Мотиви по НОХД №542 по описа на СГС, НO, 3-ти състав за 2020 г.
Обвинението е повдигнато от Софийска градска
прокуратура (СГП) Г.Г.К. за това, че на 18.11.2018 г.
около 18:40 ч. в гр.София, при управляване на лек автомобил - марка “БМВ”,
модел “ Х5”, с per. № ******ВА по пътното
платно на бул.“П.Ю.Тодоров“ с посока на движение от ул.“Хенри Ибсен“ към ул.“Нишава“ в района на бл.№3, приближавайки
обозначена пешеходна пътека върху пътното платно на бул.“П.Ю.Тодоров“, нарушил
правилата по ЗДвП както следва : чл. 119 от ЗДвП:(1) При приближаване към
пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да
пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци,
като намали скоростта или спре, като водачът на лекия автомобил - марка “БМВ”,
модел “ Х5”, с per. № ******ВА Г.Г.К. с ЕГН: ********** не пропуснал преминаващия по
обозначена пешеходна пътека на бул.“П.Ю.Тодоров“ от дясно на ляво спрямо
посоката на движение на автомобила пешеходец З.С.П. ЕШ:**********, като не
намалил скоростта и не спрял, като реализирал ПТП с П. и по непредпазливост
причинил смъртта му - престъпление по чл.343, ал.3, б. “Б”
вр. чл.343, ал.1, б„В“ вр.
чл.342, ал.1,
пр 3 от НК.
В съдебно заседание представителят на СГП поддържа повдигнатото
срещу подсъдимия К. обвинение за извършено престъпление по чл.343,
ал.3, б.Б, вр. ал.1, б.В, вр.
чл.342, ал.1 от НК, като счита, че описаната в ОА фактическа обстановка се
доказва по несъмнен начин от самопризнанията на подсъдимия Г.К. и от събраните
в хода на ДП доказателствени източници, които го подкрепят по несъмнен начин, посочвайки
подробно същите и как допринасят за установяване на фактите по делото. Сочи, че
на база на тази доказателствена съвкупност от правна страна се установява, че подс.К. е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъплението, за което е предаден на съд, като по този начин и
нарушавайки правилата за движение по чл. 119, ал. 1 от ЗДвП по непредпазливост
е причинил смъртта на З.П., като деянието е извършено на пешеходна пътека.
Подчертава, че подс.К. е имал възможност да забележи пострадалия своевременно и да му
осигури предимство на пешеходната пътека като спре, но закъснялата реакция на
подсъдимия, който не е възприел своевременно пешеходеца като опасност за
движението е станала причина за настъпване на ПТП. Сочи, че в противен случай,
при своевременна реакция подсъдимият е имал техническа възможност да избегне
удара, поради което твърди, че допуснатото нарушение по чл.119, ал.1 от ЗДвП от
страна на подсъдимия се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат - смъртта на пострадалия З.П..
По отношение на наказанието счита, че наказателната
отговорност на подсъдимия следва да бъде индивидуализирана при условията на
чл.54 от НК при значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства,
а именно чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, сравнително
младата възраст, признанието за вина, което манифестира започналия поправителен
ефект на очакваното наказание, като подчертава, че следва да се има предвид и
това, че в случая е допуснато само едно нарушение на правилата на ЗДвП и е
осъществен един квалифициращ престъплението елемент.
Като утежняващи отговорността фактори смята, че следва
да бъдат съобразени принципно високата обществена опасност на този вид
престъпления по транспорта, предвид което предлага на подс.К.
да бъде определено наказание в размер на 3 г. „лишаване от свобода“, като и след
задължителната редукция с 1/3 по чл. 58а, ал. 1 от НК да му се наложи наказание
от 2 г. „Лишаване от свобода“, което намира за справедливо. Заявява, че
тежестта на престъплението в конкретния случай и значителният превес на
смекчаващите вината на подсъдимия обстоятелства позволява да се направи извод,
че за постигане на целите по чл. 36 от НК и преди всичко за неговото поправяне
и възпитание не е необходимо да влиза в затворническо заведение, като счита, че
това не е в интерес и на обществото. Подчертава, че при условно наказание по
чл.66 от НК водеща е личната, но винаги се отчита и генерална превенция, а подсъдимият
е сравнително млад човек, трудово ангажиран, с добри характеристични данни и
ниска степен на обществена опасност, поради което не намира за необходимо да
бъде изолиран от социума за определен период от време, а счита, че следва да
продължи да полага обществено полезен труд и да се поправи и превъзпитава в
обичайната си работна, обществена и семейна среда. Счита, че така
индивидуализирано едно такова наказание би се явило справедливо и изцяло
съответно с изискванията на чл.36 от НК.
Моли съда да приложи императивната разпоредба на
чл. 343 г от НК и да наложи на подсъдимия К. кумулативното наказание „Лишаване
от право да управлява МПС“ за срок от 3 г.
Повереникът на частните обвинители- адв.Н.Д. счита, че
делото е било изяснено обективно, всестранно и пълно от
фактическа страна, като счита, че събрания на ДП доказателствен материал може да
се обособи в няколко групи, които анализира поотделно и подробно и акцентира на
противоречията, които съзира между тях, респ. на значението на тези
противоречия за изясняване на обективната истина по делото и в частност за това
дали е налице съпричиняване от страна на пострадалия,
в каквато връзка счита, че ще пледира защитникът на подсъдимия. Заявява, че не
споделя становището на прокурора, че чистото съдебно минало на подсъдимия
следва да обоснове по- леко наказание за него, тъй като конституцията забранява
да се вършат престъпления. Коментира разминаванията между показанията на
различните свидетели относно това в коя лента се е движил автомобилът на
подсъдимия към момента на ПТП, като намира, че най- добра видимост са имали св.В.С.и
Г.Г.и техните показания следва да бъдат взети
предвид. Акцентира и на това, че на база същите се установява и видимостта към
пешеходната пътека и пострадалия, включително и тази, която е имал подсъдимия,
подчертавайки че видимостта за всички водачи н ППС, намиращи се в двете
насрещни посоки за движение, е била еднаква. Подчертава, че след като св.С. е
имал възможност да възприеме пешеходеца
и достатъчно време да спре, то такава е имал и подс.К.,
но той е продължи без да реагира изобщо. Сочи, че причините за липсата на
реакция биха могли да бъдат най-различни, но счита, че това може да е била и
скоростта на движение на управлявания от подс.К.
автомобил, която според заключението на АвТЕ е 45
км/ч, но която според него би могла да е и по- висока, но предвид липсата на
спирачен път няма как да се изчисли точно. Посочва обаче, че и скорост от 45
км/ч е несъобразена с конкретните пътни условия независимо, че подсъдимият няма
повдигнато обвинение по чл.20, ал.2 от ЗДвП. Подчертава, че се касае за
конкуренция на правни норми и след като има нарушение на чл.119 от ЗДвП, който
се явява специална правна норма по отношение на чл.20, ал.2 от с.з. не е
необходимо да бъде изписвано изрично и вменено като задължение такова поведение
на водача, но самият законодател е вложил този смисъл в чл.20, ал.2, тъй като е
приел, че всеки е длъжен да бъде внимателен и предпазлив и да се съобразява с
конкретните пътни условия, а в конкретния случай те са били изключително лоши. Сочи,
че по презумпция винаги, когато се приближава към пешеходна пътека, водачът е
длъжен да намали, защото това е място, което предполага наличие на потенциално
по-голяма опасност от появата на пешеходци, респ. моментът на възникване на
опасността в никакъв случай не може да бъде третиран в полза на подсъдимия, в
смисъл, че той в последния момент е видял пострадалия пешеходец, защото
законодателят изисква тази скорост да бъде пределно ниска с презумпцията, че на
това място ще се появят евентуално пешеходци. Акцентира на това, че пешеходната
пътека е започвала от Южния парк-мястото, където се събират най-много
пешеходци, а в конкретния случай, подсъдимият е продължил движението си с
абсолютно равномерна скорост, видно от показанията на св.Я.Д., който се е
движел непосредствено зад автомобила на подсъдимия, поради което счита, че причините
за ПТП не са технически, а са свързани изцяло със субективните действия на
водача в конкретния пътен участък. Намира също така за неправилна реакцията на
подсъдимия, който вместо да реагира с натискане на спирачния педал е предприел
действия с цел избягване на настъпване на произшествието, което е абсолютно
неправилна, както от техническа страна маневра, така и от правна гледна точка,
защото чл. 20, ал. 2 от ЗДвП го задължава да реагира веднага със спиране, а не
с избягване на ПТП посредствено въртене на волана на ляво или на дясно, с цел да
предприема, т.нар. „спасителна маневра“. Посочва, че ако това би била защитната
позиция на подсъдимия, съдът следва да има предвид, че спасителната маневра не
може да се цени като оневиняващо обстоятелство щом има причиняване на телесни
повреди или смърт.
Смята също така, че не може да се говори за съпричиняване на резултата от страна на пострадалия, тъй
като и с оглед показанията на свидетелите С. иГ.той е
бил със спокоен ход, като твърди, че съвсем нормална реакция на всеки един
пешеходец е да изиска от останалите участници в движението да имат също така
задължително поведение, при което да се спазват правилата в съответните правни
норми, т.е. очакванията, които е имал П. е, че този автомобил ще намали,
съответно ще спре, както е направил идващия от насрещната лента за движение лек
автомобил. Обръща внимание и на това, че пострадалият П. е изминал една цяла
дясна лента, след което ударът настъпва около средната част на лявата лента,
т.е. П. е изминал един много дълъг видим път за водача и след като той
обективно е можел да го възприеме в никакъв случай подсъдимият не може да се
позове на такава внезапна поява на пътното платно на пешеходеца П.. Подчертава,
че ако такава би била защитната позиция на подсъдимия, то в този случай и след
като неговата видимост е била затруднена до такава степен, то неговата скорост
на движение е следвало да бъде далеч по-ниска от тази, с която той се е движел.
Посочва още, че според заключението на АвТЕ разстоянието,
на което се е намирал лекия автомобил, управляван от К., а именно 40 м., при опасна зона от 37 м., ударът за
него е бил предотвартим, т.е. К. е следвало да започне да спира, а не да търси
избягване от удар с пешеходеца. Нещо повече, ако беше започнал да спира, без да
върти волана, той щеше да даде време,
съответно разстояние на пострадалия да премине през пресечената линия, през
която щеше да премине подсъдимия, т.е. те нямаше да имат пресечена точка.
Заключава, че се касае за изключително тежък и
нелеп инцидент, за който единствената причина е грубото незачитане на правилата
за движение по пътищата, която е и причината за постоянно растящия брой на ПТП
с участието на пешеходци. Посочва, че починалият има семейство- родители,
приятели, поради което и така че трайните последици от ПТП следва да бъдат
търсени не само от чисто физическата смърт на П., а и върху цялото общество,
респ. върху неговото семейство, ето защо заявява, че не може да се съгласи със
становището на прокуратурата, че с условно наказание щели да бъдат изпълнени
принципите в чл. 36 от НК. Докато се допускат такива драстични нарушения на
правилата за в.движение и докато има такива снизходителни наказания обществото
отново ще бъде свидетели на подобни постоянно случващи се ПТП. Съгласява се, че
следва да бъде оценена младата възраст на подсъдимия, но следва да бъде оценено
на тази плоскост, че има засегната още една клетка на това общество. Посочва в
тази връзка, че родителите на П. са имали две момчета, като и първият син го
загубват при ПТП, поради което това за тях е уникална и огромна трагедия. Подчертава,
че родителите са се отказали от каквото и да било обезщетение и единствената
цел, която се преследва от тяхна страна по това дело е справедливо наказание.
Ето защо моли съда в тази посока да постанови своя окончателен акт.
Частният обвинител Д.П. заявявя, че изцяло поддържа становището на своя адвокат. Разказва как протича техния
живот с дъщеря й, която е на 13 години и половина, продължава да се бори с
травмите, които са й били нанесени, посещава детски психолог ежеседмично. Заявява,
че от 18.11.2018 г. не живеят в дома си, който се намира на около 200-250 м. от
пешеходната пътека, защото не могат да понесат това, а живеят при родителите
си, които се грижат за тях. Посочва, че имат много приятели, които ги
подкрепят, които са обичали З., който е бил една харизматична, социална,
обичана личност. Те също искат справедлив процес и справедливо наказание. Не са
тук, защото не могат да бъдат всички тук, но са с тях. Заключава, че не може на
централен булевард, в Южния парк да се случват такива безобразия. Това е
абсурд.
Частният обвинител Ю.П. посочва, че са родители на З., който е на годините на подсъдимия и заявява, че не може
така здраво и право момче да си отиде, защото е пресичал на правилното място, на
пешеходната пътеката и е спазвал правила за движение. Твърди, че той също е
карал кола, но винаги е внимавал, като счита, че не е толкова трудно да се
наложи справедливо наказание за подсъдимия. Задава риторичния въпрос: „Защо си
отиде тоя човек?“, като посочва, че той е имал семейство, гледал си е детето и толкова
много е обичал дъщеричката си, а за един миг всички те са останали сираци. Посочва,
че с мъжа й са останали без деца, без нищо, заради какво- за да може подсъдимият
да си живее спокойно и да няма едно справедливо наказание. Заявява, че не може
едни хора да спазват правилата на живота, а други – не, защото се получава
така, че те двамата със съпруга й ходят само по гробищата. Моли всички да се поставят
на тяхно място и пита, ако детето на подсъдимия така загине, как ще живее, няма
ли да иска да бъде наказан този човек, който му го е отнел, няма ли да иска
справедливост.
Частният обвинител С.П. поддържа казаното от неговия
повереник като заявява, че няма какво да
каже повече.
Защитникът на подсъдимия Г.К.- адв.А. заявява, че на база събрания по делото на ДП доказателствен
материал се установява фактическата обстановка в
обстоятелствената част на ОА, като подсъдимият е признал изцяло. Сочи, че не е
съгласна с част от интерпретацията на доказателствения материал, направен от
повереника на частното обвинение, като не споделя мнението му, че на база показанията
на свидетелите В.С.и Г.Г.може да се направи извод, че
видимостта, която те са имали, движейки се в срещуположното платно за движение
е била една и съща с тази на подсъдимия К.. Тези свидетели категорично и недвусмислено
сочат, че от към страната на южния парк е било тъмно и не се е виждало, а от
към тяхната страна видимостта е била далеч по-добра, поради което и подсъдимият
К. не е видял пешеходеца. Подчертава обаче, че в ОА е описана друга фактология, ето защо не смята за нужно да коментира тези
техни твърдения, които съставляват тяхно мнение- извод, но акцентира, че на база на същите може да се направи извод,
че видимостта е била изключително ограничена в района, в който се е движел
подсъдимият К.. Насочва вниманието към твърдението на същите свидетели, че МПС,
управлявано от подсъдимия не се е движело бързо, което съвпада с изводите на
КСАМЕ. Коментира и показанията на св.Я.Д., който се е движел зад подсъдимия и който
също е нямал видимост към пътеката, като сочи, че и той е възприел само как е
изскочило куче, което е избягало, но и този свидетел не е разбрал какво се е
случило и защо предприема такава маневра К. и едва след като е спрял е разбрал
за какво става дума. Заявява обаче, че неговите показания са ирелевантни за делото, както и че КСАМЕ е извела
аргументирани изводи по отношение на факти, които са правно релевантни, а
именно, че К. се е движил с 45 км/ч, че опасната зона за спиране е била 37,80 м,
пространството, осветено от фаровете – 40 м. и че според експерта пешеходецът е
бил видим за водача. Цитира и заключението на СМЕ, според която травматичните
увреждания, получени от З.П. са били несъвместими с живота. Заявява, че не може
да приеме становището на повереника, че скоростта, с която се е движил
подсъдимия е била несъобразена с пътните условия, още повече, че няма и такова
обвинение. Посочва, че нормата на чл.343 от НК е бланкетна,
както и че разпоредбата на чл. 20 от ЗДвП и тази на чл.119 от ЗДвП са в
съотношение на основен към специален състав, но твърди, че ако тази скорост
беше несъобразена с пътните условия, то тя щеше да фигурира в обстоятелствената
част на ОА, още повече, че и самите експерти не са приели, че скоростта не е
съобразена с пътните условия, защото и при по-ниска такава, ако това е тезата
на повереника, то инцидентът би се случил, поради което и не счита, че следва
да бъде приемано, че скоростта, с която е управлявано МПС е несъобразена с
пътните условия. Заявява, че разбира идеята на повереника да натрупва повече
негативи за подсъдимия, за да аргументира висока, лична степен на обществена
опасност, което да рефлектира при индивидуализация на наказанието, но това може
да се случи при аргументи, които почиват в кориците на делото, върху конкретна фактология, доказателствено обезпечена, а такива липсват.
Заявява, че интересно е било и предположението на пореверика, че защитата ще се позове на спасителна маневра
или на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК, като акцентира, че и през ум
е нямало да й мине подобно нещо, а още повече и след като са обсъдили с подс.К. провеждането на съдебното следствие при
диференцираната процедура от гл. 27 от НПК, при което не би си позволила да
обижда съда, като му поднася правна трактовка на фактология,
което е несъвместима с подобно нещо.
Не приема довода на повереника, че няма
доказателства за съпричиняване от страна на
пострадалия. Отбелязва, че в обстоятелствената част на ОА не са описани фактите,
свързани с алкохолното повлияване на пострадалия, но твърди, че то е факт и счита,
че това обстоятелство е рефлектирало върху неговите реакции, което твърди според
нея е безспорно установено от приетата експертиза. В тази връзка счита, че
алкохолното опиване на пострадалия следва да бъде взето предвид от съда при
индивидуализация наказанието на подс.К., като в
подкрепа на своите доводи цитира Решение №519/22.12.2014 г. по НД № 1632/2014
г. на ВКС и Решение № 61/24.03.2016 г. на
III НО на ВКС, в които е посочено, че в пределите на провежданото
съкратено съдебно следствие могат да се установят и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи
обстоятелства, свърза ни с приложение на материален закон и съдържание при
наказателната отговорност, да се изтъкнат доводи за индивидуализация на
наказанието и санкционните последици, и начина на изтърпяване на наказанието.
По отношение на приложимия материален закон счита,
че правилно държавното обвинение е приело, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП от подс.К.,
което е и в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен
резултат- смъртта на З.П..
При индивидуализация наказанието на подс.К. мои съда да вземе предвид употребеното количество
алкохол от пострадалия- от 0,7 промила алкохол в кръвта, равняващо се според
заключението на лека степен на алкохолно опиване и което според нея е било достатъчно да окаже
влияние върху координацията му.
Моли съда да вземе предвид също така като
смекчаващо отговорността обстоятелство чистото съдебно минало на подсъдимия,
като изразява несъгласието си по този въпрос с повереника. Посочва още като
такива трудовата му ангажираност, установена с представените писмени
доказателства пред съда, факта, че полага грижи за малолетно дете и е единствен
източник на доходи за издръжка на семейството. Позовава се на справката
изискана от съда досежно нарушенията на подс.К. по ЗДвП, от която твърди, че е видно, че
подсъдимият няма други нарушения в предходен период на правилата за безопасност
на движението, което е аргумент, че той е дисциплиниран водач на МПС. Акцентира
и на посоченото от прокурора, че в конкретния случай е налице само 1 нарушение
на правилата за движение по пътищата, като отново изразяван несъгласие с
повереника, че се касае за „драстично нарушение“ на ЗДвП. Обръща внимание също
така, че деянието е извършено при формата на вината небрежност, която е по-леката
форма на непредпазлива вина, което също счита, че следва да бъде отчетено от
съда като смекчаващо отговорността обстоятелство. Не на последно място сочи, че
влошените атмосферни условия са попречили на подсъдимия адекватно да реагира в
създалата се ситуация, но не в посока да бъде прието, че скоростта, с която той
е управлявал е несъобразена, а че е затруднен при движението, поради което моли
съда да определи наказание при явен превес на смекчаващите отговорността
обстоятелства. При преценка личната степен на обществена опасност и
обществената опасност на деянието, което посочи представителят на държавното
обвинение и на което акцентира повереникът на частното обвинение, че
зачестилите прояви на такъв тип престъпление следва да рефлектират към
по-сурово наказание, счита, че се игнорира в много голяма степен разпоредбата
на чл. 36 от НК, че всъщност индивидуалната превенция има превес над генералната,
поради което моли съда да определи наказание при превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства и да редуцира наказанието по реда на чл.58а от НК с
оглед диференцираната процедура и проведеното съкратено съдебно следствие.
По отношение приложение разпоредбата на чл.66 от НК
изцяло поддържа становището изразено от прокурора, като намира, че за
поправянето и превъзпитанието на дееца не е необходимо откъсването му от
естествената, семейна и социална среда. Заявява, че в чисто човешки план не разбира
пострадалите частни обвинители, които желаят на всяка цена К. да влезе в
затвора и това те приемат за единственото наказание и че отлагане изтърпяването
на наказание „Лишаване от свобода“, т.е. условното осъждане приемат за липса на
наказание, за ненаказаност на дееца. В правен план не вижда никакъв от ефектично изтърпяване на наказанието, което би се
приравнило на „линч“, а не наказание,
защото наказанието има своите цели и те могат да бъдат постигнати с приложението
на института на чл.66 от НК. Няма съмнение, че определянето на наказанието и
определянето на начина на изтърпяване на наказание „Лишаване от свобода“ по
реда на чл.66 от НК са две различни дейности, като заявява, че не се съмнява,
че съдът ги разграничава и ще прецени, че целите на наказанието биха били
постигнати в личен и обществен план с приложението на чл. 66 от НК, което
задължително следва да бъде обсъдено, когато съществуват предпоставките за
приложението на този текст.
По отношение на наказанието „Лишаване от
правоуправление“, което е кумулативно предвидено моли съда да съобрази
обстоятелството, че това е първа и изолирана проява на К. и за първи път той е
санкциониран по административен ред с настоящото производство, поради което и в
този смисъл моли съда да постанови своя съдебен акт.
Подсъдимият Г.К. признава изцяло изложени в обстоятелствената част на ОА
по реда на чл.371, т.2 от НПК. Поддържа казаното от защитника си. В последната
си дума заявява, че няма какво друго да каже.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните по реда
на чл.14 и чл.18 от НПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Подсъдимият Г.Г.К. е
роден на *** г. в гр.София, българин, български гражданин, неженен, неосъждан,
със средно образование, ЕГН **********. Същият е правоспособен водач на МПС от
1996 г. категория В, а от 2010 г. и категория АМ, като притежава СУМПС, валидно
до 20.12.2020 г. До този момент на СУМПС на подсъдимия Р. не е било отнемано и
същият не е бил лишаван от право да управлява МПС. Последният издаден срещу
него фиш за нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП е от 28.06.2013 г., като същият е
погасен по давност. Преди това спрямо подс.К. има
издадени и влезли в сила 2 НП- през 2003 г. и 2008 г. и още 1 фиш през 2009 г.
След 2013 г. подс.К. не е санкциониран за нарушения
на ЗДвП.
Видно от представените пред съда писмени
доказателства подс.К. е баща на 1 малолетно дете на 5
години. От месец януари 2020 г. той работи по безсрочен трудов договор на 4
часов работен ден като сервитьор.
На
18.11.2018 г. около 18.40 часа подс.Г.К. се
движел с лек автомобил
„БМВ Х5” с
per.
№ ********,
собственост на съпругата му- св. Е.И.в гр.София по бул.”П.Ю.Тодоров” в
посока от ул.”Хенри Ибсен” към ул.”Нишава”. Подс.К. се движел в дясната лента за движение с включени къси
светлини. На предната дясна седалка до обвиняемия се возела съпругата му - св. Е.И..
Пътното
платно, по което се движил подс.К. се състояло от две ленти
за движение във всяка посока, разделени от двойна непрекъсната
линия. Всяка лента за движение била с ширина 3.0 метра, в ляво
от левия
край на платното за движение имало тротоарна площ с ширина 2,40 м.
Движението
се осъществявало във вече тъмната част на денонощието,
времето било
дъждовно, с лека мъгла, мокър асфалт, без дупки, неравности и посипаности, прави равен участък
от пътя. Видимостта
била лоша, като пътното платно било осветено слабо от уличното осветление.
Движението се осъществявало
на фарове.
Подс.К. наближил пешеходната
пътека, която се намира срещу бл.*, на бул.”П.Ю.Тодоров”, на входа на „Южния
парк”, като същата не била регулирана със светофарна уредба, а само със
хоризонтална маркировка и пътен знак на метален стълб.
Подс.К. управлявал автомобила си по
бул.”П.Ю.Тодоров” от ул.”Х.Ибсен” в посока
ул.”Нишава” със скорост от около 45 км/ч., като опасната му зона за спиране при
така установената скорост на движение била 37,80 м.
По същото време пострадалият З.П. се намирал върху десния
тротоар спрямо посоката на движение на автомобила на подс.К..
Същият живеел по това време на адрес
гр.София, ж.к.*********заедно със съпругата си- св.Д.П. и малолетната им
дъщеря А.П.. Около 17:00 ч. на 18.11.2018 г. той излязъл от дома си, за да
разходи в Южния парк кучето, което семейството му отглеждало, като преди това
бил употребил алкохол, но не бил повлиян. Някъде към 18:40 ч. той тръгнал да се
прибира, като предприел
пресичане на пешеходната пътека, която пресичала бул.”П.Ю.Тодоров”, от дясно
наляво по посоката на движение на лекия автомобил на подс.К..
Когато пострадалият П. стъпил върху платното за движение, автомобилът
управляван от подс.К., се намирал на разстояние 40
метра от пешеходеца, като в този момент пострадалият бил осветяван от фаровете
на лекия автомобил, управляван от подс.К. с дясната
част на светлинното петно и бил видим за него, макар подс.К.
да не възприел в този момент пострадалия, поради което не намалил скоростта, с
която се движил и не спрял, за да пропусне пресичащия пътното платно пешеходец
на обозначеното за това място- на пешеходната пътека. Подс.К.
успял да възприеме пешеходеца, когато се намирал на разстояние 18,13 м от него,
като към този момент пострадалият пешеходец бил изминал разстояние от около
4,70- 4,80 м. по платното за движение. Подсъдимият веднага предприел маневра,
за да избегне удара с пешеходеца, извъртайки волана на автомобила наляво, но не
успял да стори това, като последвал удар между автомобила и пешеходеца. Пострадалият
П. бил ударен с предната дясна част на управлявания от подс.К.
автомобил. Посоката на удара спрямо тялото на пешеходеца съчетава компонентите
отляво и отпред спрямо различните анатомични области. В следствие на удара
тялото на П. било отхвърлено напред и в ляво, като паднал на пътното платно на
разстояние 5,30 м. от мястото на удара. Подс.К. спрял
лекия си автомобил, като останал на място до идването на екипи на КАТ.
Произшествието
било възприето от св.В. С., който по същото време се движел с лекия си
автомобил марка „БМВ“ по бул.„П.Ю.Тодоров” с посока на движението от
ул.’’Нишава” към ул.”Х.Ибсен” в лявата лента за
движение. Св.С. видял, че от парка излиза човек с куче, който започва
преминаване на пътното платно по пешеходната пътека от ляво надясно по посока
на движение на св.С., поради което той намалил скоростта си на движение и
спрял, за да осигури пресичането на пътното платно на пострадалия П. и кучето
му. В
този
момент св.С. видял, че насрещно движещ се на къси светлини джип „БМВ” реализира ПТП с
преминаващия пътното платно пешеходец. Св.С. слязъл от автомобила си и се
обадил на тел.112, като съобщил за произшествието. Пристигналият на място
медицински екип констатирал смъртта на З.П..
При
огледа на трупа на З.П. се установява, че е налице тежка лицева и
черепно-мозъчна травма /охлузвания и разкъсно-контузни
рани по лицето, множество фрактури на костите на лицето, многофрагментно
счупване на черепния покрив, раздробяващо счупване на черепната основа,
разкъсване на главния мозък/, закрита гръдна травма с контузия на белите
дробове, травми на долните крайници, обезкървяване на трупа.
От
заключението на изготвената Комплексно медико автотехническа
експертиза (КМАвТЕ) е видно, че смъртта на
пострадалия З.П. се дължи на тежката и несъвместима с живота травма на главата
и мозъка.
Смъртта
на пострадалия е в причинна връзка с травмите получени при настъпилото ПТП. От
заключението на приложената КМАТЕ е видно, че подс.
К., като водач на л.а „БМВ Х5” с ДК № ******ВА, при движение със скорост от 45
км/ч от момента в който се намирал на 40 м. от П. е имал възможност да
възприеме пресичащия пътното платно пешеходец и е имал техническа възможност
да спре.
От
назначената и приложено по делото Химическа експертиза е видно, че подс.К. към момента на настъпване на ПТП не
е употребил алкохол или упойващи вещества.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:
Изложената фактическа обстановка, съдът прие за установена въз основа на
самопризнанието на фактите, направено от подсъдимия К. дадено по реда на
чл.371, т.2 от НПК, както и на събраните на ДП гласни, писмени и веществени
доказателства, приобщени към доказателствения материал по делото по реда на
чл.283 и чл.284 от НПК, в хода на проведеното съкратено съдебно следствие, а
именно: показанията на свидетелите Ю.П.;
С.П.; В. С.; Д.П.; Я.Д.; Е.И.; М.Б.; Г.Г.; П.З.; писмените доказателства
и доказателствени средства: протокол оглед на местопроизшествие
и скица към протокола за оглед; фотоалбум със снимки към протокол за оглед на
местопроизшествие; удостоверение за наследници на починалия; справка Национална
система т***; констативен протокол; заключенията на СМЕ на труп; СХЕ за алкохол
в кръвта на починалия; СХЕ за НВ в кръвта на починалия; КМАвТЕ;
АвТЕ на л.а. БМВ, както и писмените доказателства,
събрани в хода на съдебното производство, а именно: трудов договор на
подсъдимия; удостоверение за раждане; справка от СДВР- ОПП с приложена към нея
справка за нарушенията на подсъдимия К. по ЗДвП; справка за съдимост за
подсъдимия.
Съдът кредитира изцяло направеното от подсъдимия самопризнание на фактите,
изложени в ОА, доколкото то се подкрепя от всички останали писмени и гласни
доказателства по делотор както и от заключенията на
СМЕ на труп, от заключението на КСМАвТЕ, протокола за
оглед на местопроизшествие, както и скицата към него.
Съществени за изясняване на обективната истина по делото са показанията на
свидетелите очевидци, които в случая се явяват свидетелите В. С., Я.Д., Е.И.и Г.Г., от които св.В.С.и св.Г.Г.са
били заедно в един автомобил и са се движили в лентите за насрещно движение
спрямо посоката на движение на подс.К., а св.Е.И.-
съпруга на подс.К. е била заедно с него в автомобила,
докато св.Я.Д. е управлявал автомобил, който се е движел в посоката на движение
на подсъдимия, но след него. Макар всички те да са били очевидци на инцидента,
видно е, че показанията им съществено се различават по няколко въпроса, а
именно било ли е осветено пътното платно в района на ПТП, както и в коя лента
се е движил автомобила, управляван от подс.К., респ.
каква маневра е предприел той в момента, в който е видял пострадалия- дали е
предприел опит да избегне същия, чрез маневра в дясно или чрез маневра в ляво,
а показанията на св.И.противоречат с тези на всички други и по въпроса и
относно това къде е настъпило ПТП- на или след пешеходната пътека. Показанията
на последната, в които твърди, че едва след като управлявания от подс.К. джип е подминал пешеходната пътека от тяхната дясна
страна от храсти в Южния парк е изскочило едно куче (това на пострадалия)
непосредствено пред предната дясна част на автомобила, както и че подс.К. се е опитал да избегне удара с кучето но не е
успял, а е последвал удар с кучето в областта на предната дясна част на
автомобила, управляван от подс.К., респ. че в нито
един момент тя не е видяла на пътното платно преди удара с кучето и човек, нито
е усетила удар с него, съдът възприе като недостоверни и целящи да изградят
защитна версия на подс.К.. Всички други свидетели
сочат, че ударът между автомобила, управляван от подс.К.
и пострадалия е настъпил на пешеходната пътека, по която пресичане към този
момент е бил предприел пострадалият З.П., в противовес на заявеното от
св.Иванова, като особено категорични по този въпрос са показанията на св.Г. и св.С.,
които са пътували заедно в автомобил, движещ се насреща и са спрели с него, именно
и за да изчакат преминаването на пострадалия по пешеходната пътека, където те
категорично твърдят да е бил ударен от автомобила, управляван от подс.К.. Показанията по този въпрос на св.Я.Д., който се е
движил след автомобила на подс.К. не са особено ясни
и недвусмислени, тъй като той твърди да е видял само кучето на пострадалия, не
и него самия, нито удара с него, като заявява, че кучето е изскочило от
храстите, което е станало според св.Д. в района на пешеходната пътека, като св.Д.
сочи още да е видял опита на подс.К.да избегне удара
с кучето, но не твърди да е видял опита му да избегне удара с пострадалия. В
този смисъл неговите показания по- скоро не допринасят за изясняване на
механизма на ПТП, като същото важи и за св.Е.И., която също отрича да е
възприела пострадалия преди ПТП, респ. да е настъпвало въобще каквото и да е
било съприкосновение между автомобила на подсъдимия и пострадалия.
С оглед на това и като взе предвид, че св.Е.И.е съпруга на подс.К., докато св.С. и св.Г. не са в никакви отношения с
него, съдът възприе и кредитира техните показания по тези въпроси, а не тези на
св.Е.И.. Досежно показанията на св.Д., съдът прие, че
не са налице основания да счита същите за недостоверни поради съмнения за
някаква пристрастност на същия, но очевидно той не е наблюдавал непрекъснато
всичко случващо се пред него и обективно не е възприел самото ПТП и неговия
механизъм, поради което и не може да даде подробности във връзка със същото.
Ето защо неговите показания по никакъв начин не разколебават или опровергават
тези на св.С. и св.Г., които ясно и категорично са възприели ПТП и неговия
механизъм и чийто показания кореспондират помежду си по този въпрос.
От друга страна относно мястото на ПТП и по- конкретно, че ПТП е станало на
пешеходната пътека, а не след нея, категорично е и заключението на КМАвТЕ, а освен всичко друго в тази насока са и направените
от подсъдимия самопризнания на фактите, описани в ОА.
Отново в противоречие с другите гласни доказателства по делото са и
твърденията на св.Е.И., че пътното платно не е било осветено от уличното
осветление. В противовес на това всички други свидетели сочат, че е имало
улично осветление и пътното платно е било осветено, макар и слабо. Дали тази
осветеност е била по- голяма откъм посоката на движение на св.С. или откъм тази
на подс.К. в конкретния случай е без значение,
доколкото и в ОА изрично е посочено, че видимостта е била лоша, а пътното
платно е било слабо осветено от уличното осветление, като именно и това са
фактите, които призна подс.К., като от друга страна
от заключението на КМАвТЕ по несъмнен начин се
установява, че пострадалият пешеходец в момента, в който е стъпил на пътното
платно е бил осветяван от фаровете на автомобила на подс.К.
с дясната част на светлинното петно, поради което е бил видим за него.
Твърденията на защитата, че откъм Южния парк видимостта била по- лоша не
намират опора в доказателствения материал по делото.
Другите съществени противоречия между показанията на разпитаните свидетели
е относно това в коя лента за движение се е движил автомобилът на подс.К.- лява или дясна. Св.С., св.Г. и св.Д. твърдят това
да е била лявата лента за движение, докато св.И.сочи за дясна лента, като и в
ОА прокурорът е възприел, че
управляваният от подс.К. автомобил се движил в
дясната лента, в какъвто смисъл и признавайки фактите по ОА, бяха и направените
от подсъдимия самопризнания. От значение е да се отбележи, че заключението на КМАвТЕ не се ангажира с отговор на този въпрос и не сочи в
коя лента за движение се е движил автомобила на подс.К.
преди и към момента на удара и настъпване на ПТП, което очевидно и според
вещите лица в случая се явява ирелевантно с оглед
механизма на ПТП, както и с оглед възможността на подс.К.
да възприеме своевременно пешеходеца, респ. да избегне удара с него. Още
повече, че е възможно той да е променял лентите, в които се е движил и е възможно
в един момент да се е движил в дясната лента, както твърди съпругата му Е.И.,
возила се в автомобила с подсъдимия, а след това да е преминал в лявата лента
непосредствено преди удара с пешеходеца, а възможно е да се е движил и
едновременно в двете ленти- т.е. по средата на двете ленти, доколкото и от
заключението на КМАвТЕ и от протокола за оглед се
установява, че всяка лента за движение е с ширина от по 3 метра, а ПТП (т.е.
ударът) е настъпил по ширина на пътното платно на около 4,70-4,80 м в ляво от
десния край на платното за движение считано по посоката на движение на
автомобила на подсъдимия- т.е. посоката на огледа. Установено е също така, че
ударът за автомобила е бил в предната дясна част на същия, поради което и за да
настъпи ПТП по този начин е следвало в един момент автомобилът на подс.К. да се озове в лявата лента за движение, което
разбира се е могло да стане и непосредствено преди ПТП. Съдът счете, че това в
случая е ирелевантно, с оглед заключението на КМАвТЕ, което не предопределя своите изводи за възможността
на подсъдимия да възприема пострадалия и да предотврати ПТП в зависимост от
това в коя лента за движение се е движил, управлявания от него автомобил като
възприе по този въпрос казаното от св.И.и от подс.К.,
чрез направените от него пълни признания на фактите, изложени в ОА, отчитайки,
че той най- добре следва да знае в коя лента за движение се е движил с
автомобила си, което не изключва и непосредствено преди ПТП да е преминал и в
лявата лента за движение на неговата посока.
Следващият спорен въпрос, по който са налице противоречия между показанията
най- вече на св.С. и св.Г. от една страна и тези на св.Д. от друга, са каква
маневра е предприел подс.К.- дали се е опитал да
избегне удара, завивайки на ляво или завивайки надясно. Това противоречие обаче
може би е само привидно, тъй като св.Д. не е видял нито пешеходеца, нито удара
между него и автомобила на подсъдимия, а само опита на подсъдимия да избегне
удара с кучето на пострадалия, поради което и не е изключена възможността
подсъдимият да е направил и двете маневри, доколкото и според показанията на
св.С., кучето на пострадалия се е движело близо до пострадалия от дясната му
страна и отново по твърдение на св.С. първо е настъпил удара с пострадалия
пешеходец и едва след това евентуално е имало и съприкосновение с кучето, макар
и св.С. да не е сигурен, че кучето е било ударено. Докато св.Д. твърди да е
възприел само кучето, но не и пешеходеца преди ПТП и поради това говори за
реакцията на подсъдимия спрямо кучето, но не и спрямо пешеходеца, като и той,
както и св.Г., са категорични, че кучето е успяло да избяга, което и според св.Г.
е станало след удара между автомобила на подс.К. и
пострадалия. Като се има предвид, че този удар е станал някъде около средата на
лявата лента- в този смисъл са показанията на св.С., както и заключението на КМАвТЕ, както и че ударът е настъпил с предната дясна част
на автомобила на подс.К., то съдът възприе за
достоверни твърденията на св.С., че подс.К. се е
опитал да избегне удара с пострадалия, като е навил ляв волан и е тръгнал в
посока автомобила на св.С., в противен случай ударът не би бил в предната дясна
част на автомобила на подсъдимия, а някъде в предната средна част на същия. Установява
се също така, че кучето на пострадалия е успяло да избяга, което след това
очевидно отново се е появило на пътното платно, защото и св.Д. и св.И.сочат в
показанията си, че са видели появата на кучето, което според тях е изскочило от
храстите откъм Южния парк, но без да е придружавано от човек, както и за опит
на подс.К. в този момент да избегне удар с него, за
което св.Д. твърди, да е станало, чрез извиване волана на автомобила надясно и
опит за заобикаляне на кучето от дясната му страна. Това според съда очевидно е
станало след сблъсъка с пострадалия, доколкото и преди него кучето не е имало
хаотично движение, а се е движило до своя стопанин от дясната му страна и едва
след това е побягнало, поради което и според съда показанията на св.Д. и на св.И.по
този въпрос касаят реакцията на подсъдимия след удара с пострадалия и са неотносими към инкриминираното деяние. Само така могат да намерят
обяснение и твърденията на св.Иванова, че кучето е изскочило откъм храсти от
Южния парк след като те са били подминали вече пешеходната пътека, което
означава, че тя не е възприела преди това нито пешеходеца, нито е усетила удара
с него или прикрива тези факти- т.е. не ги споменава, тъй като не са в изгода
на съпруга й- подс.К..
По останалите въпроси показанията на разпитаните свидетели не са
противоречиви, като кореспондират както помежду си, така и с останалия събран
по делото доказателствен материал, поради което и съдът ги кредитира с
уточненията, направени по- горе досежно показанията
на част от свидетелите във връзка с някои съществени обстоятелства, коментирани
от съда. Що се отнася до показанията на другите свидетели, доколкото същите не
са очевидци на инцидента, то и техните показания не допринасят съществено за
изясняване на механизма на ПТП, поради което и доколкото като цяло са
еднопосочни, съдът не намира за необходимо да ги коментира самостоятелно.
Съдът възприе и кредитира като цяло заключенията на приетите експертизи,
като счита, че последните са обективни и компетентно изготвени и отговарят
точно, ясно и категорично на поставените им въпроси. Същите в най- пълна степен
допринасят за изясняване механизма на ПТП и причините за настъпилата смърт на
пешеходеца, респ. за дъжлимото поведение от страна на
подсъдимия, което той е следвало да предприеме, за да предотврати настъпването
на вредоносния резултат, респ. което не е сторил, но е могъл, тъй като е имал
обективна възможност за това.
Съдът възприе и кредитира и всички събрани в хода на ДП и съдебно следствие
писмени и веществени доказателства по делото, които спомагат за изясняване на обективната
истина по делото и които са непротиворечиви. Те кореспондират с останалия
събран по делото доказателствен материал, включително и със самопризнанието на
фактите, направено от подсъдимия в хода на съдебното следствие, като по този
начин го и подкрепят.
В заключение следва да се посочи, че всички събрани по делото писмени,
гласни и веществени доказателства са еднопосочни и непротиворечиви, поради
което и не се налага да бъдат обсъждани по- детайлно.
Специално внимание следва да се обърне единствено на доказателствата, на
база на които може да се направи извод дали пострадалият е допринесъл по някакъв
начин за настъпване на ПТП и по-
конкретно в смисъла, визиран от защитата, доколкото безспорно установено по
делото е, че към момента н ПТП той е бил с 0,7 промила алкохол в кръвта и 0,8
промила в урината. Според СМЕ на труп тази концентрация на алкохол в кръвта
сочи, че към момента на ПТП пострадалият се е намирал в лека степен на
алкохолно повлияване.
Съдът възприе и кредитира изцяло заключението на тази експертиза, като
отчете обаче, че по делото не са налице каквито и да е било доказателства сочещи
на поведение на пострадалия, което да е било неадекватно и което по какъвто и
да е било начин да е допринесло за настъпване на ПТП- с други думи липсват доказателства, сочещи
това състояние на пострадалия да е оказало някакво влияние на реакциите му, на
движението му, на поведението му на пътя. Напротив- единствените свидетели
очевидци, които твърдят да са видели пострадалия непосредствено преди ПТП,
довело до неговата смърт това са св.С. и св.Г., които са категорични, че той е
предприел пресичане на пътното платно на самата пешеходна пътека, движел се е
със спокойна крачка, водейки до себе си и кучето си, като нито един от двамата
не твърди да е имал някакво хаотично
поведение или движение- да е тръгвал и спирал, да се е движил напред-
назад или да е криволичил по пешеходната пътека, да се е въртял, да е бил
неориентиран, припрян, тичащ или нещо друго, което да може да бъде възприето
като неадекватно, хаотично и/или объркано движение или поведение на
пострадалия. Точно обратното и двамата са категорични, че се е движил спокойно
по самата пешеходна пътека без каквито и да е било отклонения или странности в
поведението си. В този смисъл той дори и да е бил леко алкохолно повлиян, това
по никакъв начин не се е отразило на поведението му и по никакъв начин не е
създавало несигурност, обърканост или хаотичност на реакциите му, поради което
и тези които са успели да го възприемат своевременно като св.С. и св.Г. са били
напълно наясно какви са били неговите намерения и какво е неговото поведение-
възприели са същото като напълно правомерно и поради това и са му осигурили
предимството, което му се дължи като пешеходец, предприемащ правилно,
правомерно и не неочаквано и внезапно пресичане на пътното платно по пешеходна
пътека. Нещо повече, той е контролирал и кучето, което е водел със себе си, тъй
като и преди да настъпи ПТП кучето се е движело до него от дясната му страна,
спокойно и също така предвидимо и правомерно, като реакциите на същото да
изскача от храстите, да се появява внезапно на пътното платно и след това пак
да се скрива в храстите в Южния парк, са забелязани от свидетелите едва след
като пострадалият е бил ударен и то вече не е било контролирано от него. Всичко
това сочи, че пострадалият е имал изцяло правомерно, предвидимо поведение и
независимо от алкохолното си опиване по никакъв начин не е допринесъл за
настъпване на ПТП.
Доказателства за обратното по делото не са събрани, поради което и доводите
на защитата на подс.К. за причастност
на пострадалия към настъпилия пътен инцидент, съдът възприе като напълно
голословни и почиващи на неправилен и изопачен анализ на събрания по делото
доказателствен материал.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
При така установената
фактическа обстановка по делото, съдът прецени, че с действията си, подсъдимият
Г.Г.К. е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъплението по чл.343,
ал.3, б.“Б”вр. чл.343, ал.1, б„В“ вр. чл 342, ал.1, пр.3 от НК, като е нарушил
разпоредбата на чл.119, ал.1 от ЗДвП.
От обективна страна на 18.11.2018 г. около
18:40 ч. в гр.София, при управляване на лек автомобил марка “БМВ”, модел “Х5”,
с ДК №******ВА по пътното
платно на бул.“П.Ю.Тодоров“ с посока на движение от ул.“Хенри Ибсен“ към ул.“Нишава“ в района на бл.№3, приближавайки
обозначена пешеходна пътека върху пътното платно на бул.“П.Ю.Тодоров“, нарушил
правилата по ЗДвП, уредени в разпоредбата на
чл.119, ал.1 от ЗДвП, според която „при приближаване към пешеходна
пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите
на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта
или спре“.
В конкретния случай подс.К.
като водач на лекия автомобил не е забелязал своевременно преминаващия по
обозначената пешеходна пътека на бул.“П.Ю.Тодоров“ от дясно на ляво спрямо
посоката му на движение пешеходец З.С.П., поради което не е намалил скоростта
на движение на автомобила, не е спрял и не е пропуснал пешеходеца, като е реализирал
ПТП с него и по непредпазливост е причинил смъртта му.
Автомобилът, управляван от подс.К.
се е движил непосредствено преди ПТП с пешеходеца и към момента на удара с него
с 45 км/ч, като при тази скорост на движение, опасната зона за спиране на лекия
автомобил с оглед на конкретните пътни условия е бил 37,8 м. Не се установява подс.К. да е предприел спиране на лекия автомобил преди
удара, поради което скоростта му на движение непосредствено преди и към момента
на удара е била една и съща. Единствената маневра, която той е предприел е била
да се опита да заобиколи пешеходеца в момента, в който го е възприел, навивайки
волана на автомобила наляво, но не и да спре. Установено е също така по
несъмнен начин, че пострадалият Злато П. е предприел пресичане на пътното
платно по пешеходната пътека със спокоен ход и в този смисъл не се е появил
изненадващо на пътното платно.
Категорично се установява също така, че независимо от
лошите пътни условия- тъмната част на денонощието, слабо улично осветление и
тъмни дрехи на пострадалия, подс.К. е могъл /т.е.
имал е обективна възможност да стори това, ако беше внимавал и беше гледал в
тази посока/, да възприеме пешеходеца от момента, в който той е стъпил на
пешеходната пътека, тъй като в този момент е бил осветяван от фаровете на
автомобила, управляван от подс.К. с дясната част на
светлинното петно, поради което обективно е бил видим за подсъдимия като водач
на автомобила, независимо от локалното улично осветление. В този момент
автомобилът на подсъдимия се е намирал на разстояние от 40 м. от него, поради
което и според заключението на КМАвТЕ, ако
подсъдимият реално беше възприел пешеходеца, каквато възможност той обективно е
имал в този момент, и ако в този момент беше реагирал и задействал спирачната
система, дори без да предприема аварийно спиране, той щеше да избегне удара с
пострадалия пешеходец и щеше да предотврати настъпването на ПТП.
С други думи и ако беше изпълнил задължението си,
визирано в чл.119, ал.11 от ЗДвП да намали скоростта на движение и да спре,
приближавайки пешеходната пътека след като по нея се е предвижвал пешеходец, то
подсъдимият щеше да пропусне пешеходеца да премине и нямаше да реализира ПТП с
него.
Както посочиха и повереникът и защитата, разпоредбата на
чл.119, ал.1 от ЗДвП се явява специална спрямо общата такава на чл.20,ал.2,
изр.2-ро от с.з., която задължава водачите на ПТП при възникнала опасност за
движението да намалят скоростта на движение и в случай на необходимост да
спрат. В случая разпоредбата на чл.119, ал.1 от ЗДвП предполага, че наличието
на пешеходна пътека всякога сочи на възможна опасност за движението спрямо
водачите на МПС, доколкото наличието на пешеходец на пътното платно всякога се
явява такава опасност.
Ето
защо водачите на МПС са длъжни да третират като опасност за движението наличността
на пешеходец върху платното за движение, защото той не е на такова място, което
правилата за движение му определят, а именно тротоара или банкета на пътя. Нещо
повече– с приближаване на превозното средство до пешеходец, опасността за
движението нараства. В тези случаи единственото задължение, което възниква за
водачите на МПС е да намалят скоростта си до такива предели, че да избегнат
сблъсък с пешеходеца, а в случай на необходимост– окончателно да преустановят
движението си. Пострадалият П. се е превърнал в реална опасност за подсъдимия
от момента на стъпването му на пешеходната пътека, като наличието на пешеходна
пътека на това място на пътното платно, обозначена и с пътен знак сочи, че за
подсъдимия е съществувала обективна възможност да предвиди тази
опасност в случай, че беше наблюдавал внимателно и съсредоточено цялата пътна
обстановка около и пред себе си, а не бе отклонил вниманието си някъде другаде.
Въпреки, че подсъдимият е имал обективно такава възможност да възприеме
пешеходеца, поради отклоняване на вниманието му в други обекти, той фактически
не е възприел придвижването на пешеходеца по пешеходната пътека при това почти
до средата на лявата лента за движение, движейки се със спокоен ход. Това
означава, че пострадалият П. е изминал една лента и половина със спокоен ход,
което е немалко разстояние и време, през което за подсъдимия е съществувала
обективна възможност да го възприеме, тъй като пешеходецът е бил видим за него
още от момента на стъпването му на пътното платно, поради което подсъдимият е
бил длъжен да го направи- т.е. да възприеме своевременно пешеходеца и да му
осигури предимство, пропускайки го да мине по пешеходната пътека било като
намали скоростта на движение на автомобила, било като спре, както това е сторил
движещият се в лентите за насрещно движение св.С.. Подсъдимият обаче не е
възприел своевременно пешеходеца, а е сторил това едва, когато се е намирал на
разстояние 18,13 м от него, като и в този момент вместо да предприеме аварийно
спиране, той в нарушение на закона е навил волана на автомобила наляво, в опит да
избегне удара с пешеходеца, но не е успял да стори това, като е последвал удар между
предната дясна част на автомобила на подсъдимия и отляво и отпред спрямо
различните анатомични части от тялото на пострадалия, като в резултат на удара
тялото на П. е отхвърлено напред и наляво, падайки на пътното платно на
разстояние 5,30 м от мястото на удара. Към момента, в който реално подс.К. е възприел пешеходеца- на разстояние 18,13 м. от
него той към този момент обективно не е имал възможност да избегне удара с
него, дори предприемайки аварийно спиране. Единствената причина в случая за
настъпване на ПТП е неспазването от страна на подс.К.
на разпоредбата на чл.119, ал.1 от ЗДвП, изразяващо е невъзприемането
своевременно на пешеходеца, поради което и не е предприел и спиране на
автомобила, за да го пропусне да мине.
Съдът не споделя доводите
на повереника, че причината за настъпване на ПТП е и несъобразената скорост на
движение на автомобила, управляван от подсъдимия. На първо място спрямо него
няма повдигнато такова обвинение. На следващо място заключението на КМАвТЕ е категорично, че и с тази скорост, с която се е
движил автомобилът на подсъдимия от 45 км/ч, ако той беше възприел пешеходеца
своевременно, от момента, в който той е станал опасност за него- стъпването на
пострадалия на пешеходната пътека, подсъдимият щеше да избегне удара с него,
ако беше предприел спиране, при това дори не аварийно- с други думи скоростта,
с която се е движил автомобилът, управляван от подсъдимия му е позволявала да
спре при възникване на опасността за него- стъпването на пешеходеца на
пешеходната пътека. Нещо повече в този момент пешеходецът е попадал в
осветената от фаровете на автомобила зона, което означава, че подсъдимият е
управлявал автомобила със скорост, която му е позволявала да спре в рамките на
тази осветена зона, при възникване на опасност. Всичко това сочи, че скоростта
му на движение не е била нито неразрешена, нито несъобразена с конкретните
пътни условия, които без съмнение не са били никак добри- тъмната част на
денонощието, слабо осветена улица от уличното осветление, мокра пътна настилка
и като цяло слаба видимост- нещо, което изрично е съобразено от вещите лица и е
отразено и в ОА. И въпреки тези условия, достатъчно е било подсъдимият да
възприеме опасността своевременно- в момента на нейното възникване, за да
предприеме спиране на автомобила и за да предотврати удара с пешеходеца. Всичко
това сочи, че той се е движил със скорост съобразена с конкретните пъти условия
и е могъл, ако реално беше възприел опасността, да я избегне. Предвид това
единственото нарушение от негова страна се изразява в нарушение на чл.119, ал.1
от ЗДвП, а именно, че не е възприел своевременно опасността- стъпилият на
пътното платно по пешеходната пътека пешеходец и не е предприел спиране. Освен
това в този момент пешеходецът се е
намирал на достатъчно голямо разстояние от него- 40 м., поради което и по
никакъв начин не може да му се вмени във
вина, че не е съобразил разстоянието, на което се е намирал автомобила на
подсъдимия и скоростта му на предвижване. Нещо повече, той е предприел
пресичане със спокоен ход и е успял да пресече една лента и половина, което
означава, че достатъчно дълго време е могъл да бъде възприет като опасност от
подсъдимия. Посоченото в заключението на КМАвТЕ като
отговор на поставените въпроси под т.7, че пешеходецът е могъл да предотврати
настъпване на ПТП като не предприема пресичане на пътното платно, като изчака
преминаването на ППС, управлявано от подсъдимия, според съда е вярно, но това
не сочи на неправомерно поведение на пешеходеца, който би имал най- голяма
възможност да предотврати ПТП, ако изобщо не беше излизал от дома си. За да се
приеме, че пострадалият пешеходец е причастен по някакъв начин към настъпване
на ПТП и е налице съпричиняване, следва да се
установи неправомерно негово поведение, което в случая не е налице. Той е
предприел пресичане на обозначеното за това място- пешеходна пътека, със
скорост, която не води на извода да се е появил внезапно и изненадващо на
пешеходната пътека и в този смисъл появата му на пътното платно да се явява
изненада за водача на МПС. Движил се е със спокоен ход, не хаотично, и неориентирано
и поради това и с появата си на пешеходната пътека не е дал никакви объркващи и
неясни сигнали на водачите на МПС, които са възприели движението му като
нормално, обичайно и напълно съобразено с правилата за движение по пътищата.
Именно и така св.С. е възприел пресичането на пътното платно по пешеходната
пътека от страна на пострадалия П.. Като в момента, в който е стъпил на пътното
платно той е бил на достатъчно голямо разстояние от всички движещи се в този
момент МПС и в двете посоки, доколкото и според заключението на КМАвТЕ, не само св.С., който обективно е спрял, за да
пропусне пешеходеца, но и подсъдимият К. е могъл да го възприеме и да го
пропусне. С други думи не се установява каквото и да е било неправомерно
поведение от страна на пострадалия пешеходец, като дори установеното наличие на
алкохол в кръвта му не е израз на такова поведение, тъй като законът не
забранява на пешеходците да се предвижват, когато са употребили алкохол, а
обективно е установено, че това количество алкохол по никакъв начин не е
повлияло на реакциите и поведението му, които не са били хаотични,
неориентирани и объркани, а точно обратното- пострадалият П. се е движил
нормално, спокойно и без да създава хаос и обърканост за движението.
В заключение съдът прие,
че подс.К. не само е бил длъжен да предвиди
възможността за поява на опасност на пътя за движението му, доколкото е
приближавал пешеходна пътека, но и обективно е могъл своевременно да възприеме
тази опасност, поради което е могъл и да избегне удара с него и последвалите в
резултат на този удар съставомерни вредни последици-
смъртта на пострадалия пешеходец, дължаща се на причинените му травматични
увреждания, подробно посочени по- горе и описани и в заключението на СМЕ на
труп, а именно- тежка и несъвместима с живота травма на главата и главния
мозък.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав прецени, че с деянието си,
подсъдимият е осъществил от обективна страна всички признаци на състава
на престъплението с горепосочената правна квалификация, като е допуснал
нарушение на чл.119, ал.1 от ЗДвП, не спирайки при налична на пътя опасност,
приближавайки пешеходна пътека, за да пропусне предприелия пресичане по нея
пострадал пешеходец П., който за него се явява предвидимо препятствие. Пострадалият
е бил не само видим за подсъдимия от момента на стъпването му на пешеходната
пътека, но е предприел пресичане на пътното платно на обозначено за това място,
където по принцип се предполага и очаква да има пешеходци и в този смисъл
появата му на това място не е неочаквано, изненадващо и непредвидимо за
подсъдимия като водач на МПС.
От субективна
страна деянието е извършено от подс.К. виновно, при
форма на вината несъзнавана непредпазливост по см. на чл.11, ал.3, пр.1 от НК. Същият не е предвиждал настъпването на
общественоопасните последици, но според обстоятелствата
е могъл и е бил длъжен да ги предвиди като подробни съображения съдът изложи
по- горе по този въпрос.
Налице е и причинно- следствена връзка между
поведението на подсъдимия като водач на МПС, което е било в нарушение на
правилата за движение по пътищата- тези визирани в разпоредбата на чл.119, ал.1
от ЗДвП и което е довело до удара /съприкосновението/ между управлявания от
подсъдимия автомобил и пострадалия от една страна и от друга- вредоносния
резултат- настъпилата смърт на пострадалия в резултат на травмите, причинени му
по време на движението на автомобила управляван от подсъдимия.
Съдът счита,
че в конкретния случай изобщо не следва да обсъжда хипотезата на случайно
деяние, доколкото се касае за съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2
от НПК с признаване на всички факти, описани в ОА, които по начина, по който са
описани изключват дори да се допусне теоретично хипотезата на случайно деяние в
конкретния случай. Освен това и обективно на база събрания доказателствен
материал и заключението на КМАвТЕ такава хипотеза в
случая е немислима, доколкото подс.К. не само е могъл
да възприеме пострадалия своевременно, но и обективно е могъл да избегне удара
с него, ако беше спазил законоустановеното си задължение да намали скоростта на
движение или да спре при приближаване на пешеходна пътека. С други думи в
случая не е налице нито едно от условията, за да се приеме, че е налице
случайно деяние, като и според трайно установената съдебна практика, за да се
обсъжда такова деяние, следва да са налице кумулативно следните предпоставки:
-опасността за движението
да се е появила неочаквано за водача, без да са съществували обективни условия
на конкретната пътна обстановка, които да правят напълно възможно появата на
едно внезапно препятствие;
-посоченото препятствие да
се е появило в опасната зона за спиране на МПС и
-невъзможността за
избягване на удар да не се дължи на предшестващо неправомерно поведение на
водача на МПС.
В случая и с оглед
съображенията, изложени по- горе не е налице нито един от тези три елемента,
тъй като пешеходецът съвсем не е бил непредвидима опасност за подс.К., не се е появил в опасната му зона за спиране, а
отвъд нея, като и в конкретния случай невъзможността за избягване на удара се
дължи именно на предшестващо неправомерно поведение на подсъдимия като водач на
МПС, който макар и да е бил длъжен и да е могъл да предвиди опасността и обективно
да я възприеме своевременно, не е сторил това и не е предприел спиране.
Ето защо в случая изобщо
не може да се обсъжда случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, на каквото
между впрочем не се позовава и защитата.
По същите съображения
изобщо не следва да се обсъждат доводите за „спасителна маневра“, тъй като и
както правилно посочи повереникът, за да е налице такава, не следва в резултат
на нея да е настъпила смърт или телесна повреда, в противен случай се стига до
парадокса, че спасителната маневра се явява по- вредоносна, от такава, която
законът повелява да се предприеме в конкретния случай. Но и по този въпрос
защитата няма никакви твърдения и не сочи такива доводи, поради което
хипотетичните предположения на повереника за евентуални тези на защитата, не
следва да бъдат коментирани от съда, тъй като в конкретния случай са останали в
сферата на хипотезите.
Макар и да има данни по
делото, че непосредствено след удара пострадалият е бил известно време жив и е
починал малко по- късно, изобщо не следва да бъде обсъждана хипотезата на
чл.343а от НК, доколкото и предвид повдигнатото на подс.К.
обвинение тя се явява изначално неприложима в конкретния случай, доколкото
разпоредбата на чл.343а, ал.1 от НК не препраща към тази на ал.3 на чл.343 от НК.
По изложените съображения,
съдът призна подсъдимия К. за виновен в извършването на престъпление по чл.343,
ал.3, б.Б вр. ал.1, б.“В” вр.
чл.342, ал.1, пр.3 от НК.
Като причини за извършване
на престъплението, съдът отчете ниското правно съзнание на подсъдимия и
несъобразяване със законово регламентираните правила за движение по пътищата.
ПО ВИДА И РАЗМЕРА НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ:
Доколкото производството по делото е протекло по реда на гл.27- чл.371, т.2
от НПК - „съкратено съдебно следствие”, то в случая при определяне вида
и размера на наказанието и съгласно чл.373, ал.2 от НПК, съдът е длъжен
да приложи разпоредбата на чл.58а НК.
Със ЗИД НК (обн. Д.В., бр. 26 от 06.04.2010 г.) е
приета нова редакция на чл.58а от НК, указваща начина на определяне на
наказанието при постановяване на осъдителна присъда в случаите на чл.373, ал.2
от НПК. В случай, че подсъдимият признае фактите, посочени в обстоятелствената
част на обвинителния акт, в актуалния му вид текстът на чл.58а от НК не
предвижда задължително определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК,
а неговата индивидуализация според общите правила и последващата му редукция с
1/3. Според новия текст чл.55 от НК се прилага като алтернатива на съкратеното
съдебно следствие, само ако, едновременно са налице условия за редуциране на наказанието
и за прилагане на чл.55 от НК, при положение, че това се явява по-благоприятно
за дееца. Така съдът, след като определи размера на наказание „лишаване от
свобода" е задължен да намали същото с 1/3, освен ако не намери, че са
налице едновременно условията на чл.55 НК и приложението му се явява по –
благоприятно за дееца.
В конкретния случай, съдът прецени, че не са налице предпоставките на чл.55
от НК, доколкото макар и да са налице смекчаващи отговорността обстоятелства,
те не са нито многобройни, нито изключителни такива. Същевременно съдът прие,
че определяне на наказание под установения в закона минимум в конкретния случай
се явява неадекватно и несъответно на извършеното от подсъдимия, поради което и
в този смисъл, съдът счита, че минимално предвиденото в закона наказание спрямо
деянието на подсъдимия не е несъразмерно тежко, тъй като се касае за причинена
смърт на пешеходец на пешеходна пътека, на което място пешеходците трябва да се
чувстват най- сигурни и на което място водачите на МПС следва да са
изключително внимателни и съсредоточени- много повече от всяко друго място на
пътното платно. Същевременно подс.К. е водач на МПС с
дългогодишен опит и следва да е напълно наясно с тези обстоятелства и поради
това и много по- стриктен в спазването на правилата.
Ето защо и според съда определяне на наказание под установения в закона
минимум би било неоправдано и несъобразено с конкретното деяние и с конкретните
характеристики на подсъдимия като водач на ППС и участник в движението по
пътищата.
Предвид това съдът индивидуализира наказанието "лишаване от
свобода" на подсъдимия съгласно правилото визирано в чл.58а, ал.1 от НК вр. чл.54 от НК, като намали същото с 1/3, а не по реда на
чл.58а, ал.4 от НК.
При
индивидуализацията на наказанието на подсъдимия К. съдебният състав отчете като
смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, липсата
на доказателства за лоши характеристични данни за подсъдимия, сравнително
младата възраст на подсъдимия, обстоятелството, че същият е трудово ангажиран и
полага грижи за свое малолетно дете. Като смекчаващо отговорността
обстоятелство съдът съобрази това, че подс.К. е
дисциплиниран водач на МПС- същият няма констатирани нарушения по ЗДвП от 2013
г., поради което всичките му предходни такива, които и не са нито многобройни,
нито тежки са погасени по давност и не могат да бъдат взети в тежест на
подсъдимия. Като смекчаващо отговорността обстоятелство съдът съобрази и това,
че е налице само едно нарушение на правилата за движение по пътищата, което се
намира в причинно- следствена връзка с настъпилия резултат.
Като
отегчаващо такова съдът възприе обстоятелството, че се касае макар и за едно,
но изключително тежко нарушение на правилата за движение по пътищата, тъй като
и само при малко по- голямо внимание от страна на подс.К.
той е могъл да предотврати настъпването на ПТП, което означава, че е бил
изключително невнимателен, след като е успял да възприеме пешеходеца едва на
18,13 м от него, а последният е бил видим за подсъдимия от 40 м. В случая съдът
съобрази, че това нарушение на правилата за движение по пътищата е въздигнато
от законодателя като квалифициращо обстоятелство, определящо по- тежък състав
на престъпление, но отчете в конкретния случай, че деянието макар и извършено
на пешеходна пътека, определящо неговата правна квалификация, се явява и с по-
висока степен на обществена опасност, доколкото подсъдимият не само е могъл да
предотврати настъпването на ПТП, но е имал предостатъчно време да стори това, а
от друга страна поведението на пешеходецът е бил изцяло правомерно и по никакъв
начин не е затруднил или объркал подсъдимия като водач на МПС, тъй като нито се
е появил изненадващо, нито е ходел бързо, нито е тичал по пешеходната пътека, а
и е избрал да пресече, преценявайки, че управляваното от подс.К.
МПС се намира на достатъчно голямо разстояние, за да може последният да го
забележи, спре и да го пропусне да мине, както това е сторил св.С.. С други
думи според съда не е налице каквото и да е било съпричиняване
от страна на пострадалия, в противовес на възраженията на защитата по този въпрос.
Именно и поради това деянието на подс.К. се отличава
с по- висока степен на обществена опасност от други сходни такива случаи, което
съдът отчете именно и като отегчаващо отговорността на подсъдимия
обстоятелство.
Съдът не съобрази
доводите на повереника, че в случая не следва да
отчита като смекчаващо отговорността обстоятелство чистото съдебно минало на
подсъдимия, като счита, че това няма как да се случи, освен с оглед на трайно
установената съдебна практика, но и предвид факта, че чистото съдебно минало
сочи изключително много относно личността на подсъдимия, особено съпоставена и
с данните за същия като водач на МПС, които в конкретния случай дават основание
да се приеме, че той е изключително съвестен гражданин на обществото, спазващ стриктно
правилата, установени в страната и поради това случилото се на инкриминираната
дата за него е инцидент, нещо нехарактерно и нетипично за него, а не обичайно
неправомерно поведение. Обстоятелство сочещо, че спрямо него може да се
въздейства и да бъде постигнат резултат и чрез много по- леки мерки на
държавната принуда и рестрикция, тъй като не са налице данни, сочещи на
склонност на същия да нарушава правилата и законите. В този смисъл и според
съда подсъдимият като личност лесно се поддава на поправяне и превъзпитание,
като дори и фактът на воденото спрямо него наказателно производство оказва
значение и спомага още от сега за постигане целите на наказанието и най – вече
тази на индивидуалната превенция.
С оглед на всичко това съдът прие, че следва да индивидуализира наказанието
на подсъдимия К. при изключителен превес на смекчаващите отговорността
обстоятелства, като определи на същия наказание "лишаване от свобода"
за срок от 3 години- т.е. в минимално предвидения от закона размер, като прие,
че то изцяло съответства на степента на обществена опасност на деянието и
дееца, както и на целите на наказанието, визирани в разпоредбата на чл.36 от НК. С оглед процедурата, по която се разви производството в съдебна фаза и
предвид задължението на съда в този случай да редуцира така индивидуализираното
наказание "лишаване от свобода" с 1/3 по реда на чл.58а, ал.1 от НК,
съдът наложи на подсъдимия К. наказание от 2
/две/ години "лишаване от свобода".
Съдът счете,
че в случая са налице материалноправните предпоставки
за отлагане изпълнението на така наложеното наказание от 3 години
"лишаване от свобода", доколкото наложеното наказание е лишаване от
свобода за срок 3 три години, подс.К. не е осъждан изобщо
и за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия не е наложително осъденият да
изтърпи така наложеното наказание. Последният извод съдът направи с оглед най-
вече личността на подсъдимия К. и изложените от съда по- горе съображения,
които сочат на това каква личност се явява подсъдимият К.. Той е в своята най-
активна възраст като личност и член на обществото, има семейство, за което се
грижи, трудово ангажиран е, съвестен гражданин е- няма склонност към нарушаване
на правилата на обществото, като е и изключително дисциплиниран водач на МПС.
Ето защо съдът изцяло споделя становището на прокурора при СГП, че при него
целите на наказанието и най- вече тези на индивидуалната превенция успешно
могат да бъдат постигнати при тези данни и без да се налага подсъдимият да бъде
изолиран от обществото и социума, а точно обратното- тези цели в много по-
голяма степен ще бъдат постигнати, чрез активна работа и труд на подсъдимия в
същото това общество, в семейна среда, където той има своята опора и подкрепа, доколкото
личността на подсъдимия разкрива, че този инцидент в неговия живот е достатъчно
тежък и за самия него, а воденото спрямо него наказателно производство вече
оказва своето поправително и превъзпитателно въздействие върху него. Следва да
се има предвид и това, че колкото и строго и тежко да е наказанието наложено на
дееца, за близките и роднините на починалия, наказанието никога няма да бъде
достатъчно и никога няма да възмезди загубата им, но целта на наказанието не е
тази, а е насочена изключително към поправяне и превъзпитание на дееца, поради
което и всякога следва при преценка дали наказанието лишаване от свобода да
бъде изтърпяно ефективно или не, да се съобразява преди всичко личността на
дееца. Не следва да се забравя също така, че за един съвестен гражданин на
обществото, спазващ стриктно правилата на социума, попадането в затворническо
заведение би могло да има много по- неблагоприятно влияние върху него,
отколкото едно наказание, чието изпълнение е отложено за сравнително дълъг
период от време, през който деецът под угрозата да изтърпи така наложеното му
наказание, ще бъде още по- съвестен и отговорен и с още по- голяма сила ще се
стреми към спазване на законите в страната.
Именно и с
оглед на това съдът прие, че макар и подсъдимият да не трябва да изтърпи
ефективно наложеното му наказание, следва да бъде определен по- дълъг
изпитателен срок, в рамките на който той от страх от възможността, ако допусне
ново нарушение с подобни последици и се стигне до опцията за ефективно
изтърпяване на вече наложеното му наказание "лишаване от свобода", да
се опита да бъде по- внимателен и дисциплиниран водач на МПС. Още повече, че
според съда за подсъдимия изтърпяването на ефективно наказание "лишаване
от свобода" не би допринесло с нищо за поправянето и превъзпитанието на
подсъдимия К. в повече, отколкото ако на същия бъде наложено наказание
"лишаване от свобода", чието изпълнение бъде отложено за определен
изпитателен срок при това в почти максимален срок. За отговорна и съвестна
личност, наказание от 2 години "лишаване от свобода" с изпитателен
срок от 4 години, би изиграло изцяло ролята и би постигнало в пълна степен
целите на наказанието, визирани в чл.36 от НК особено и най- вече тези на
индивидуалната превенция. Още повече, че налагането на това наказание е
неизбежно свързано и с налагане на наказание лишаване от право да управлява МПС
за не по- малко от 2 години, а в конкретния случай за срок от 3 /три/ години,
което също ще спомогне за дисциплинирането на подсъдимия като водач на МПС,
особено и ако това ще ограничи в някаква степен възможността му да работи
определени професии и ако доведе и до ограничаване на доходите му.
Настоящият
съдебен състав прецени, че с оглед конкретната личност на подсъдимия К. тези
две наказания, а именно "лишаване от свобода" за срок от 2 години,
чието изпълнение да бъде отложено за срок от 4 години, едновременно и с това
наказание ЛПУМПС за срок от 3 години, в пълна степен ще постигнат целите на
наказанието, визирани в чл.36 от НК, включително и на генералната превенция.
Действително страха от наказанието е този, който кара хората да мислят
предварително за своите постъпки и се оказва най- голяма пречка и бариера пред
евентуално тяхно бъдещо неправомерно поведение. Тук обаче не може да не се
отчете, че се касае за непредпазливо деяние, при това в по- леката от двете
форми на непредпазливостта- небрежност, а не самонадеяност. Ето защо и според
съда налагането на ефективно наказание на всяка цена, единствено и само в „обслужване”
на обществените интереси в случая не би било оправдано.
Предвид изложеното
съдът отложи изпълнението на така наложеното на подсъдимия К. наказание от 2
години "лишаване от свобода" по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от четири години, считано от влизане на настоящата присъда в сила.
На основание
чл.343г вр. чл.343 вр.
чл.37, ал.1, т.7 от НК, съдът наложи на подсъдимия К. наказание лишаване от право
да управлява МПС за срок от 3 /три/ години,
считано от влизане на присъдата в сила.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
Предвид изхода на делото и на основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът осъди Г.Г.К. /със снета по делото
самоличност/ да заплати разноски по водене на делото в размер на 1101,71 лева в полза на държавата, както и на основание чл.190 ал.2 от НПК по 5
лева за всеки служебно издаден изпълнителен лист в полза на държавата и по
сметка на СГС.
Така мотивиран съдът постанови присъдата си.
Съдия
при СГС: