна и е
могла да предвиди, че след като запорът не е наложен по надлежния ред, могат да
бъдат извършени действия от страна на собственика на вещите, които да увредят
правата и законните интереси на взискателя (ищеца).
Като взе предвид изложените
съображения, съдът намира, че предявеният от „Тони 2004“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Харманли, бул. „България“ № 116 против ЧСИ
К.А., с рег. № 771 на КЧСИ иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 441, ал. 1 от ГП следва
да бъде уважен, като ответницата бъде осъдена да заплати сума в размер на 17 000 лв., ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата, като до пълния предявен размер от 89 078.60 лв. исковата претенция
следва да бъде отхвърлена.
По обратния иск:
С оглед основателността на главния
иск, налице са и предпоставките за уважаване на обратния иск, предявен от ЧСИ А.
срещу третото лице – помагач ЗК „Лев Инс“ ЕООД. Ответницата
се явява застраховано лице по застраховка „Професионална отговорност“, съгласно
чл. 469 вр. § 1 , т. 1 КЗ. По делото е представена застрахователна полица №
13121810001022 от 18.04.2018 г. Застрахователното събитие е реализирането на
имуществената отговорност за вреди на съдебния изпълнител, което е осъществено
с първото действие по ангажиране на тази отговорност – предявяването на
исковата молба. Предявеният иск по чл. 441 ГПК се явява основателен до размер
на 17 000 лв. Осъждането на ответника поражда в негова полза притезание,
чийто размер се определя от размера, до който е уважен главния иск. Ето защо
третото лице – помагач следва да бъде осъдено да плати, след като ответникът
плати на ищеца сумите по главния иск.
По разноските:
Ищецът и ответникът са претендирали
присъждането на разноски. Третото лице – помагач в отговора по обратния иск е
претендирало юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Ищецът е
направил следните разноски в общ размер на 7438.20 лв. (3500 лв. – адвокатско
възнаграждение; 3563,20 лв. – държавна такса; 150 лв. – депозит за вещо лице; 225
лв. – депозит за вещо лице; за посочената в списъка по чл. 80 ГПК сума от 175
лв. не е представен платежен документ и същата не следва да бъде включвана в
разноските). Ответникът е направил разноски в общ размер 3950 лв. (3500 лв. – адвокатско
възнаграждение; 150 лв. - депозит за вещо лице; 225 лв. – депозит за вещо лице;
75 лв. – депозит за вещо лице). Съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК, на ищеца следва да
бъдат присъдени разноски в размер на 1419.53 лв., а на ответника – в размер на 3196.17
лв. Обратният иск е уважен изцяло, доколкото неговият размер е производен от
уважаването на главния, поради което на третото лице – помагач не се дължат
разноски.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА
ЧСИ К.С.А.,
ЕГН **********, с рег. № 771 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Хасково
да заплати на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД чл. 441, ал. 1 ГПК на „Тони 2004“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Харманли, бул.
„България“ № 116 обезщетение за имуществени вреди в размер на 17 000 лв. (седемнадесет хиляди лева),
които вреди са причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение,
извършено от ЧСИ К.А. при налагането на запор върху девет броя превозни
средства, подробно описани в обезпечителна заповед от 24.11.2016 г. по ч.т.д. №
147/2016 г. на Окръжен съд – Хасково, собствеността върху които е прехвърлена с
три броя договори с нотариална заверка на подписите от 12.01.2017 г. и
16.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2019
г. до окончателното изплащане на сумата , като иска в останалата част до пълния
предявен размер от 89 078.60 лв. (осемдесет
и девет хиляди седемдесет и осем лева и шестдесет стотинки) ОТХВЪРЛЯ,като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. Черни връх № 51 Д, да заплати на основание чл.
469, ал. 3 вр. чл. 435 от КЗ на ЧСИ К.С.А., ЕГН **********, с рег. № 771 на
КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Хасково застрахователно обезщетение в размер на 17 000 лв. (седемнадесет хиляди лева) по застраховка „Професионална
отговорност“ и специални условия „Отговорност на частните съдебни изпълнители“,
сключена със застрахователна полица № 13121810001022 от 18.04.2018 г.,ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата ,като иска в останалата част до пълния предявен размер от 89 078.60
лв. (осемдесет и девет хиляди
седемдесет и осем лева и шестдесет стотинки) ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
ЧСИ К.С.А., ЕГН **********, с рег. № 771 на КЧСИ, с район на действие
Окръжен съд – Хасково да заплати на „Тони 2004“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Харманли, бул. „България“ № 116 направените
по делото разноски в размер на 1419.53
лв. (хиляда четиристотин и деветнадесет лева и петдесет и три стотинки).
ОСЪЖДА „Тони 2004“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Харманли, бул. „България“ № 116 да
заплати на ЧСИ К.С.А., ЕГН **********, с рег. № 771 на КЧСИ, с район на
действие Окръжен съд – Хасково, направените по делото разноски в размер на 3196.17 лв. (три хиляди сто деветдесет
и шест лева и седемнадесет стотинки).
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Апелативен съд – Пловдив.
СЪДИЯ: