Решение по дело №438/2020 на Районен съд - Хасково

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

№ 260058 /29.01.2021 година, град Хасково

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

Хасковският районен съд, Девети граждански състав

на единадесети януари две хиляди двадесет и първа година

в публично заседание в следния състав:

                                                                                Председател: Петър Вунов   

  

секретар: Геновева Стойчева

прокурор:

като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 438 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на част ІІ, дял І от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по искова молба от А.Д.С. с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ срещу С.П.П..

Ищцата твърди, че ответникът бил баща на П. С. П., с когото живяла известно време във фактическо съжителство и от когото имала родено дете. През месец декември 2017 г. се установило, че поради мозъчно заболяване се налагало да бъде извършена операция на ответника, за която били необходими средства. Тъй като към момента на постъпване в болничното заведение нито той, нито семейството му разполагали с такива, страните постигнали съгласие ищцата да му предостави в заем сумата от 2 430 лв., която превела директно в УМБАЛ „****" АД с конкретно посочено основание на плащането на 17.04.2018 г. Неколкократно помолила ответника да й възстанови тази сума, включително и чрез връчване на нотариална покана рег. № 1866/19.08.2019 г. по опис на Нотариус с рег. № 078 Н. Т. Получила отговор от сина му, според който тя ще й бъде възстановена, която сума уж била предоставила на него, за да подпомогне баща си най-късно до 31.12.2019 г., но и до момента това не било сторено. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се осъди ответникът да заплати на ищцата сумата от 2 430 лв., представляваща неизплатена главница по сключения между тях неформален договор за заем, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се и направените по делото разноски.

Ответникът оспорва подадената искова молба като нередовна, с предявеният с нея иск – като неоснователен. Признава се, че през м. април 2018 г. бил в тежко здравословно състояние и че на 18.04.2018 г. в УМБАЛ „****" ЕАД претърпял операция на туморна формация в главата, но не бил уведомяван от близките си, вкл. от ищцата, за необходимите за операцията парични средства и тя не договаряла с него предоставяне в заем на сумата от 2 430 лв., необходима за лечението. Несъстоятелно било да се твърди, че съгласието за предоставяне на заем било постигнато едва през м. декември 2018 г., т.е. след като ищцата вече привела процесната сума по сметката на УМБАЛ „Св. Иван Рилски" ЕАД. Поддържа се, че между ищцата, П. С. П. и В. С. П. – Д., син и дъщеря на ответника, била постигната уговорка да подпомогнат безвъзмездно ответника, като заплатят по равно поисканата от УМБАЛ „Св. Иван Рилски" ЕАД сума в размер на 2 430 лв. В.П. - Делчева предоставила на ищцата 1 215 лв., която й заплатила лично и в брой без разписка, предвид близките семейни отношения към този момент. Другата половина пък била заработени от П. С.П. средства от командировъчни и трудови възнаграждения, внасяни от работодателя по негова лична дебитна сметка, до която ищцата имала неограничен достъп, поради предоставен й от него пинкод. Алтернативно, ако се приеме, че процесната сума била набрана от лични средства на ищцата, които тя предоставила в заем на ответника, се сочи, че с изтеглените от нея суми след 17.04.2018 г. до 07.07.2019 г. от банковата сметка на П. С.П. от ATM в БГ в общ размер 17 250 лв. заемът бил върнат на ищцата. Предвид изложеното се иска да се отхвърли изцяло предявения иск срещу ответника и да му се присъдят деловодни разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От заверено копие на извлечение по сметката на ищцата в „Райфайзенбанк“ (България) ЕАД се установява, че на 17.04.2018 г. е превела сумата от 2 430 лв. на УМБАЛ „Св.Иван Рилски" АД, като в детайли на плащането е посочено името на ответника.

В представения отговор на нотариална покана от свид. П. С.П. до ищцата е посочено, че процесната сума е била предоставена на него, а не на ответника и негов баща, както и че той ще й я заплати в срок до 30.12.2019 г.

От Епикриза, издадена от УМБАЛ „Свети Иван Рилски“ ЕАД – София на ответника, се установява, че на същия е била извършена операция на 18.04.2018 г.

По делото са представени още Удостоверение с изх. № 665/27.08.2019 г. от управителя на „РС-Транспорт“ ООД и извлечения по сметката на свид. П. С.П. в „Райфайзенбанк“ (България) ЕАД за периода от  30.12.2017 г. до 31.07.2019 г., от които се установява, че същият работи на длъжност „шофьор товарен автомобил международни превози“, че в периода от 05.05.2016 г. до 07.07.2019 г. многократно е бил командирован в странки-членки на Европейския съюз за по няколко месеца, както и размерите на внесените и теглените суми от банковата му сметка.

По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите В.С. П. – Делчева и П. С.П. – деца на ответника, за установяване на релевантни обстоятелства относно процесния договор. Показанията им са записани подробно в протокола за съдебното заседание, проведено на 11.01.2021 г. /л. 67- л. 68 по делото/, поради което не е необходимо да се излагат отново текстуално, като при необходимост ще бъдат обсъдени при преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.

Съдът счита, че следва да се кредитират показанията на разпитаните свидетели, естествено преценени съгласно изискванията на чл. 172 ГПК, доколкото са логични и последователни, в резултат на непосредствени и лични възприятия, кореспондират на събраните по делото писмени доказателства и не се опровергават от други такива.

По делото не са ангажирани други доказателства.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, който е процесуално допустим.

Възражението на ответника за неговата нередовност е неоснователно, тъй като исковата сума се претендира по неформален договор за заем, поради което ищцата не е длъжна, а и може да е в невъзможност, да сочи точните дата и място на постигането на съгласие, и е напълно достатъчно посочването само на година и месец. Начинът на предаването й е описан в исковата молба – чрез директен превод по сметка на УМБАЛ „Св.Иван Рилски" АД, като не са изложени уговорки за срок, но в тази хипотеза намира приложение попълващата волята на страните разпоредба на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, и се твърди, че неколкократно е искала връщането му. Следователно, ищцата е изложила, макар и лаконично, обстоятелствата относно съществените елементи на процесния договор за заем, на които се основава претенцията й за неговото връщане.

Разгледан по същество, искът е неоснователен, поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. В правната доктрина и в съдебната практика безпротиворечиво се приема, че този договор има консенсуален, неформален и реален характер, т.е. счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните, независимо от формата на волеизявленията им – устна или писмена, парите или заместимите вещи бъдат предадени от заемодателя на заемателя. Ето защо при иск за връщане на заета сума ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи както наличието на договор за заем, така и факта на предаване на сумата на ответника със задължаване да я върне.

В настоящия случай единственото релевантно обстоятелство, което е установено по несъмнен начин, а и не е спорно между страните, е, че на 17.04.2018 г. от своя сметка в „Райфайзенбанк“ (България) ЕАД ищцата е превела сумата от 2 430 лв. по сметка на УМБАЛ „Св.Иван Рилски" АД за заплащането на операция на ответника в същата болница. Не може обаче да се презюмира, че това предаване е станало на основание сключен договор за заем между тях. Това е така, защото то може да се дължи на различни юридически факти /напр. уреждане на сметки, дарение, погасяване на дълг и пр./ В този смисъл са Решение № 37 от 25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г. на ВС, ОСГК, Решение № 52 от 22.05.2009 г. по т. д. № 695/2008 г. на ВКС, I т. о. и др./. От събраните по делото писмени и гласни доказателства не може да се направи извод, че процесната сума е била предмет на възникнало заемно правоотношение между А.Д.С. и С.П.П., доколкото не се установява изразена от тях воля, съгласие за получаването й срещу поето задължение да бъде върната. Напротив, от кредитираните показания на разпитаните свидетели се опровергават тези твърдения на ищцата, тъй като с тях се установява съвсем различно положение между страните.

В заключение може да се обобщи, че от съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал съдът намира, че ищцата не е провела необходимото пълно и главно доказване на постигнато съгласие за сключване между между нея и ответника на валиден договор за заем, поради което в тежест на последния не е възникнало задължение за връщане на процесната сума. След като не се установява наличието на първата предпоставка за ангажиране на договорната му отговорност, безпредметно е да се изследва дали да се осъществили останалите, както и да се обсъждат другите правни и фактически доводи на страните, доколкото и при разглеждането им не би се стигнало до по-различен резултат.

По изложените съображения предявеният иск се явява изцяло неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Само за пълнота следва да се отбележи, че с оглед установената липса на процесното договорно основание, отношенията между страните биха могли да се уредят съобразно правилата за съответното извъндоговорно основание. Доколкото в случая не е предявен такъв иск, съдът не може да се произнесе по друг предмет на спора, след като не е поискано изменение на претенцията в сроковете и правилата на ГПК. Това би било отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и ще има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение.

