Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5997
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 354580 от 07.03.2018г. по гр.д. № 13389/2017г.
Софийски районен съд, 120 състав отхвърлил като неоснователни предявените от Н.А.М.,
родена на ***г., гражданин на Руската федерация, срещу „Л.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
осъдителни искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 4 112.45 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, от които
2 214.36 лв. – обезщетение за имуществени вреди, в това число: сумата 165.98
лв. - стойност на 2 броя самолетни билети на авиокомпания „Wizz Air Hungary“ Ltd. c направление София, България - Дортмунд, Германия за 19.11.2016г.;
сумата 306, 30 лв., представляваща равностойност на 11 013.96 рубли - стойност
на 2 броя самолетни билети на авиокомпания „Pobeda Airlines LLS“ с направление Кьолн, Германия – Внуково-Москва, Русия за 20.11.2016г.;
сумата 266.87 лв., представляваща равностойност на 9 596.16 рубли -
стойност на 2 броя самолетни билети на авиокомпания „Pobeda Airlines LLS“ с направление Внуково-Москва, Русия - Мюнхен, Германия за 23.11.2016г.;
сумата 1 113.64 лв. - стойност на 2 броя двупосочни самолетни билети на
авиокомпания „България Ер“ с направление София, България – Шереметиево-Москва, Русия
и с направление Шереметиево-Москва, Русия - София, България, съответно от
20.11.2016г. и 23.11.2016г.; сумата 92 лв., представляваща равностойност на 2
900 рубли - стойност на заплатен трансфер от Шереметиево до Внуково, осъществен
на 20.11.2016г., и от Внуково до Шереметиево, осъществен на 23.11.2016г.;
сумата 97.75 лв., представляваща равностойност на 49.98 евро - стойност на 2 броя
самолетни билети на авиокомпания „Wizz Air Hungary“ Ltd. c направление Мюнхен, Германия - София, България за 23.11.2016г.; сумата
111.82 лв. - стойност на заплатена нощувка в хотел „Премиер“, София на
19.11.2016г.; сумата 60 лв. - стойност на заплатена такса „Престой“ на паркинг
на „Л.С.“ ЕАД, и 1 785.64 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в претърпени негативни преживявания от провала на дълго и внимателно
планирани и подготвяни редица пътувания до Германия и Русия, както и иск
по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава, считано от датата на
деликта - 19.11.2016г., до датата на подаване на исковата молба - 28.02.2017г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ищцата е осъдена
да заплати на ответника сумата 305.50 лв. - разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Н.А.М., която го
обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност,
като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Поддържа, че
решението е недопустимо поради непроизнасяне от първостепенния съд в
диспозитива и мотивите на решението относно конституираното трето лице помагач
„У.Е.“. Това било толкова съществено процесуално нарушение, че обуславяло
недопустимост на цялото решение, което налагало връщане на делото на първоинстанционния
съд за пререшаване и постановяване на диспозитив и спрямо третото лице помагач. Неправилно първостепенният съд приел, че
не е налице фактическият състав на чл.
49 ЗЗД, без да се обоснове защо приема, че действията на служителите на
ответника са били правомерни. СРС необосновано приел, че съгласно Общите
условия на „У.Е.“ са били налице основания да бъде прието, че ищцата не
отговаря на изискванията за влизане във ФРГ. Този извод съдът основал на
неотносими към спора документи – становище от Посолството на ФРГ в Република
България и справка от Външно министерство на ФРГ. Тези документи отговаряли на
въпроси досежно приложимостта на немското законодателство към настоящия казус.
Служителите на ответника обаче не просто не били задължени, но и било
недопустимо да прилагат на територията на Република България чуждо
законодателство. Освен това становището на Посолството на ФРГ не следвало да се
взема предвид, тъй като за издаването му юрисконсултът на въззиваемия
предоставил неверни данни, че е представлява ищцата, което било с цел да
избегне отговорността, и поради това следвало да бъде „отстранено“ от
доказателствата по делото. Становището на Външно министерство на ФРГ по
същество преповтаряло изразеното от Посолството – факт, който можел да бъде
обяснен с чисто житейската презумпция, че контролиращият орган и поднадзорното
му посолство няма как да са на различни становища предвид обстоятелството, че са
част от единната структура на този клон от изпълнителната власт. Това становище
обаче нямало как да намери приложение на територията на Република България. Ако
служителите на „Летище София“ били допуснали ищцата до борда на самолета и
същата била достигнала до границата с ФРГ, едва тогава щял да стои въпросът кое
е приложимото законодателство и как същото следвало да бъде прилагано в
светлината на европейското право. Поради това, че с процесното решение не
просто подобна екстериториалност на немския законодател била допусната, но и
последната по никакъв начин не била аргументирана, следвало да бъде прието, че
районният съд е приложил погрешно приложимото право и с това постановил едно
неправилно решение. Първоинстанционният съд не коментирал и твърденията на
Посолството и на Министерството, че „български гражданин не може да ползва свобода
на движение като гражданин на ЕС“, което поставяло изцяло под съмнение
верността на останалите твърдения в становищата. Районният съд не установил и
чуждото право по установения в законодателството ни ред, а се позовал на
представените негодни писмени доказателства, изискани от юрисконсулта на
въззиваемия, неправомерно представяйки се за представител на ищцата. Освен това
видно от становището на Външното министерство било, че с него е изразено само
личното мнение на служителя Щ.М.. Ответникът следвало да установи съдържанието
на чуждото право с други доказателства, а не с личното мнение на служител.
Тълкуването на приложимата правна уредба безпротиворечиво било приело по
отношение на правото на влизане в страните от Шенген от гражданите на трети
страни, в т.ч. на Руската Федерация, че е необходимо само представяне при
гранична проверка на редовен документ за пътуване, както и разрешение /карта/
за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза или друг документ,
с който се удостоверява качеството му на член на семейство. В тези случаи не
било необходимо представяне на виза. Ищцата многократно напускала територията
на страната въз основа на същите задгранични документи, което било видно от
приетото копие от задграничен паспорт. Поради това действията на служителите на
ответника били неправомерни. Освен това отговорен за контрол на входния режим
във ФРГ било съответното Министерство на вътрешните работи. Вътрешните
отношения между ответника и „У.Е.“ необосновано намерели своето място в
аргументацията на СРС досежно неоснователността на исковете. Търговските
отношения между двете дружества и фактът, че ищцата е потребител на услугите на
„У.Е.“, били неотносими за спора. Освен това районният съд не обсъдил доводите
на ищцата в исковата молба относно директния ефект на чл. 4, § 1 и 2 от
Директива 2004/38/ЕО на ЕП и на Съвета от 29.04.2004г. Директивата била отчасти
транспонирана в българското право със ЗВПНРБГЕСЧТС, поради което следвало да се
приеме, че чл. 4 от Директивата има директен ефект и заинтересованите граждани
могат директно да се позовават на и ползват от правата, предоставени им с него,
а предвид правния статут на „Летище София“, фактът, че е еднолична собственост
на МТИТС и възложената му дейност по осъществяване на пътническия контрол,
същото по естеството си се явявало еманация на държавата и спрямо него
частноправните субекти можели директно да упражнят правата, дадени им с
Директивата. Поради това моли съда да обезсили и отмени атакуваното решение и
вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноските по делото, като за тези във въззивното производство представя списък
по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 06.03.2019г.
Въззиваемата страна „Л.С.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Съображения
излага в писмени бележки от 06.03.2019г.
Третото лице помагач на ищцата – „У.Е.У.Кфт“, чрез „У.Е.У.Кфт – У.Е.К.Б..“
КЧТ, взема становище за неоснователност на жалбата и моли съда да потвърди
атакуваното решение като правилно.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД: за сумата 2 214.36 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени суми
за самолетни билети, хотел, такса „паркинг“ и за таксиметров превоз, подробно
описани по пера и размер в молба – уточнение от 24.03.2017г.; за сумата 1 785.64 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени негативни преживявания /стрес,
разочарование и несигурност/ от провала на дълго и внимателно планирани и
подготвяни пътувания до Германия и Русия. Претендирана е и законната лихва
върху главниците от датата на деликта - 19.11.2016г., като е посочен
претендираният размер до подаване на исковата молба на 28.02.2017г. – 112.45
лв., както и законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно. Настоящият въззивен състав намира, че същото
е и допустимо. Въпреки непрецизно формулирания диспозитив на решението по отношение
цената на исковете, видно е, че в общо посочената сума от 4 112.45 лв. първоинстанционният
съд е включил претенциите за главници и за законна лихва до подаване на
исковата молба, като доколкото е описал по пера и размер претенциите за
обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, при правилно посочени
претендирани размери, не е налице произнасяне свръх петитум.
За неоснователен съдът намира довода на въззивницата за недопустимост на
решението поради непосочване в същото, че е постановено при участието на трето
лице помагач на страната на ищцата. Това би могло да бъде основание за искане
до районния съд за допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, но не може да
обуслови извод за недопустимост на решението, което е постановено при наличие
на положителните и отсъствие на отрицателните процесуални предпоставки за съществуването
и за упражняването на правото на иск.
Въззивният съд намира обаче, че „У.Е.К.Б..Кфт“ е било конституирано от
районния съд като трето лице помагач на страната на ищцата при липса на
предпоставките на чл. 219 вр. чл. 218 ГПК..
Привличането на трето лице помагач е
обусловено от наличието на правен интерес за страната, която
иска привличането /чл. 218 ГПК/. Интересът се състои в постановеното в чл. 223 ГПК действие на решението по отношение на третото лице /установително
действие в отношенията на третото лице с насрещната страна и
задължителна сила на мотивите в отношенията му с подпомаганата
страна/. Интерес е налице в случай, че страната, искаща привличането, има
регресни права срещу третото лице, спрямо които правата - предмет на първоначалните
искове са преюдициални, т.е. следва да са в причинна връзка. Правният интерес се
определя от материалноправните отношения между привличащия и привлечения,
които позволяват при неблагоприятно решение по главните искове първият да
предяви иск против втория, в който процес, по силата на чл. 223, ал. 2 ГПК, третото лице ще бъде подчинено
на мотивите на постановеното решение. Предпоставките на чл. 218 и чл. 219 ГПК са условия за допустимост на акцесорното
процесуално правоотношение. Определението, с което те са приети за осъществени,
е необжалваемо, но е оттегляемо. Оттеглянето /отмяната/, когато условията за
привличане на трето лице помагач не съществуват, изключва
„привидното“ действие на решението по чл. 223 ГПК -решението при формален помагач не
поражда обвързващото и установителното действие, предвидено в тази норма.
Доколкото предпоставките на чл. 218 и чл. 219 ГПК са условие за допустимост на
акцесорното процесуално правоотношение, въззивният съд е длъжен да следи
служебно за наличието или липсата им /в този смисъл практиката на ВКС - решение № 156/05.07.2016г. по гр.д. № 5972/2015г., І ГО, решение
№ 106/16.07.2018г. по гр.д. № 4088/2017г., ІІІ ГО и др./.
В случая за ищцата не е налице правен интерес от исканото привличане. Правата
на същата спрямо третото лице помагач не са регресни и са независими от
правоотношението от непозволено увреждане по исковете – предмет на делото.
Интерес от привличането би имал ответникът, който обаче не се е възползвал от
това си процесуално право, а ищцата не може да упражнява предоставени на
ответника процесуални права.
Поради това определението от 28.11.2017г., с което е
допуснато привличането по чл. 219 ГПК, като необжалваемо, но оттегляемо, следва да бъде
отменено от настоящата инстанция.
Настоящият състав намира атакуваното
първоинстанционно решение за правилно като краен резултат по следните
съображения:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна
функция и е за чужди виновни противоправни действия. По предявения иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните
елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено
извършване на някаква работа от ответника, причиняване на вреда - при или по
повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на
вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване
да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия
извършител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест
на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на
доказателствената тежест в чл. 154, ал. 1 ГПК.
В случая между страните не е било спорно и по делото се установява от
събраните писмени и гласни доказателства, че на 19.11.2016г. на гишетата за
регистрация на полет W6 4331 на авиокомпания „У.Е.“ по маршрут София, България
- Дортмунд, Германия, се явили ищцата и съпругът й Г.М., български гражданин.
Последният бил допуснат до борда на самолета. При проверката на документите на
ищцата било установено, че е гражданин на страна извън ЕС – на Руската
федерация. Ищцата представила валиден руски паспорт и валидно разрешение за
постоянно пребиваване в България, но не представила входна виза за ФРГ или карта
за пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС. Служителката на
ответника А.И., сменен ръководител на наземен отдел на летището, извикана от
чек ин агента, направила проверка в автоматизираната система „Тиматик“, при
която се потвърдило, че за допускането на ищцата до борда на самолета, пътуващ
за ФРГ, е необходима входна виза или карта за пребиваване на член на семейството
на гражданин на ЕС. Поради това на ищцата било отказано да бъде допусната до
борда на самолета на авиокомпания „У.Е.“. Ищцата и съпругът й пренощували в
хотел за своя сметка, а на 20.11.2016г. със закупени на 19.11.2016г. нови
двупосочни самолетни билети на авиокомпания „България Ер“ пътували до летище
Шереметиево-Москва, Русия, а оттам до и от летище Внуково-Москва с полет до гр.
Тамбов, Русия, където имали ангажименти.
От приетите стандартен договор за наземно обслужване – 2008г., анекс В.1.0
и допълнение 2 към договора се установява, че ответникът, като оператор за
наземно обслужване, е извършвал проверка на пътните документи на пътниците на
авиокомпания „У.Е.“ по възлагане от „У.Е. Унгария“. В договора е предвидено, че
като обслужващо предприятие ответникът отговаря имуществено при пропускане на
пътници, приети без нужните паспорт и виза.
Съгласно чл. 11.1 от приетите Общи условия за превоз на пътници и багаж на
„У.Е. Унгария“, пътникът трябва да притежава всички необходими документи за
влизане и излизане, изисквани от държавите, засегнати от превоза; В чл. 11.2. е
предвидено че в случаите, когато е необходима валидна входна виза за държавата,
в която се намира транзитното летище, пътникът следва да притежава такава при
пристигането си, като при неспазване на това изискване превозвачът не носи
отговорност за щети, произтичащи от това неспазване; Според чл. 11.3, ако
авиопревозвачът бъде принуден да заплати глоба или обезщетение или възникнат
разходи за него поради неспазване от пътника на правилата на чл. 11.1 и 11.2,
пътникът е длъжен да му възстанови тези разходи. В чл. 12 са предвидени
хипотези на отказ от превоз на пътник, вкл. когато пътникът не отговаря или има
основание да се счита, че не отговаря на изискванията за влизане в държава, в
която има уговорена спирка или в която се намира мястото на пристигане.
Приети по делото и неоспорени от ищцата са отговор от Посолството на ФРГ и
писмо /справка/ от Министерство на външните работи на ФРГ, съгласно които граждани
от трети страни с визов режим /каквато не се спори, че е Руската федерация съгласно
Регламент (ЕО) № 539/2001/, притежаващи валидно разрешение за
пребиваване за България и такива, които са съпрузи на български граждани, се
нуждаят от валидна виза за влизане на територията на ФРГ, или да притежават ЕС-карта
за пребиваване. Поради това, че България не прилага пълно Шенгенското споразумение
и не се явява шенгенска държава, разрешението на ищцата за пребиваване в
Република България не й позволява да преминава през ФРГ без виза.
С оглед така установеното, въззивният съд намира, че от ищцата, чиято е
доказателствената тежест, не е доказано противоправно поведение на служители на
ответника. С Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 29.04.2004г. са определени условията, уреждащи упражняването на
правото на гражданите на Съюза и
на членовете на техните семейства на свободно движение
и пребиваване на територията на държавите-членки. Относима за спора е не
разпоредбата на чл. 4, на която ищцата се позовава, а разпоредбата на чл. 5 от
Конвенцията, уреждаща правото на влизане. Според § 1 на чл. 5, държавите–членки
дават на членовете на семейството на гражданин на ЕС, които не са граждани на
държава–членка, разрешение да влязат на тяхна територия с валиден паспорт.
Според § 2, от членовете на семейството, които не са граждани на държава–членка,
се изисква само да притежават входна виза в съответствие с Регламент (ЕО)
№ 539/2001 или в съответствие с националното законодателство, когато това
е необходимо. Въведено е изключението, че за целите на Директивата
притежаването на валидна карта за пребиваване, посочена в член 10 („карта за
пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза“), освобождава тези
членове на семейството от изискването за виза. Въведено е изискването
държавите-членки да осигурят на такива лица всички необходими улеснения за
получаване на необходимите визи, които да се издават безплатно, в най-кратък
срок и въз основа на ускорена процедура. Директивата е транспонирана в
българското право със Закона за влизането, пребиваването и напускането на
Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните
семейства, като в § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на закона е предвидено
издаване на карта за постоянно пребиваване на член на семейството на гражданин
на ЕС, който не е гражданин на ЕС, която карта е различен документ от разрешението
за постоянно пребиваване по чл. 25 ЗЧРБ.
В случая по делото се установи, че при извършената проверка на пътните й
документи ищцата не е представила нито виза, нито карта за пребиваване на член
на семейството на гражданин на ЕС, поради което законосъобразно служителите на
ответника не са я допуснали до борда на самолета. При липса на противоправно
поведение на служители на ответника, предявените искове са неоснователни и
подлежат на отхвърляне.
С оглед тези изводи, доводите в жалбата във връзка с приетите и неоспорени
писма от Посолството на ФРГ и МВнР на ФРГ са неотносими за спора. Не е налице
твърдяното прилагане на чуждо право, доколкото с представените от ответника и
неоспорени писма от Посолството на ФРГ и МВнР на ФРГ само се потвърждават
условията, които Директивата поставя по отношение на членовете на семейството
на гражданин на ЕС, които не са граждани на държава-членка, за влизане в
държава от ЕС. Служителите на ответника също не са прилагали чуждо право, а са
изпълнявали задълженията си по договора за наземно обслужване на
авиокомпанията, с която ишцата е имала сключен договор за въздушен превоз, като
са направили и справка относно необходимите документи за пътуване в
автоматизираната система „Тиматик“. Противно на твърдяното в жалбата, от
представеното копие от паспорт не се установяват твърденията на ищцата, че многократно
напускала територията на страната въз основа на същите задгранични документи. Разпоредбата
на чл. 4 от Директива 2004/38/ЕО на ЕП и на Съвета от 29.04.2004г. е неотносима
за спора, поради което неотносими са и доводите на въззивницата във връзка с
нея.
Крайните
изводи на двете инстанции съвпадат, поради
което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. По реда на чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от приетата въз основа на
законовата делегация Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразно вида и количеството на извършената от юрисконсулта
дейност във въззивната инстанция, съдът определя размер на възнаграждението от
200 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 354580 от 07.03.2018г., постановено по гр.д. № 13389/2017г. на
Софийски районен съд, 120 състав.
ОСЪЖДА Н.А.М., родена на ***г.,
гражданин на Руската федерация, с постоянен адрес ***, да заплати на „Л.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3
вр. ал. 8 ГПК сумата 200.00 лв.
/двеста лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
ОТМЕНЯ протоколно определение от 28.11.2017г. по гр.д. № 13389/2017г. на
Софийски районен съд, 120 състав, с което е допуснато привличане на
основание чл. 219 ГПК на „У.Е.У.Кфт“, чрез „У.Е.У.Кфт – У.Е.У.“ КЧТ,
като трето лице помагач на страната на ищцата Н.А.М..
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, а в частта, имаща
характер на определение, с която е отменено определението по чл. 219 ГПК,
подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски апелативен съд в едноседмичен
срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.