№ 2549
гр. Бургас, 24.10.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Веселка Г. Узунова
Таня Д. Евтимова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
частно гражданско дело № 20222100501640 по описа за 2022 година
Производството е по чл.413,ал.2 от ГПК.
Образувано е по частната жалба на заявителя „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:гр.София, ул.“Славянска“ №29, ет.7, с управител Николай Пенчев
Пенчев, чрез ю.к. София Коланева, против Разпореждане №10240/02.09.22г., по ч.гр.д.№5613/22г.
по описа на РС-Бургас, в отхвърлящата заявените вземания част, включително за вземането за
възнаградителна лихва и за законна лихва за забава, като се иска разпореждането да бъде отменено
в атакуваната част, т.к. е неправилно и незаконосъобразно и по същество съдът да присъди на
заявителя претендираните суми, ведно със сторените в заповедното производство разноски
(включително ю.к. възнаграждение от 120 лв. на осн.чл.25а, ал.2 НПП).
Съображенията за горното са: съдът присъжда само чистата стойност по договора за
кредит, като обявява последния за нищожен, без да е сезиран с такова искане, а това противоречи
на процесуалните правила.Ако е приел горното, съдът е следвало да откаже издаването на заповед,
но не и сам да обявява недействителността на договора в хода на заповедното производство.
Дори да се приеме за недействителна клаузата за неустойка, нищожността е частична,
поради което е следвало да се присъдят претендираните вземания за главница, договорна
възнаградителна лихва и законова лихва за забава.
Оспорват се като неправилни изводите на съда за недействителност на неустойката, т.к. тя
не се включва в годишния процент на разходите(ГПР). Съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК, при
изчисляването на ГПР по кредита, не се включвали разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Упоменаването на размера на неустойката и посочването й в размера на вноските по
погасителния план, било с цел улеснението на потребителя и на преценката му за това какъв би
бил размерът на вноската му, ако не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение.
Счита също така за съобразен с изискванията на ЗПК по чл.19, ал.4 размерът на
възнаградителната лихва, която е уговорена между страните. В случая той е 47,71%, т.е. е под
пределния петкратен размер на законната лихва в страната - 50% при осн. лихвен процент- 10%
(определен от БНБ-0% плюс 10 пункта). Никъде законът не е определил пределен размера на
възнаградителната лихва. Тя следвало да се счете законосъобразна, т.к. влиза в ГПР, а той е
съобразен с изискванията на закона.
Подчертава се, че лихвите при небанковите финансови институции са по-високи с оглед
1
риска, който поемат, за да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да
бъдат финансирани от банките по съображения, свързани с ниската им кредитоспособност. Затова
намира за меродавна пазарната цена на кредитите в сектора, съобразена с императивните
изисквания на закона, относно максималния размер на ГПР. Поддържа, че включването на лихвата
в ГПР със законово определен лимит, гарантира интереса на потребителите. Цитира в подкрепа на
становището си практика на БОС.
Производството е допустимо, жалбата е редовна,а разгледана по същество-
неоснователна.
Производството по ч.гр.д.№ 5613/22 година по описа на БРС, е образувано по заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на „Сити Кеш“ ООД- ЕИК20 2531869-
настоящ жалбоподател, със седалище и адрес на управление: област София, община Столична, гр.
София, район „Средец“, ул.“Славянска“№ 29, ЕТ.7, със законен представител- управител Николай
Пенчев Пенчев, против Х. М. Т. ЕГН ********** от ***, за заплащане на парично вземане в размер
от 1187,75 лв., включващо: главница от 600 лв., възнаградителна лихва от 70,91 лв., дължима и
неплатена за периода 29.09.21 г.-29.03. 22 г.;договорна неустойка от 244,09 лв., дължима и
неплатена за същия период; законна лихва за забава от 46,25 лв., дължима и неплатена за периода
от 01.01.22 г. до 01.08.22г.; неустойка за забава от 91, 50 лв., дължима и неплатена за периода от
27.02.22г.( начислена еднократно) до заплащане на задължението; разходи за събиране на
вземането, поради забава в плащането от 135 лв., дължими и неплатени за периода 06.12.21 г. до
01.08.22 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаването на заявлението, до
изплащането на задължението, произтичащи от договор за паричен заем №575403, сключен по
електронен път от страните на 29.09.21г., с краен срок на погасяване 29.03.22г., с който е
изтеглена сумата от 600лв., като заемополучателят се е задължил да върне общо 690.94 лв., а при
начислена неустойка за непредставено обезпечение- 1 098 лв.
Твърдяло се е знание и съгласие на заемополучателя с Общите условия на заемодателя,
които са му връчени, ведно с издадения по договора погасителен план.
Претендирани са разноски за заповедното производство в размер на общо 285 лв., от които
25 лв., заплатени за държавна такса по сметка на заповедния съд- БРС и 260 лв. за дължимо
юрисконсултско възнаграждение.
Със заповед 02.09.22г. по образуваното ч.гр.д.5613/22г.по описа на БРС, е уважено
искането за заплащане на главницата от 600лв.,ведно със законна лихва за забава върху нея,
считано от датата на подаването на заявлението пред съда– 31.08.22г., до окончателното плащане и
разноски от 37,89лв., съответни на уважената част от вземането.
С обжалваното тук разпореждане от 02.09.22г. , съдът е отхвърлил заявлението за всички
останали вземания на кредитодателя спрямо кредитополучателя.Мотивите за това са следните:
Договорните клаузи за неустойката са нищожни, т.к. размерът й е необосновано висок;
възнаграждението, уговорено между страните също е недействително, поради противоречие с
добрите нрави-размерът му в случая(40,05%)надвишава трикратния на законната лихва(30%);
претенциите за разходите от 135лв. противоречат на чл.10а, ал.2 от ЗПК-кредиторът не може да
изисква плащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управляване на
кредита- всички тези обстоятелства обосновават отказ за издаване на заповед за посочените
вземания, на основание чл.411,ал.2 ГПК.
Разноските за ю.к.възнаграждение съдът е определил на база минималния размер от 50 лв.,
съобразно разпоредбата на чл.26 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съответно на
уважената част от заявената претенция.
Настоящата инстанция счита за правилен крайния правен извод на РС за
недължимост на вземанията за: неустойка, лихва за забава, възнаградителна лихва и разходи
за събиране на вземането, поради забава на плащането, като излага в подкрепа на този извод
следните съображения:
В случая искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за
потребителски кредит с небанкова финансова институция, по силата на който на длъжника се
предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на
2
потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК. Затова и в съответствие със
законовите изисквания, заповедният съд дължи служебна преценка за наличието на неравноправни
клаузи в договора, както и за противоречие на клаузи от договора със закона и добрите нрави,
съобразявайки и договорената неустойка, включена в погасителния план. Служебната преценка
се дължи на основание чл.411,ал.2, т.2 и 3 от ГПК без да е въведен довод в тази насока, включително в
рамките на въззивното производство, дори в хипотезата на обжалване от страна на заявителя по реда на чл.413,
ал.2 от ГПК. Съдът прилага и отчита служебно последиците от нищожността, когато тя произтича пряко от
твърденията и доказателства по делото.Следователно възражението на жалбоподателя, че първата
инстанция била мотивирала отказа си със съображения за недействителност на клаузи, без да е
изрично сезирана, т.е. извън компетенциите си, е неоснователно.БРС не е прогласил сочената от
жалбоподателя нищожност на договорни клаузи, а е отказал да издаде заповед за парично вземане
и изпълнителен лист за вземания, произтичащи от недействителни уговорки.
Въззивната инстанция констатира нищожност обаче не само на отделни клаузи,
съдържащи се в процесния договор от 29.09.21г., а на същия изцяло, т.к. е потребителски и не
отговаря на такива изисквания за валидност, поставени в ЗПК, чието неспазване влече горния
порок за сделката изобщо.Засилената законова защита на потребителите по договорите за кредит,
визирана в ЗПК, санкционира с недействителност по чл. 26 ЗЗД всички отклонения от така въведения
специален режим, като предвижда в тази връзка различни последици.
На първо място проверката на съда се концентрира според ЗПК в установяване на съответствието
на клаузите от договора за потребителски кредит с императивните изисквания на закона, изразени
в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,т. 7– 9 ЗПК, доколкото
препращащата императивна норма на чл. 22 ЗПК приема, че неспазването им определя договора
за потребителски кредит като нищожен въобще.
На следващо място, ако горните нарушения са преодолени, ЗПК регламентира и специални
хипотези на нищожност на отделни клаузи. Така чл. 21, ал. 1 и 2 ЗПК сочи, че всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна и всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент,
определяща обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна.
Процесният кредитен договор съдържа информация за лихвения процент по кредита, който
е фиксиран, т.е. постоянен за целия срок на договора- в размер от 40,05% (съобразно с изискването
на чл.11,т.9 ЗПК), но не изпълнява изискването на т. 10 от същия член, съгласно който договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита(ГПР), изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
Съдът не счита, че простото вписване на ГПР от 48,23% е достатъчно, за да задоволи
изискванията на горепосочената императивна законова разпоредба, т.к. формирането на този
размер остава напълно неясен за потребителя.Следователно в този си вид клаузата попада в
приложното поле на чл.22 от ЗПК и влече нищожността на целия кредитен договор.
На следващо място съставът приема, че процесният договор за потребителски кредит само
формално отговаря на изискванията на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според
която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, в сила от 23.07.2014 г., т.е. да надхвърля 50%(0%
определени от БНБ плюс 10% надбавка според чл. 1, ал. 1 от ПМС № 72/08.04.1994 г.).
БОС приема, че клаузата за неустойка в размер на 407,06лв., уговорена при неизпълнение
на задължението на заемателя за обезпечение на кредита от 600лв., създава условия за постигане
на допълнително, скрито и заобикалящо изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК възнаграждение на
3
кредитодателя, което би трябвало да се включи в „общите разходи по кредита“( съобразно
легалното определение на това понятие, дадено в §1 , т.1 от ДР на ЗПК). Така ГПР на кредита
значително би надвишил определения в закона предел на разрешения размер.
Съставът приема неустойката, уговорена за непредставено обезпечение като скрито
възнаграждение, защото тя е необосновано висока по размер и несъответна на каквото и да е
имуществено увреждане на кредитора, пряко причинено от неизпълнението. В случая тя възлиза
на 67,84 % от дадената в заем за кратък срок сума, което само по себе си генерира нейната
нищожност, поради противоречие с добрите нрави, т.к. излиза извън присъщата й функция на
обезпечение, гарантиращо изпълнението на задължението и на обезщетение в случай на
неизпълнение.
Същевременно Общите условия на заемодателя в чл.33 изискват в краткия, тридневен срок
от сключването на сделката представянето на поръчител по кредита, отговарящ на изключително
високи, строги и трудно постижими стандарти, а алтернативата на това обезпечение- предоставяне
на банкова гаранция в двоен на заетия, ведно с лихвата размер, която да бъде задържана от
кредитора за срок, надхвърлящ с 6 месеца този на заемния договор, е очевидно също толкова
тежка, явно невъзможна за заемополучателя, при това неоправдано засягаща правната му сфера-
обезпечението е прекомерно и неадекватно на гарантираното правно благо.
Така трудно постижимите и неоправдани с обичайната защита на интереса на
заемодателя(явяващ се и икономически по-силната страна), условия за кредитиране, поставени
пред по-уязвимата и икономически по-слабата по сделката страна(потребителя), съчетани с
особено тежките за нея финансови последици при неизпълнението им и с изначалната неяснота за
кредитоспособността й, както и с нежеланието на кредитодателя да се възползва от възможността
по чл.33, ал.2 от собствените си общи условия -да откаже отпускането на кредит при
непредставяне на насрещно обезпечение, мотивират съда да приеме, че всъщност се касае до
недобросъвестност на дружеството в договарянето, целяща заобикаляне на поставената граница на
нормативно допустим ГПР и постигането на допълнително скрито възнаграждение на
кредитодателя за услугата, надхвърлящо нормативното ограничение. Посоченото нарушение
обосновава на самостоятелно основание нищожността на процесния кредитен договор.
В обобщение на изложеното дотук, съдът приема, че договорът е нищожен, не произвежда
действие и правни последици, поради което и всички уговорени с него вземания (за неустойки и
възнаграждения) не могат да бъдат счетени за дължими.От това следва, че в съответствие с
предвидените в чл.23 от ЗПК последици, потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита, но не и на лихва или други разходи по него. Посочените суми вече са присъдени от
БРС с цитираната по-горе заповед и не са предмет на настоящото производство.
В случая не се дължи и законна лихва за забава върху главницата за период преди
завеждането на заповедното производство, защото макар недействителността на сделката да е
изначална и връщането на главницата да е било дължимо веднага след получаването й, кредиторът
я е поискал от длъжника едва с подаването на заявлението пред заповедния съд. От този момент
насетне настъпва забавата, за която се дължи обезщетение.Този факт е отчетен от РС при
издаването на заповедта.
Обобщавайки гореизложеното, съдът приема, че разпореждането, с което се отказва
издаването на заповед за заявените от дружеството претенции за възнаградителни лихви,
произтичащи от недействителния договор, за разходи за събиране на закъснели плащания- също
4
уговорени в него и за неустойки по същия, включая и за законна лихва за забава преди датата на
подаването на заявлението пред РС, е правилно, а частната жалба е неоснователна и следва да бъде
оставена без уважение.
С оглед горния изход от обжалването, разпореждането на БРС не следва да бъде
ревизирано и в частта за разноските, присъдени в полза на заявителя, съобразно с уважената част
от претенцията му, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
При този изход от делото частният жалбоподател няма право на съдебно- деловодни
разноски.
Мотивиран от горното, Окръжен съд Бургас
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:гр.София, ул.“Славянска“ №29, ет.7, с управител Николай Пенчев
Пенчев, чрез ю.к. София Коланева, против Разпореждане №10240/02.09.22г., постановено по
ч.гр.д.№5613/22г. по описа на РС-Бургас, в частта, отхвърляща заявените от същото дружество
вземания.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5