Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 26.01.2022г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
Д.
КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 5639 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 25.11.2019г., постановено по гр.д. № 31104/2015г. по описа на СРС,
ГО, 123 състав, са уважени предявените от „Б.“ АД срещу “М.2.” ЕООД и Д.И.Я.
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
за заплащане в условията на пасивна солидарност между ответниците на сумата от 9
600 лева, представляваща неустойка по чл. 8 от договор за реклама от 27.04.2012г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане
в условията на пасивна солидарност между ответниците на сумата от 1 049, 29
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната липва върху
главницата за периода от 24.03.2014г. до 01.06.2015г.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника Д.И.Я., в която са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че съдът не е изследвал
нито едно от изложените в отговора на исковата молба възражения, липсвали
мотиви както от фактическа страна, така и от правна страна. Поддържа, че
липсата на фактически и правен анализ на събраните по делото доказателства
прави невъзможна и дължимата от въззивния съд инстанционна проверка. Навежда
съображения, че липсата на мотиви в постановения съдебен акт формира извод за
неправилност на решението. С оглед изложеното е направено искане за произнасяне
по всички възражения, релевирани в отговора на исковата молба и за отмяна на
решението в обжалваната му част.
Въззиваемото дружество „Б.” АД оспорва жалбата
по съображения за нейната неоснователност. Счита първоинстанционното решение за
правилно, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства
и в правилно приложение на материалния закон.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени
са в условията на пасивно субективно и обективно кумулативно съединяване искове
с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Първоинстанционното
решение, в частта, в която са уважени предявените искове срещу солидарния длъжник
„М.2.“ ЕООД, е влязло в сила като необжалвано от ответника.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По
възражението за нарушаване на изискванията по чл. 236, ал. 2 от ГПК при
постановяване на първоинстанционното решение:
Изискването
за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон –
чл. 236, ал. 2 ГПК. Постоянна е съдебната практика на ВКС по въпроса, че
нарушаването на изискването за мотивираност, както и недостатъците на мотивите
са основание за отмяна поради неправилност на постановеното решение, но не
представляват порок водещ до неговата нищожност. Нищожността е най-тежкия порок
на съдебното решение и тя е налице, когато волята на съда изобщо не е надлежно
формирана /не е постановено от надлежен орган в надлежен състав, не е изготвено
в писмена форма или е неподписано/ или ако е формирана воля, тя е така
изразена, че съдържанието му е абсолютно неразбираемо и не може да бъде
установено дори по пътя на тълкуването. Що се отнася до пороците при формиране
на правните изводи на съда, липсата на мотиви или погрешни мотиви, тези пороци
водят до неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати
процесуални нарушения, но не до неговата недопустимост или нищожност. В този
смисъл е решение № 432/26.10.2010г. по гр.дело № 826/2010 год. на ВКС, ІІ ГО;
решение № 157/01.07.2011г. по гр.дело № 1125/2010 год. на ВКС, ІІІ ГО, решение
№ 134 от 30.12.2013г. по гр.д. № 3482013г. на ВКС, ІІ ТО. Настоящият съдебен
състав споделя изцяло изразеното становище в посочените решения, както и в
решение № 27 от 22.04.2019г. на ВКС, постановено по гр.д. № 1321/2018г., IV
ГО, в което се
приема, че когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на
формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от
дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, порокът на
решението е необоснованост на същото. В тези случаи – на допуснато съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или
установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението
е неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда, неясните и
противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт,
защото нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването
или упражняването на правото на иск.
В
аспекта на изложеното се налага извод, че релевираното от въззивника възражение
е такова, относимо към правилността на първоинстанционния акт и не може да
обоснове извод за неговата недопустимост или нищожност.
По
същество на правния спор настоящият съдебен състав приема следното:
По делото е представен договор за покупко-продажба
на стоки от 27.04.2012г., от който се установява, че ищецът, като продавач, се е задължил да
продава на ответника „М.2.”
ЕООД, като купувач, а последният се е
задължил да купува от „Б.“
АД, различни количества от всички стоки, включени в
портфолиото на продавача, дадени в Приложение №1 от договор за реклама. Срокът на действие на договора е определен на 30
месеца и до изпълнение на условията по чл. 1 от договора, считано от момента на
подписването му. По силата на чл. 2 от същия договор, ответникът се е задължил да купува от ищеца
минимално месечно количество кафе „Спетема супериоре голд“ общо за целия
период 800 кг. В чл. 9 от
договора е предвидено, че продавачът има право едностранно да прекрати
договора, ако купувачът не закупува договорените минимални количества кафе,
така, както са дадени в чл. 1,
ал. 2 от договора, като прекратяването се
извършва с едностранно писмено предизвестие, което се връчва на купувача по
реда на чл. 4 от същия договор – чрез връчване на
купувача и/или на негов представител или чрез изпращане на купувача и/или на негов
представител. Съгласно чл. 10 от
договора, при прекратяване на договора при условията на чл. 9 купувачът е длъжен да плати на
продавача еднократна парична неустойка в размер на 9 600 лева
с ДДС. С нормата на чл. 11,
ответникът Д.И.Я. се е съгласил да бъде солидарен
поръчител и съдлъжник на купувача за всички негови бъдещи парични задължения
към продавач, които могат да произтекат от неизпълнението на настоящия договор.
По делото е представен и договор за
реклама от 27.04.2012г., от който се установява, че ищецът е възложил на ответника „М.2.“ ЕООД
да рекламира ефективно всички стоки от портфолиото на ищцовото дружество,
съгласно Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора, което ще се извършва в кафе-бар „Валенсиано“,
находящ се в гр. Пловдив, ул. „11-ти август“ № 6. Според чл. 1, ал. 3,
рекламирането на стоките се извършва с цел популяризиране сред потребителите на
стоките на рекламодателя чрез излагане, поставяне, монтиране, оповестяване и
ползване на предоставените рекламни материали и/или техника. В чл. 4 от
договора са посочени основните задължения на изпълнителя, а именно – да приема
рекламните материали и/или техника и да осигури условия за тяхното монтиране в
търговския обект; да използва рекламните материали /техника/ само по тяхното
предназначение; да поставя рекламните материали /техника/ на видни места по
начин, позволяващ да се постигне оптимално рекламно въздействие върху
потребителя за популяризиране на стоките; да не използва в търговския обект
други материали или предмети заедно с предоставените от рекламодателя рекламни
материали; да не използва други рекламни материали, отнасящи се до същите
видове стоки; да не преотстъпва под никаква форма ползването на рекламните
материали и/или предоставената техника; да заплаща за своя сметка всички текущи
разноски по ползването на рекламните материали и/или техника; да осигурява
разрешителни за монтаж и ползване на рекламните материали и техника; да
осигурява за своя сметка всички технически условия за монтирането и
използването на рекламните материали и/или техника; да се грижи за предадените
му рекламни материали и/или техника с грижата на добрия търговец; да уведомява
рекламодателя за всяка повреда или посегателство върху предадените рекламни
материали и/или техника. Срокът на действие на договора е определен на 30
месеца и до изпълнение на условията по чл. 1 от договора за покупко-продажба на
стоки, считано от момента на подписването му. В чл. 7, т. 2 е предвидено, че договорът се прекратява с едностранно писмено предизвестие
от страна на рекламодателя, ако изпълнителят едностранно прекрати закупуването на
кафетата с марка „Спетема” и/или
други договорени стоки, тъй като договорът за реклама
има смисъл единствено и само ако същият се изпълнява едновременно с договора за
покупко-продажба на стоки от портфолиото на „Б.” АД. Съгласно чл. 8 от
договора, при прекратяване на договора при условията на чл. 7
изпълнителят е длъжен да плати на продавача еднократна парична неустойка в
размер на 9 600 лева с ДДС, като неустойката е
изискуема и ликвидна от момента на прекратяване на договора. Според уговореното в чл. 9,
ответникът Д.И.Я. се е съгласил да бъде солидарен
поръчител и съдлъжник на купувача за всички негови бъдещи парични задължения
към продавач, които могат да произтекат от неизпълнението на настоящия договор.
Посочено е, че в тази му част договорът има
действие на договор за поръчителство, сключен между продавача, купувача и
поръчителя при условията на чл. 138 и
сл. ЗЗД, също и на встъпване на посоченото физическо лице като солидарен
съдлъжник на купувача за задълженията му към продавача, извършено при условията
на чл. 101 ал. 1
и 2 ЗЗД.
В случая ищцовото дружество твърди, ответното дружество „М.2.“ ЕООД не е
изпълнило задълженията си по чл. 1, ал. 2, б. „а“ от договора за
покупко-продажба на стоки, тъй като е прекратило едностранно закупуването на
кафета с марка „Спетема“, поради което на 20.03.2014г. е връчена нотариална
покана-предизвестие, с която „Б.“ АД е прекратило едностранно действието на
договора за покупко-продажба на стоки, както и действието на договора за
реклама на основание чл. 7, т. 2 от същия.
Съобразно
релевираните в исковата молба фактически твърдения, обосноваващи предявените
искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД,
възникването на предявеното спорно акцесорно материално право се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки: 1/. наличието
на облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно
задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; 2/.
че кредиторът /ищецът/ е изпълнил задълженията си по сключения договор/че е бил
готов да ги изпълни/; 3/. че процесният договор е бил предсрочно
прекратен/развален и 4/. че между страните е била валидно
уговорена по размер неустойка в случай на предсрочно прекратяване/разваляне на
договора.
По своята правна природа
неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер са предварително
определени от страните. Страните могат отнапред да уговорят размера на
обезщетението за причинени вреди от неизпълнение на договорно задължение, без
да е нужно те да се доказват. Неустойката, съгласно чл.
92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Като форма за обезщетяване на вреди от договорно неизпълнение неустойката се
дължи само ако страните са уговорили предварително в договора, че в случай на
виновно неизпълнение на точно определено задължение длъжникът дължи на
кредитора неустойка за вредите от неизпълнението. Размерът на неустойката и
видът на договорното неизпълнение, за което тя се дължи, също са предмет на уговаряне
в договора.
Виновното неизпълнение на
договорно задължение поражда за изправната страна правата по чл. 79 ЗЗД. Съгласно чл.
79, ал. 1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът
има право да иска изпълнението, заедно с обезщетение за забава, или да иска
обезщетение за неизпълнение. Освен с правата по чл. 79 ЗЗД, изправният кредитор по двустранен договор разполага и с потестативното
право да развали договора по реда и при предпоставките на чл. 87 ЗЗД. В случай на разваляне на договора кредиторът има право на обезщетение
за вредите от неизпълнението - чл.
88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
В конкретния случай се установи, че страните са
валидно обвързани от посочения договор за реклама, както и че ищецът е изпълнил
задължението си по чл. 1, ал. 2 от договора, като е заплатил възнаграждение на
изпълнителя в размер на 9 600 лева, за което е представена фактура и
фискален бон към нея от 04.05.2012г. Не е спорно, че ищцовото дружество е
изпълнило и задълженията си по договора за продажба на стоки от 27.04.2012г. и
е предал описаните в него кафе машина, кафемелачка и хладилна камера.
Договорното задължение за закупуване на минимум 800 кг. кафе е
обвързано със срок, като същият е уговорен в полза на длъжника, тъй като
задължението е изпълняемо, но не и изискуемо до настъпване на последния ден от действието
на договора. В случая страните не са уговорили в договора за продажба на стоки
задължение за закупуване на минимални месечни количества стоки, а е поето
задължение за закупуване на общо количество за целия период на договора.
За да
възникне правото на ищеца да развали договора е необходимо да е налице валидна
договорна връзка, която не е прекратена, неизпълнение и изрично волеизявление
до неизправната страна. В процесния случай е установено, че съгласно чл. 18 от
договора за продажба на стоки и чл. 18 от договора за реклама, двете
правоотношения са продължени до закупуване на цялото уговорено количество кафе,
тъй като в 30 месечния срок не е закупено минималното общо количество кафе от 800
кг. В този смисъл ищецът е имал право да развали договорите на основание чл.
87, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 88, ал. 1, предл. второ ЗЗД с действие занапред.
Волеизявлението на кредитора е адресирано до длъжника като същото е стигнало до
него, тъй като поканата-предизвестие е връчена при условията на чл. 47, ал. 1
от ГПК – чрез залепване на уведомление на входната врата на „М.2.“ ЕООД на
20.03.2014г. Волеизявлението за разваляне на договорите е обективирано и в
подадената искова молба, доколкото с нея се претендират уговорените между
страните последици от развалянето.
По делото не се спори, че в случая
договорът за реклама е прекратен от ищеца не по чл. 7, т. 1 от същия - поради
неизпълнение на задълженията по него /неизползване на рекламните материали
/техника/ по договорения начин или други задължения по договора/, а по чл. 7,
т. 2 - поради неизпълнение на задълженията на „М.2.“ ЕООД за закупуване на определено
количество кафе с марка „Спетема“. Това задължение е основно такова по друг
договор между страните – този за покупко-продажба на стоки от 27.04.2012г.
Изпълнението на това основно задължение по договора за продажба е обезпечено с
клауза за неустойка /чл. 10 от договора/, съгласно която купувачът дължи
еднократна парична неустойка в същия размер /9 600 лева/ като този,
уговорен в клаузата на чл. 8 от договора за реклама. В този смисъл не се спори
по делото, че правопораждащият юридически факт за възникване на правото на
ищеца да прекрати предсрочно действието на договора за реклама, а оттам и за
възникване на вземането му за неустойката по чл. 8, вр. чл. 7, т. 2, е същият
юридическия факт, послужил като основание за предсрочно прекратяване на договора
за покупко-продажба между страните. Този юридически факт е неизпълнението на
основното задължение на ответника „М.2.“ ЕООД да закупува минималните
договорени количества кафе, предвидено в чл. 1 от договора за покупко-продажба
на стоки. С предвидената клауза в договора за реклама се предоставя възможност
ищецът да получи същото обезщетение под формата на неустойка, като това, предвидено
в договора за покупко – продажба на стоки. Уговореното в чл. 8, вр. чл. 7, т. 2
от договора за реклама предпоставя обвързаност между двата договора и доколкото
претендираната по договора за реклама неустойка не е свързана с неизпълнение на
задълженията по осъществяване на рекламната дейност, а се претендира на
основание неизпълнение задълженията на купувача да закупува кафе в договорените
количества, не може да бъде прието, че последната обезпечава различен
кредиторов интерес. Ето защо не може да се обоснове извод, че с уговорянето на
неустойката по чл. 8, вр. чл. 7, т. 2 от договора за реклама се обезщетява реална вреда за рекламодателя
по процесния договор, която е предвидима към датата на сключване на договора.
Дори и да се приеме, че с клаузата на чл. 8, вр.
чл. 7, т. 2 от договора за реклама, се обезщетява вреда за кредитора от
неизпълнението на задължение на насрещната страна, поето по този договор
/доколкото предлагането в търговския обект на кафе от конкретната марка може да
се приеме, че осъществява и функциите на реклама на този продукт/, то изводите
на съда за неоснователност на претенцията няма да се променят по следните
съображения:
Неустойката е проявление на принципа на автономия
на волята в частното право. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни
своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите,
настъпили от неизпълнението. Уговорката за неустойка е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС), в това число и във въззивна инстанция, независимо от липсата на
оплакване във въззивната жалба. В този смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР
1/2013 на ОСГТК, съгласно което въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като
основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в
публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Тази принципна постановка
се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното
прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена
в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно правило,
отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от
заинтересованата страна. Начинът на определяне на неустойката, както и
границите й, не са определени с императивни правни норми, поради което
договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами по
себе си не водят до нищожност на неустойката. Неустойката следва да се приеме
за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД тогава, когато
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В същото тълкувателно решение е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. За настоящия случай това ще означава да бъде извършена преценка дали към момента на сключване на договора, така уговорена, неустойката е имала за цел не да задоволи имуществения интерес на рекламодателя като го обезщети за вредите, понесени от неизпълнението на ответника, а да го обогати неоснователно. Задължението, чието изпълнение е било обезпечено с уговорената в чл. 8, вр. чл. 7, т. 2 от договора за реклама неустойка, е поето от купувача по договора за продажба на стоки задължение да закупи минимално количество кафе. Неустойката е уговорена при разваляне на договора поради неизпълнение, но същата е дължима в един и същи размер както в хипотеза на пълно неизпълнение, така и при неточно /частично/ изпълнение на задължението на изпълнителя. Липсва разграничение в размера на дължимата неустойка при пълно неизпълнение и при неточно /частично/ изпълнение, което води до извод, че е налице несъответствие между очакваните от неизпълнението вреди и размера на уговорената неустойка. Според клаузата на чл. 8, вр. чл. 7, т. 2 от договора във всеки случай на неизпълнение на задължението /пълно или частично/ се дължи неустойка в пълния размер на платеното от рекламодателя по договора за реклама възнаграждение от 9 600 лева. Очевидно е, че така уговорен, този размер не съответства на очакваните от неизпълнението на задължението вреди, когато става дума не за пълно, а за неточно /частично/ неизпълнение. У
говорената в клаузата на чл. 8, вр. чл. 7, т. 2 от
процесния договор неустойка се съизмерява с дължимата от изпълнителя престация
при разваляне на договора – връщане на полученото от него /на възнаграждението
по договора/ на отпаднало основание. Следователно тази неустойка е нищожна /за
което съдът следи служебно/, като уговорена в противоречие с нейната
обезпечителна и обезщетителна функция. Така определената
договорна неустойка в нарушение на чл. 9 ЗЗД
е договорена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които е основание
за нищожността на тази клауза съгласно чл. 26,
ал. 1 ЗЗД. Тъй като този
порок е налице още при сключването му, то следва извода, че в конкретния случай
не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.
26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.
С оглед изхода на спора по иска с предмет главното парично вземане,
неоснователна е и претенцията за присъждане на акцесорното вземане за обезщетение
за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Като е достигнал до други изводи първоинстанционният
съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в
обжалваната му част. Предявеният иск срещу Д.И. Яначков следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски в общ
размер на 1 067 лева, от които 217 лева за държавна такса и 850 лева възнаграждение
за адвокатска защита и съдействие.
При този изход на спора в полза на ответника Д.Я. следва
да се присъдят направените разноски за първоинстанционното производство за
адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева. Искането за присъждане
на заплатени пътни разноски е неоснователно. На първо място следва да се посочи, че ответникът
не е представил доказателства, че е сторил такива разходи /фискалният бон за
заплатено гориво не е достатъчен за такъв извод/, а според правилото на чл. 78 от ГПК, в тежест на насрещната страна се възлагат тези съдебни разноски, за които
са представени доказателства за реалното им заплащане. На следващо място,
настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, намерила израз в решение №
192 от 25.06.2014г. по гр.д. № 5663/2013г. по описа на ВКС, Четвърто ГО и
определение № 51 от 08.02.2017г., според която разходите за пътуване на
адвоката, не съставляват съдебно-деловодни разноски по делото и не подлежат на
присъждане по реда на чл. 78 от ГПК. Довереникът и доверителят имат възможност
при уговаряне на възнаграждение да предвидят неговия размер и с оглед
предстоящите пътни и квартирни разходи.
С оглед изхода на спора и предвид отхвърлянето на предявения
иск срещу ответника Д.Я., първоинстанционното решение следва да бъде отменено и
в частта, в която страната е осъдена да заплати в полза на ищцовото дружество
съдебни разноски.
Търговският
характер на спора произтича от правоотношения, които са възникнали в резултат на
търговска сделка, сключена между две търговски дружества, поради което следва
да се приложи прагът за касационно обжалване от 20 000 лева, регламентиран в чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК, и да се приеме, че атакуваното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 285000
от 25.11.2019г.,
постановено по гр. дело № 31104/2015г.
на Софийския районен съд, ГО, 123 състав, в частта, в която са
уважени предявените от „Б.“ АД срещу Д.И.Я. обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати като солидарен длъжник с „М.2.“ ЕООД сумата от 9 600 лева,
представляваща неустойка по чл. 8, вр. чл. 7, т. 2 от договор за реклама от
27.04.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното изплащане и с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника като солидарен длъжник с „М.2.“
ЕООД да заплати сумата от 1 049, 29 лева – обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за периода от 24.03.2014г. до 01.06.2015г.,
както и в частта, в която
ответникът Д.И.Я. е осъден да заплати на „Б.“ АД съдебни разноски
за първоинстанционното производство И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Б.“ АД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление *** срещу Д.И.Я., ЕГН **********,*** иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати /като
солидарен длъжник с „М.2.“ ЕООД/ сумата от 9 600 /девет хиляди и
шестстотин/ лева, представляваща неустойка по чл. 8, вр. чл. 7, т. 2 от договор
за реклама от 27.04.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума считано
от датата на предявяване на исковата молба – 02.06.2015г. до окончателното
изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Б.“ АД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление *** срещу Д.И.Я., ЕГН **********,*** иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати /като
солидарен длъжник с „М.2.“ ЕООД/ сумата от 1 049, 29 /хиляда четиридесет и
девет лева и 29 ст./ лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за периода от 24.03.2014г. до 01.06.2015г.
ОСЪЖДА „Б.“ АД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.И.Я., ЕГН **********,***, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1 000 /хиляда/ лева – съдебни разноски
в първоинстанционното производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1 067 /хиляда шестдесет и седем/ лева - съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.