№ 16
гр. София, 15.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
С. ОКРЪЖЕН СЪД, II ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Недялка Н. Нинова
Членове:Анелия М. Игнатова
Светослав Н. Николов
при участието на секретаря Радиана Д. Андреева
в присъствието на прокурора Д. Фр. П.
като разгледа докладваното от Анелия М. Игнатова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20211800600665 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 260024/20.07.2021 г., постановена по НОХД № 238/2019 г.
по описа на РС К., състав на този съд е признал подсъдимия Д. К. Д. за
виновен в това, че на 01.04.2018 г. около 17.30 часа в землището на с. Ш.,
община Г., С. област, при управление на МПС лек автомобил „БМВ – 330“, с
рег. № СО **** ВС, на третокласен път III-813, в района на 1+800 км,
нарушил правилата за движение по пътищата, а именно чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 1
от ЗДвП, чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП и чл. 42, ал. 2,
т. 1 и т. 3 от ЗДвП, като при управление на автомобила на прав участък
предприел изпреварване на застигнатия л.а. „Ф. П.“ с рег. № СА **** СК,
движещ се в същата посока, но не успявайки да извърши изпреварването,
челната дясна част на управлявания от него автомобил, реализирала удар в
задната лява част на застигнатия автомобил, и по непредпазливост причинил
средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2, пр. 3, хип. 1 от НК и на
чл. 129, ал.2, пр. 2, хип. 3 от НК, на Т. Д. А.а, пътник в л.а. „Ф. П.“ с рег. №
1
СА **** СК, изразяваща се в счупване на долната челюст вдясно, наложило
оперативна интервенция и фиксация, което е довело до трайно затрудняване
на дъвченето и говоренето, и счупвания на три ребра, довело до трайно
затрудняване на движението на снагата; и средна телесна повреда по смисъла
на чл. 129, ал. 2, пр. 2, хип. 2 от НК на Р. П. АЛ., водач на л.а. „Ф. П.“ с рег. №
СА **** СК, изразяваща се в дисторзия на ставата между дланната и първа
кост на 5-ти пръст на лявата ръка, контузия на сухожилните връзки с
откъсване на парченце кост в областта на острикветрум на гривнената става
на лявата ръка с наложена мобилизация, причинило трайно затрудняване на
движенията на крайник – лявата ръка; като деянието е извършено в пияно
състояние – с концентрация на алкохол в кръвта 1.18 на хиляда, установено с
„Алкотест дрегер“ 7510 с № ARDM 0178, от него е настъпила телесна
повреда на повече от едно лице и деецът е избягал от местопроизшествието –
престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1, хип. 1, пр. 2, хип. 1, пр. 3, б А, пр.
2, хип.1, вр. ал. 1, б. Б, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК,
като го осъдил на лишаване от свобода за срок от една година и
отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното
наказание за срок от три години.
На основание чл. 343 г, вр. чл. 343б, ал. 1, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК
съдът лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от 12 месеца.
С присъдата на подсъдимия Д. са възложени осъществените разноски в
хода на производството, а двата леки автомобила, иззети като веществени
доказателства, са върнати на собствениците им.
Недоволен от присъдата е останал защитникът на подсъдимия Д. – адв.
Д.Я. от САК, който в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК е обжалвал същата.
Според защитника, приетият от съда в мотивите към присъдата механизъм на
ПТП противоречи на събраните гласни доказателства и установените повреди
по двата автомобила, тъй като по делото има данни за съприкосновението на
автомобилите при кривване на този от тях, в който са пътували пострадалите.
Твърди се, че съдът не е отчел, че пробата алкохол е била взета три часа след
реализирането на ПТП, а престоят на подсъдимия в сградата на районното
управление за повече от два часа е препятствал явяването му за даване на
кръвна проба; както и че изготвената СМЕ може да даде само теоретични
2
насоки за това, кога Д. е поел алкохола, с оглед установеното с техническо
средство количество. Сочи се, че при обсъждане на предявеното обвинение за
бягство от местопроизшествието съдът не е взел предвид наличната
медицинска документация за претърпяна от подсъдимия сериозна травма –
което се приравнява на липса на мотиви.
Иска се присъдата да бъде отменена и подсъдимият да бъде оправдан по
обвинението, алтернативно – делото да бъде върнато за ново разглеждане от
първоинстанционния съд.
В съдебно заседание пред въззивния съд жалбата се поддържа от
защитника адв. Я. на изложените в нея основания.
Подсъдимият Д.Д. се присъединява към становището на защитника си,
ав последната си дума пред съда моли да бъде оправдан.
РП К. и частният обвинител Р.А. не са взели писмено становище по
въззивната жалба.
Прокурорът от СОП оспорва въззивната жалба и прави искане
първоинстанционната присъда да бъде потвърдена като правилна,
законосъобразна и постановена в съответствие с разпоредбите на
материалния и процесуалния закон.
Частният обвинител Р.А., редовно призован, не се явява пред въззивния
съд.
Повереникът на частния обвинител – адв. В., споделя становището на
представителя на държавното обвинение.
С. ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени доводите на страните,
материалите по делото и съдопроизводствените действия на
първоинстационния съд и като служебно провери изцяло правилността на
атакувания съдебен акт, намери за установено следното:
Срещу подсъдимия Д. К. Д. с внесения за разглеждане обвинителен акт
е повдигнато обвинение в това, че на 01.04.2018 г. около 17.30 часа в
землището на с. Ш., община Г., С. област, при управление на МПС лек
3
автомобил „БМВ – 330“, с рег. № СО **** ВС, на третокласен път III-813, в
района на 1+800 км, нарушил правилата за движение по пътищата, а именно
чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ЗДвП – „На водача на ППС е забранено да управлява
ППС с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда и/или след
употреба на наркотични вещества или техни аналози“; чл. 20, ал. 1 –
„Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни
средства, които управляват“ и ал. 2 от ЗДвП – „Водачите на пътни превозни
средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват
с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да
спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението.“; чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП – „Водач, който ще предприеме
изпреварване, е длъжен: след като е подал сигнал, да се убеди, че има
видимост, свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване, и че може
да заеме място в пътната лента пред изпреварваното пътно превозно средство,
без да го принуждава да намалява скоростта или да изменя посоката на
движение“; и чл. 42, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ЗДвП – „Водач, който изпреварва, е
длъжен: по време на изпреварването да осигури достатъчно странично
разстояние между своето и изпреварваното пътно превозно средство…,
„Водач, който изпреварва, е длъжен: да се убеди, че като се движи с
безопасна скорост, може да извърши изпреварването за кратко време.“, като
при управление на автомобила на прав участък предприел изпреварване на
застигнатия л.а. „Ф. П.“ с рег. № СА **** СК, движещ се в същата посока, но
не успявайки да извърши изпреварването, челната дясна част на управлявания
от него автомобил, реализирала удар в задната лява част на застигнатия
автомобил, и по непредпазливост причинил средна телесна повреда по
смисъла на чл. 129, ал. 2, пр. 3, хип. 1 от НК и на чл. 129, ал.2, пр. 2, хип. 3 от
НК, на Т. Д. А.а, пътник в л.а. „Ф. П.“ с рег. № СА **** СК, изразяваща се в
счупване на долната челюст вдясно, наложило оперативна интервенция и
фиксация, което е довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето,
и счупвания на три ребра, довело до трайно затрудняване на движението на
снагата; и средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2, пр. 2, хип. 2 от
НК на Р. П. АЛ., водач на л.а. „Ф. П.“ с рег. № СА **** СК, изразяваща се в
4
дисторзия на ставата между дланната и първа кост на 5-ти пръст на лявата
ръка, контузия на сухожилните връзки с откъсване на парченце кост в
областта на острикветрум на гривнената става на лявата ръка с наложена
мобилизация, причинило трайно затрудняване на движенията на крайник –
лявата ръка; като деянието е извършено в пияно състояние – с концентрация
на алкохол в кръвта 1.18 на хиляда, установено с „Алкотест дрегер“ 7510 с №
ARDM 0178, от него е настъпила телесна повреда на повече от едно лице и
деецът е избягал от местопроизшествието –
престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1, хип. 1, пр. 2, хип. 1, пр. 3, б А, пр.
2, хип.1, вр. ал. 1, б. Б, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК,
С. ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени доводите на страните,
материалите по делото и съдопроизводствените действия на
първоинстационния съд и като служебно провери изцяло правилността на
атакувания съдебен акт, намери, че въззивната проверка на атакувания
съдебен акт налага извод за неговата отмяна.
Главното предназначение на обвинителния акт, съгласно
Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, е да формулира така
обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на
извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него и по този начин
да се поставят основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на
правото на защита в съдебната фаза. Когато в съдържанието на обвинителния
акт не са отразени или липсва пълно описание на правнорелевантните факти
на обвинението и въз основа на тях не са изведени съставомерните признаци
на деянието, предмет на обвинението, то винаги е непълно и неточно и води
до допуснато съществено процесуално нарушение.
В конкретния случай на подсъдимия Д.Д. е повдигнато обвинение за
това, че като водач на МПС е допуснал нарушение едновременно на
разпоредбите на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП (задължение за непрекъснат контрол на
превозното средство), чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП (задължение за управление
на превозното средство със съобразена скорост) и чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП
(задължение да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато
възникне опасност за движението).
Посочените разпоредби на ал. 1 и ал. 2 на чл. 20 от ЗДвП поначало са
5
взаимно изключващи се, като нарушителят не би могъл да извърши с едно
деяние едновременно нарушения по всяка една от тях, тъй като в първия
случай за самостоятелно нарушение е определено невладеенето на
автомобила (напр. поради заспиване, отклонение на вниманието, разсейване и
др.), а във втория нарушението е свързано с режима на скоростта.
Нарушението на разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП (т.е. отсъствието на
постоянно упражняван контрол върху автомобила) може да бъде осъществено
само доколкото не е налице нарушение на режима на скоростта. Съдебната
практика е последователна и категорична, че за нарушение па чл. 20, ал. 1 от
ЗДвП деецът следва да носи отговорност при изгубване на контрол върху
пътното превозно средство поради заспиване, отклонение на вниманието,
разсейване и др. Когато обаче загубата на контрол е във връзка и в резултат
на нарушение на режима на скоростта, то правилната квалификация на
нарушението на правилата за движение е по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. В този
смисъл правилото по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП за непрекъснат контрол върху
превозното средство и съобразяване с пътната обстановка е с различно
съдържание от това за преодоляване и предотвратяване на възникнала
опасност.
Освен това, в първото изречение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП примерно са
изброени външни отрицателно действащи фактори на пътната обстановка,
които имат значение за избиране на съобразена скорост за движение, така че
водачът да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие.
Избраната от водача скорост на движение трябва да бъде в зависимост от
отрицателното влияние на тези фактори - колкото повече и по-
неблагоприятни са те в пътната обстановка, толкова по-малка трябва да бъде
скоростта на движението. Докато първото изречение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП
урежда предвидимите опасности, които са част от пътната обстановка, то във
второто изречение е въведено задължението за водачите на пътни превозни
средства да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато
възникне внезапна опасност за движението. Несъмнено е също така, че
разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е обща и по нея може да бъде понесена
отговорност само тогава, когато извършеното от страна на нарушителя не
може да бъде квалифицирано по специален текст от закона.
Съобразявайки тези принципни положения, според въззивния съд в
обстоятелствената част на настоящия обвинителен акт липсва изложение от
6
фактическа страна, относно вменените на подсъдимия Д. нарушения на
разпоредбите на двете алинеи на чл. 20 от ЗДвП. Прокурорът е записал, че
управлението на автомобила се осъществявало при нормална видимост, на
равнинен и прав участък с мокро асфалтово покритие, а подсъдимият
предприел изпреварване на застигнатия лек автомобил „Ф. П.“ и не успял да
го извърши, тъй като поради неосигуряване на достатъчно странично
разстояние между двата автомобила между тях настъпил удар, след който
подсъдимият Д. изгубил контрол над управлението на лекия автомобил
„БМВ“. Така посоченото е крайно недостатъчно за описание на
правнорелевантните факти, касателно вмененото на подсъдимия обвинение по
всички хипотези на чл. 20 от ЗДвП. Приетата от прокурора причина за
загубата на контрол над управлявания от подсъдимия автомобил (сблъсъкът с
изпреварвания такъв) няма каквото и да било отношение към вмененото
нарушение на правилото на ал. 1 от чл. 20 на ЗДвП, а от съдържанието на
обвинителния акт не става ясно с кои външни неблагоприятни фактори не се е
съобразил подсъдимият при избора си на скорост на движение. Не е посочен
моментът на възникване опасността за движението, респективно началният
момент, в който е необходима адекватна реакция на подсъдимия на създадена
опасност, с цел осигуряване на безопасност на движението на останалите
участници в него, обвързана с възприемането на пътното платно или в
близост до него на появилото се пътно препятствие.
Налице е дефицит в обвинителния акт и относно обстоятелствата, при
които се твърди подсъдимият да е нарушил разпоредбите на чл. 42, ал. 1, т. 2
от ЗДвП („Водач, който ще предприеме изпреварване, е длъжен: след като е
подал сигнал, да се убеди, че има видимост, свободен път на разстояние,
достатъчно за изпреварване, и че може да заеме място в пътната лента пред
изпреварваното пътно превозно средство, без да го принуждава да намалява
скоростта или да изменя посоката на движение“); и чл. 42, ал. 2, т. 1 и т. 3 от
ЗДвП („Водач, който изпреварва, е длъжен: по време на изпреварването да
осигури достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното
пътно превозно средство…, „Водач, който изпреварва, е длъжен: да се убеди,
че като се движи с безопасна скорост, може да извърши изпреварването за
кратко време.“). Прокурорът е записал в обстоятелствената част на
обвинителния акт, че подсъдимият е предприел маневра за изпреварване на
застигнатия автомобил, без да осигури достатъчно странично разстояние
7
между двата автомобила, при което челната дясна част на лекия автомобил
„БМВ“ ударила задната лява част на лекия автомобил „Фолксваген“. Така
изложеното не съдържа от фактическа страна каквито и да било данни за това
свободен ли е бил и на какво разстояние пътят пред превозното средство на
подсъдимия; достатъчно ли е било това разстояние за изпреварване, без да
бъде принуждаван водачът на застигнатия автомобил да намалява скоростта
или да изменя посоката на движение; каква е била безопасната скорост на
движение, за да може да бъде извършено изпреварването за кратко време – за
да бъдат отнесени тези факти към твърдението за нарушените разпоредби на
ЗДвП, посочени по-горе.
Казано по друг начин, избраният от представителя на държавното
обвинение подход за вменяване като нарушени на всички хипотези на чл. 20
от ЗДвП и посочените по-горе разпоредби на чл. 42 от ЗДвП, без
обвинителният акт да съдържа ясно, безпротиворечиво, конкретно и пълно
описание на всички обстоятелства, свързани с времето, мястото и начина на
извършване на вмененото престъпление, каквото изискване поставя изрично
разпоредбата на чл. 246, ал. 2 от НПК, е поставило подсъдимия в
невъзможност да разбере обвинението и да организира адекватно защитата си
в процеса, а това винаги е нарушение на процесуални правила от категорията
на съществените, неотстранимо в съдебната фаза на процеса. Несъмнено е, че
предявените в обвинителния акт обстоятелства определят, освен предмета на
доказване по делото, и рамките на защитата на обвиняемия. Затова, правото
на защита винаги се нарушава, ако е налице неяснота или противоречие в
обстоятелствената част на обвинителния акт, и още повече - ако въобще
липсва описание на съществени обективни признаци на деянието, обосновали
правната му квалификация, възприета от прокурора. Такова нарушение е
допуснато при изготвянето на обвинителния акт по настоящето дело, тъй като
в обстоятелствената част на обвинителния акт липсва описание на
конкретните действия, с които подсъдимият е осъществил вменените му
нарушения на правилата за движение. Това е особено съществена непълнота
на обвинителния акт.
По тези съображения въззивният съд намира, че е налице опороченост
на обвинителния акт поради несъответствието му с изискванията на чл. 246 от
8
НПК, която опороченост обосновава съществено нарушение на
процесуалните правила, изразяващо се в ограничаване на процесуалните
права на подсъдимия и в частност на правото му на защита в процеса.
Коментираните по-горе съществени пропуски в обвинителния акт определят
обвинението като фактически и юридически неясно формулирано, а
предметът на доказване – като неопределен.
Така констатираното съществено процесуално нарушение е отстранимо
единствено чрез изготвяне на нов обвинителен акт, съответстващ на
процесуалните изисквания за минималното му съдържание и за пределна
яснота относно визираните по-горе съставомерни обстоятелства, като бъде
съобразена и изложената в настоящото решение принципна несъвместимост
на част от вменените на подсъдимия като нарушени разпоредби на ЗДвП.
Освен изложеното - което само по себе си обосновава извод за отмяна
на атакуваната присъда, доколкото в присъдата първоинстанционният съд се
е съгласил напълно с посочените в обвинителния акт нарушени разпоредби на
ЗДвП от подсъдимия, посочената фактическа и юридическа неяснота е
пренесена и в съдебния акт. Мотивите към присъдата от своя страна не
покриват изискуемите в НПК стандарти, тъй като съставът на районния съд
не е изпълнил задължението си, предвидено в разпоредбата на чл. 305, ал. 3
от НПК - да посочи кои факти и обстоятелства приема за доказани и въз
основа на какви доказателства и доказателствени средства е направил
изводите си. Разпоредбата на чл. 301 от НПК сочи въпросите, по които съдът
следва да се произнесе с присъдата си, а разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК
поставя изискванията относно съдържанието на мотивите, чието съобразяване
предполага възможността да се извърши проверка на законността на
формираното вътрешно убеждение на съда при решаване на въпросите по чл.
301 от НПК. В мотивите съдът е длъжен да изложи своите фактически
констатации и да обоснове съответно правната им квалификация от гледна
точка на обвинението – което в настоящия случай не е сторено. В мотивите на
съда фактическата обстановка е пренесена от обвинителния акт изцяло, без да
бъде извършен дължимият от съда анализ на доказателствената съвкупност и
без да бъдат изложени направените въз основа на нея правни изводи, като
нито едно от вменените на подсъдимия нарушения на правилата за движение
9
по пътищата не е обсъдено.
Съгласно чл. 6, т. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи, всяко лице има право на справедлив процес пред
независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, който да
гледа делото му и след това да се произнесе по наказателното обвинение от
фактическа и правна гледна точка, като съобразността с тази разпоредба
трябва да се преценява в обхвата на наказателното производство от неговото
започване до финализирането му с влязъл в сила акт. Практиката на
Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) е константна и
последователна, че вътрешните съдилища трябва да излагат с достатъчни
яснота и изчерпателност мотивите в решенията си, което предпоставя
пълноценно упражняване на правото на защита. Липсата на съображения
ограничава справедливостта в процеса. (вж. Решение № 174 от 29.03.2013 г.
на ВКС по н. д. № 362/2013 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка
Пашкунова).
Поради допуснатите процесуални нарушения от прокурора при
изготвянето на обвинителния акт делото следва да се върне за ново
разглеждане, но не в досъдебната фаза, а на първостепенния съд – от стадия
на разпоредителното заседание по реда на чл. 247б и сл. от НПК, тъй като с
измененията на НПК, в сила от 05.11.2017 г. (ДВ. бр. 63/2017 г.)
правомощията на въззивната инстанция по чл. 335, ал. 2 от НПК изключват
възможността за връщане на делото на прокурора в случая, когато
нарушението е допуснато в досъдебното производство - каквато е
конкретната хипотеза, а това следва да стори първостепенният съд в рамките
на разпоредителното заседание. Без правно значение е, че в проведеното по
НОХД № 238/2019 г. разпоредително заседание участниците в него не са
заявили искане за прекратяване на съдебното производство и връщане на
делото на прокурора, за отстраняване на допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, довели до ограничаване правата на подсъдимия и
пострадалия.
По изложените съображения и на основание чл. 334, т. 1, вр.чл. 348, ал.
3, т. 1 от НПК, С. окръжен съд
10
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло присъда № 260024/20.07.2021 г., постановена по
НОХД № 238/2019 г. по описа на РС К..
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на
Районен съд – К. от стадия на разпоредителното заседание.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11