№ 11133
гр. София, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:СВЕТОСЛАВ АТ. ПИРОНЕВ
при участието на секретаря ГАЛИНА ЦВ. ГОРАНОВА ШИПОВАЦ
като разгледа докладваното от СВЕТОСЛАВ АТ. ПИРОНЕВ Гражданско
дело № 20221110107171 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на „E M“ ЕООД срещу П. А. С..
Ищецът твърди, че между ответната страна и „Ю И Е Д Б“ АД било налице
облигационно отношение, възникнало въз основа договор за потребителски кредит №
FL625959 от 16.02.2012г., по силата на който бил отпуснат в полза на ответника кредит за
сумата от 11050 лв., при годишен лихвен процент на разходите по кредита в размер на 13,60
%, който кредит следвало да бъде върнат на погасителни вноски съобразно приложен към
договора погасителен план. Заявява, че ответната страна не е изпълнявала договора като са
останали незаплатени следните суми: 2692,10 лв. - непогасена главница, дължима по вноски
с настъпил падеж в периода от 16.08.2016г. до 16.11.2018 г., 681,25 лв. - лихва за забава за
периода от 16.08.2018г. до 08.07.2021 г. и 1333,58 лв. - договорна лихва за периода от
16.08.2018г. до 16.08.2020 г. Поддържа още, че посочените вземания на заемодателя били
предмет на сключен между него и банката договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г..
Моли за признаване за установено, че ответникът дължи посочените суми, за които твърди,
че имало издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, ведно със законна лихва върху
претендираната главница за периода от подаване на заявлението - 08.07.2021г. до изплащане
на вземането.
Ответната страна е получила препис от исковата молба, по която е депозирала отговор в
срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Намира за
недоказано настъпването на изискуемостта на задълженията. Въвежда възражение за
изтекла погасителна давност, като обосновава тезата, че е приложима кратката давност по
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Оспорва претенцията за договорна лихва, тъй като периодът й не
съвпадал с този на претендираната главница. Противопоставя се на извършената цесия,
оспорва представителната власт на лицата, подписали договора и отрича да е уведомявана за
1
цесията. Счита клаузите за договорна лихва за неравноправни. Моли за отхвърляне на
предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на
посоченото облигационно правоотношение, предаването на сумата на ответната страна и
изискуемостта на претендираните вземания; размера на претендираната договорна лихва,
както и че задълженията на ответната страна са били предмет на договор/и за цесия, в
резултат на което същите са придобити от ищеца, както и че ответницата е надлежно
уведомена за цесията.
При доказване на горните факти, в тежест на ответната страна е да докаже, че е извършвала
погасяване на задълженията си по договора за кредит.
От приложения по делото договор за потребителски кредит № FL625959 от 16.02.2012г. е
видно, че „Ю И Е Д Б“ АД е отпуснал кредит в полза на ответницата за сумата от 11050 лв.
(чл. 1, ал. 1), който подлежи на връщане в срок до 16.02.2022г. (чл. 5), съобразно
приложения погасителен план (чл. 6, ал. 1).
Ответницата не разполага с правото да се позове на липса на представителна власт на
лицето, подписало договора от името на банката. Съгласно Тълкувателно решение № 5 от
12.12.2016г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 5/2014г., липсата на представителна власт
засяга единствено вътрешното правоотношение между представителя и представлявания,
поради което единствено мнимо представляваният разполага с правото както да потвърди
договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се позове на
недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Другата страна по договора, която не разполага с
право да го потвърди, няма и право, респ. правен интерес да се позове на
недействителността.
От приложеното бордеро (л. 17) се установява, че на 16.02.2012г. кредитът е бил усвоен,
каквато е и уговорката на страните относно начина на усвояване (чл. 2).
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора кредитополучателят дължи и заплащането на
възнаградителна лихва в размер БЛП за съответния период (който към датата на сключване
на договора е в размер на 13,20 %) плюс договорна надбавка в размер - 8,20 %. Съгласно чл.
3, ал. 4 дължимият от кредитополучателя ГПР е в размер на 13,60 %. Неоснователно е
възражението на ответницата за недействителност на клаузите за възнаградителна лихва.
Уговореният между страните размер и срок на кредита, липсата на предоставени
обезпечения, съпоставката на уговорената лихва с размера на законната лихва (10,18 % към
датата на договора) и липсата на други доказателства, от които да се заключи, че посочените
клаузи поставят икономически по-слабата страна по облигационното отношение в
неравнопоставено положение или злепоставят съществено интересите й, обуславят извод за
2
неоснователност на възражението за нищожност или неравноправност на договора и
съдържащите се в него клаузи за възнаградителна лихва и ГПР. Страните не се позовават на
изменение на лихвения процент, поради което е неотносим въпросът за действителността на
клаузите в договора, в които е предвидено изменение на лихвата.
От приложения погасителен план е видно, че към датата на приключване на съдебното
дирене всички процесни суми за главница и възнаградителна лихва са били изискуеми, а
последното следва да бъде съобразено от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК (Тълкувателно
решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС), поради
което следва да се приеме, че всички процесни задължения на ответницата са дължими и
изискуеми.
От приложения договор за възлагане на вземания се установява, че вземанията на банката-
кредитор са прехвърлени в полза на „E M“ ЕООД. В съдебната практика се приема
безпротиворечиво, че длъжникът се счита надлежно уведомен за цесията с получаване на
уведомлението като приложение към исковата молба, което обстоятелство също следва да се
съобрази от съда по чл. 235, ал. 3 ГПК (Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.,
ІІ т. о., ВКС, Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., І т. о., ВКС и др.). В
случая такова уведомление е приложено към исковата молба (л. 77), поради което с
получаването й ответницата се счита надлежно уведомена за цесията.
От приложения към договора за кредит погасителен план е видно, че дължимата главница
по вноски с настъпил падеж в периода от 16.08.2016г. до 16.11.2018 г. е в размер на 2692,10
лв., а дължимата договорна лихва по погасителни вноски за периода от 16.08.2018г. до
16.08.2020 г. е в размер на 1333,58 лв., поради което следва да се приеме, че в тежест на
ответницата е възникнало задължение за заплащане на посочените суми. Не са ангажирани
доказателства за заплащане на възникналите задължения в срока, уговорен в договора и
погасителния план, поради което следва да се приеме, че с настъпването на падежа на
съответното задължение ищцата се смята в забава и дължи лихва за забава (чл. 86 ЗЗД). Ето
защо, следва да се приеме за доказано и възникването на задължение за лихва за забава в
размер на 681,25 лв. за периода от 16.08.2018г. до 08.07.2021 г.
Неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност, въведено от ответницата.
Според преобладаващата съдебна практика за възнаградителните лихви е приложима
кратката тригодишна погасителна давност, а за главницата – петгодишна давност, като
началният момент от който започва да тече давността по договор за кредит е моментът на
изискуемостта на съответната вноска (Решение № 45 от 17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на
II т.о. на ВКС, Решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/2013 г. на ВКС, IV г.о.,
Решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т. о., Решение № 130 от
15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т. о.). В случая предявените искове са по реда
на чл. 422 ГПК, поради което на осн. чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се счита прекъсната на
01.07.2021г. (с изпращане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК), от който момент давност не тече (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД вр. чл. 62, ал. 2 ГПК),
докато давността за първата от претендираните вноски за главница изтича на 16.08.2021г., а
3
за претендираните договорна и мораторна лихва – на 16.08.2021г.
Неоснователно е и становището на ответната страна срещу претенцията за договорна лихва,
обосновано с това, че същата имала акцесорен характер, а ищецът не претендирал главница
за същия период. Действително претенциите имат акцесорен характер, но това само по себе
си не означава, че вземането за лихва няма и самостоятелност, позволяваща защитата му
чрез отделен самостоятелен иск. Необосновано е и становището, че след като не била
претендирана главница за същия период, то последната била погасена, а последното водило
и до погасяване на вземането за лихви. В настоящия случай, както бе посочено по-горе,
вземането на ищеца за главница не е погасено по давност, поради което не са налице
предпоставките по чл. 119 ГПК, а погасяването чрез плащане на главницата (каквото също
не се доказва) не води до погасяване и на задължението за лихви.
По изложените съображения предявените искове се явяват основателни и като такива следва
да се уважат изцяло.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищецът.
Съгласно т. 12 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС с решението по чл. 422 ГПК съдът се
произнася и по дължимостта на разноските в заповедното производство. Следователно, в
полза на ищеца следва да бъдат присъдени следните суми: 94,14 лв. – държавна такса в
заповедното производство и 94,14 лв. – държавна такса в исковото производство.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че П. А. С., с ЕГН
**********, с адрес: гр. София, бул. .......... 5 ДЪЛЖИ на „E M“ ЕООД, с ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление в гр. София, район Възраждане, ул. ......, на основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следните
суми дължими по сключен между П. А. С. и „Ю И Е Д Б“ АД договор за потребителски
кредит № FL625959 от 16.02.2012г., вземанията по който са прехвърлени в полза на „E M“
ЕООД въз основа договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г.: 2692,10 ЛЕВА –
непогасена главница, дължима по вноски с настъпил падеж в периода от 16.08.2016г. до
16.11.2018г., ведно със законна лихва върху претендираната главница за периода от
подаване на заявлението - 08.07.2021г. до изплащане на вземането, 681,25 ЛЕВА - лихва за
забава за периода от 16.08.2018г. до 08.07.2021 г. и 1333,58 ЛЕВА - договорна лихва за
периода от 16.08.2018г. до 16.08.2020 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 40152/2021г. по описа на СРС, II ГО, 63 с-в
ОСЪЖДА П. А. С., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. .......... 5 да заплати на
„E M“ ЕООД, с ЕИК ....., със седалище и адрес на управление в гр. София, район
4
Възраждане, ул. ...... сторените разноски по делото, а именно: 94,14 ЛЕВА – държавна такса
в заповедното производство и 94,14 ЛЕВА – държавна такса в исковото производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд, чрез
Софийски районен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия:
РЕШИ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5