№ 129
гр. Тетевен, 05.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20244330100030 по описа за 2024 година
Предявени е установителен иск за прогласяване нищожност на клауза на договор за
кредит,съединен с осъдителен иск за заплащане на недължимо платена сума.
Ищцата твърди,че на 08.03.2021г. между нея в качеството й на заемополучател, и
„Сити Кеш" ООД, в качеството му на заемодател, е сключен Договор за потребителски
кредит № п. В Договора страните са уговорили основните параметри на правоотношението:
размерът на заема е 1500 лв„ със задължение да бъде погасен чрез 19 месечни вноски.
Посоченият годишен процент на разходите е 45.12%, като по този начин привидно са
спазени императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПККъм момента на депозирането на
исковата молба кредитът е изяло погасен.
В Договора е разписано, че в срок от три дни кредитът ще бъде обезпечен с банкова
гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за това. При един
поръчител същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални
работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или
поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с
рейтинг различен от „редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на
получаваните трудови доходи. Съгласно ПМС № 331/26.11.2020 г.размерът на минималната
работна заплата за 2022 г. до месец март е 650 (шестстотин и петдесет) лв., тоест, ако
1
договорът бъде обезпечен с един поръчител, то неговият месечен доход следва да бъде не
по-малко от 4 550 (четири хиляди петстотин и петдесет) лв, а при двама поръчители - всеки
един от тях трябва дадекларира месечно възнаграждение в размер от поне 2 600 (две хиляди
и шестстотин) лв.
Несъмнено поставените изисквания са изначално неизпълними от длъжника, което е
начин за автоматичното задействане на прекомерно високата неустоечна клауза -около 35%
от размера на главницата. Въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да
осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването на Договора му е начислена
така наречената „неустойка" в размер, надхвърлящ многократно позволения от Закона
размер на ГПР. Същата е включена в погасителния план още от самото начало. Съгласно чл.
23 ЗПК, във вр, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен
в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно дължи. В
процесния договор това не е направено, а включената в погасителния план неустойка по
същество представлява скрита лихва и задължително следва да бъде калкулирана в ГЛП и
ГПР. Твърде вероятно е, с цел заобикалянето на Закона, неустойката да се изключва от ГПР,
поради схващането, че ГПР се калкулира към датата на сключване на договорите за
потребителски кредит, а задължението за заплащане на неустойка формално, макар и
привидно (тъй като е включено още в първоначалния погасителен план), възниква 3 (три)
дни след подписването му. По този начин се избягва посочването на излизащите извън
позволените от Закона рамки за максимален размер на ГПР към датата на сключване на
договора. Това обаче е безспорно незаконна и опасна търговска практика, която води до
свръхзадлъжнялост на кредитополучателите и нерядко създава обективни предпоставки за
изпадането им в неплатежоспособност чрез недобросъвестна употреба на слабата им
икономическа позиция. Ако кредитното дружество желаеше реално обезпечение по
предоставения кредит, като средство за защита на интересите си, то, още след
задължителната предварителна проверка по чл. 16 ЗПК, щеше да изисква осигуряването на
надлежно обезпечение при самото подписване на договора. Или, при наличието на
достатъчно негативни факти в кредитната история на клиента, щеше да доведе до отказ от
предоставяне на паричния заем.
Към настоящия Договор следва да се приложат разпоредбите на ЗПК. Счита, че
уговорената в него неустойка противоречи на множество императивни правни норми на
ЗПК, поради което, на основание чл. 26 от ЗЗД, е нищожна.
На първо място счита, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи
предвиденият максимален размер на Годишен процент на разходите/ГТТР/ - чл. 19, ал. 4 от
2
ЗПК. Това вземане формално е посочено като обезщетение за неизпълнение само и
единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане
под установената граница от 50%. Действително обаче същото отговаря на всички критерии,
посочени в nap. 1, т. 1 от ЗПК. То представлява разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит, известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя. Това
се потвърждава и от самия погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е
включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно е, че договарянето на този
разход като неустойка има единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора
над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза е
недействителна. Дадената на потребителя възможност да ocигури обезпечение в тридневен
срок не може да обоснове обратния извод. Срокът е твърде кратък и е житейски логично да
се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени,
съответно не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с
големи трудови доходи. Освен това следва да се има предвид, че в ЗПК е предвидено
изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С
предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът е счел, че заемателят отговаря
на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително
обезпечение е лишено от всякакъв смисъл. В случай, че кредиторът действително е искал
такова да му бъде осигурено, то следва да се изиска преди предоставянето на кредита,
каквато е обичайната практика.
На следващо място счита, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
нищожна. Същата противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и извън пределите на
предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушават се основни принципи за
справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор.
Добросъвестността се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при
осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала,
установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общност. Параметрите по това облигационно правоотношение са
несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.
Съгласно т.З от Тълкувателно решение JV? 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК
преценката за нищожност следва да се извърши в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случай факти и обстоятелства при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка е предвидена за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското
задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от размера й същата е в размер
3
на над 30% от предоставения заем, без да става ясно изобщо какви вреди обезщетява, след
като кредиторът сам е оценил кредитоспособността на длъжника и е одобрил отпускането на
кредита преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното категорично следва, че с
договарянето на тази неустойка заемодателят цели единствено да се обогати. Излиза се
извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Цитираната
клауза е екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9
от ЗЗД. В този смисъл Решение № 181 от 26.02.2015г., по т.д. 4386/2013г. на ВКС, 2-ро
отделение, ТК и Решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д. № 115/2010г. на ВКС. Следва
също да се има предвид, че за неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано
обезпечение в чл. 71 от ЗЗД е предвидена достатъчно тежка санкция.
На следващо място считам, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26,
ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В нея се предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът да има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Намира подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва за недопустимо.
Освен това счита, че неустоечната клауза в Договора е изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/,
Същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди, че тази клауза не е индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗЗП. Тя фигурира и в Общите условия за предоставяне на кредити от
„Сити Кеш" ООД, където е посочена като възможна опция, но на практика се тълкува и
прилага като задължителна. Нещо повече, чрез невъзможните за изпълнение условия за
осигуряване на обезпечение по кредита, кредитоискателят е принуден да плаща неустойката.
В рекламните материали, налични на сайта на кредитора и предназначени да информират
потенциалните клиенти, на въпроса „Има ли допълнителни такси", е даден подвеждащият
отговор - „Без скрити такси и при напълно прозрачни условия, можеш да получиш пари
назаем от CITYCASH и така да намериш едно съвременно решение на финансовите ти
проблеми".
Счита, че са налице основания целият Договор за потребителски кредит да се приеме
за недействителен, което по същество води до недействителност и на самата неустоечна
клауза, като моли съдът да се произнесе относно действителността на договора в мотивите
на решението.
Не предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност на договора.
Тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следва да съдържа годишния
процент на разходите и общата сума, дължима по кредита, съзнателното погрешно
посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в
4
него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следва да се тълкува, като цялостно
неизпълнение на задължението по чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което е основание за
недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. В този смисъл Решение № 262394 ом
15.07.2022 г. по в. гр. д. № 3657 / 2021 г. на Въз, з. Ш-в състав на Софийски градски съд:
„...Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта
на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен , че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ."
Предвид гореизложеното за ищеца се поражда правен интерес от предявяване на иск с
правно основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на клаузата, с която и е нечислена неустойка за
непредоставяне на обезпечение (поръчител или банкова гаранция) за недействителна,поради
противоречие със закона, добрите нрави,както и заобикаляне на закона,както и предявяване
на иск с правно основание чл.55 от ЗЗД,за връщане на платените при липса на основание
суми.
Моли да бъде обявена нищожността на неустоечната клауза за потребителски кредит
№п,предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредставяне на
обезпечение,сключен между ищцата и ответника,както и бъде осъден,на основание
чл.55,ал.1 от ЗЗД ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 449.46 лева/след
допуснатото изменение на размера на иска,в последното проведено открито съдебно
заседание по делото/,представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит,ведно със законната лихва върху нея,считано от датата на депозиране на исковата
молба,до окончателното и заплащане.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от
ответника ,в който се възразява срещу допустимостта на исковете,изразено е и становище за
неоснователност на същите.Твърди се,че не е налице недействителност на договора по
смисъла на ЗПК,неустойката е действителна по смисъла на ЗЗД,не е налице
неравноправност по ЗЗП.
По отношение на възражението за недопустимост на производството и искането за
обединяване на настоящето производство с посочени от ответника в отговора други искови
производства в РС-Тетевен,настоящият решаващ състав е изразил становище и дал отговор
на възражението в проведеното открито съдебно заседание на 01.094.2024 година,като е
оставил без уважението искането по чл.213 от ГПК на ответника.
От представените по делото писмени доказателства,съдът приема за установена
следната фактическа обстановка:
5
Приложен е договор за потребителски кредит №п/зг,склйчен в град София между
страните в производството,като съгласно чл.3 от договора,неговите основни параметри са
следните: размер на кредите 1 500.00 лева,годишен процент на разходите 45.12%,брой
вноски 19,фиксиран годишен лихвен процент-38%,обезпечение-поръчител/банкова
гаранция,дата на последно плащане 10.10.2022 година.
Съгласно чл.6 от договора,страните са се споразумели,че същият ще бъде обезпечен с
поне едно от посочените обезпечения: банкова гаранция или поръчител.Съгласно чл.8 от
договора,в случай,че не представи договореното в чл.6 обезпечение в 3-дневен срок от
сключванегто му или представеното обезпечение не отговаря на условията,посочени в чл.23
от Общите условия към договора,кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в
размер на 449.46 лева,с начин на разсрочено плащане,посочен в приложение №1 към
договора.
От заключението на съд.-счетоводната експертиза,изготвена и защитена от вещото
лице Р. Х.в,се установява,че годишният лихвен процент на разходите по процесния договор
за кредит е 45,12%,като при включване на сумите по чл.6 от договора,същият е в размер на
86,91%.
Ищцата е платила по договора 2527.00 лева,от които: главница в размер на 1500.00
лева,договорна лихва в размер на 577,54 лева и неустойка в размер на 449.46 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни
изводи:
Предявеният иск с правно основание чл.. 26, ал.. 1 ЗЗД, с който се иска прогласяване
нищожността на неустоечната клауза, предвидена в договора за потребителски
кредит,сключен между страните, съдът намира за допустим.
Разгледан по същество, същият е изцяло основателен, като съображенията за това са
следните:
Несъмнено изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо
лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл..3, ал..1 ЗКИ, предоставяща
кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит,уредени в глава трета, чл..10 и чл.11
ЗПК.Съдът на Европейския съюз СЕС/ многократно е подчертавал, че националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи
в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Съдът намира, че уговорената в договора за кредит неустоечна клауза в чл.8 е
нищожна.
На първо място тя накърнява добрите нрави.. При тази преценка следва да се изхожда
6
преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните
престации.
В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по
договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а
акцесорно такова -
представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като
включването на размера й в общите разходи по кредита води до значително увеличение на
дължимата за връщане сума в сравнение с отпуснатата сума по кредита.. Ето защо, следва
извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на
едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост.. От друга страна
евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.. В чл.16, ал.1 от ЗПК, обаче е
предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчна информация.
При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова
разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от
законодателя на кредитора търговец задължение да провери платежоспособността на
потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да
осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му
нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е
допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави.
Процесната клауза е неравноправна и съгласно чл..143, ал..2, т..5 от ЗЗП, според
която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка,
която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка.. Ето защо, на основание чл.. 146, ал..1 от ЗЗП и
доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за
заем/кредит.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл..33,
ал..1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди.. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват
и чрез мораторната лихва по чл..33, ал..1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.. Отделно
от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите
са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл..71 ЗЗД, дава
7
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл..71 ЗЗД, при непредставено
обезпечение.. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да
се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Съгласно чл.. 2 ЗПК, целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез
насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит.Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването
на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя – аргумент
от чл.. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23..04..2008г.. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива
87/102/ЕИО на Съвета и чл.. 16, ал.. 1 ЗПК..
Следователно с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за
липса на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от
неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя, се
обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за
потребителски кредит,поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие
между правата и задълженията на потребител и търговец.
Съгласно чл.. 146, ал.. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се
счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал
възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай.
Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да уговаря тяхното съдържание.
Общата потребителска закрила по чл..146, ал.1 ЗЗП, вр. чл.24 ЗПК, предвижда, че
неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, като е
обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на
индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от
8
ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба
страна спрямо доставчика (включително ипри финансова услуга), от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност.
В конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично изключва
формиране на волята на страните по всяка една от клаузите на договора, част от които са и
във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят на изискването за
добросъвестност /чл.143 ЗЗП/. В случая съдът намира за недоказано, клаузите на процесния
договор за кредит да са били индивидуално уговорени с ищеца, за да е приложимо спрямо
тях изключението по чл.146 ал.1 ЗЗП. Напротив, налага се извод за стандартизирани
действия по сключване на договора, без възможност за същите да влияят на съдържанието
на клаузите, т.е. касае се за такива, подготвени предварително - типови и стандартно
предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид кредит /чл..146, ал..2 ЗЗП/. При
позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна
проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор,
съгласно решение № 23/07..07..2016 г.. по т..д.. № 3686/14 г.. на ВКС, I т..о.., търговецът или
доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът е подписан, е без значение във връзка с дължимата от съда
защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от
потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били
индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при
всички потребителски договори. Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 ЗЗП
е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца
или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да
изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е
приел.В случая обаче по вече изложените съображения ищецът не е разполагал с такъв
избор. В изложения смисъл е и напр.. решение № 98/ 25..07..2017 г.. по т..д.. № 535/ 2016 г..,
ТК, I т..о.. на ВКС и др.
Поради гореизложените съображения съдът намира предявения иск за обявяване
нищожността на неустоечната клауза в договор за потребителски кредит №п от
08.03.2022г.. за основателен и счита, че следва да бъде уважен изцяло.
Предявения иск с правно основание чл..55, ал..1 от ЗЗД за връщане на сумата от
449.46 лева,представляваща недължимо платена сума по договора за потребителски кредит
съдът намира за допустим, а разгледан по същество същият се явява и основателен.
Предвид изложените съображения относно нищожността на неустоечната клауза на
процесния договор за потребителски кредит, съдът намира и клаузите от процесния договор
относно ГЛП и ГПР също за нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени
/чл..146, ал..1, вр.. чл..143, т..9 и 18, вр..чл..147 ЗЗП, вр.. чл..26, ал..1 от ЗЗД, вр.. чл..24 ЗПК/.
Тези клаузи са толкова съществени за процесния договор за потребителски кредит, че
тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор - чл.146, ал.5 ЗЗП. Съгласно
9
чл..26, ал.4 ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те
са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на ГЛП и ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона
или договорът за кредит да се сключи и ако в него не са включени тези клаузи. Като се
изходи и от характера на този договор, който е възмезден, включването на клаузи за
договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване
в чл..11, ал..1, т..9 и 10 ЗПК.. Предвид на това, в случая не е приложима нормата на чл..26
ал..4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността му като цяло.
Освен гореизложеното, според настоящия съдебен състав е налице недействителност
на процесния договор за потребителски кредит и на основание ЗПК, поради което и
доводите на ищеца в тази насока се явяват напълно основателни.Клаузите от процесния
договор относно ГЛП и ГПР съдът намира за нищожни и на основание чл.21 ЗПК.Не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т..ч.. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, неустойки, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. Предвид изложеното, следва, че в ГПР е необходимо да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Ето защо, процесният договор се явява изцяло нищожен, но доколкото не е предявен
иск за обявяване на целия договор за нищожен, а е направено само под формата на
10
възражение от ищеца, съдът разглежда недействителността на договора само в мотивите на
настоящия съдебен акт.
В допълнение следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в същия е
предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от закона граници под
50 %. Въпреки това, настоящият съдебен състав не счита, че императивната норма на чл.. 19,
ал. 4 от ЗПК е спазена. Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена
в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следователно, когато потребител извърши разходи за допълнителна услуга, ако тя е
свързана с договора за кредит и предпоставя сключването му, тези разходи следва да бъдат
включени в годишния процент на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по
отношение на неустойката. В настоящите случаи предвидената сума за неустойка не е
включена в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне на
разпоредбата на чл.. 19, ал.. 4 ЗПК.
По недействителен договор се дължи само чистата сума, получена като главница от
кредитополучателя.. Доколкото в случая от депозираното експертно заключение се
установява, че са погасени напълно задълженията на последния по договора за
потребителски кредит следва извода, че ищецът е заплатил на ответника както сумата от
1 500.00 лв. за дължимата главница, така и 577.54 лева договорна лихва и 449.46 лева
неустойка. При тези данни по делото следва извода, че наред с главницата и лихвата
ищецът е изплатил и предвидената в договора неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Ето защо, предявеният иск с правно основание чл..55, ал..1 от ЗЗД се явява изцяло
основателен и доказан, поради което следва да се уважи изцяло и да се осъди ответника да
заплати на ищеца сумата от 449.46 лева, представляваща недължимо платена за неустойка
по нищожна клауза от процесния договор.
С оглед изхода на спора и основателността на предявените искове за нищожност на
неустоечната клауза на договора за потребителски кредит и съответно на предявения
осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума за неустойка по същия договор,
следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 50.00 лв.. държавна такса и 200лв. за
съдебно-счетоводна експертиза, както и на неговия пълномощник адвокат Д. М. 400.00 лв.
адвокатско възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело, определено според вида и размера на иска и по
правилата на чл..38 ал..2, вр.. ал..1 т..2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв../, вр.. чл..2, ал..5 и
11
чл..7, ал..2, т..1 и § 2а от Наредба № 1/09..07..2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
По отношение на определения от съда размер на адвокатското
възнаграждение,настоящият решаващ състав излага следните свои съображения:
Съдът споделя приетото в Определение №917 от 2.05.2023г на ВКС по ч.гр.д.
№1323/2023г,IV г.о.,а именно:
Съгласно ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка възмездна
облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с
място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано по този закон
лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно
вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на
територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на
изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно
задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по
този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки
на стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност.
Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз може да оказва на
лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица или на роднини,
близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя
представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не
подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2 пар. 1,
б. "в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата
система на данъка върху добавената стойност.
Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25,
ал. 2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока
или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
12
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност.
Не следва нещо различно от разпоредбата на пар. 2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма
отношение към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на
безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА. Тя
урежда начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС
адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна
правна помощ.
Такова съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова
делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни
правоотношения.
В предвид изложеното върху възнаграждението на адвоката съдът не следва да
начислява ДДС.
На следващо място: Съдът се позовава по въпроса и на Решенията на СЕС.По този
въпрос,съдът съобразява и практиката на въззивната инстанция-Определение №324 от
16.05.2024г по в.ч.гр.д. №221/2024г на ОС-Ловеч,Определение №342/22.05.2024г по в.ч.гр.д.
№216/2024г по описа на ОС-Ловеч,съгласно която:
С решение на СЕС С-38/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от
СРС е прието, че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл,
че ако се установи че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна
уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта,“ по
смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Посочено е, че при наличието на тези ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Следва да се подчертае, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са
задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което и съдът
следва да направи преценка дали нормата на чл.38 ал.2 от ЗА, която препраща към Наредба
13
№1/04 г, задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска правна
помощ на материално затруднено лице е съответна на правото на ЕС.
В този смисъл е и актуалната практика на ВКС, отразена в определение
№50015/16.02.24 г. по т.д.№1908 и опр.№211/10.05.24 г. по ч.т.д.№1378/23 г. Безспорно
адвокатът има право да получи възнаграждение за своя труд, като той може да предостави
безплатно адвокатски услуги и на материално затруднени лица по смисъла на чл.38 ал.1 т.2
от ЗА, какъвто е и настоящият казус. Определянето на адвокатското възнаграждение от съда
при безплатна правна защита и намаляването му при прекомерност на уговореното е
ограничено до минималният размер на Наредба №1/04 г. Следва да се съобрази обаче, че по
реда на ЗПП се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до
правосъдие на лица, за които липсата на достатъчно средства не им позволява това, като
тази правна помощ също се предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите
изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за адвокатската
защита по договор, сключен по ЗА, а заплащането на тази правна помощ се извършва
съгласно Наредба по чл.37 от ЗПП.
В тази връзка следва да се отбележи, че възнагражденията, предвидени в Наредбата
по ЗПП са значително в по-нисък 3 размер от тези в Наредбата по ЗА за един и същи вид
работа. След анализ на правната уредба на адвокатските услуги може да се направи извода,
че е налице непропорционалност при заплащане на оказваната адвокатска помощ на
материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели,
но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност.
Това несъответствие се изразява в това, че са създадени облекчени условия за
осъществяване на безплатно процесуално представително за материално затруднени лица по
ЗА, без да е възможно да се преценява от съда икономическото състояние на тези лица, като
въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок
размер от този по НЗПП. В този смисъл се приема, че социалната помощ се прехвърля
изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатската услуга, независимо че е била поета за
изпълнение с тази цел, представа да се счита за предоставена в обществен интерес, след като
възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря
дори и в общия случай. Несъразмерност се открива и при присъждане на юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл.78 ал.8 от ГПК и това на адвокат по чл.38 ал.2 от ЗА, като в
тези хипотези възнаграждението също се определя от съда, който е обвързан от размерите на
две различни наредби.
От изложеното се прави извод, че въведеното с чл.38 ал.2 от ЗА правило, че съдът
присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 §1 ДФЕС, в какъвто
14
смисъл е и тълкуването на СЕС в решението по дело С-438/22.
Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената
на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на
труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
В този аспект, имайки предвид конкретните обстоятелства по делото, а именно, че то
не е с фактическа и правна сложност, че цената на исковете не е голяма, а освен това
адвокат М. е изготвил само исковата молба,както и е представил писмено становище по
същество на делото,без явяване в проведените открити съдебни заседания/единствено по
делото/, съдът счита, че минималният размер за предявените искове, определен в Наредба №
1 е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа.
На основание изложените по-горе в мотивите съображения, следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение на адвокат М. в размер на 400.00 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА, неустоечната клауза, предвиждаща заплащане на
неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение по чл.8 от Договор за потребителски
кредит №п,сключен на зг. между М. Х. Г. с постоянен адрес в град Тетевен,Лов.обл. и
„Сити кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр..София, район
“Средец“, ул..”Славянска“ №29, ет..7, представляван от управителя Н. П. П., на основание
чл.. 26, ал.. 1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, и поради
нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.55,ал.1,т.1 от ЗЗД „Сити кеш” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр..София, район “Средец“, ул.”Славянска“ №29, ет..7,
представляван от управителя Н. П. П., да заплати на М. Х. Г. с постоянен адрес в град
Тетевен,Лов.обл., сумата от 449.46/четиристотин четиридесет и девет лева и четиридесет и
шест ст./лева, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит
№п, сключен на 08.03.2022г. между страните, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска – 11.01.2024 година, до
окончателното изплащане, както и направените по делото разноски в размер общо на
250.00/двеста и петдесет/лева.
ОСЪЖДА „Сити кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
15
гр..София, район “Средец“, ул..”Славянска“ №29, ет..7, представляван от управителя Н. П.
П., да заплати на ЕАД „т адрес на упражняване на дейността в град н 11,представлявано от
адвокат Д. М. М., адвокатско възнаграждение по делото, на основание чл..38 от ЗА, в
размер на 400.00/четиристотин/ лева,като оставя без уважение искането за присъждане на
разноски над признатия размер от съда и до претендирания такъв от 960.00 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Ловеч,в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
16