Р Е Ш Е Н И Е
№ 152
гр. Русе, 05.10.2018г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Русенският окръжен съд, търговско
отделение, в открито заседание на двадесети септември през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
Председател: Йордан Дамаскинов
Членове: Палма Тараланска
Атанас Димитров – мл.с.
при участието на секретаря Цветелина
Коева, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров въззивно търговско дело
№ 211 по описа за 2018 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „***“
АД – клон Р, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.*******, против
Решение № 718 от 02.05.2018г. по гр.д. № 8334/2017г. по описа на Районен съд – Русе.
Жалбоподателят счита решението за неправилно и моли за неговата отмяна, като
бъде постановено ново, с което предявените искове бъдат уважени. Претендират се
направените разноски.
В законоустановения срок е
постъпил отговор от ответната страна Г.Д.Т., ЕГН ********** ***, чрез адв. М.Р., с който се взема становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба. Моли същата да не се уважава, като се присъдят разноски
на основание чл.38 от ЗАдв.
Съгласно чл.269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Съдът намира, че жалбата е подадена
от надлежна страна, в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и срещу решение на районния
съд подлежащо на въззивно обжалване, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
С Решение № 718 от 02.05.2018г.
по гр.д. № 8334/2017г. по описа на Районен съд – Русе, съдът е отхвърлил
предявените искове на банката, за признаване за установено, че Г.Т. дължи сумите:
500лв. - главница, ведно със законната лихва върху нея считано от 14.09.2017г.
до окончателното изплащане на вземането, 337,34лв. – лихва за периода от
08.01.2014г. до 13.09.2017г. и за които е издадена Заповед № 3810/18.09.2017г.
за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 6396/2017г.
на Районен съд – Русе.
Във въззивната жалба са
релевирани възражения относно произнасянето по въпроса за датата, на която е
започнала да тече погасителна давност за вземането на кредитора. Жалбоподателят
счита, че неправилно съдът е обвързал началото на срока с деня, следващ
последния ден на месеца, в който е извършено последното плащане, т.е.
30.03.2012г., тъй като съгласно чл.2, т.4 от договора, картодържателят се
задължава да осигури до последния работен ден на месеца, в който е извършено
плащането по разплащателната сметка, минимална месечна вноска в размер на 30лв.
или общия размер на задължението, ако същото е по-малко от минималната месечна
вноска. Последното плащане на ПОС-терминал е било на 03.02.2012г., а от
длъжника има погасяване на суми съответно на 30.03.2012г., 03.10.2012г., на
08.11.2012г. и на 09.05.2013г., което давало основание да се приеме, че
длъжникът ще продължи да погасява ползваните суми. Поради това счита, че уговорените
в договора месечни вноски и междинни срокове на плащане не представляват срок
за настъпване на изискуемост на вземанията по този договор, а само уговорена възможност
за разсрочено плащане на сумите на месечни погасителни вноски или на части
съгласно чл.66 от ЗЗД. Съгласно договора, изискуемостта настъпва с изтичането
на срока му (2-годишен), като изключение от това правило е когато действието на
договора се продължава, какъвто бил и настоящият случай. Поради това счита, че
изискуемостта на процесното вземане настъпва с изтичането на срока на договора,
а именно месец септември 2014г. и оттогава е започнала да тече и 5-годишната
погасителна давност.
На следващо място счита за
неправилен извода на съда относно неравноправност на клаузата за автоматично
подновяване срока на договора на основание чл.143, т.8а от ЗЗП. Сочи, че съобразно
тази норма, за да е налице неравноправност, то следва да е налице проявление на
две кумулативни предпоставки, а именно 1) потребителят не заяви желание за
прекратяването му и 2) срокът, в който следва да направи това, е прекалено
отдалечен от датата, на която изтича срочният договор. В този смисъл,
предоставената в договора възможност за потребителя да заяви желание да
прекрати договора, като направи това до първо число на месеца, в който изтича
срокът на валидност на картата, респективно на договора, не е прекалено отдалечен
и не покрива хипотезата на сочената разпоредба. Още повече, че такова изявление
от страна на картодържателя липсвало. Счита също така, че подновяването с нов
двугодишен срок на основание чл.2, т.1 от договора, става независимо от това,
че срокът на картата е изтекъл, тъй като облигационната връзка между страните
оставала съществуваща. Това било така, защото срокът на картата и разплащателната
сметка били независими един от друг и дори след изтичането на договора,
сметката остава валидна, докато не бъдат погасени задълженията по нея и не бъде
поискано нейното закриване.
Въззивният съдебен състав намира,
че оплакването във връзка с приетото начало на давностния срок е основателно,
но не променя изхода на спора. Съгласно разпоредбите на договора и конкретно
чл.2, т.4, картодържателят се задължава най-късно в последния работен ден на
текущия месец да осигури по разплащателната сметка сума, не по-малка от
минималната месечна вноска в размер на 30лв. или общата сума на задълженията му
до края на предходния месец, ако същата е по-малка от минималната месечна
вноска. От тази договорка следва, че ползваните от картодържателят суми не
стават изискуеми, както е приел първоинстанционният съд от последния работен
ден на текущия месец и не започва оттогава течението на погасителната давност. Тогава
възниква задължението на кредитополучателя да осигурява минимално покритие по
картата с оглед ползваните суми или да заплати договорна лихва във връзка с
отпуснатия му в заем паричен ресурс. Изискуемостта настъпва с изтичането на
срока на договора арг. чл.2, т.1, изр. последно, което предвижда, че в случай,
че кредитът не бъде продължен, всички задължения следва да бъдат погасени до
изтичане срока на валидност на картата. Тоест едва след изтичането на срока,
сумите биха подлежали на принудително събиране, а по смисъла на чл.114 от ЗЗД
давността започва да тече в момента, в който вземането е станало изискуемо и
същото може да бъде събрано по принудителен ред, т.е. когато премине в
притезание. Именно поради това, началото на давностния срок настъпва с изтичането
на срока на договора на 27.08.2012г. и изтича на 27.08.2017г., тоест почти
месец преди образуването на заповедното производство за вземането.
Извършените от длъжника плащания
след датата на изтичане на договора 27.08.2012г., а именно описаните в
експертизата пред първоинстанционния съд от 03.10.2012г., на 08.11.2012г. и на
09.05.2013г. не представляват признаване на вземането по смисъла на чл.116,
б.“а“ от ЗЗД, водещи до прекъсване на давността. Признаването на вземането
представлява едностранно волеизявление , с което длъжникът пряко и
недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Така се приема и в
константата съдебна практика, като например Решение № 161 от 3.02.2016 г. на
ВКС по т. д. № 1934/2014 г., I т. о., ТК, в което се приема следното: “С
решение № 100/20.06.11 г. по т. д. № 194/10 г. на ВКС, II т. о. е уеднаквена съдебната
практика по приложението на нормата на чл. 116, б. "а" ЗЗД, като е
дадено разрешение, че признание по смисъла на закона е налице, когато се
признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право.
Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и
недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване
на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, същото трябва да е
направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов
представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само
до наличието на фактите, от които произхожда.“. Извършените плащания не
обосновават подобен извод и не могат да се приемат и като конклудентни действия
признаващи вземането, защото от тях не може да се направи извод за признаване
на цялото задължение. На следващо място частичните плащания на длъжника не
прекъсват давността за цялото задължение, предвид на това, че неговата воля и
признание за съществуването на дълга е само до размера на платеното и не се
разпростира върху останалата неплатена част (така Решение № 214 от 14.02.2003
г. на ВКС по гр. д. № 18874/2002 г., V г. о.).
Що се касае до въпроса относно
автоматичното подновяване на договора въззивната инстанция намира, че такова
подновяване не влиза в противоречие с разпоредбата на чл.143, т.8а от ЗЗП, но
такова подновяване не е настъпило по други съображения. Най-напред посочената
разпоредба не намира приложение към настоящият случай, доколкото същата е
приета с ДВ, бр.57 от 2015г. и не представлява приложим по договора закон, а и
не са налице елементите от нейния фактически състав. Въпреки това съдът намира,
че автоматично подновяване на договора не е настъпило предвид на това, че
банката е издала една единствена карта Mas/V Фсъс срок
на валидност съвпадащ със срока на действие на договор № *********от
27.08.2010г., то до м.август 2012г. По делото няма данни банката да е подновила
картата, нито да е била изразена воля от картодържателя за получаване на нова
такава. Липсват и данни банката да му е преиздала и да му е предоставила в
държане преиздадена карта. От заключението на съдебно-икономическата експертиза
по делото е видно, че след изтичане срока на договора на 27.08.2012г. не са
извършвани плащания или тегления, като последното е било извършено на
02.04.2012г. Следователно, след като кредитополучателят не е имал възможност да
разполага с предоставения му паричен ресурс, то и не е налице валиден договор
за заем, доколкото същият по своя характер е реален договор. Ето защо съдът
приема, че така сключеният договор е прекратен с изтичането му на 27.08.2012г.
Предвид на гореизложеното
въззивният съдебен състав приема, че не е настъпило автоматично подновяване на
договора за разплащателна сметка и издаване на международна кредитна карта,
като същият е прекратен поради изтичане на неговия срок на 27.08.2012г.,
откогато е започнала и да тече погасителната давност за вземането до
27.08.2017г., т.е. почти един месец преди образуването на заповедното
производство и в този смисъл същото се явява погасено по давност. Поради това,
въззивната жалба се явява неоснователна, а решението на първоинстанционния съд
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и
съобразно правилото на чл.78 от ГПК на въззиваемата страна се следват
направените разноски за втората инстанция за оказана безплатна адвокатска помощ
на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗАдв. Предвид обстоятелството, че извършените от адв. Р.се
изразяват в изготвяне на отговор на въззивната жалба без процесуално
представителство, то възнаграждението следва да се определи съгласно чл.9 от
Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което е в размер на 300лв.
Мотивиран така, Русенският
окръжен съд,
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 718 от 02.05.2018г. по гр.д. № 8334/2017г. по описа на Районен съд –
Русе.
ОСЪЖДА „***“
АД – клон Русе, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.******* да
заплати на адв. М.Р. от АК – Русе сумата 300лв. представляваща адвокатско
възнаграждение в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
Председател:
Членове: