Р Е Ш Е Н И Е
№……...../………..2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд Варна, VІ
касационен състав, в публичното съдебно заседание на девети юли две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА
ПОПОВА
МАРИЯНА БАХЧЕВАН
При участието на секретаря Галина Владимирова и на прокурора
СИЛВИЯН ИВАНОВ като разгледа докладваното от съдия МАРИЯНА БАХЧЕВАН к.н.а.х.д.
№ 923 по описа на съда за две хиляди и двадесета година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на глава ХІІ от АПК
във връзка с чл. 63, ал. 1, изречение второ от ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба на „А.“ АД с ЕИК ***,
представлявано от изп.директор Я.П. срещу решение № 54/14.01.2020 г. по н.а.х.д.
№ 4408/2019 г. на Районен съд – Варна, с което е потвърдено наказателно
постановление № 38-83/04.09.2019 г. на председателя на Държавна агенция
„Национална сигурност“ /ДАНС/, с което за нарушение на чл. 6, ал. 1, т. 2 във
връзка с чл. 4, ал. 1, предл. първо от Закона за мерките срещу изпирането на
пари /ЗМИП/ /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./, във връзка с чл. 2, ал. 1 от Правилника
за приложение на Закона за мерките срещу изпирането на пари /ППЗМИП/ /отм. –
ДВ, бр. 3/08.01.2019 г./, на „А.“ АД - гр. Варна, на основание чл. 23, ал. 4,
във връзка с ал. 1 от ЗМИП /отм./, е наложено административно наказание „имуществена
санкция“ в размер на 2 000 лева.
Отправено е искане за отмяна
на оспореното решение, поради нарушение на материалния закон, липса на
обоснованост и възражение за маловажност на случая. Счита, че нарушението не е
описано достатъчно точно и не е посочена правилно нарушената правна норма. НП е издадено при
неправилно приложение на чл.50 и чл. 52 от ЗБЛД. За лице, което фактически се
намира във Великобритания не следва да се прилагат посочените разпоредби. На
основание чл. 32 от ЗМСИП /отм./ „А.“ АД предоставя услугите си трансгранично.
Към 12.02.2018 г. в ЗМСИП /отм./ не е съществувала дефиницията на §1, т.12 от
ЗМСИП /обн. ДВ бр. 27/27.03.2018 г./, която изрично изключва възможността
задължените лица по смисъла на ЗМСИП да събират за целите на изпълнение на
мерките за комплексна проверка чуждестранно СУМПС. В ЗБЛД и ЗМСИП /отм./ не
фигурира понятието „официален документ за
самоличност“ и АНО неправилно е използвал тълкуване по чл. 46, ал.1 и 2 от ЗНА,
за да обоснове административно-наказателна отговорност. Не е изследвало
представеното СУМПС валиден документ за самоличност ли е във Великобритания.
КМЧП е неприложим, защото договорните отношения между дружеството и клиента са
с частноправен характер. Неправилно е тълкувана т.2.2 от Договора /т.19.11/.
Задълженията за спазване правилата за мерките срещу изпиране на пари имат
публично правен характер и те се определят от законодателството на България,
където „А.“ АД е лицензирано. Счита, че решението не е обосновано, тъй като не
е обсъден всеки аргумент за незаконосъобразност на НП. Не е обсъдено и искането
за преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз за тълкуване на
поставения от жалбоподателя въпрос. Намира решението за несправедливо, поради
това, че деянието е маловажен случай. По сметката за електронни пари на клиента
са постъпили 940.82 евро през целия период на правоотношенията му. Събрани са
доказателства за самоличността му, чрез СУМПС, както и справки за налични черни
списъци, лицето политическа личност ли е и справка в софтуерно приложение за
валидността на личния документ.
Ответната страна – ДАНС оспорва изцяло касационната
жалба като неоснователна и недоказана. Изтъква, че обжалваното решение е
правилно и обосновано, изяснена е фактическата обстановка и изводите на съда са
съобразени със събраните доказателства и правилното приложение на материалния
закон. Смята се, че не са допуснати процесуални нарушения на съдебните правила
и наказанието е справедливо. Иска се оставяне в сила на решението на ВРС и
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава
заключение за неоснователност на касационната жалба, счита че решението е
правилно и няма основания за отмяната му.
След преценка на процесуалната допустимост и
основателност на жалбата, извършена в рамките на касационната проверка по чл.
218 от АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1, изречение второ от ЗАНН, съдът намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на жалбата: Предявена е пред родово и
местно компетентния съд, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт,
съгласно изричната разпоредба на чл. 63, ал. 1, изречение второ от ЗАНН, от
процесуално легитимирано лице, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и в преклузивния
срок за упражняване на правото на жалба, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК.
Съобщение за изготвеното въззивно решение е получено редовно от касатора на
датата 29.01.2020 г., а касационната жалба е предявена в рамките на срока за
обжалване на решението на датата 12.02.2020 г. съгласно поставения печат върху
пощенски плик, с който е подадена до ВРС. Кумулативното наличие на обсъдените
положителни процесуални предпоставки обуславя извод за допустимост на
касационното производство.
Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в
рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК,
касационният състав намира жалбата за неоснователна.
С оспореното пред ВРС наказателно постановление №
38-83/04.09.2019 г. председателят на ДАНС е санкционирал „А.“ АД - гр.Варна за
допуснато нарушение на чл. 6, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4, ал.1, предл.
първо от ЗМИП /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./, във връзка с чл. 2, ал. 1
от ППЗМИП /отм. – ДВ, бр. 3 от 08.01.2019 г./.
Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗМИП /отм./,
идентифицирането на клиентите и проверката на тяхната идентификация се
извършват за физическите лица – чрез представяне на официален документ за
самоличност и регистриране на неговия вид, номер, издател, както и на името,
адреса, единния граждански номер, а за физическите лица, имащи качеството на
едноличен търговец – и чрез представяне на документите по т. 1. Според чл. 4,
ал. 1, предл. първо от ЗМИП /отм./, лицата по чл. 3, ал. 2
и ал. 3 са длъжни да идентифицират клиентите си при установяване на
търговски или професионални отношения, в т. ч. при откриване на сметка.
Новелата на чл. 2, ал. 1 от ППЗМИП /отм./ гласи, че идентифицирането и
проверката на идентификацията на физическите лица се извършват чрез представяне
на официален документ за самоличност и снемане на копие от него.
Анализът на цитираните правни норми, регламентиращи
съставомерността на административното нарушение, в извършването на което е
обвинен касационният ответник, сочи, че всяко лице по чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от ЗМИП /отм./ има задължение да идентифицира клиентите си при установяване на
търговски или професионални отношения с тях посредством официален документ за
самоличност и регистриране на съдържащи се в него данни, изрично изброени от
законодателя.
В случая между страните по делото не е било спорно, че
към посочената в акта за установяване на административно нарушение и в наказателното
постановление дата – 12.02.2018 г., „А.“ АД, гр. Варна е притежавало качеството
на лице по чл. 3, ал. 2, т. 1, предложение последно от ЗМИП /отм./ и като
такова е установило търговско/професионално отношение по смисъла на дадената с
§ 1, т. 1 от ДР на ЗМИП /отм./ легална дефиниция на понятието с
чуждестранен клиент
с идентификатори Wallet ID: 1176664 и Wallet Number 40812537971 – J.M., т. е., че за дружеството е възникнало задължението
по чл.4, ал. 1, предл. първо във вр. чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗМИП /отм./. Издаден бил CERTIFICATE OF TRANSLATION, визиращ Wallet
Number 40812537971, който принадлежи на клиент с Wallet ID: 1176664. Клиента с идентификатори Wallet ID: 1176664 и Wallet Number
40812537971 -
J.M., Великобритания бил идентифициран и верифициран с чуждестранно
свидетелство за управление на МПС, а именно-DRIVING LICENCE № MILLE906146J99WG 13.
Спорът е сведен до това представлява ли чуждестранното
СУМПС официален документ за самоличност по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗМИП /отм./ и чл. 2, ал. 1 от ППЗМИП /отм./.
В действащия към датата на извършване на нарушението
ЗМИП /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./ няма легално определение на понятието „официален документ“, поради
което за извършването на преценка дали СУМПС, издадено от съответните компетентни
органи на друга държава, представлява такъв документ следва да бъдат съобразени
нормите на Закона за българските лични документи /ЗБЛД/. Според чл. 3, ал. 3 от ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство удостоверява
правоспособността за управление на моторно превозно средство, а за български
граждани – и самоличността на територията на Република България, чрез
съдържащите се в него данни. По аргумент от противното основание самоличността
на чуждестранните граждани не може да се удостоверява със СУМПС. По отношение
на тези лица СУМПС притежава единствено основната функция, за която се издава,
а именно: удостоверява само правоспособността за управление на моторно превозно
средство /арг. от чл. 50, ал. 1 от ЗБЛД/.
Този извод следва и от разпоредбата на чл. 50, ал. 2
от ЗБЛД, която предвижда, че свидетелството за управление на моторно превозно
средство служи и като идентификационен документ за самоличност на българските
граждани на територията на Република България като същевременно в чл.52 от ЗБЛД
изрично е регламентирано, че чуждестранно свидетелство за управление на моторно
превозно средство не може да се използва за удостоверяване на самоличността по
смисъла на чл. 50, ал. 2. Посочените императивни разпоредби са ясни и
недвусмислени и представляват израз на законодателната воля за разграничаване
на удостоверителните функции на българското и на чуждестранното СУМПС. Така
въведеният от националния нормотворец разграничителен подход не е случаен. Същият има обяснението си
в обстоятелството, че СУМПС, издадено от съответните органи на Република
България, притежава идентични реквизити с тези, съдържащи се и в останалите
български лични документи, включително и в документа за самоличност – арг. от
чл. 16, ал. 1 от ЗБЛД. Наличието на необходимия вид лични данни както в
българския документ за самоличност, така и в българското СУМПС предоставя
възможност за идентификация на лицето посредством който и да е от тези два
официални удостоверителни документа, докато това не се отнася и до чуждестранното
СУМПС. Последното се издава от органи на трети страни, чиято правна уредба по
отношение на съдържанието на различните видове лични документи може да е
различна. Ето защо, според българското
законодателство, и в частност според разпоредбите на ЗБЛД и ЗМИП,
чуждестранните физически лица се идентифицират единствено чрез официален
документ за самоличност.
С разпоредбите
на чл. 52 и чл.50, ал. 2 от ЗБЛД, законодателят е разграничил удостоверителната
функция на българското и на чуждестранното СУМПС, посочвайки че само
българското СУМПС може да послужи и като идентификационен документ за
самоличност на българските граждани. От това обаче не следва, че лицата,
граждани на друга държава, могат да се идентифицират у нас чрез представянето
на чуждестранно СУМПС. Напротив, по аргумент на по-силното основание, щом като
българските граждани не могат да се легитимират с чуждестранно СУМПС, това с
още по-голяма тежест важи и за чуждите граждани. Тук още веднъж проличава
последователният подход на законодателя, който разграничава удостоверителната
функция на различните документи за самоличност с оглед на тяхното съдържание, а
не с оглед на основните белези на индивида, какъвто е например гражданството,
както неправилно твърди санкционираното дружество. В този смисъл следва да бъде
съобразена и изричната норма на чл. 50, ал. 3 от ЗБЛД, според която чужденците,
притежаващи българско свидетелство за управление на моторно превозно средство, удостоверяват
своята самоличност с документа за задгранично пътуване, с който са влезли в
Република България, или с някои от документите, предвидени в чл. 59 от ЗБЛД, в
която разпоредба са изброени документите за самоличност, издавани на
пребиваващи в Република България чужденци. След като гражданин на чужда държава
не може да удостовери самоличността си с издадено му българско СУМПС, на още
по-силно основание същият не може да стори това и с чуждестранно СУМПС.
В подкрепа на извода, че чуждестранно физическо лице
не може да се идентифицира по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4,
ал. 1 от ЗМИП /отм./ с чуждестранно СУМПС, е и нормата на чл. 21, ал. 1 от
Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на
гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства,
която предвижда, че самоличността на гражданите на Европейския съюз и на
членовете на техните семейства при пребиваването им в Република България се
установява с лична карта или паспорт или по реда на чл. 70, ал. 2
от Закона за Министерството на вътрешните работи. В случая не е
налице влизане на чуждестранния гражданин в Република България, но поради това,
че мястото на извършване на изискуемата от закона идентификация на физическото
лице е по седалището на „А.“ АД, гр.Варна – дружество регистрирано и
упражняващо дейност на територията на Република България, то нормата е била
приложима и при идентифицирането на чуждестранното физическо лице J.M.. По аргумент на по-силното основание
след като лицата, допуснати до територията на Република България не могат да се
идентифицират с чуждестранно СУМПС, още по-малко това би било допустимо за
лице, което се намира извън страната.
Изложените дотук съображения са намерили своя
последователен нормативен израз в разпоредбата на § 1, т. 10 от ДР от сега действащия
ЗМИП /обн., ДВ, бр. 27
от 27.03.2018 г./, която вече изрично регламентира, че чуждестранното
свидетелство за управление на моторно превозно средство не представлява „официален
документ за самоличност“.
В съвкупността си изложеното обуславя извод, че идентифицирайки
чуждестранното физическо лице J.M. чрез чуждестранно
свидетелство за управление на МПС, а именно-DRIVING LICENCE № MILLE906146J99WG 13, издадено от Обединено
Кралство Великобритания и Северна Ирландия, „А.“ АД, гр. Варна е осъществило
състава на визираното в чл. 6, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1, предл.
първо от ЗМИП /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./, във връзка с чл. 2, ал. 1
от ППЗМИП /отм. – ДВ, бр. 3 от 08.01.2019 г./, административно нарушение.
Поради това законосъобразно с издаденото от председателя на ДАНС наказателно
постановление № 38-83/04.09.2019г. е ангажирана административно-наказателната
отговорност на дружеството, на основание чл. 23, ал. 4, във връзка с ал. 1 от ЗМИП /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./, като му е наложен минималният
предвиден в разпоредбата размер на имуществената санкция. В същия смисъл е постановено от този
касационен състав решение по к.а.н.х.д.
№698/2020г.
Както бе отбелязано по-горе в настоящото изложение,
различната удостоверителна и идентификационна функция, придадена от националния
законодател на българското и на чуждестранното СУМПС за целите на ЗМИП, е с
оглед на тяхното съдържание и не се основава на основни белези на индивида, в
т.ч. гражданството на лицата. Поради това, потвърждавайки оспореното наказателно постановление,
решаващият състав на ВРС е постановил правилен съдебен акт, който следва да се
остави в сила.
Случаят не може да бъде определен за маловажен по
смисъла на чл.28 от ЗАНН, нито за дискриминационен доколкото засяга
правоотношения, свързани с националната сигурност и с мерките срещу изпирането
на пари, които поради своята същност и значимост са в по-голяма степен
охранявани, както от националното законодателство, така и от приложимите в
България международните и европейски правни актове.
Предвид крайния изход на спора, съдът намира за
основателно своевременно направеното искане от процесуалния представител на ДАНС
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 27е от Наредба за заплащането на правната помощ размер в
размер от 80 лева при отчитане на
фактическата и правна сложност на делото.
Воден от изложеното
и на
основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ, във връзка с чл.
63, ал. 1, изречение второ от ЗАНН, съдът
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА решение №
54/14.01.2020 г. по н.а.х.д. № 4408/2019 г. на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА „А.“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, да заплати в полза на Държавна агенция за
национална сигурност - гр. София разноски по делото, представляващи
юрисконсултско възнаграждение, в размер на 80 /осемдесет/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/