Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.10.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на седми октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 8543 по описа на СГС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 135 ЗЗД.
Ищецът - „И.к.” АД, твърди, че е кредитор на ответника Н.С.Д. като има изискуемо парично вземане към него за получаване на сума в размер на 685 194 щ.д., което е възникнало на основание споразумение, сключено в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните от 09.11.2011 г., между „И.к.” АД, в качеството му на кредитор, и „П.“ ООД, „А.“ ООД, „А.Ф.“ АД и Н.С.Д., в качеството им на длъжници. Посочва, че длъжниците не са изпълнили поетото със споразумението задължение, поради което той е поискал от съда в негова полза да му бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. Заявява, че по ч.гр.д. № 1447/2014 г. по описа на РС – Търговище са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, с които е разпоредено, че длъжникът Н.С.Д. дължи на кредитора „И.к.” АД сума в размер на 300 000 щ.д., представляваща предявената част от цялото вземане по споразумение от 09.11.2011 г., ведно със законната лихва за периода от 29.10.2014 г. до окончателно плащане на дължимата сума, както и сума в размер на 9 205, 32 лв., представляваща направени в производството разноски. Ищецът твърди, че на 11.06.2013 г. ответникът Н.С.Д. се е разпоредил с притежаванo от него ½ ид.ч. от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № 2, находящ се на първи етаж, със застроена площ от 52, 68 кв.м. и разгърната застроена площ от 71, 19 кв.м., състоящ се от входно антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна и два балкона, при граници: коридор и асансьорна шахта, апартамент № 3, калкан към ул. *******, двор и апартамент № 1, ведно със склад № 5 с площ от 5, 38 кв.м., ведно с 3. 596 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който тя е построена, ведно с 3, 137 % ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот, представляващ УПИ IV-18 в кв. 158 по регулационния план на гр. София, местност „Зона Б 3“, целият с площ от 487, 50 кв.м., при граници по скица: ул. „Средна гора“, УПИ V - 19, УПИ III – 10, 11, УПИ II – 17, ведно с паркомясто в същата сграда, представляващо обект 2, с площ от 12, 40 кв.м., при граници и съседи: проход между паркоместата, паркомясто 1, калкан към ул. „*******и паркомясто 3. Това е станало по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 110, дело 21065, с вх. рег. № 27035 на Служба по вписванията, между Н.С.Д. и В.Б.Д., в качеството им на продавачи и собственици на имотите в режим на съпружеска имуществена общност, и „К.х.” ЕООД, в качеството му на продавач. Ищецът заявява, че така сключеният договор за продажба го уврежда, тъй като в резултат от него длъжникът Н.С.Д. е намалил имуществото си като се е разпоредил с притежаван от него актив и с това се е появила опасност да бъде осуетено или поне затруднено удовлетворяването на ищеца. Твърди, че както длъжникът, така и лицето, с което той е договарял, са знаели, че със сключването на договора за продажба го увреждат, доколкото те са свързани лица – съпругата на Н.С.Д. – В.Б.Д. е законен представител на дружеството купувач. Поради изложеното „И.к.” АД моли съдът да обяви за недействителен по отношение на него договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 110, дело 21065, с вх. рег. № 27035 на Служба по вписванията, между Н.С.Д. и В.Б.Д., в качеството им на продавачи и собственици на имотите в режим на съпружеска имуществена общност, и „К.х.” ЕООД, в качеството му на продавач, в частта, с която е извършено разпореждане само с ½ ид.ч. от правото на собственост върху описания в договора недвижим имот. Претендира в негова полза да бъдат присъдени направените в производството разноски.
Ответникът по иска - Н.С.Д., го оспорва. Твърди, че ищецът няма качеството на негов кредитор, защото споразумението, от което той сочи, че се е породило вземането му, е нищожно, тъй като има невъзможен предмет. Счита, че споразумението е сключено на 22.10.2014 г., от която дата е поставена заверката на нотариус, а уговорения с него погасителен план за изпълнение на парично задължение е за период преди това, поради което е невъзможен за осъществяване, което прави невъзможен и предмета на сключената сделка. Посочва, че споразумението е нищожно поради липса на изразено съгласие за сключването му от един от съдоговорителите – от „А.Т." ООД. Поради изложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Ответникът - „К.х.” ЕООД, не заявява становище по основателността на предявения иск.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
С иска по чл. 135 ЗЗД се упражнява едно преобразуващо право, което възниква в полза на кредитор да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него на действията, извършени от неговия длъжник, с които последният го уврежда. За да се приеме, че това право е възникнало следва да се установи настъпването на всички елементи от фактическия състав на посочената правна норма, които са следните: 1) че ищецът е кредитор на ответника Н.С.Д.; 2) че длъжникът Н.С.Д. е извършил конкретно действие; 3) че така извършеното действие уврежда кредитора; 4) че е налице знание у длъжника, че с извършването на това действие той уврежда кредитора; 5) че е налице знание на третото лице, с което длъжникът е договарял, че уврежда кредитора в случаите, когато извършеното действие е възмездно по своя характер.
Потестативното правото по чл. 135 ЗЗД принадлежи само на лице, което има качеството кредитор, поради което неговото възникване се предпоставя на първо място от наличието на действително вземане на ищеца срещу ответника, което не е погасено към момента на постановяване на настоящото съдебно решение. В т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г., постановено по тълк.д. № 2/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни указания за това каква проверка извършва съдът, който е сезиран с конститувния иск по чл. 135 ЗЗД, за това дали лицето, което е упражнило предвиденото в закона потестативно право, има качеството на кредитор на лицето, което е извършило действието, което се твърди да е увреждащо. В него е прието, че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, тъй като предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.
От изложените в исковата молба факти е видно, че ищцовото дружество твърди да има парично вземане към ответника Н.Д. за получаване на сума в размер на 300 000 щ.д., което произтича от договор, сключен между тези лица в писмена форма с нотариална заверка на подписите от 09.11.2011 г. Освен това ищецът сочи, че за посоченото вземане в негова полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която от страна на длъжника Д. не е подадено възражение в предвидения в закона преклузивен срок, с което да е оспорено съществуването на това вземане. Фактите, на които се позовава ищецът, са такива, от които би могло да се породи парично вземане на едно лице към друго – сключен между два правни субекта договор, с който единият се е задължил да заплати на другия определена парична сума или се е задължил да отговаря солидарно наред с друго лице за изпълнение на поет от него дълг, представлява факт, който е годен да породи възникването на описаното в исковата молба парично задължение за получаване на сума в размер на 300 000 щ.д.
От изложените от ищеца факти, въз основа на които съдът, разглеждащ иска по чл. 135 ЗЗД, прави преценката си за наличие на съществуващо вземане, като предпоставка за възникване на упражненото в процеса потестативно право, може да се заключи, че описаното парично вземане на „И.к.” АД към Н.С.Д. за получаване на сума в размер на 300 000 щ.д. е безспорно в отношенията между тези правни субекти и е установено по задължителен за тях начин с влязла в сила заповед за изпълнение. Това се доказва и от събраните по делото доказателства. От материалите по ч.гр.д. № 1447/2014 г. по описа на РС – Търговище е видно, че на 30.10.2014 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Н.С.Д. да заплати солидарно с още четири юридически лица на „И.к.” АД следните суми: 1) сума в размер на 300 000 щ.д., представляваща част от задължение в общ размер на 685 194 щ.