Р Е Ш Е Н И Е
град София, 24.08.2022г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ...………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №10516 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №86819 от
14.05.2020г.,
постановено по гр.дело №32702/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав,
е осъден „Ш.“ ЕООД да заплати на Р.К.М. на основание чл.200 КТ сумата 4800 лв., представляваща обезщетение за настъпила на
11.06.2014г. трудова злополука,
ведно със законната лихва от тази дата
до окончателното изплащане на вземането,
като е отхвърлен
предявеният иск за разликата до пълния предявен
размер от 20000 лв.. С решението е осъден „Ш.“
ЕООД
да заплати адв.М.Д. на основание чл.38 ЗАдв. сумата 171.36 лв., представляваща адвокатско възнаграждение пред първата инстанция. С решението е осъден „Ш.“
ЕООД
да заплати по сметка на
Софийския районен съд на основание
чл.78 ГПК сумата 240 лв., представляваща разноски пред първата инстанция. С
решението е осъдена Р.К.М. да заплати на „Ш.“
ЕООД на основание чл.78 ГПК сумата 1117.20 лв., представляваща разноски пред първата инстанция.
Постъпила е въззивна жалба от ответника
- „Ш.“ ЕООД, чрез
пълномощник адв.А.В., с която се обжалва решение №86819 от
14.05.2020г.,
постановено по гр.дело №32702/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав, в
частта, в която е уважен
предявеният иск с правно основание чл.200 от КТ, като са инвокирани
доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебния акт в
обжалваната част като постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се,
че първоинстанционният съд е направил погрешен анализ на събраните по делото
доказателства и неправилно е тълкувал разпоредбите на приложимия закон – КТ, поради
което е обосновал неправилен извод, че са налице предвидените в закона
основания за ангажиране на отговорността на работодателя по реда на чл.200 от КТ. Твърди се, че неправилно СРС е
приел, че гражданският съд може да установи характера на претърпяното от ищцата
ПТП като трудова злополука. Поддържа се, че липсва установена по надлежния ред
квалификация на злополуката като трудова – не е налице разпореждане на НОИ за
установяване на характера на злополуката като трудова, което е предпоставка за неоснователността
на предявения иск по чл.200 от КТ. Излага се, че в конкретния случай липсва
такъв административен акт относно квалификацията на злополуката поради
неосъществено производство по деклариране и разследване на злополуката, което
препятства ангажирането на отговорността на работодателя по реда на чл.200 от КТ. Сочи се, че съдът няма право в образуваното исково производство да
преценява характера на злополуката и след като липсва разпореждане на НОИ за
установяване на характера на злополуката като трудова следва само на това
основание да се отхвърли предявения иск като неоснователен. Излагат се и
аргументи, че в хода на производството не е доказана причинната връзка между
претърпяното от ищцата ПТП и твърдените от нея увреждания, съответно не са доказани
подлежащи на обезвреда неимуществени вреди. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението
на СРС в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на
разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - Р.К.М. не депозира писмен отговор и не взема
становище относно постъпилата въззивна жалба.
Третото
лице - помагач – З.“У.“ АД не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез
процесуален представител юрисконсулт Д.взема становище за основателност на
подадената въззивна жалба. Излага се доводи за неправилност и незаконосъобразност
на решението на СРС в обжалваната част и като такова подлежи на отмяна. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който отмени решението на СРС в обжалваната
част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен
и недоказан. Прави възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК
относно претендирани от въззивника-ответник разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Предявен е от Р.К.М. срещу „Ш.“
ЕООД иск с правно
основание чл.200, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди от ПТП, станало на 11.06.2014г. около 8.50ч., пътувайки за
работа, в град Божурище, пред бул.“******, което определя като трудова
злополука.
С оглед предмета на постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание чл.200, ал.1 от КТ. Постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е отхвърлен предявения
иск с правно основание чл.200, ал.1 от КТ като необжалвано е влязло в сила.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, но по същество неправилно. За да
постанови обжалваното решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно
основание чл.200, ал.1 от КТ, първоинстанционният
съд е приел, че при отсъствие
на разпореждане на НОИ няма
пречка съдът да приеме, че
е налице трудова злополука, като в конкретния случай е установено от събраните по делото
доказателства, че претърпяното от ищцата ПТП на 11.06.2014г. около 8.50ч.,
отивайки на работа, в град Божурище, пред бул.“******, има характер на трудова
злополука по смисъла на чл.55, ал.2 от КСО и получените от нея травматични
увреждания са в причинна връзка с трудовата злополука. Крайният извод на СРС, че са налице основанията в закона за ангажиране на
отговорността на работодателя по реда на чл.200 от КТ, съответно за частична основателност
на предявения иск с правно основание чл.200 КТ за сумата от 4800 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от настъпила на 11.06.2014г. трудова злополука, ведно със законната лихва
от тази дата
до окончателното изплащане на вземането, не съответстват на събраните по
делото доказателства и са обосновани при неправилно прилагане на материалния
закон и трайно установената съдебна практика. Доводите изложи в жалбата
са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи въззивният съд намира да добави следното:
Спорното
по делото обстоятелство в процесния случай, с оглед
очертания предмет на въззивната жалба по чл.269 ГПК, е свързано единствено с
въведеното твърдение от страна на ищцата, че претърпяното от нея ПТП на
11.06.2014г. около 8.50ч., отивайки на работа, в град Божурище, пред бул.“******,
има характер на трудова злополука.
В
конкретния случай от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства не
се установява по несъмнен начин твърдението на ищцата, че претърпяното от нея
ПТП на 11.06.2014г. около 8.50ч., отивайки на работа, в град Божурище, пред
бул.“******, има характер на трудова злополука. Доказателства, в подкрепа на
твърдението в тази насока не са ангажирани по делото от страна на ищцата. В
настоящия случай по делото не са представени от страна на ищцата доказателства
за наличие на трудова злополука, съответно не е представено разпореждане на
органа по чл.60, ал.1 от КСО, с което да е прието за установено, че
претърпяното от ищцата ПТП на 11.06.2014г. около 8.50ч., отивайки на работа, в
град Божурище, пред бул.“******, има характер на трудова злополука. Липсата на влязъл в сила индивидуален административен
акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на иска по
чл.200 ал.1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на
имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Противно на
изложеното в обжалваното решение въззивният съд счита, че установяването на
този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален
административен ред, който не може да бъде игнориран. Предвидената в чл.57 и
сл. от Кодекса за социално осигуряване процедура по деклариране, разследване и
квалифициране на злополуката като трудова, детайлизирана в Наредба за
установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, обусловя
наличието на елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя по смисъла на чл.200 от КТ. Липсата на влязло в сила разпореждане
по смисъла на чл.60 ал.1 КСО, с което да е прието за установено, че претърпяното
от ищцата ПТП на 11.06.2014г. около 8.50ч., отивайки на работа, в град
Божурище, пред бул.“******, има характер на трудова злополука, не дава
възможност на ищцата да предизвика установяване на трудова злополука в рамките
на съдебно производство.
В
разпоредбите на чл.57 и следващите от Кодекса за социално осигуряване е
предвидена процедура по деклариране, разследване и квалифициране на злополуката
като трудова, която е детайлизирана в Наредба за установяване, разследване,
регистриране и отчитане на трудовите злополуки. В чл.57, ал.1 от КСО е
установено задължение за осигурителя в срок от три работни дни да декларира
пред териториалното поделение на НОИ всяка трудова злополука. Съгласно чл.57, ал.2
от КСО, ако осигурителят не декларира злополуката, пострадалият или неговите
наследници имат право в срок от една година от злополуката да я декларират пред
териториалното поделение на НОИ. В чл.58 от КСО, съответно в посочената Наредба
за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополука е
уреден редът и обхвата на разследването на трудовата злополука, извършвано от
териториалното поделение на НОИ. След приключване на разследването длъжностното
лице, определено от ръководителя на Териториалното поделение на НОИ, въз основа
на документите в досието в 7-дневен срок от декларирането издава разпореждане
за приемане или неприемане на злополуката за трудова – чл.60, ал.1 от КСО. Разпореждането
на органа по чл.60, ал.1 от КСО представлява индивидуален административен акт
относно наличието или не на трудова злополука и е официален удостоверителен
документ за установените в него факти. Липсата
на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова
злополука е пречка за уважаване на иска по чл.200, ал.1 от КТ, тъй като не е
налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя по този текст. Установяването на факта на трудовата злополука
не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален
административен ред, който не може да бъде игнориран. Липсата на влязло в сила
разпореждане на органа по чл.60, ал.1 от КСО не дава възможност на ищцата да
предизвика установяване на трудова злополука в рамките на съдебното исково
производство. В този смисъл е установената трайна практика на ВКС, а именно
решение №31/02.02.2011г. по гр.дело №1894/2009г. на
ВКС, IV Г.О., решение №109/12.03.2012г. по гр.дело №622/2011г. на ВКС, IV Г.О.,
решение №753/28.01.2011г. по гр.дело №457/2010г. на ВКС, III Г.О, решение
№339/10.10.2011г. по гр.дело №859/2010г. на ВКС, IV Г.О.
и др., всички постановени по чл.290 ГПК.
Елементите на фактическия състав на
чл.200 от КТ са наличие на трудово правоотношение, претърпяна трудова
злополука, както и вреди за пострадалия, причинени от нея. По делото е
установено, че ищцата е бил в трудово правоотношение с ответното дружество,
възникнало по силата на сключен трудов договор. Твърдението на ищцата е, че на 11.06.2014г.
около 8.50ч., пътувайки към работното си място, в град Божурище, пред бул.“******,
е претърпяла ПТП, което има характер на трудова злополука, в резултат на което
е получила травматични увреждания. Доказателства за наличие на трудова злополука
съгласно чл.57 и сл. от КСО, а именно разпореждане на органа по чл.60, ал.1 от КСО за наличие на трудова злополука в конкретния случай не са представени по
делото. Именно липсата на годни доказателства, които да подкрепят твърденията
на ищцата за осъществяване на елемента от фактическия състав на чл.200, ал.1 от
КТ, а именно наличие на трудова
злополука, установена по надлежния административен ред, съгласно Наредбата за
установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки /ДВ, бр.6/2000г./,
обусловя крайния извод на въззивния съд за
неоснователност на предявения осъдителен иск. Липсата на влязъл в сила
индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е
пречка за уважаване на иска по чл.200, ал.1 от КТ, тъй като не е налице елемент
от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този
законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен
ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран.
По изложените съображения и с оглед
на обстоятелството, че наличието на трудова злополука не е доказана от ищцата
по делото – т.е. не е доказан един от елементите от фактическия състав на
имуществената отговорност на работодателя по чл.200, ал.1 от КТ, то предявеният
осъдителен иск за заплащане на обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени
вреди е неоснователен. Липсата на влязло
в сила разпореждане на органа по чл.60, ал.1 от КСО води до категоричния извод
за липса на един от елементите от фактическия състав на имуществената
отговорност на ответника за обезщетяване претърпените от ищцата неимуществени вреди,
съответно за неоснователност на исковата претенция.
При така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от
двете инстанции изводи по съществото
на спора, първоинстанционното решение в обжалваната част, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде
отменено, като постановено
в нарушение на материалния закон и вместо това да
бъде постановено решение, с
което предявеният иск с правно основание чл.200,
ал.1 от КТ да
бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
По разноските:
При този
изход на спора пред настоящата
инстанция следва да се отмени първоинстанционното
решение в частта, в която са възложени в тежест на ответника разноски.
Право на разноски има въззивника-ответник и заявената в този смисъл претенция за присъждане на разноски е основателна.
В полза на ответника следва да се присъдят както изцяло сторените
от него разноски пред СРС, така и сторените
разноски пред СГС.
По сторените
пред СРС разноски, които се претендират
от ответника, съдът приема следното:
В първоинстанционното
производство съгласно приложения списък
по чл.80 от ГПК ответникът претендира
разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 2160 лв.,
за което са приложени доказателства за реално плащане. В хода на устните състезания процесуалният представител на ищцата своевременно е направила възражение
по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно
претендираните от ответника
разноски за адвокатско възнаграждение,
по което настоящият състав дължи произнасяне. Нормата на чл.78, ал.5 от ГПК регламентира, че в случаите, когато заплатеното от страната възнаграждение
за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът
може по искане
на насрещната страна да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко
от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР №6 от 06.11.2013г. по т.д. №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка
на съотношението на цената на
адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото,
като съдът следва да съобрази
доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите
правни въпроси, което е различно по сложност при
всеки отделен случай. След тази
преценка, ако се изведе несъответствие
между размера на възнаграждението и усилията на защитата
при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар. В настоящия случай усилията на защита на
ответника в производството
пред СРС се
свеждат до изготвяне на отговор на искова молба, както и процесуално представителство на ответника
в две открити съдебни заседания. При тези
данни следва да се приеме,
че адвокатското възнаграждение на представляващия ответника адвокат е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК с оглед
предвидените възнаграждения в чл.7, ал.2, т.4 на Наредба №1/09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за
искове с определен материален интерес. С оглед на това и съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото уговореното
адвокатско възнаграждение следва да се
редуцира на основание чл.78, ал.5 от ГПК до минимално
определеното в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения размери или до сумата от 1130.00 лв. /ответникът има право на
възнаграждение за един адвокат/, към която следва да се прибави сумата от 200.00
лв., платен депозит за вещо лице, както и сумата от 10.00 лв., платена такса за
издадени 2 съдебни удостоверения, или общият размер на сторените и дължими на
ответника разноски пред СРС възлиза на 1340 лв.. Като се отчете факта, че с първоинстанционното решение е осъдена Р.К.М. да заплати на „Ш.“
ЕООД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата
1117.20
лв., представляваща разноски пред първата инстанция,
следователно с настоящия съдебен акт следва да се присъди в полза на ответника още
сумата от 222.80 лв., сторени разноски, пред СРС.
Относно
сторените и претендираните от ответника – въззивник разноски пред СГС, съгласно приложен списък по
чл.80 от ГПК, съдът намира следното: Относно адвокатското възнаграждение от 6529.16 лв. са представени
само фактура /стр. 30 от въз.дело/, както
и преводно
нареждане за кредитен превод /стр.31 от въз.дело/, поради което не следва
да се присъждат
разноски за адвокатско възнаграждение на въззивника-ответник за
процесуално представителство
пред
въззивната инстанция, доколкото представените
доказателства не удостоверяват уговорено възнаграждение,
тъй като липсва договор или примерно двустранно подписана фактура – в случая приложената на стр.30 от въз.дело
фактура не е подписана за получател. В полза на въззивника-ответник следва да
се присъди сумата от 96.00 лв., сторени разноски за платена държавна такса.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №86819 от 14.05.2020г., постановено по гр.дело №32702/2017г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав, с което е осъден „Ш.“
ЕООД, с ЕИК ******, да заплати на Р.К.М., с ЕГН **********, на основание чл.200 КТ сумата от 4800 лв., представляваща обезщетение за настъпила на
11.06.2014г. трудова злополука,
ведно със законната лихва от тази дата
до окончателното изплащане на вземането,
както и е осъден „Ш.“ ЕООД, с ЕИК ******, да заплати адв.М.Д. на основание чл.38 ЗАдв. сумата 171.36 лв., представляваща адвокатско възнаграждение пред първата инстанция, както
и е осъден „Ш.“ ЕООД, с ЕИК ******, да заплати по сметка на
Софийския районен съд на основание
чл.78, ал.6 ГПК сумата 240 лв., представляваща разноски пред първата
инстанция,
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.К.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, партер; срещу „Ш.“ ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***; иск с правно основание чл.200, ал.1 от КТ за сумата от 4800.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от настъпила на
11.06.2014г. трудова злополука - претърпяно ПТП на 11.06.2014г. около 8.50ч.,
пътувайки за работа, в град Божурище, пред бул.“******, ведно
със законната лихва от тази
дата до окончателното
изплащане на вземането, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Р.К.М.,
с ЕГН **********, с адрес:
***, партер; да заплати на „Ш.“ ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***; на основание чл.78,
ал.3 от ГПК сумата от 222.80 лв., сторени разноски
пред СРС, както и сумата от 96.00 лв., сторени разноски пред СГС.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./ 2./