Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………………гр.София,…………………г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на двадесет и първи март, две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева Мл.
съдия Андрей Георгиев
при участието на
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело
№ 6958 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на И.Д.С. срещу решение № 311468 от 11.01.2018г. на СРС, 49
състав, постановено по гр.дело № 50904/2016г., с което е отхвърлен предявеният
от жалбоподателя срещу В.К.Х. иск с правно основание чл.92 от ЗЗД – за сумата
от 3 000,00лв., претендирана като неустойка за неизпълнение на договор за
наем от 06.06.2016г. на лек автомобил „Джип“,
модел „Чероки“, рег.№ ВТ ****ВТ.
Въззивникът - ищец
в първоинстанционното производство поддържа доводи за незаконосъобразност и
неправилност на обжалваното решение. Твърди, че правилно с обжалваното решение
е прието, че той и ответникът са били
обвързани от валидно наемно правоотношение, в рамките на което той /ищецът/ е
изправна страна. Твърди, че от негова
страна по делото са били доказани всички правно-релевантни факти, за които са дадени указания от съда с
доклада по делото. Като последица от това счита, че е доказана претенцията му
за неустойка, която ответникът му дължи
за неизпълнението на договорното задължение
за връщане на наетия автомобил. Намира
за незаконосъобразен извода на първоинстанционния съд, с който е приета
недействителност /под формата на нищожност/, на процесната клауза за
неустойка. Възразява, че този извод е
обоснован от първата инстанция с факта, че договорената неустойка надвишава в
пъти / със 100%/ размера на очакваните вреди като е прието, че те се
съизмеряват с продажбената цена на процесния автомобил от 600,00лв., на която стойност процесният
автомобил е придобит от него /ищеца/ и неплатения наем по договора в размер на
200,00лв. , или общо очакваните вреди възлизат на общата сума от 800,00лв. Твърди
в тази връзка, че в нарушение на
процесуалните правила от първата инстанция с доклада по делото не са му дадени
указания , че негова е доказателствената тежест да установи размера на вредите.
На следващо място поддържа, че в конкретния случай размерът на договорената
неустойка е свързан не само с обезпечаване на нейната обезщетителна същност, но
и със санкционната й функция. По
отношение на обезщетителната функция въззивникът-ищец моли настоящата инстанция
да вземе предвид обстоятелството, че придобиването на процесния автомобил от
него на изгодна по-ниска цена, не може да обоснове извод, че именно това е
действителната стойност на автомобила. Счита, че с оглед характеристиките на
процесния автомобил, посочени в представения по делото талон и състоянието му,
отразено в приемо-предавателния протокол, съдът би могъл и служебно, / в
случай, че е счел за необходимо/ да установи стойността на автомобила в
ориентировачни граници чрез справка в най-големия публично достъпен по смисъла
на чл.155 от ГПК сайт за продажба на автомобили в България. Поддържа, че съгласно данните в този сайт,
автомобили като процесния, се търгуват „втора ръка“ за сума не по-малка от
5 500,00лв. С изложените доводи въззивникът-ищец мотивира искането си за
отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което
предявеният иск да бъде уважен като доказан и основателен. Претендира присъждане
на направените по делото разноски. В съдебно заседание оттегля искането си за
присъждане на разноски.
Въззиваемият,
В.К.Х., оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на
обжалваното решение. Поддържа, че заявеното от ищеца с въззивната жалба
възражение срещу доклада по делото се
явява преклудирано. Твърди, че за нищожността на неустоечната клауза съдът
следи служебно и при установено противоречие с добрите нрави тя следва да бъде
обявена за нищожна. Не претендира разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд,
като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди
събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба, приема за
установено следното:
При
извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по съществото на спора, в рамките на доводите, заявени с въззивната
жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Съдът
е сезиран с иск с правно основание чл.92,ал.1 от ЗЗД – за неустойка в размер на
3 000,00лв., претендирана на основание чл.19,ал.1 от процесния наемен договор,
сключен между страните на 06.06.2016г., поради неизпълнение на договорните
задължения от страна на ответника – за заплащане на наемната цена на наетия лек
автомобил, за ползване на вещта по предназначение, за полагане на „грижата на
добрия стопанин“ за наетата вещ и за връщане на вещта, ведно със законната
лихва от датата на предявяване на исковата молба- до окончателното заплащане.
С
първоинстанционното решение исковата претенция по чл.92,ал.1 от ЗЗД е отхвърлена
като е прието, че договорната клауза на чл.19,ал.1 от процесния договор е
нищожна, на основание чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД- поради противоречие с добрите
нрави, тъй като договореният й размер надхвърля нейната обезщетителна и
санкционна функции.
Настоящият съдебен състав намира, че исковата
претенция е неоснователна , по следните мотиви:
Настоящият съдебен състав напълно споделя като законосъобразен и
правилен извода на първата инстанция, с който е прието, че договорените клаузи на
чл.19 от процесния договор, на които се основава претенцията на ищеца за
неустойка, е нищожна, на основание чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД – като
противоречаща на добрите нрави. С
клаузата на чл.19,ал.1 от процесния договор страните са се съгласили, че при
неизпълнение на което и да е от задълженията по процесния наемен договор от
страна на наемателя той дължи на наемодателя неустойка /обезщетение/ в размер
на 3 000,00лв. С ал.2 на чл.19 от процесния договор страните са се
съгласили, че неустойката по ал.1 се дължи и в случай, че след изтичане срока
на действие на договора или неговото прекратяване , автомобилът не бъде върнат
в състоянието, в което е получен. Както
правилно е приел и първоинстанционният съд, така договореният размер на неустойката противоречи
на добрите нрави, тъй като не отговаря на присъщите на неустойката:
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Съдът приема, че този размер на неустойката,
договорен като дължим при неизпълнение на различни по вид и тежест /като правни последици/ задължения на
наемателя по процесния договор противоречи на горепосочените функции на
неустойката, доколкото вида и тежестта на това неизпълнение е различно и
съответно - не са еднакви вредите, които би понесъл наемодателят в резултат на
неизпълнението на тези различни задължения. В тази връзка следва да се посочи,
че доколкото процесният договор за наем на лек автомобил е сключен като срочен -
за срок от 2 месеца /чл.3 от договора/ и
размерът на договорената месечна наемна цена е 100,00лв., то установеният размер
на неустойката с чл.19,ал.1 , дължима при неизпълнение на задължението за
заплащане на тази наемна цена дори и за целия срок на действие на договора – 2
месеца, категорично надхвърля не само обезщетителната, но и санкционна функция
на неустойката по смисъла на чл.92,ал.1 от ЗЗД, с оглед вредите, които би
претърпял наемодателят в резултат на неизпълнението на посоченото договорно
задължение от страна на наемателя и чиято обезвреда се цели да бъде гарантирана
чрез неустойката-неполучена наемна цена. Така договореният размер на
неустойката надхвърля 15 пъти размера на наема за целия срок на действие на
договора. Що се отнася до другите задължения , за които с договорената
неустойката се цели да бъдат репарирани вредите от неизпълнението им, които
включват на практика всички останали задължения по договора, извън това за
заплащане на наемната цена / за връщане на наетата вещ ; за полагане грижата на добрия стопанин при
ползването й, за предпазването й от
посегателства, за уведомяване на наемодателя за застрашеното право на
собственост/, както правилно е прието с обжалваното решение, то при съпоставка
на размера на предполагаемите преки непосредствени и предвидими вреди от неизпълнението на всички
тези задължения , техният максимален размер се съизмерява със стойността на
наетата вещ. Видно от представения от самия ищец договор за покупко-продажба на
автомобила- предмет на процесния наемен договор, стойността му възлиза на
600,00лв. Договорената неустойка от 3 000,00лв. надхвърля 5 пъти
стойността на наетото имущество, поради което и не може да се приеме, че с така
договорения размер е спазена законовата й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция. Наличието или липсата на съответствие между размера на
договорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението, които вреди се
цели да репарира, съдът извършва към момента на сключване на договора във всеки
конкретен случай , както законосъобразно е прието с обжалваното решение, а не
към момента на неизпълнението, както неоснователно твърди въззивникът-ищец. С оглед гореизложените мотиви, при
съобразяване на критериите, посочени в ТР № 1/ 15.06.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС като вида и
естеството на задълженията, произтичащи от процесния договор, фактът, че
неустойката е договорена като компенсаторна за различни по вид и тежест на
неизпълнението задължения и предвид горепосочената съпоставка между размера на
договорената неустойка и очакваните вреди в резултат на неизпълнението на тези
задължения, настоящият съдебен състав
приема, че в конкретния случай неустоечната клауза на чл.19,ал.1 от процесния
договор е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, на основание
чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД, тъй като размерът на договорената неустойка е
прекомерен. Като последица от това, предявеният иск с правно основание
чл.92,ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен. Възражението на ищеца за
незаконосъобразност на обжалваното решение, обосновано с допуснато от първата
инстанция процесуално нарушение- на разпоредбата на чл.146 от ГПК , се явява
неоснователно по доводите, подробно изложени в определението по чл.267 от ГПК,
с което във връзка с този довод от съда е постановен отказ за събиране на нови
доказателства от въззивната инстанция. Правната функция на неустойката изключва
установяване размера на вредите, тъй като страните изначално са се съгласили
относно същия с неустоечната договорна клауза. Дължимостта на неустойката,
обаче, е обусловена от действителността на тази неустоечна клауза, която в
случая не е налице, поради установената нищожност на същата. Както е посочено и
в определението по чл.267 от ГПК на доказване подлежат вредите, чийто размер
надхвърля размера на неустойката , договорена с действителната неустоечна
клауза, а в случаят с исковата молба не се поддържа твърдение за наличие на
такива вреди. На последно място, евентуалното искане на въззивника-ищец за
приложение на разпоредбата на чл.92,ал.2 от ЗЗД , в случай, че съдът приеме
наличие на прекомерност на процесната неустойка, настоящият съдебен състав
приема, че не следва да бъде обсъждано като преклудирано- заявено за пръв път
във въззивното производство в хода на устните състезания по делото.
По
разноските по делото: При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответникът има правото на разноските по делото направени във въззивното
производство. От ответника, обаче, не е направено искане за присъждане на
такива , поради което и в съответствие с принципа за диспозитивното начало в
гражданския процес съдът приема, че те остават в тежест на страните така, както
са направени.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 311468 от 11.01.2018г. на СРС, 49
състав, постановено по гр.дело № 50904/2016г.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.