РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 80 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 82102/2017 г. по описа на СРС, ГО, 28 състав е признато
за установено по предявения от О.С.М. против Т.С. ЕАД установителен иск, че Т.С.
ЕАД дължи на О.С.М. сумата от 1052,44 лева, представляваща събрани на отпаднало
основание суми по изп. дело № 2025/2004 г. на ДСИ при СРС, ведно със законната
лихва върху горепосочената сума, считано от 22.08.2017 г. до окончателното
ѝ изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 57700/2017 г. по описа на СРС, ГО, 28
състав.
С горепосоченото решение е
отхвърлен предявеният от О.С.М. проти Т.С. ЕАД иск за разликата над уважения
размер от 1052,44 лева до пълния предявен размер.
Със същото решение
първоинстанционният съд се е произнесъл и по разпределението на отговорността
за разноски, съобразно изхода на спора, като осъдил Т.С. ЕАД да заплати на О.С.М.
сумата от 161,85 лева, представляваща сторени разноски в заповедното
производство и 161,85 лева, представляваща сторени разноски в
първоинстанционното производство, както и е осъдил О.С.М. да заплати на Т.С.
ЕАД сумата от 79,59 лева, представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение в първоинстанционното производство.
Срещу решението от 23.07.2018
г., постановено по гр. д. № 82102/2017 г. по описа на СРС, ГО, 28 състав, в частта,
с която предявеният от О.С.М. срещу Т.С. ЕАД иск е отхвърлен за разликата над
уважения размер от 1052,44 лева до пълния предявен размер е подадена въззивна жалба
от ищеца О.С.М.. В жалбата се излагат съображения за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение. Поддържа се, че основанието за
получаване на принудително събраните от ищеца суми по изп. дело № 2025/2004 г.
на ДСИ при СРС е отпаднало с влизане в сила на Решение от 12.08.2014 г.,
постановено по гр. д. № 41014/2013 г. по описа на СРС, 51 състав, с което е
отречено правото на Т.С. ЕАД да получи принудително изпълнение на вземането си
по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 8586/2003 г. по описа на СРС, 68
състав. Излагат се съображения, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че част от претенцията на ищеца О.М. е погасена по давност. В тази връзка се
посочва, че горепосоченото решение от 12.08.2014 г., постановено по гр. д. №
41014/2013 г. по описа на СРС, 51 състав е влязло в сила на 16.09.2014 г., като
с влизането в сила на това решение е отпаднало и основанието на ответното
дружесто да получи принудително събраните от ищеца суми по изпълнителното дело,
от който момент и започва да тече давността, с която претенцията на ищеца се
погасява.
Моли се за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и за уважаване в цялост на
заявената с исковата молба претенция. Претендират се разноски, както за
въззивната, така и за първата инстанция.
В законоустановения срок по
чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Т.С. ЕАД не е депозирала отговор на
въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пред. 3 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 22.08.2017 г. със
заявление по чл. 410 ГПК от О.С.М., с което е поискано да бъде разпоредено
длъжникът Т.С. ЕАД да му заплати сумата от 2240,27 лева – главница, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 22.08.2017 г. до окончателното
ѝ изплащане.
На 25.08.2017 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 57700/2017 г., по описа на СРС, 28 състав, с която е разпоредено длъжникът
да заплати на кредитора О.С.М. посочените в заявлението суми, както и
разноските по делото.
Срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок. Във връзка с горното на
заявителя О.С.М. е указано, че в едномесечен срок от получаване на съобщението
може да предяви иск за установяване на вземанията си. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е
предявил иск срещу „Т.С.“ ЕАД за претендираните в заявлението суми.
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, поради което се явява
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
По отношение правилността на първоинстанционното
решение, настоящият съдебен състав намира следното:
За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 55, ал. 1, пред. 3 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на
ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: факта на
плащането, като при проведено успешно доказване от ищеца на горния факт,
ответната страна следва да установи наличието на правно основание за получаване
на престираната сума. Установяването на основание предполага доказване на
породено за ответника субективно материално право на вземане за исковата сума.
От събраните по делото доказателства се установява, че с
Решение от 12.08.2014 г., влязло в сила на 16.09.2014 г., постановено по гр. д.
№ 41014/2013 г. по описа на СРС, 51 състав е признато за установено, че О.С.М.
не дължи на Т.С. ЕАД сумите по изпълнително дело № 2025/2004 г. по описа на СИС
на СРС, 4 отд., 21 уч., образувано въз основа на изпълнителен лист от
04.11.2003 г. по гр. д. № 8586/2003 г. по описа на СРС, 68 състав, а именно:
сумата от 2394,69 лева, представляваща главница за стойност на разходвана, но
незаплатена топлинна енергия за периода м.01.2000 г. – м. 05.2003 г., сумата от
2010,58 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода
22.10.2003 г. – 26.02.2010 г., както и сумата от 624,18 лева, представляваща
неолихвяеми суми.
Видно от документите съдържащи се в приобщеното към
доказателствата по делото копие от изпълнително дело 2025/2004 г. по описа на
СИС на СРС, 4 отд., 21 уч., със запорно съобщение изх. № 17375/26.02.2010 г. е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника по изпълнителното дело
– О.С.М., което последният получава от Карат – С.
От приобщените към доказателствата по делото, в това
число Удостоверение изх. № 35998/04.06.2015 г., издадено от ДСИ, 4 отделение,
21 участък при СРС във връзка с и.д. № 2025/2004 г., платежни нареждания за
извършени плащания от страна на работодателя Карат С по наложения запор върху
трудовото възнаграждение на О.С.М. и отбелязвания извършени от ДСИ на гърба на
издадения изпълнителен лист, послужил за образуване на процесното изпълнително
делото, се установява, че за претендирания с исковата молба период от
15.08.2011 г. до 11.02.2014 г. са извършени преводи към взискателя по делото – Т.С.
ЕАД в общ размер от 2240,27 лева.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че сумите
събрани след 01.06.2008 г. по изпълнителното дело са били заплатени на
отпаднало основание, както и че същите не са събрани доброволно /доколкото се
установява от обсъдените по-горе платежни нареждания, че са постъпили в
изпълнение на запор върху трудовото възнаграждение, получавано от длъжника от
работодателя от Карат С/.
Основният спорен по делото въпрос, които следва да
намери разрешение в настоящото производство е този, дали вземането на ищеца е
изцяло или частично погасено по давност, доколкото изрично такова възражение е
направено от ответника с отговора на исковата молба.
Видно от изложеното в исковата молба ищецът претендира
да бъде признато за установено, че ответното дружество му дължи сума в общ
размер от 2240,27 лева, представляваща равностойността на преведените в периода
15.08.2011 г. – 11.02.2014 г. в полза на взискателя – ответник суми по
изпълнително дело № 2025/2004 г. по описа на СИС на СРС, 4 отд., 21 уч., чиято
недължимост е установено с влязло в сила на 16.09.2014 г. решение от от
12.08.2014 г., постановено по гр. д. № 41014/2013 г. по описа на СРС, 51 състав.
Съгласно разрешенията дадени в т. 7 от ППВС №
1/28.05.1979 г. вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по
чл. 110 ЗЗД, като при третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието
е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да
се иска обратно, докато то съществува, затова вземането става изискуемо от деня,
в който отпада основанието, от който момент започва да тече и погасителната
давност за това вземане. В конкретния случай това е моментът, в който е
призната с влязло в сила решение недължимостта на сумите събрани по
изпълнително дело № 2025/2004 г. по описа на СИС на СРС, 4 отд., 21 уч.,
образувано въз основа на изпълнителен лист от 04.11.2003 г. по гр. д. №
8586/2003 г. по описа на СРС, 68 състав, а именно 16.09.2014 г. Видно от
документите по делото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, послужило за образуване на ч.гр.д. № 57700/2017 г. е подадено на
22.08.2017 г., т.е. преди изтичането на петгодишната погасителна давност за
претендираното с исковата молба вземане.
Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният от О.С.М. против Т.С. ЕАД иск е основателен до пълния предявен
размер от 2240,27 лева, поради което въззивната жалба се явява основателна и
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част, като
вместо него следва да бъде признато за установено, че Т.С. ЕАД дължи на О.С.М.
сумата от 1187,83 лева, представляваща разлика над уважения с
първоинстанционното решение размер от 1052,44 лева до пълния предявен размер от
2240,27 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.08.2017
г. до окончателното ѝ изплащане.
Решението в необжалваната му част е влязло в сила.
По отношение на разноските:
Предвид основателността на въззивната жалба
първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло в частта за
разноските, като съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Т.С.
ЕАД следва да бъде осъдено да заплати в полза на О.С.М. сумата от 344,81 лева,
представляваща разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в
заповедното производство, както и сумата от 344,81 лева, представляваща
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в производството пред
първата инстанция.
При този изход на спора право на разноски пред
въззивната инстанция има въззивникът О.С.М., като същият е направил искане за
присъждането на такива и е представил доказателства за тяхното извършване, а
именно за заплатена държавна такса за разглеждане на настоящото производство в
размер на 25 лева, както и адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер
на 200 лева. Предвид горното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Т.С. ЕАД, следва
да бъде осъдено да заплати в полза на О.С.М. сумата от 225,00 лева,
представляваща разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от
23.07.2018 г., постановено по гр. д. № 82102/2017 г. по описа на СРС, ГО, 28
състав, в частта, с която предявеният от О.С.М. срещу Т.С. ЕАД иск е отхвърлен
за разликата над уважения размер от 1052,44 лева до пълния предявен размер от
2240,27 лева, представляваща събрани на
отпаднало основание суми по изп. дело № 2025/2004 г. на ДСИ при СРС, както и
изцяло в частта за разноските, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявеният от О.С.М., ЕГН ********** с адрес: ***
против Т.С. ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
установителен иск, че Т.С. ЕАД дължи на О.С.М. сумата от 1187,83 лева,
представляваща разлика над уважения с първоинстанционното решение размер от
1052,44 лева до пълния предявен размер от 2240,27 лева, представляващ събрани на отпаднало основание суми по изп. дело №
2025/2004 г. на ДСИ при СРС, ведно със законната лихва върху горепосочената
сума, считано от 22.08.2017 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на О.С.М., ЕГН **********
с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 344,81 лева,
представляваща разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на О.С.М., ЕГН **********
с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 344,81 лева,
представляваща разноски в исковото производство пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на О.С.М., ЕГН **********
с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 225,00 лева,
представляваща разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
Решението
от 23.07.2018 г., постановено по гр. д. № 82102/2017 г. по описа на СРС, ГО, 28
състав в необжалваните части е влязло в сила.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.