При този изход на делото и че ответникът претендира разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в размер на 500,00 лв., съобразно ангажираните доказателства за извършването им и представения списък по чл. 80 ГПК.

Мотивиран от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

  ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Д.С., ЕГН ********** ***, срещу С.П.П., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:*** - адв. Т.В., иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 430,00 лева, представляваща неизплатена главница по сключен между тях неформален договор за заем, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА А.Д.С., ЕГН ********** ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на С.П.П., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:*** - адв. Т.В., сумата от 500,00 лв., представляваща направени разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.

                                                                                                                 

                                                                                               СЪДИЯ:/п/ не се чете.

    /Петър Вунов/

Вярно с оригинала!

Секретар:Г.С.

 

 

 

 

Определение № 168 от 8.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев

 

 

 

 

чл. 240, вр.

чл. 79, ал. 1 ЗЗД

 

 

 

 

 

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по искане на П. Д. Т. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Монтански окръжен съд от 5.10.2009 г. по гр. д. № 339/2009 г. С посоченото решение е отменено изцяло решение на Районен съд - Монтана по гр. д. № 72/2009 г. и е постановено ново решение по същество на спора, с което П. Т. е осъдена да заплати на М. В. Г. сумата 1 200 лв на основание чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и сумата 445 лв разноски по делото за двете инстанции.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че за да постанови атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по значим правен въпрос - може ли да се презумира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължение за връщане на определена сума. Положителният отговор на този въпрос, даден във въззивното решение, бил в противоречие с решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г на ОСГК, забраняващо презумиране на договор за заем само въз основа на установяване на един от елементите на фактическия състав на договора. В същия смисъл били и разрешенията на ВКС, дадени в решение № 517 от 31.05.2007 г. по т. д. № 956/2006 г., решение № 1* от 15.10.2008 г. по гр. д. № 5017/2007 г., решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г., решение № 1* от 19.12.2008 г. по гр. д. № 3484/2007 г. Повдигнат е и въпроса за тълкуването на договора, като според касатора в противоречие с решение № 161 от 10.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005 г. на ВКС, II г. о. меродавна при тълкуването е тази воля на страните, която недвусмислено сочи на наличие на всички елементи от фактическия състав на договора - докато въззивният съд в обжалваното решение се позовал само на един от разкритите с тълкуване елементи на състава. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно - отмяната му.

Ответникът по касация М. В. Г. оспорва жалбата. Според него не са налице предпоставките по чл. 280 от ГПК, тъй като цитираните от касатора решения не били постановени по сходни, а по различни казуси. Не можело да се направи извод за наличие на противоречива практика, съответно не били налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва и основателността на жалбата и моли, ако атакуваното решение бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде потвърдено.

Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение - за основателно.

Цитираните в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване решения на Върховния касационен съд отговарят отрицателно на въпроса възможно ли е да се презумира наличие на договор за заем въз основа на установено плащане на суми от едно лице на друго. С решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г на ОСГК е прието, че "Не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях". В същия смисъл са и правните изводи, направени в решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г. Обратно, въззивният съд в атакуваното решение е приел, че разписката за дължимост на определени суми от касатора на ответника по касация съставлява недвусмислено доказателство за наличие на договор за заем. Този извод е направен при наличие на противоречива практика, следователно касае се за въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата. Този въпрос е от значение за конкретното дело, защото тъкмо отговорът по него (който въззивният съд е дал различно от смисъла, в който са цитираните решения на ВКС) е послужил като мотив за отхвърляне иска. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато.

Съгласно чл. 69, т. 1 от ГПК вр. чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК , с оглед цената на иска, дължимата в касационното производство държавна такса възлиза на 25 лв. На касаторът следва да се даде възможност да я внесе под страх от връщане на жалбата.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Окръжен съд - Монтана от 5.10.2009 г. по гр. д. № 339/2009 г.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателката в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 25 лв (двадесет и пет лева). В противен случай жалбата ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание след представяне на доказателства за внесена държана такса, или за връщане на жалбата - при изтичане на срока.

Определението не подлежи на обжалване.

Връзка с други съдебни актове:

• Решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев