Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12.09.2019
г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети юни през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 10219 по описа за
2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 26.05.2017 год., постановено по гр.дело № 16874/2013 г. на СРС, І Г.О., 46 състав, е отхвърлен предявения
от „ Р.и К.“ ООД, ***, ЕИК ******, срещу „С.Н.“ АД, гр.София, ЕИК ******, иск с
правно основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД- да бъде признато
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 9495,30 лв.,
представляваща лихва за забава/ мораторна лихва/ за периода от 10.08.2011 г. до
20.12.2012 г. върху главницата от 68652 лв./ неизплатена част от дължимо
възнаграждение по договор за строителство от 09.05.2011 г./, за което вземане е
била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 07.02.2013 г. по ч.гр.дело
№ 1454/ 2013 г. на Софийски районен съд, 46 състав.
Срещу решението на СРС, 46 с-в е постъпила въззивна жалба от „ Р.и К.“ ООД, ***, подадена
чрез пълномощника адв.С.В., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да
бъде постановено друго, с което предявения установителен иск, бъде уважен изцяло. В жалбата се излагат подробни
доводи, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник „С.Н.“ АД, гр.София, чрез пълномощника си адв. Е.Е. оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Предявен е за разглеждане по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения
по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, защото са
съобразени с доказателствата по делото и са постановени при правилно приложение
на материалния закон. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията
си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Доводите
в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователни са изложените доводи
във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата инстанция. В настоящия
случай съдът приема за безспорно установено по делото обстоятелство, че ищецът
основава претенцията си в настоящето исково производство за признаване за
установено, че ответникът му дължи сумата от 9495,30 лв.,
представляваща лихва за забава/ мораторна лихва/ за периода от 10.08.2011 г. до
20.12.2012 г. върху главницата от 68652 лв./ неизплатена част от дължимо
възнаграждение по договор за строителство от 09.05.2011 г./, на основание
сключен между страните договор на 09.05.2011 г. и забава в плащането на
дължимата главница. Съгласно разпоредбата на чл.69 от сключения между страните
на 09.05.2011 год., договор за строителство, е уговорено, че при необоснована
забава на плащането на дължимата сума от страна на възложителят / „ С.Н.“ АД,
гр.София/, последният дължи на изпълнителя/ „ Р.и К.“ ООД, ***/ неустойка в размер на 0,1 % на
календарен ден от дължимата сума.
Съобразно
разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата,
като за действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска
обезщетение съобразно общите правила. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват,
като кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди. Посочените две
разпоредби уреждат обезщетяване на вредите от неизпълнение на парично
задължение, като в двата случая настъпването на вредата се предполага и не следва
да бъде доказвана. При неустойката размерът е определен от страните, докато при
обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД размерът е определен от законодателя.
Разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД намира приложение, когато между страните не е
уговорено друго. Когато е уговорена неустойка за забавено изпълнение на парично
задължение/ какъвто безспорно е настоящия случай/, е недопустимо кумулирането й
с лихва за забавено изпълнение на паричното задължение, тъй като длъжникът би
понесъл две гражданскоправни санкции за едно и също неизпълнение, а кредиторът
би получил две обезщетения за едни и същи вреди, резултат от забавата.
По своята същност
обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение в размер на
законната лихва /чл. 86, ал. 1 ЗЗД/ има характер на законна неустойка, тъй като
вредите се предполагат, а размерът е определен от законодателя. Нормата на чл.
86, ал. 1 от ЗЗД има диспозитивен характер и страните по договора са свободни
да уговарят заместване на мораторната лихва с мораторна неустойка и да
определят нейния размер в съответствие с въведения в чл. 9 от ЗЗД принцип на
свободата на договаряне. Когато страните са договорили неустойка за забавено
плащане вместо предвидената от закона лихва за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
при неизпълнение на парично задължение кредиторът има право да претендира само
неустойката, а на основание чл. 92, ал. 1, изр. второ ЗЗД обезщетение и за
по-големи вреди, като това обезщетение не може да бъде съизмерено с размера на
законната лихва, тъй като с клаузата за неустойка в договора съконтрахентите
дерогират разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Законната лихва се дължи само,
ако страните не са предвидили друго, защото в противен случай това би
представлявало едностранно изменение на сключения договор, съдържащ изрична
уговорка за отклонение от правилото на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. По отношение
забавеното изпълнение на парично задължение, разпоредбите на чл.86 и чл.92 от ЗЗД не се намират в съотношение на обща към специална разпоредба. Разпоредбата
на чл.86, ал.1 от ЗЗД се прилага тогава, когато страните не са уговорили друго.
Постоянна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че нормата на чл.86,
ал.1 от ЗЗД има диспозитивен характер и страните по договора са свободни да
уговарят заместване на мораторната лихва с мораторна неустойка и да определят
нейния размер. В процесния случай, след като с договора от 09.05.2011 г.
страните са договорили мораторна неустойка за забавено плащане, вместо
предвидената от закона мораторна лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД, при неизпълнение
на парично задължение те имат право да претендират само неустойката. Законната
лихва се дължи само, ако страните не са предвидили друго, защото в противен
случай това би представлявало едностранно изменение на сключения договор,
съдържащ изрична уговорка за отклонение от правилото на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. С
оглед на изложеното се налага изводът, че предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 9495,30 лв., представляваща лихва за
забава/ мораторна лихва/ за периода от 10.08.2011 г. до 20.12.2012 г. върху
главницата от 68652 лв./ неизплатена част от дължимо възнаграждение по договор
за строителство от 09.05.2011 г./, за което вземане е била издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от 07.02.2013 г. по ч.гр.дело № 1454/ 2013 г. на СРС,
І Г.О., 46 състав е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
При
този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. С оглед изричното изявление на пълномощника на
въззиваемата страна- ищец- адв.Е.А., направено в съдебно заседание на
13.06.2019 год., че не претендира присъждане на разноски, такива не следва да й
се присъждат за настоящата въззивна инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 26.05.2017 год.,
постановено по гр.дело № 16874/2013 г. на
СРС, І Г.О., 46 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.