№ 3796
гр. София, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20241100504702 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
С Решение № 18394 от 09.11.2023 г. на СРС, 138 състав по гр. д. № 9185/2023 г., са
частично уважени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 422 от ГПК, вр.
чл. 92 от ЗЗД, и чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 345 от ТЗ, вр. чл. 232 от ЗЗД, предявени от „ЙЕТТЕЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД (предишно наименование „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД),
ЕИК130460283, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес
парк София, сграда 6 срещу К. Ц. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к.
****, действащ чрез назначения му особен представител адв. М. Г. И. от САК, със съдебен
адрес: гр. София, ул. ****, офис 207 и е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът
ДЪЛЖИ на ищеца сумата от 43,77 лева по договор за лизинг от 17.07.2018 год. на мобилно
устройство Samsung Galaxy 15 2017 Black, ведно със законната лихва от 16.02.2022 год. до
изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. №8074/2022 год. на СРС, 138 състав, като ОТХВЪРЛЯ за разликата до пълния
претендиран размер от 747,49 лева – неизплатени абонаментни такси, неустойки и разлики в
цени на мобилни устройства. Отговорността за разноски е разпределена съобразно
отхвърлената и уважената част от исковете.
В установения в закона двуседмичен срок за обжалване на първоинстанционното
решение по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба подава ответното дружество, с което
оспорва първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите на
1
дружеството, като неправилно, необосновано и в противоречие със събрания
доказателствен материал. Въззивникът оспорва извода на съда, че реално предоставяне и
извършване на услугите от страна на дружеството – ищец не е доказано, въпреки че, както и
самия съд приема в решението си, облигационните отношения между страните са доказани с
представените по делото писмени доказателства. Подписаните от ответника – длъжник
документи недвусмислено, според жалбоподателя, установяват, че същият е запознат с
общите условия на дружеството, съгласил се е с тях и по този начин се е обвързал от
уговорките в договора и общите условия. Въззивникът твърди, че дружеството е изпълнило
задълженията си по предаване на съответните сим карти, с което и задължението си по
осигуряване на достъп до мобилната си мрежа и далекосъобщителни услуги. От тук
произтича и задължението на ответника да заплати услугите, като е ирелевантно дали
последния реално ги е използвал. Твърди, че договорите, подписани от ответника са
прекратени в съответствие с правилата по общите условия поради неплащане на фактури от
страна на абоната. Въззивникът смята, че са доказани по основание и размер и
задълженията на ответника за неустойка, поради което съдът неоснователно е приел, че
последният не дължи начислените суми. Моли съда да отмени решението в частта, с която
са уважени претенциите на ищцата, като постанови ново, с което изцяло да отхвърли
предявените срещу дружеството искове. Претендира разноски, като прави в условията на
евентуалност възражение за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско
възнаграждение.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК особеният представител на ответника е
подал отговор на въззивната жалба. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение,
като недоказана и неоснователна. Споделя изводите на съда, че не е доказано ползване на
предоставените мобилни услуги, както и че неустоечните клаузи са нищожни поради
накърняване на добрите нрави. Моли съда да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна, а обжалваното решение да потвърди като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по чл.263,
ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустим и следва да бъде
разгледан по същество.
В рамките на въззивното производство не са направени доказателствени искания или
представени нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК.
Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 422 от ГПК, вр.
2
чл. 92 от ЗЗД, и чл. 86 от ЗЗД– за признаване за установено между страните, че ответникът
дължи на ищеца суми – неустойка по договор за далекосъобщителни услуги, както и искове
с правна квалификация чл. 422, вр. чл. 345 от ТЗ, вр. чл. 232 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД – за
установяване задължения – лизингови вноски и неустойки по договор за лизинг, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че по силата на договор за далекосъобщителни услуги е доставил на
ответника същите, който не изпълнил задълженията си за плащане. Поради това дължал
суми за ползвани услуги, ведно с предвидените неустойки по договора. Твърди освен това,
че между страните е сключен договор за лизинг, по силата на който ищецът предоставил на
ответника мобилно устройство, като оставащите вноски по договора за лизинг не били
платени. Цели установяването им, ведно с дължимите неустойки по договора за лизинг.
Претендира разноски.
Ответникът оспорва предявените искове по съображения, изложени в отговора на ИМ, в
т. ч. с твърдения за нищожност на клаузите за неустойка.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
По реда на чл. 410 и сл. ГПК, въз основа на подадено заявление срещу ответника в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение за суми – незаплатени месечни
абонаментни такси и неустойки, дължими по договор за далекосъобщителни услуги, както и
суми по и договор за лизинг.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а досежно неговата правилност,
съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна. Съображенията за това са
следните:
По исковете с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД
Основателността на предявените искове с правна квалификация чл. 92 от ЗЗД, и чл. 86
от ЗЗД се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: сключване между
страните на посочения в исковата молба договор; изпълнение на задълженията си по него;
наличието на валидна клауза за неустойка.
По исковете с правна квалификация чл. 422 от ГПК, вр. чл. 345 от ТЗ, вр. чл. 232 от ЗЗД.
Основателността на предявените искове се обуславя от кумулативното наличие на
предпоставките: сключване между страните на посочения в исковата молба договор за
лизинг; изпълнение на задълженията си по него.
По възражението на въззивника, че е доказано по делото предоставяне и използване на
мобилни услуги от страна на ответника – въззиваем. Въззивният съд споделя изводите на
първоинстанционния, че въпреки възникналите облигационни отношения между страните,
3
дружеството не успява да докаже, че реално е доставило мобилните и далекосъобщителни
услуги, за които се е задължило.
Последователна е съдебната практика относно характера и правната същност на
фактурата, на база на която ищеца – въззивник се домогва да докаже изпълнение на
задълженията си по процесния договор, съответно изправността си, което да обоснове
интереса и правото му да получи сумите, съобразно уговорките в договора. Отбелязано е
още в първоинстанционното решение, че фактурата не е подписана от ответника, резултат от
което е невъзможността да докаже по несъмнен начин отразеното в нея. Представените
фактури също сами по себе си не е основание за плащане, такова основание е извършената
доставка на мобилните услуги. Фактурата не е подписана от потребителя, поради което и не
може да се приеме, че доказва извършването на услугата. Фактурата е частен свидетелстващ
документ относно направените и отразени в нея изявления на нейният издател и
обективират изгодни за издалата ги страна обстоятелства. Като такива се ползват с
формална доказателствена сила единствено досежно обстоятелството, че издателят е
направил изявления в смисъла и със съдържанието, отразени във фактурата. Не се ползва с
обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което следва да бъде преценена с
оглед на всички други обстоятелства по делото. Процесната фактура е едностранно
съставена, не е подписана от ответника и в този смисъл му е непротивопоставима. Поради
това и този частен документ не удостоверява и ползването на предоставените услуги по тях
и не установява начина на начисляване на сумите. (Решение № 276815 от 27.11.2019 г. на
СРС по гр. д. № 4402/2019 г., Решение № 306269 от 5.01.2018 г. на СРС по гр. д. №
23357/2017 г., Решение № 98884 от 22.04.2019 г. на СРС по гр. д. № 47477/2018 г., Решение
№ 410082 от 17.05.2018 г. на СРС по гр. д. № 85326/2017 г.) Предвид изложеното и липсата
на други ангажирани по делото доказателства, които да подкрепят твърденията на
въззивника – ищец, последният не успява да докаже, че е престирал услуги по вид и
стойност, която претендира, като възражението му в тази насока се явява неоснователно.
По възражението на въззивника относно нищожността на клаузите за неустойка.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо
те да се доказват. Правната норма определя неустойката като форма на договорна
отговорност за причинените вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер
е предварително уговорен от страните, като наред с това очертава и специфичните функции
на неустоечното вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от
неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване
изпълнението на задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на
неустойката е по – голям от причинените вреди. Съгласно задължителните разяснения,
дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката дали уговорена
неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай
4
към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния случай
факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии, сред които: вида на
неустойката (компенсаторна или мораторна) и съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението.
В случая в договорите за мобилни услуги от 29.05.2015 г. и от 13.07.2016 г., е
предвидено, че в случай на прекратяване на договора през първоначалния срок за която и да
е СИМ карта/номер, посочен/а в него, по вина или инициатива на потребителя, последният
дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план
месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този договор. Съгласно
клаузите на Раздел IV, т. 3 от допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с
мобилен номер **** от 22.05.2018 г. и допълнително споразумение към договор за мобилни
с мобилен номер **** от 17.07.2018 г., в случай на прекратяване на ползване на услугите,
предоставени от оператора на потребителя по вина на потребителя, последният дължи
неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този договор.
Настоящият съдебен състав намира, че начина, по който е уговорена методиката за
изчисляване на размера на неустойката – всички месечни абонаментни такси до края на
срока на договора, клаузата на т. 3 от раздел ІV създава значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата. Потребителят е задължен
да заплати необосновано висока неустойка, чийто размер към момента на сключване на
договора може да бъде до 24 месечни абонаментни такси. По този начин операторът
получава очакваната и уговорена печалба от договора без да дължи насрещна престация до
края на срока, предвид предсрочното му прекратяване, което води до неоснователното му
обогатяване за сметка на потребителя. Така уговорена неустойката излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Обстоятелството, че ищецът
претендира заплащане на неустойките частично, а именно в размер на сбора от три месечни
абонаментни такси, не санира недействителността на клаузата, която е правопораждащият
юридически факт – нормата, установяваща неустоечното задължение. След като последната
е изцяло недействителна, не може по нея да се претендира дори частично изпълнение.
При проверката на обжалвания съдебен акт съдът следва да има предвид и разясненията,
дадени с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г.,
съгласно които въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма,
дори ако неиното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В процесния
случай настоящият състав намира, че следва да разгледа въпроса относно действителността
на уговорената в договора за мобилни услуги неустойка, доколкото съгласно мотивната част
на Тълкувателно Решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 ОСТК на ВКС съдът следи
служебно за противоречието с добрите нрави. В тълкувателното решение изрично е
посочено, че неустойката е нищожна на това основание, когато единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
5
Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естеството им на
парични или на непарични, размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава
с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи
поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението съществено или за незначителна негова
част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди. При всяка преценка за нищожност на неустойката
могат да се използват и други критерии, като се съобразят конкретните факти и
обстоятелства за всеки отделен случай.
Доколкото това са възраженията, въведени във въззивната жалба и се доказа
неоснователността им, настоящият състав на въззивния съд стигна до извода, че
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, тъй като изводите на двете
съдебни инстанции по същество на спора съвпадат.
По разноските:
Предвид изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция, право на разноски има
единствено въззиваемата страна, като назначеният от съда особен представител прави
изрично искане за това в открито съдебно заседание. Когато съдът назначава особен
представител на ответника на разноски на ищеца, разпоредбите на Глава седма на ЗПП
"Заплащане на правната помощ", респ. на тези на предвидената с чл. 37 от ЗПП Наредба за
заплащането на правната помощ, не се прилагат. Компетентен да определи размера на
възнаграждението на назначения особен представител на ответника е съдът при условията
на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения по силата
на чл. 2, ал. 2 от Наредбата, приложима по аналогия съобразно § 1 от допълнителните й
разпоредби. Възнаграждение за процесуално представителство се дължи за всяка инстанция.
С оглед разпоредбата на чл. 76, изр. 2 от ГПК възнаграждението следва да бъде внесено в
съда от ищеца предварително - преди приключване на делото в съответната инстанция.
(Определение № 656 от 23.11.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 342/2010 г., ГК, IV г. о.).
Предвид материалния интерес по делото, приложима е разпоредбата на чл. 7, ал.2, т.1,
като възнаграждението възлиза в размер на 400 лева.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 18394 от 09.11.2023 г. на СРС, 138 състав по гр. д. №
9185/2023 г., са частично уважени обективно съединени искове с правна квалификация чл.
422 от ГПК, вр. чл. 92 от ЗЗД, и чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 345 от ТЗ, вр. чл. 232 от ЗЗД, предявени
от „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД (предишно наименование „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД),
6
ЕИК130460283, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес
парк София, сграда 6 срещу К. Ц. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к.
****, действащ чрез назначения му особен представител адв. М. Г. И. от САК, със съдебен
адрес: гр. София, ул. ****, офис 207 и е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът
ДЪЛЖИ на ищеца сумата от 43,77 лева по договор за лизинг от 17.07.2018 год. на мобилно
устройство Samsung Galaxy 15 2017 Black, ведно със законната лихва от 16.02.2022 год. до
изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. №8074/2022 год. на СРС, 138 състав, като ОТХВЪРЛЯ за разликата до пълния
претендиран размер от 747,49 лева – неизплатени абонаментни такси, неустойки и разлики в
цени на мобилни устройства.
ОСЪЖДА „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД (предишно наименование „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД), ЕИК130460283, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6 да заплати на К. Ц. К., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, действащ чрез назначения му особен представител
адв. М. Г. И. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, офис 207 сума в размер на 400
лева, представляваща заплатено възнаграждение за особен представител.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7