д., дължима съгласно чл. 5 вр. чл. 4, т. 1 от споразумение, сключено на 30.09.2011 г., с нотариална заверка на подписите на страните, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 29.10.2014 г. до окончателно изплащане на задължението /от представеното в заповедното производство споразумение, което представлява документа по чл. 417 ГПК, на който се основава искането за издаване на заповед за изпълнение, е видно, че то е сключено на 30.09.2011 г. и е с поставена нотариална заверка на подписите на страните от 09.11.2011 г., което означава, че то е точно това споразумение, от което ищецът твърди, че се е породило вземането му към ответника Д., с което се легитимира като негов кредитор в настоящия процес/; 2) сума в размер на 9 205, 32 лв., представляваща направени в заповедното производство разноски. По това заповедно производство липсва подадено от длъжника Н.Д. възражение, с което той да е оспорил дължимостта на вземането, присъдено в полза на ищеца със заповедта за изпълнение и съответно липсват доказателства да е образувано исково съдебно производство по предявен иск по чл. 422 ГПК, което да има за предмет съществуването на описаното вземане. От ответника в настоящото производство също не се твърди да е подавано такова възражение. С оглед на това и предвид факта, че от издаването на заповедта за изпълнение, което е станало през 2014 г. и от образуване на изпълнително дело за събиране на присъдените с нея суми, което видно от представените от ищеца документи е станало през 2016 г., е минал дълъг период от време, то съдът приема, че от длъжника Н.Д. в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не е подавано възражение, с което да е оспорена дължимостта на вземането на „И.к.” АД за сумата от 300 000 щ.д. и по отношение на заповедта за изпълнение са налице предпоставките, предвидени в чл. 416, изр. 1, предл. 1 ГПК и тя е влязла в сила.
При тълкуване във връзката им една с друга на разпоредбите на чл. 416 ГПК, чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, се налага изводът, че влязлата в сила заповед за изпълнение във всяка една от хипотезите, предвидени в чл. 416 ГПК, въпреки че няма сила на пресъдено нещо, се ползва със стабилитет, който се изразява в това, че за длъжника се преклудира възможността да оспори съществуването на вземанията към кредитора, за които тя е издадена, включително като оспори действителността на сделката, от която са породени вземанията, като се позове на фактите съществували до стабилизирането й съответно до проявлението на изпълнителната й сила. Това означава, че е недопустимо да бъде воден нов процес, между същите страни, които са конституирани като такива в проведеното заповедно производство, който да има за предмет същото материално право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед за изпълнение. Тези последици на издадената заповед са идентични с тези на силата на пресъдено нещо на решението на съда, постановено в общия исков процес. Ето защо и настоящият съдебен състав, счита, че следва да зачете влязлата в сила заповед за изпълнение, издадена срещу ответника, който не е подал възражение срещу нея в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, и да приеме, че в отношенията между страните „И.к.” АД и Н.С.Д. не може да се разрешава отново въпроса дали вземането, за което е издадена тази заповед за изпълнение е възникнало в полза на посоченото дружество, което означава, че не може да се произнася и по направени от длъжника възражения за нищожност на споразумението, от което това вземане произтича, които се основават на обстоятелства, които са съществували към момента на влизането й в сила. Следователно от влязлата в сила заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 1447/2014 г. по описа на РС – Търговище трябва да се приеме за установен по задължителен начин в отношенията между „И.к.” АД и Н.С.Д. фактът на възникване на парично вземане в полза на дружеството срещу физическото лице за получаване на сумата от 300 000 щ.д., дължима съгласно споразумение, сключено между тези лица в писмена форма с нотариална заверка на подписите от 09.11.2011 г.
В настоящото производство ответникът Д. е направил възражение за нищожност на споразумението, от което ищецът сочи, че се е породило вземането му към него, тъй като то има невъзможен предмет, като той се позовават на факти, които са съществували към момента на сключване на това споразумение и като такива са могли да бъдат известни на длъжника към момента, в който за него е започнал да тече срока за подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 1447/2014 г. по описа на РС – Търговище. Следователно възражението за нищожност на споразумението е следвало да бъде направено в срока и по реда, предвиден в чл. 414 ГПК, а именно с подаването на възражение срещу издадената заповед за изпълнение, като с изтичане на този срок за длъжника се е преклудирала възможността да направи това възражение в отделно съдебно производство. Ето защо и настоящият съдебен състав не може да го разглежда и да се произнася по неговата основателност.
Така направените изводи не се променят дори и да се приеме, че заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 1447/2014 г. по описа на РС – Търговище, не е влязла в сила, тъй като по делото не е доказано тя да е връчена на длъжника и за него да е изтекъл срока за подаване на възражение. В тази хипотеза за настоящия съдебен състав отново не е допустимо да се произнася по това дали по делото е доказано при условията на пълно и главно доказване, че вземането, което ищецът сочи, че има към ответника Д. е възникнало и да разглежда направените от последния възражения за нищожност на споразумението, от което то произтича. Това е така, тъй като претендираното от ищеца вземане е такова, което по естеството си е възможно да произтича от изложените в исковата молба факти, като това дали то действително е възникнало и дали правопораждащият го факт е действителен договор или не, може да бъде предмет на произнасяне от съда, който е компетентен да разгледа предявеният иск по чл. 422 ГПК, имащ за предмет съществуването на това вземане, но не и от настоящия, който се произнася само по предмета на делото, който по иск по чл. 135 ЗЗД е дали уреденото в тази норма потестативно право е възникнало. В производството не са представени доказателства от длъжника Д. да е подадено възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което и не е образувано съдебно производство по чл. 422 ГПК, което да има за предмет съществуването на описаното в исковата молба вземане. Ето защо и при съобразяване на задължителните указания, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г., постановено по тълк.д. № 2/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдът трябва да приеме за целите на иска по чл. 135 ЗЗД, че „И.к.” АД е титуляр на парично вземане към Н.С.Д. за получаване на сумата от 300 000 щ.д., възникнало от споразумение, сключено между тези лица в писмена форма с нотариална заверка на подписите от 09.11.2011 г., което съществува и към момента, защото това следва от изложените в исковата молба факти и съществуването на вземането не е отречено със сила на пресъдено нещо, което след като за него има издадена заповед за изпълнение, би могло да стане само при предявен иск по чл. 422 ГПК и в производството по неговото разглеждане.
Доколкото по делото се установи, че ищецът има качеството на кредитор на Н.С.Д., който правен субект се твърди да е извършил сделката, която се иска да бъде обявена за относително недействителна с предявения в настоящия процес иск, то трябва да се приеме, че той е носител на уреденото с нормата на чл. 135 ЗЗД потестативно право, което може да упражни срещу своя длъжник, когато последният е извършил действие, с което го уврежда.
С предявения в процеса конститутивен иск се атакува сделка, извършена от длъжника Н.С.Д., представляваща договор за продажба на ½ ид.ч. от правото на собственост върху недвижими имоти, представляващи апартамент № 2, находящ се на първи етаж, със застроена площ от 52, 68 кв.м. и разгърната застроена площ от 71, 19 кв.м., състоящ се от входно антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна и два балкона, при граници: коридор и асансьорна шахта, апартамент № 3, калкан към ул. *******, двор и апартамент № 1, ведно със склад № 5 с площ от 5, 38 кв.м., ведно с 3. 596 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който тя е построена, ведно с 3, 137 % ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот, представляващ УПИ IV-18 в кв. 158 по регулационния план на гр. София, местност „Зона Б 3“, целият с площ от 487, 50 кв.м., при граници по скица: ул. „Средна гора“, УПИ V - 19, УПИ III – 10, 11, УПИ II – 17, ведно с паркомясто в същата сграда, представляващо обект 2, с площ от 12, 40 кв.м., при граници и съседи: проход между паркоместата, паркомясто 1, калкан към ул. „*******и паркомясто 3. Ето защо съдът трябва да се произнесе по това дали в производството се установява, че такава сделка е сключена, както и дали тя уврежда ишеца, в качеството му на кредитор на вземането за получаване на сумата от 300 000 щ.д., възникнали от споразумение, сключено в писмена форма с нотариална заверка на подписите от 09.11.2011 г.
От представените по делото доказателства се установява, че на 11.06.2013 г. между В.Б.Д. и Н.С.Д., в качеството им на продавачи, и „К.х.” ЕООД, в качеството му на купувач, е сключен договор за продажба, с който продавачите продават на купувача собствения им недвижим имот, придобит по време на брака им и представляващ тяхна съпружеска имуществена общност, а именно: апартамент № 2, находящ се на първи етаж, със застроена площ от 52, 68 кв.м. и разгърната застроена площ от 71, 19 кв.м., състоящ се от входно антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна и два балкона, при граници: коридор и асансьорна шахта, апартамент № 3, калкан към ул. *******, двор и апартамент № 1, ведно със склад № 5 с площ от 5, 38 кв.м., ведно с 3. 596 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който тя е построена, ведно с 3, 137 % ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот, представляващ УПИ IV-18 в кв. 158 по регулационния план на гр. София, местност „Зона Б 3“, целият с площ от 487, 50 кв.м., при граници по скица: ул. „Средна гора“, УПИ V - 19, УПИ III – 10, 11, УПИ II – 17, ведно с паркомясто в същата сграда, представляващо обект 2, с площ от 12, 40 кв.м., при граници и съседи: проход между паркоместата, паркомясто 1, калкан към ул. „*******и паркомясто 3. Това е видно от нотариален акт № 44, том I, рег. № 2947, дело № 39 от 2013 г. на нотариус С.З.с район на действие Районен съд – гр. София, с който е сключен описания договор за продажба на недвижим имот. В договора страните са уговорили, че за купувача възниква насрещно задължение да заплати на продавачите покупна цена за прехвърленото право на собственост в размер на 102 437, 10 лв. Този договор е подписан от двете насрещни страни по него, което означава, че те са изразили воля за сключването му, като от неговото съдържание е видно и това, че са постигнали съгласие по всички основни елементи на сделката за покупко-продажба – за вещта, която се прехвърля, както и за размера на покупната цена, която купувачът се задължава да заплати на продавачите. Договорът е сключен и в изискуемата по закон форма за действителност на този вид сделка, имаща за предмет прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот – във формата на нотариален акт.
Следователно в производството се доказа, че твърдяната в исковата молба разпоредителна сделка с имуществено право на длъжника Н.С.Д. е извършена. Предмет на предявения конститутивен иск не е обявяването на относителната недействителност на цялата сделка за продажба на недвижимия имот, а само част от нея, която е тази част, с която съпрузите Н.Д. и В.Д. са се разпоредили с ½ ид.ч. от прехвърления имот, която съответства на дела в съпружеската имуществена общност на съпруга Н.Д., който е лично задължен към ищеца за заплащане на сумата от 300 000 щ.д.
За дата на извършване на сделката за продажба трябва да се приеме датата, на която е сключен договора, която е 11.06.2013 г., от който момент той поражда действие между страните по него. Тази дата е след датата на възникване на вземането на „И.к.” АД за получаване на сумата от 300 000 щ.д., с което това юридическо лице се легитимира като кредитор на ответника Н.С.Д., която е 30.09.2011 г., на която дата е сключено споразумението, по силата на което длъжникът е поел задължение да заплати тази парична сума съгласно посоченото във влязлата в сила заповед за изпълнение. Ето защо в случая приложение не намира нормата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, предвиждаща допълнителна предпоставка, при която възниква потестативното право за кредитора да иска обявяване на определено действие, което го уврежда, за относително недействително.
На следващо място, трябва да се посочи, че сключеният договор за продажба на недвижим имот е възмездна сделка, доколкото между страните по нея е уговорено, че срещу прехвърленото право на собственост продавачите получават покупна цена, която се заплаща в тяхна полза от приобретателя на вещното право. Този факт е от значение както при извършване на преценка за увреждащия характер на договора за продажба, така и при изследване на наличието на субективния елемент от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, който трябва да е налице при различни субекти в зависимост от това дали сделката е възмездна или безвъзмездна.
За да отговори на следващия въпрос, който е дали със сключването на договора за продажба на ½ от правото на собственост върху недвижим имот се уврежда кредитора „И.к.” АД, съдът съобразява, че увреждането на кредитора, като елемент от фактическия състав, при който възниква потестативното право по чл. 135 ЗЗД, е налице в два случая, които са следните: 1) когато в резултат на извършеното правно действие длъжникът е намалил имуществото си, както и 2) когато в резултат на това действие длъжникът е затруднил възможността на кредиторите си да се удовлетворят от имуществото му. В този смисъл е практиката на ВКС – Решение № 219/ 17.02.2010 г., постановено по т.д. № 752/2009 г. на ВКС, II т.о.
В случая със сключване на договора за продажба длъжникът Н.С.Д. се е разпоредил с притежавано от него и съпругата му имуществено право, представляващо право на собственост върху ½ ид.ч. от жилищен недвижим имот и прилежащите към него вещи, с което той е намалил своето имущество, тъй като това право е излязло от него.
Както беше посочено, обаче тази сделка има възмезден
характер и в резултат на нейното осъществяване продавачите на правото на
собственост върху недвижимия имот също получават едно имуществено право, което
става част от техния патримониум и конкретно от патримониума на съпруга-длъжник, което представлява
уговорената между страните покупна цена. Ето защо и не може да се приеме, че със
сключването на този договор на разпореждане с притежаваното вещно право на
собственост длъжникът просто намалява имуществото си, тъй като той получава насреща
друго имущество, което е парични средства, от които неговите кредитори могат да
получат удовлетворяване. В резултат на сключената сделка за продажба длъжникът Н.Д.
и неговата съпруга са получили парични средства в размер на 102 437, 10 лв. или
са придобили вземане за получаване на парични средства в размер на 102 437, 10
лв., в хипотезата,
в която покупната цена не е платена
от купувача.
Това, че една сделка е възмездна не означава, че с нейното извършване длъжникът не уврежда кредиторите си. В практиката на ВКС се приема, че всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на неговите кредитори, както и че длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото, включително с това, което той е придобил като насрещна престация по сключена разпоредителна сделка. Това е така, тъй като той не няма възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. Длъжникът отговаря пред всички свои кредитори с цялото си имущество, поради което и правото на избор за това към кое от имуществени права, които се включват в него, да се насочи принудителното изпълнение принадлежи на кредитора. В случай, че длъжникът е добросъвестен, то притежаваното от него друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл. 135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД. В тази насока е произнасянето на ВКС в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение – решение № 407 от 29.12.2014 г., постановено по гр.д. № 2301/2014 г. по описа на ВКС, IV гр.о.
Предвид горното трябва да се приеме, че фактът, че длъжникът Н.Д. се е разпоредил с ½ ид.ч. от притежавания от него в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че с това свое действие той е увредил своя кредитор „И.к.” АД, като е лишил дружеството от възможността да насочи изпълнението към това имущество, което е недвижим имот. Недвижимият имот е вещ със стабилна стойност, която се определя от пазарните условия, като колебанията в пазарните цени на недвижимите имоти не са толкова резки и тези цени не се изменят във времето рязко и с голяма амплитуда, поради което когато се насочи изпълнението към такава вещ за кредиторите съществува сигурност, че ще могат да се удовлетворят от нейната стойност. Ето защо и разпореждането от длъжника с притежаван от него недвижим имот винаги затруднява възможността на неговите кредитори да получат пълно удовлетворяване на своите вземания. По изложените в предходния абзац аргументи за това дали кредиторите са увредени със сключване на сделката за продажба е без значение какво имуществено право е получил длъжникът Д. като насрещна престация срещу прехвърленото право на собственост върху недвижимия имот и дали то и към момента е част от неговия патримониум.
С оглед всичко изложено, се налага крайният извод, че като е сключил на 11.06.2013 г. договора за продажба на ½ ид.ч. от правото на собственост върху собствения му недвижим имот, находящ се в гр. София, длъжникът Н.Д. е увредил своя кредитор „И.к.” АД.
След като се установи, че атакуваната с предявения иск разпоредителна сделка е увреждаща за ищеца в качеството му на кредитор на ответника Д., то съдът трябва да отговори и на въпроса дали при нейното извършване това физическо лице е знаело за увреждането.
От събраните по делото доказателства се установява, че длъжникът Н.Д. е подписал споразумението от 30.09.2011 г., с нотариална заверка на подписите на страните от 09.11.2011 г. и по този начин лично е изразил воля да отговаря солидарно с четири юридически лица пред кредитора „И.к.” АД за изпълнение на паричното задължение за заплащане на сумата от 685 194 щ.д., част от която е и сумата от 300 000 щ.д., за заплащане на която срещу това физическо лице е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение. След като длъжникът лично е подписал това споразумение, то трябва да се приеме, че той е знаел за паричното задължение, което възниква от него и за това, че от момента на сключването му дружеството-ищец придобива качеството на негов кредитор и като такъв има право в случай на неизпълнение да се удовлетвори от притежаваното от него имущество.
Следва да се приеме и това, че длъжникът е съзнавал, че като сключи сделка, с която да прехвърли на трето лице собствения си недвижим имот, той ще увреди този свой кредитор като затрудни неговото удовлетворяване, тъй като ще направи невъзможно за последния да насочи принудителното изпълнение към тази вещ, която, както се посочи, има стабилна пазарна цена, която не се изменя във времето с бързи темпове и в големи граници и която длъжникът не може лесно да скрие или отчужди, тъй като разпореждането с недвижим имот е формално, за разлика от притежавани парични средства, които длъжникът може без особени усилия и с простото им предаване на друг правен субект да отчужди или да укрие.
Предвид посочените факти съдът приема, че ответникът
Н.Д. е знаел, че с процесната
сделка за продажба на недвижим имот уврежда своите кредитори.
Както беше посочено в настоящото решение, договорът за продажба от 11.06.2013 г. е възмездна сделка, поради което и за да възникне правото на кредитора да поиска от съда да я обяви за относително недействителна спрямо него, трябва да се установи, че освен длъжникът и юридическото лице, което придобива имота, което е „К.х.” ЕООД, е знаело, че със сключването на този договор се уврежда „И.к.” АД. Този елемент от фактическия състав на потестативното право по чл. 135 ЗЗД трябва да бъде доказан при условията на пълно и главно доказване от ищеца, който черпи благоприятни правни последици от неговото настъпване, доколкото в настоящото производство не се твърдят и не се установява да са настъпили фактите, при които в закона е предвидено, че се прилага презумпцията за знание, предвидена в чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
За да е налице знание за увреждане у юридическото лице-съдоговорител на длъжника, трябва да се установи, че физически лица от неговия управителен орган са знаели към момента на сключване на сделката, че „И.к.” АД е кредитор на Н.Д. и са съзнавали, че със сключване на договора за продажба на недвижим имот се уврежда кредиторът.
От извършената справка за вписаните обстоятелства по партидата на „К.х.” ЕООД, се установява, че към датата на сключване на договора за продажба на недвижими имот като законен представител на това дружество е вписано лицето В.Б.Д., която съгласно посоченото в съдържанието на нотариалния акт, в който е обективирана сделката за продажба, е съпруга на длъжника Н.Д. и съответно другото физическо лице, с което длъжникът притежава имота в режим на съпружеска имуществена общност. Фактът, че Н.Д. и управителят на дружеството–купувач са съпрузи, не се и оспорва от страна на ответниците в настоящото производство, поради което съдът го приема за установен. Връзката, която съществува между съпрузи, е такава, която предполага, че тези лица живеят в едно домакинство и че между тях е налице голяма близост. От тази близка връзка между съпрузите може да се направи извод, че тогава, когато единият поема задължения към трети лица по сключени сделки, другият знае за това. Ето защо и съдът намира, че В.Б.Д. е знаела, че нейният съпруг Н.Д. има кредитори по сключени от него сделки, включително е знаела, че последният има възникнал и непогасен дълг към „И.к.” АД за престиране на сумата от 300 000 щ.д., който е един от неговите кредитор. Освен това трябва да се приеме, че В.Б.Д. е съзнавала, че когато съпругът й се разпорежда със свой недвижим имот като го продава на дружеството, в което тя е управител, се увреждат неговите кредитори, тъй като те няма да могат да се удовлетворят от недвижимия имот, чиято пазарна стойност не се променя бързо във времето, а ще трябва да търсят удовлетворяване от парични средства, с които едно физическо лице може много бързо да се разпореди в полза на трето лице и така да осуети удовлетворяването на кредиторите от тяхната стойност.
След като към 11.06.2013 г. физическото лица В.Б.Д., което е в състава както на управителния орган на „К.х.” ЕООД, е знаело, че Н.Д. има парично задължение към „И.к.” АД за заплащане на сума в размер на 300 000 щ.д., което не е погасено към този момент, както и че със сключването на договор за прехвърляне на притежавания в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот, находящ се в гр. София, се постига затрудняване на възможността на кредитора да получи доброволно удовлетворяване на своите парични вземания, то трябва да се приеме, че и самото дружество „К.х.” ЕООД е знаело, че сключвайки този договор уврежда „И.к.” АД. Това означава, че по делото се доказа наличие на знание за увреждане на кредитора и у насрещната страна по сключената от длъжника възмездна сделка за продажба.
С оглед всичко изложено, следва да се заключи, че по делото е доказано осъществяването на всички елементи от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, което прави предявеният в процеса конститутивен иск основателен.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. В производството се доказаха реално заплатени от тази страна разходи за водене на делото в размер от общо 4 194, 44 лв., от които 429, 86 лв. – платена държавна такса, 10 лв. – държавна такса за издаване на съдебно удостоверение, 1 554, 58 лв. – платен депозит за възнаграждение на назначен особен представител и 2 200 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е записано, че е платено. Ищецът не е представил доказателства за това, че е заплатил някакви суми за такса за вписване на исковата молба, поради което и така претендирания разход не следва да се възлага в тежест на ответниците по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОБЯВЯВА по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, предявен от „И.к.” АД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Н.С.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и „К.х.” ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по отношение на кредитора „И.к.” АД на договор за продажба на недвижим имот, сключен на 11.06.2013 г., с нотариален акт № 44, том I, рег. № 2947, дело № 39 от 2013 г. на нотариус С.З.с район на действие Районен съд – гр. София, в частта, с която В.Б.Д. и Н.С.Д., в качеството им на продавачи, продават на и „К.х.” ЕООД, в качеството му на купувач, ½ ид.ч. от собствения им недвижим имот, придобит по време на брака им и представляващ тяхна съпружеска имуществена общност, представляващ апартамент № 2, находящ се на първи етаж, със застроена площ от 52, 68 кв.м. и разгърната застроена площ от 71, 19 кв.м., състоящ се от входно антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна и два балкона, при граници: коридор и асансьорна шахта, апартамент № 3, калкан към ул. *******, двор и апартамент № 1, ведно със склад № 5 с площ от 5, 38 кв.м., ведно с 3. 596 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който тя е построена, ведно с 3, 137 % ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот, представляващ УПИ IV-18 в кв. 158 по регулационния план на гр. София, местност „Зона Б 3“, целият с площ от 487, 50 кв.м., при граници по скица: ул. „Средна гора“, УПИ V - 19, УПИ III – 10, 11, УПИ II – 17, ведно с паркомясто в същата сграда, представляващо обект 2, с площ от 12, 40 кв.м., при граници и съседи: проход между паркоместата, паркомясто 1, калкан към ул. „*******и паркомясто 3.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н.С.Д. и „К.х.” ЕООД ДА ЗАПЛАТЯТ на „И.к.” АД сума в размер на 4 194, 44 лв. /четири хиляди сто деветдесет и четири лева и четиридесет и четири стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: