МОТИВИ към присъда от 12.12.2018г. по НОХД № 4566/2018г. по описа на Варненския Районен Съд
- ХІІІ наказателен състав.
Производството пред първо инстанционният
съд е образувано по депозиран от Районна Прокуратура-Варна обвинителен акт
против П.В.И. в това, че на
15.02.2017 г. в гр. Варна, противозаконно присвоил чужди движими вещи, които
владеел, а именно: мобилен телефон „Самсунг А3” с
ИМЕИ 353974074816637, собственост на „Теленор
България” ЕАД гр. София, на стойност 295,20 лева, ведно с карта памет – 8 ГБ,
на стойност 15,21 лева и силиконов калъф, на стойност 5,40 лева, собственост на
И.М.Т., като всички вещи са на обща стойност 310,41 лева.- престъпление по чл.206
ал. 1 от НК;
И за това, че нa 15.02.2017 г. в гр. Варна, с цел да набави за себе
си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у С* И. К* –
продавач-консултант към „Е. О.” ЕООД ***,
че е собственик на продаваните от него мобилен телефон „Самсунг
А3” с ИМЕИ 353974074816637 и силиконов калъф, поставен на телефона и с това
причинил на дружеството („Е.О.” ЕООД ***) имотна вреда в размер на 110 лева. -
престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК .
Производството
по делото се проведе при условията и реда на глава 27 от НПК, като по искане на
подсъдимият бе проведено съкратено съдебно следствие. Същият, при условията на
чл.371 т.2 от НПК призна изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт, като се съгласи да не се събират доказателства за тези факти.
Съдът намери, че направените самопризнания се подкрепят от събраните в
досъдебното производство доказателства, поради което не бе проведен разпит на свидетелите
и вещите лица и не се събираха доказателства за фактите , изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт.
Участващият в производството представител на ВРП поддържа възведеното против подс.И. обвинение
като счита, че същото е доказано както от обективна, така и от субективна
страна със събраните в хода на съдебното следствие безпротиворечиви
и категорични доказателства. По отношение на вида и размера на наказанието,
прокурорът пледира на подс.И. да бъде наложено наказание
под минималния предвиден в закона размер от 1 година „Лишаване от свобода”, което да бъде намалено
с една трета и за двете осъществени от него престъпления.
Подс.И. участва в производството лично и с служебен
процесуален представител. По време на
досъдебното производство е признал авторството на деянието и е разказал
подробно за извършеното от него. Самопризнания
прави и в хода на съкратено съдебно следствие, като признава
изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. С
последната си дума моли за минимално
наказание.
Процесуалният представител на подс.И. - адв.Н. пледира с оглед
наличието на множество смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, да
му бъде наложено наказание под предвидения в закона минимум.
След преценка на събраните по
делото релевантни гласни и писмени доказателства
по отделно и в тяхната съвкупност,съдът приема за установено
от фактическа страна следното:
В гр.Варна
на бул. „Вл. Варненчик"
се намирала сградата в работел свид.И.Т.. На
15.02.2017 г., следобед в офисът му влязъл подс.П.В.И..
Двамата се познавали бегло. Подс. И. помолил свид. Т. да използва мобилен телефон тъй като нямал такъв,
но трябвало да проведе разговор. Тъй като го познавал отпреди и не намерил нищо
притеснително в молбата му свидетелят и се съгласил.
Към него
момент от свид. Т. притежавал телефонен апарат „Самсунг A3" с
ИМЕИ 353974074816637, придобит на основание сключен договор за лизинг от
15.11.2015 г., между него и „Теленор България"
ЕАД. Към 15.02.2017 свид. Т. все още не бил придобил
в собственост върху телефона, тъй като не бил изплатил дължимите вноски по
лизинговия договор. Телефонът бил поставен в силиконов калъф, закупен от Т.
през м. май 2016 г., а в него освен СИМ-картата, имало и карта-памет 8 ГБ, също
закупена през м. май 2016 г..
След като
решил да удовлетвори молбата на подс.И. , свид.Т. му дал собственият си мобилен телефон за да проведе
разговор. Изричното условие което свидетелят поставил било незабавно след като
приключи разговора да му върне телефона. Тъй като разговора се провеждал в
офиса св. Т. се обърнал за кратко време, за да извършва служебната си дейност и
не наблюдавал подсъдимият. Възползвайки се от това, подс.
И. веднага излязъл от офиса и бързо напуснал сградата, вземайки със себе си
телефонът на сивд.Т., като нямал никакво намерение да
го върне след проведения телефонен разговор.
След като
видял, че подс. И. не е в офиса и вероятно е напуснал
и сградата свид. Т. излязъл навън, за да го потърси.
Той не го открил и позвънил на мобилния си номер от телефонът на св. *, но
телефонът бил вече изключен.
След като вече имал фактическа власт върху
мобилния телефон подс.И. решил да се разпореди с него
като със своя собствена вещ. Понеже
искал да си набави парични средства той решил, че може да заложи
телефона като своя вещ и така да спечели пари. В изпълнение на замисленото подс.И. първо премахнал Сим
картата и картата памет от мобилния за да не се установи действителният му
собственик и в последствие посетил в магазин за продажба на мобилни телефони, находящ се в гр. Варна, на ул. „Г. Бенковски",
павилион №2 към „Пазари" А, стопанисван от „Е.О." ЕООД,
представлявано от *. В магазина той разговарял със св. * - продавач-консултант.
При разговора го уведомил, че иска да продаде своя мобилен телефон. Показал на свид.* телефона и го уведомил, че го продава заедно със
калъфа, но без зарядно, кутия и документи. Въпреки,
че не доказал собствеността върху мобилния телефон и дори нямал зарядно или кутия към него и Сим
карта, св.* се съгласил да го закупи, ведно със силиконовия калъф поставен на
него. За целта * съставил приемо-предавателен
протокол, в който вписал данните от личната карта на подс.
И.. Протоколът бил подписан от подс.И.. В текста на
оформения бланков приемо-предавателен протокол имало
изписан текст: „ декларирам, че веща не е обект на престъпление“. Стойността за
която се уговорили да бъде закупен телефона, ведно с калъфа била 110 лева или
на цена три пъти по-ниска от действителната му.
Тъй
като на свид.Т. бил известен домашния адрес на подс. И., няколко дни след като присвоил мобилният му
телефон на 18.02.2017 г. той отишъл до дома му. Двамата се срещнали пред блока
в които живеел И. и провели разговор.
Първоначално подсъдимият заявил на Т., че телефонът му се е счупил, но в
последствие признал, че се е разпоредил с него и го завел в магазина на „Е.О."
ЕООД. Т. разговарял със св. * представил му гаранционната карта и кутията на
телефона и поискал да му бъде върнат. С
представените документи тъй като била безспорно установена собствеността на
телефона на 19.02.2017 г. свид.* го върнал на
собственика му свид.Т.. За получената сума от 110
лева подс.И. обещал на свид.К*
че ще я възстанови и му била предоставена възможност да стори това в рамките на
няколко часа, но той не сторил това.
Съгласно
заключението на изготвените в хода на досъдебното производство
съдебно-оценителна и допълнителна съдебно-оценителна експертизи, общата
стойност на присвоените от подс. И. вещи възлиза на
310.41 лв.
Според
заключението на назначената в хода на досъдебното производство
съдебно-психиатрична експертиза, подс. И. не страда
от психично заболяване в тесния смисъл на думата - психоза. Налице са данни за
психични и поведенчески разстройства, дължащи се на комбинираната употреба на
психоактивни вещества. Синдром на зависимост към опиоиди.
Вредна употреба на амфетаминови производни. Към
момента на извършване на деянието на 15.02.2017 г., той е бил в със тояние да
разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
Физическото и психичното състояние на И. му позволява да дава достоверни
показания, да участва пълноценно в наказателното производство и да се защитава
сам.
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на гласните
доказателства по делото- от показанията на
св. Т., К* и Д*, съдебно-оценителна експертиза, свидетелство за
съдимост, и други, които са последователни, взаимно обвързани, допълващи се и кореспондират изцяло както помежду си,
така и с писмените доказателства по ДП № 295 /2017г. на І РУП - Варна, инкорпорирани по реда на чл.283 от НПК- жалба, постановления на ВРП, справка за съдимост, и други, които са последователни, безпротиворечиви, взаимно обвързани и допълващи се и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи.
При така установената
по делото фактическа обстановка,съдът прави следните правни изводи:
За да се докаже
участието на подсъдимия в деянието за което му е повдигнато обвинение следва
държавното обвинение да е събрало несъмнени доказателства, които в хода на
съдебното дирене отново да доведат до безспорния извод за авторството на
деянието. По настоящото дело разследването е събрало доказателства въз основа
на които е внесен и обвинителния акт срещу подс.И. за
извършено от него престъпление по чл. 206 ал.1 от НК.
Подс.И. е осъществил от обективна и субективна
страна състава на престъпление по чл.206 ал. 1 от НК, затова, че на 15.02.2017 г. в гр. Варна, противозаконно присвоил чужди движими
вещи, които владеел, а именно: мобилен телефон „Самсунг
А3” с ИМЕИ 353974074816637, собственост на „Теленор
България” ЕАД гр. София, на стойност 295,20 лева, ведно с карта памет – 8 ГБ,
на стойност 15,21 лева и силиконов калъф, на стойност 5,40 лева, собственост на
И.М.Т., като всички вещи са на обща стойност 310,41 лева..
В
хода на съдебното производство бе безспорно установено извършването на деянието
с неговите обективни признаци, а именно механизма на осъществяването му,
предмета на същото, времето и мястото на осъществяване, както и стойността на
присвоените вещи и чия собственост са същите. По отношение на посочените факти,
доказателствата по делото, които ги установяват са еднопосочни. Анализът на
кредитираните от съда доказателства сочи, че обвинението е безспорно доказано и
относно субекта на извършването на процесното
престъпление, съотв. субективната страна на деянието,
като извършено при условията на пряк умисъл. При формиране на убеждението си,
че именно подсъдимия е осъществил умишлено престъпното отнемане, съдът съобрази
редица преки и косвени доказателства, които в своята съвкупност сочат посочения
в обвинителния акт извод относно извършителя на описаното от прокурора
престъпление.
Изпълнителното деяние е осъществено и се
изразява в своене и разпореждане с вещ – мобилен
телефон, като със
своя собствена. В случая инкриминираната вещ се е намирала у подсъдимия И. на
правно основание - била му е дадена за послужване, като с това той е придобил
правото правото само да ползва веща по обичайното й
предназначение и то за кратко вереме. Предмет на
престъплението по чл. 206,
ал.1 от НК може да бъде както чужда, така и собствена движима вещ. В
случая телефона предмет на обвинението не е бил собственост на подсъдимия и той
не е имал правото да се разпорежда с него, но го е сторил като го е продал.
За
да е налице обсебване е необходимо също от обективна страна деецът да е
осъществил някоя от формите на изпълнително деяние - фактическо или юридическо
разпореждане с вещта в свой или чужд интерес. Обсебването, както и длъжностното
присвояване, се извършва с намерение за окончателно разпореждане с чуждо
имущество. В Р.459-91-I е посочено, че изпълнителното деяние при присвояването
/относимо и за обсебването/ се изразява до външнопроявена промяна на отношението на дееца към
повереното му имущество, което той владее или управлява за сметка на друго
лице, изразено в противозаконно разпореждане с поверената вещ, в свой личен
интерес или в интерес на другиго.
При това
разпоредително действие /без значение дали е сделка, или друго чисто
фактическо, вкл. неоснователен отказ да се върне вещта/ е налице преминаване на
собствеността на вещта в полза на третото лице. Това преминаване трябва да е
окончателно и води до един и същ резултат - невъзможността за собственика на
вещта да упражнява правата си по отношение на тази вещ. Намерението за своене се е изразило не само в самия отказ да се върне
вещта, тъй като в този момент подсъдимият е започнал да третира вещта като
своя, разпоредил се е фактически с нея и е препятствал използването й от страна
на собственика и.
Обект на престъплението са
обществените отношения, осигуряващи нормалното упражняване на правото на
собственост върху движимите вещи.
Подсъдимия
И. е съзнавал общественоопасния характер на
извършеното от него, като е предвиждал и целял настъпването на обществено
опасните последици. За формата на вината се съди не по обясненията на
подсъдимия, а по неговите действия. В конкретния случай те недвусмислено показват,
че подсъдимият е съзнавал всички обстоятелства, включени в състава на
престъплението. От субективна страна
деянието е извършено виновно, при форма на вината пряк умисъл - подсъдимият е
съзнавал общественоопасния характер на деянието,
предвиждал е общественоопасните последици и ги е
искал. Умисълът на подсъдимия се извежда по безспорен и категоричен начин от
неговите действия – получава мобилния телефон с ясното съзнание, че може да го
ползва, че няма право да го предоставя за ползване на други на лица и да се
разпорежда с него и въпреки това се разпорежда с него в свой собствен интерес.
Поради всичко изложено съдът
призна за виновен подс.И. за виновен в извършване на
престъплението по чл. 206 ал.1 от НК.
По отношение на другото му
възведено обвинение за осъществен състав на престъпление по чл. 209 ал.1 от НК,
затова, че на нa 15.02.2017 г. в гр. Варна, с цел да набави за себе
си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у Светломир И. Колев –
продавач-консултант към „Е. О.” ЕООД ***,
че е собственик на продаваните от него мобилен телефон „Самсунг
А3” с ИМЕИ 353974074816637 и силиконов калъф, поставен на телефона и с това
причинил на дружеството („Е.О.” ЕООД ***) имотна вреда в размер на 110 лева..
Съдът призна подс.И. за невиновен по следните
съображения.
Подсъдимия И. е извършил възмездна
сделка при която вещ която манифестира, като своя продава в магазин. Тази вещ – мобилен телефон
той вече е своил противозаконно с което е осъществил
състава на престъпление по чл. 206 ал.1 от НК. При продажбата на веща той е
получил парична сума срещу веща, като у него не е бил формиран умисъл, че с
това би причинил имотна вреда на магазина и веща в даден момент би била открита
и иззета от там. Исканото от него е било
за веща да получи насрещна престация, но не и да
увреди магазина.
На
първо място следва да се визира разграничението, което теорията и съдебната
практика прави между измамата като престъпление по чл.209 и сл. от НК и
гражданската измама по см.чл.29 от ЗЗД. Категорична е съдебната практика, че
наличието на сключен договор между две страни, не изключва възможността, едната
от тях да осъществи престъплението измама и безспорно онзи, който използва
договорни отношения с измамлива цел и поначало няма намерение да изпълнява
задълженията си по тях, осъществява състава на това престъпление. / Решение №
404 от 19.IХ.1995 г. по н. д. № 300/95 г., I н. о.,/. Но в случая не са
установени факти които да сочат, че изначално при продажбата подс.И. е имал намерение да не изпълни договореното.
Напротив съгласно уговорката той е предал веща и е направил нужното за да не се
установи собственикът и премахвайки Сим картата и
картата памет.
Престъплението „измама”, от субективна страна, изисква пряк умисъл и
користна цел-„..да набави за себе си
имотна облага..”, като тази цел следва да е мотивирала дееца да извърши
съответното престъпно деяние и следва да съществува към момента, когато се
начева изпълнителното деяние-възбуждане или поддържане на заблуждението. В този
смисъл, за да е осъществен от обективна и субективна страна състава на
горепосоченото престъпление, на първо място е необходимо деецът, ръководен
единствено от своята користна цел- да набави за себе си имотна облага, да е възбудил
и поддържал заблуждение у св. * и с това да е причинил имотна вреда на търговското дружество за
което той работи. Съответно, за да е възбудено заблуждение у св.*, би следвало
подсъдимият да въздейства по такъв начин върху съзнанието му, че да формира у
свидетеля неверни представи, отнасящи се до правното основание или до
условията, при които той ще осъществи акт на имуществено разпореждане. За да е
осъществил състава на престъплението, за което е привлечен в качеството на
обвиняем, подсъдимият, към момента на
договарянето със св.Колев, следва да е съзнавал и факта, че разпореждането с
имущество от страна на свидетеля, ще причини на дружеството имотна вреда. Последващ умисъл за измама не би могъл да
съществува, поради което простото изявление пред служителят на магазин, че
подсъдимият е собственик на продадената вещ, по никакъв начин не би могъл да
доведе до единствено възможният и категоричен извод първо, че деецът не е имал
намерение да изпълни задълженията си по договора и второ, че с извършеното е
целял да извлече единствено имотна облага за себе си и да причини вреда
другиму. Още повече, че тук следва да се прецени и факта ,,че веща е купена от
свидетелят без да се установи по несъмнен начин собствеността посредством
документи, дори и без зарядно или кутия които да
създадат индиция, че лицето е действителен собственик
на веща. Наличието на аксесоари към
мобилния апарат би могло действително да формира извод за собственост на
телефона, а фактическата продажба на телефон без доказване на собственост по
несъмнен начин не може да изведе несъмнения извод, че свид.Колев
е бил напълно убеден, че подс.И. е собственик на
веща.
Съгласно
утвърдената съдебна практика, изводът за субективното отношение на дееца към
деянието следва да се гради не върху неговото твърдение относно това, а върху
обективните факти по делото. В този смисъл съдът намира, че основният извод за съставомерност на деянието от субективна страна би следвало
да се направи въз основа на обективните факти по делото, касаещи възможността
подсъдимият реално да изпълни поетите договорни отношения.
Установените
и доказани фактите по делото водят до извод, различен от този, направен от
представителите на ВРП.
На първо място, няма как да се
приеме, че към датата на продажба на процесната вещ,
е настъпила имотна вреда за търговското дружество, тъй като към тази дата
насрещните престации са изпълнени в пълнота и към
тази дата то е разполагало с всички законови възможности да се удовлетвори,
респективно да погаси имуществените си претенции. Обвинение за друга дата от
ВРП не е предявено. В този смисъл следва да се отбележи, че продадената вещ е
била предадена доброволно за върната на собственика дни след датата, на която е
била оставена в за продажба, поради което отново не би могъл да бъде споделен
изводът на представителя на ВРП, че към датата на оформяне на приемо-предавателния протокол има осъществено деяние,
покриващо признаците на престъплението измама. Щета към датата, визирана в диспозитива на обвинението - 15.02.2017 г. няма.
Цялостният анализ на установените факти и на
доказателствата водят до крайния извод на съда, че неизпълнението на
задълженията по продажба на телефона не
се дължи на изначална невъзможност и нежелание
на подсъдимия да го изпълни и че отношенията не са възникнали с
измамливи намерения, тъй като подсъдимия при продажбата на веща не е имал
намерение да увреди патримониума на търговеца.
Събраните доказателства, съгласно гореизложените аргументи, не сочат подсъдимият да е имал користна цел и
измамливи намерения към момента на имущественото разпореждане. Всичко останало,
отделно от обективните факти по делото, е в сферата на предположението и не би
могло да залегне в основата на една осъдителна присъда.
При горните
констатации, и тъй като прецени че
обвинението против подсъдимия не е доказано
по несъмнен начин съгласно чл.303 ал.2 от НПК
със събраните
в производството доказателства,
съдът призна подс.И. за не виновен в извършването на престъпление по чл.209 ал.1 от НК.
При индивидуализацията
на наказанието съдът съобрази следното:
Отегчаащи
отговорността обстоятелства съдът прие предходната съдимост на подсъдимия не
влияеща на квалификацията на деянието. Същевременно, като смекчаващи
отговорността на подс.И. обстоятелства съдът възприема поведението му в хода на
досъдебното производство, където е признал авторството на деянието.
Същевременно съдът отчете, че направеното
самопризнание по време на съдебното следствие не следва в конкретния случай да
се приема като смекчаващо вината обстоятелство (в този смисъл т. 7 от ТР № 1 от
06.04.2009 г. постановено по Тълк. дело № 1 от 2008
г. на ОСНК на ВКС), тъй като признаването на фактите в обвинителния акт, не
трябва да се интерпретира допълнително като смекчаващо обстоятелство при
индивидуализация на санкцията, съобразно изискванията на чл. 373, ал. 2 НПК,
тъй като благоприятната последица от този вид самопризнание е предопределена от
закона (чл. 373, ал. 2 НПК), поради което то не трябва безусловно да води до
прекомерно снизхождение.
Поради това и като взе
предвид, високата степен на обществена опасност
на подс.И., за който извършването на
престъпления срещу собствеността е
утвърден модел на поведение, и високата
степен на обществена опасност на престъплението с оглед значителния ръст на
посегателствата против собствеността на територията на Р.България , съдът прие,
не са налице основанията да бъде наложено наказание на подс.И. по реда на чл. 54 от НК.
Поради това, като взе
предвид степента на обществена опасност на подс.И., изводима и от интензитета
на престъпната му дейност, и високата степен на обществена опасност на
престъплението с оглед значителния ръст на посегателствата против собствеността
на територията на Р.България, съдът приложи задължителната норма на чл. 373
ал.2 от НПК, респективно чл.58 „а” от НК
и определи наказание на подс.И. при условията на чл.54 от НК при баланс на отегчаващите и
смекчаващите отговорността му обстоятелства от 1 година „лишаване от свобода”, към минималния
предвиден в чл.206 ал.1 от НК размер. След определяне на това наказание като
размер, съобразно нормата на чл.58”а” ал.1 от НК съдът намали същото с една
трета и наложи на подс.И. да изтърпи наказание от 8 месеца „Лишаване
от свобода”.
При
преценка на начина на изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода” –
условно или ефективно , съдът намира че подс.И. следва да изтърпи наложеното наказание
„лишаване от свобода” ефективно при „общ режим“ тъй като е налице е законова
пречка за прилагане на чл.66 ал.1 от НК. От приложената справка за съдимост
на подс.И. е
видно, че същият е осъждан за престъпления от общ характер и сроковете по чл.
30 от НК не са изтекли.
С така наложеното наказание на
подсъдимия, съдът счита, че ще се постигнат целите на наказанието, визирани в
чл.36 от НК и ще въздейства предупредително и възпиращо спрямо него и ще се
ограничи възможността и да върши
нови престъпления.
На основание чл.189ал.3 от НПК подс. И. следва да заплати за разноски на
досъдебното производството сумата от 184.64 лв. в полза на
ОД МВР Варна.
В този смисъл съдът постанови
присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: