Решение по дело №13529/2023 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2221
Дата: 10 април 2025 г. (в сила от 10 април 2025 г.)
Съдия: Николай Димов
Дело: 20231100513529
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 1 декември 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2221
гр. София, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова

Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100513529 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 12643 от 17.07.2023 год., постановено по гр.дело № 44578/2022 г.
на СРС, Г.О., 61 състав, е осъдена Застрахователна компания „Лев Инс” АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Симеоновско шосе” №
67А да заплати на „Застрахователно дружество Евроинс” АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Христофор Колумб” № 43, на
основание чл. 411 КЗ сумата от 1357,17 лева /хиляда триста петдесет и седем лева и 17
стотинки/, представляваща платено застрахователно обезщетение за отстраняване на
щети по лек автомобил марка „Дачия”, модел „Сандеро” с рег.№ *******, настъпили
вследствие на ПТП, реализирано на 20.08.2021г. в гр.Велико Търново, ведно със
законната лихва, считано от 17.08.2022 г. до окончателното изплащане на вземането,
като е отхвърлен иска за горницата до пълния предявен размер от 2714,33 лева, или за
сумата от 1357,16 лева, като неоснователен. С решението на съда е осъдена
Застрахователна компания „Лев Инс” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Симеоновско шосе” № 67А да заплати на „Застрахователно
дружество Евроинс” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
1
гр.София, бул.“Христофор Колумб” № 43, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 63,71
лева /шестдесет и три лева, и 71 стотинки/, представляваща мораторна лихва за
периода от 01.03.2022 г. до 16.08.2022 г., като е отхвърлен иска до пълния предявен
размер от 128,93 лева, или за сумата от 65,22 лева и за периода от 27.02.2022 г. до
28.02.2022 г, като неоснователен. С решението на съда е осъдена Застрахователна
компания „Лев Инс” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Симеоновско шосе” № 67А да заплати на „Застрахователно дружество
Евроинс” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Христофор Колумб” № 43, на основание чл.78, ал. 1 ГПК сумата от 469,04 лева
/четиристотин шестдесет и девет лева и 04 стотинки/ - разноски, сторени в
производството пред СРС. С решението на съда е осъдено „Застрахователно
дружество Евроинс” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Христофор Колумб” № 43 да заплати на Застрахователна компания
„Лев Инс” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Симеоновско шосе” № 67А сумата от 215,11 лева /двеста и петнадесет лева и 11
стотинки/ - разноски, сторени в производството пред СРС.
Срещу решението на СРС, 61 с-в е постъпила въззивна жалба от
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, гр.София, подадена чрез
пълномощника адв.В. Д., с искане същото да бъде отменено, в частта с която са
отхвърлени предявените осъдителни искове с правно основание чл.411 от КЗ и с
правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД- иска с правно основание чл.411 от КЗ за
разликата над 1357,17 лв. до пълния предявен размер от 2714,33 лв. и иска с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над 63,71 лв. до пълния предявен размер от
128,93 лв., и вместо това да бъде постановено решение, с което предявените
осъдителни искове бъдат уважени в пълен размер. В жалбата се излагат подробни
доводи, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконодъобразно, като
постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона и при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилни фактически
констатации и правни изводи. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД,
гр.София, чрез юрк.И.Г. оспорва жалбата, като неоснователна по съображения
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение - потвърдено в обжалваната от ищеца част, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
2
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от
ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни
норми. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми
на закона. С оглед на което същото се явява неправилно в обжалваната му от ищеца
част, като съдът не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи, относно неоснователност на предявените обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл.411, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта,
в която същите са отхвърлени. Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
В настоящия случай не се спори, а това се установява и от събраните
доказателства, че са налице всички предпоставки по чл.411, ал.1 от Кодекса за
застраховането /КЗ/ за ангажиране на отговорността на ответника, като застраховател
на деликвента по "Гражданска отговорност" за причинени имуществени вреди от ПТП,
станало на 20.08.2021 г. в гр.Велико Търново. Съобразно разпоредбата на чл.269 от
ГПК въпросът за наличието на законовите предпоставки за ангажиране отговорността
3
на ответното дружество, като застраховател по риска „Гражданска отговорност” на
виновния за ПТП водач не може да бъде пререшаван от въззивния съд. Основният
спор между страните в настоящето производство се свежда до наличието на основание
за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и до размера на дължимото на ищеца
обезщетение за причинени от настъпилото ПТП имуществени вреди.
В случая първоинстанционното производство е приключило с решение, с което
е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 1357,17 лв.
Решението в тази част не е обжалвано от страна на ответника и е влязло в сила. С
оглед на което същото е формирало сила на пресъдено нещо относно предпоставките
за ангажиране на отговорността на ответника. Следователно съобразно разпоредбата
на чл.269 от ГПК въпросът за наличието на законовите предпоставки за ангажиране
отговорността на ответното дружество като застраховател по риска „Гражданска
отговорност” на виновния за ПТП водач не може да бъде пререшаван от въззивния
съд. В случая предявения иск по чл.411, ал.1 от КЗ е доказан по основание. Със сила
на пресъдено нещо е разрешен спорът между страните по делото относно наличието
на предпоставките на чл.411, ал.1 от КЗ за ангажиране на отговорността на ответника.
Това е така, тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано
от страна на ответника в частта, с която същия е осъден да заплати на ищеца сумата от
1357,17 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди. В този смисъл,
налице са предпоставките за ангажиране отговорността на ответника.
Съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, основание за намаляване на
размера на отговорността на делинквента е налице, ако и пострадалият е допринесъл за
настъпването на вредите. Такова съпричиняване е налице, когато освен с поведението
на делинквента увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с
поведението на самия увреден. Съпричиняването има обективен характер, като от
значение е единствено наличието на такава обективна причинно-следствена връзка, а е
ирелевантно субективното отношение /напр. вината/ на пострадалия - в този смисъл
т.7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. Принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице
винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на
вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и
самите вреди./ в този смисъл е решение № 165/ 26.10.2010 год. по гр.дело № 93/ 2010
г. на ВКС, ІІ т. о. и др./. Ответникът, чрез своя процесуален представител не
твърди, че такова съпричиняване в конкретния случай е налице.
В несъответствие със събраните по делото доказателства и при липса на
направено от страна на ответника с отговора на исковата молба изрично възражение за
съпричиняване първоинстанционният съд е приел, че е налице съпричиняване на
вредоносния резултат от застрахования при ищеца водач на МПС. Неправилен и
необоснован е извода на съда, че вина за настъпване на ПТП имат и двамата водачи,
4
както и неправилно е приел в мотивите на обжалваното решение, „че двамата водачи
еднакво са допринесли за настъпване на ПТП, т.е. за водачът на лек автомобил
„Дачия” е налице 50 % съпричиняване, в какъвто размер следва да бъде уважена
претенцията на ищеца. Т.е., при отчитане на съпричиняването, на ищеца се следва
обезщетение в размер на ½ /50 %/ от 2714,33 лева, или сумата от 1357,17 лева“.
В трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 45/ 15.04.2009 г. по
т.дело № 525/ 2008 г. на II т.о.; решение № 206/ 12.03.2010 г. по т.дело № 35/ 2009 г., II
т.о.; решение № 58 / 29.04.2011г. по т.дело № 623/ 2010 г. на II т.о.; решение
№16/04.02.2014 г. по т.дело №1858/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о. и други, се приема, че
само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение
по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение.
Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен
резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото
на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния
резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки
и/или възможност за настъпване на увреждането. Застъпено е становището, че
приносът трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени
действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е
доказан, а не хипотетично предполагаем.
За да е налице съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД,
следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на
вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина
на пострадалия в тази насока не се изисква. Релевантен за съпричиняването и за
прилагането на посочената разпоредба е само онзи конкретно установен принос на
пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на
делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. В процесния случай не е
направено от страна на ответника с отговора на исковата молба възражение по смисъла
на чл.51, ал.2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от застрахования при
ищеца водач на МПС.
Въпреки липсата на изрично противопоставено от страна на ответника
възражение за принос на водача на увредения автомобил, респективно за
съпричиняване, първоинстанционния съд е приел, че такъв е доказан и в съответствие
с този свой извод е намалил размера на дължимото обезщетение.
Намаляването на отговорността на делинквента, съответно на застрахователя,
обезпечил неговата гражданска отговорност, поради установен принос на пострадалия
е предпоставено от изрично наведено в тази насока възражение от заинтересованата
5
страна- ответника, а не е предоставено на служебната преценка на съда, сезиран с
правния спор. Безспорно е, че при договор за застраховка "Гражданска отговорност"
застрахователят по него разполага с всички материалноправни и процесуалноправни
възражения, основаващи се както на застрахователното му отношение със
застрахования, така и на деликтното. Застрахователят е в правото си да релевира
всички възражения, които се отнасят до основанието и размера на правото на
обезщетение- че не е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане, т.
е., че липсва някой от елементите му, че пострадалият е съпричинил вредите- чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД, че част от вредите са вече поправени от застрахования и др., както и
възражения, които се основават на застрахователния договор- че същият е нищожен,
или че застрахователното събитие е настъпило извън срока на застрахователното
покритие и пр. Тази защита изисква предприемането на определени активни
процесуални действия от страна на ответника, като във всички случаи в
производството срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“
приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез
защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен
начин. В този смисъл е практиката на ВКС, формирана в постановените по реда на
чл.290 ГПК Решение № 92 от 24.07.2013 г. на ВКС по т.дело № 540/2012 г., I т.о., ТК, и
Решение № 67 от 15.05.2014 г. на ВКС по т.дело № 1873/2013 г., I т.о., ТК.
Съдът приема, че в случая ответника по делото- по никакъв начин не е въвел в
предмета на спора фактическите обстоятелства, които от правна страна биха могли да
бъдат квалифицирани като принос за настъпване на процесните имуществени вреди и
с това да обусловят приложимост на редуциращата отговорността на делинквента и
функционалната такава на застрахователя му правна норма на чл.51, ал.2 от ЗЗД. В
процесния случай, ответникът по делото изрично не е направил възражение за
съпричиняване на настъпилия вредоносен резултат, вследствие на настъпилото ПТП от
страна на водача на застрахования при ищеца лек автомобил. Поради това,
неправилно първоинстанционния съд е разгледал въпросът за наличие на
съпричиняване на ПТП от страна на водача на увредения лек автомобил застрахован
при ищеца.
С оглед на събраните по делото доказателства в случая се налага единственият
законосъобразен извод, че към момента на настъпване на процесното ПТП на
20.08.2021 год. в гр.Велико Търново, водача на застрахования при ищеца лек
автомобил не е допринесъл за настъпване на вредите. В конкретния случай съдът
приема, че поведението на водача на застрахования при ищеца лек автомобил не е в
причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.
При така изложените правни съображения, предвид несъвпадане на приетите от
двете инстанции крайни изводи по съществото на спора, постановеното от СРС, 61
6
състав решение следва да бъде отменено, като неправилно в обжалваната част, в която
предявения иск с правно основание чл.411, ал.1 от КЗ е отхвърлен за разликата над
присъдената от СРС сума от 1357,17 лв. до пълния предявен размер на сумата от
2714,33 лв., както и в частта, в която предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от
ЗЗД е отхвърлен за разликата над присъдената от СРС сума от 63,71 лв. до пълния
предявен размер от 128,93 лв. и вместо това да бъде постановено решение, с което на
ищеца да бъде присъдена сумата от още 1357,16 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди по щета № **********/24.08.2021 г., ведно със законната лихва,
считано от дата на предявяване на исковата молба - 17.08.2022 г. до окончателното
изплащане на сумата, и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от още 65,22 лв. -
мораторна лихва за периода от 27.02.2022 г. до 16.08.2022 г. Основателна е
претенцията по чл.86, ал.1 от ЗЗД за лихва за забава върху главницата за периода от
28.02.2022 г./ датата на изтичане на 30-дневния срок по чл.412, ал.3 от КЗ/ до
16.08.2022 г./ денят предхождащ датата на предявяване на исковата молба в съда/.
Обжалваното решение следва да бъде отменено, като неправилно и в частта, с която на
ответника са присъдени разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК, в размер на сумата
от 215,11 лв.
При този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от
ГПК на въззивника- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими
разноски за двете съдебни инстанции в общ размер на сумата от 971,67 лв./ 469,53 лв.-
неприсъдена част от направените разноски за първата съдебна инстанция и 502,14 лв.-
направени разноски за въззивната инстанция- заплатено адвокатско възнаграждение и
дължима държавна такса за въззивно обжалване/. Неоснователно се явява
възражението на ответника, чрез процесуалния му представител по чл.78, ал.5 от ГПК
за намаляване на разноските на ищеца за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 450 лв. за въззивната инстанция, с оглед прекомерността му.
Съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на СЕС по дело С-438/2022 г.
въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК праг на разноските за адвокатско
възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва
да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл.101, §
1 от ДФЕС. Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на
подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в
чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 от
ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на
адвокатското възнаграждение. Както е изяснено с т.3 на Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС при разглеждане на искане
по чл.78, ал.5 от ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна
сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера
на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права
7
да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в
определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.дело № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. в което се
приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно
на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за
подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената
на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът,
видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. В процесия случай, възражението на ответника за прекомерност
се явява неоснователно, а уговореният и заплатен от ищеца размер от 450 лв. на
адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция, се явява съответно на
предоставената правна защита и съдействие. Същото съответства на фактическата и
правна сложност на делото. От друга страна, с оглед изхода на спора, на въззиваемата
страна-ответник не се дължат направени разноски по делото за настоящата въззивна
инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 12643 от 17.07.2023 год., постановено по гр.дело №
44578/2022 г. на СРС, Г.О., 61 състав, в частта, с която е отхвърлен иска по чл.411 КЗ
за горницата над 1357,17 лв. до пълния предявен размер от 2714,33 лева, и иска по
чл.86, ал.1 от ЗЗД за горницата над 63,71 лв. до пълния предявен размер от 128,93 лв.,
като неоснователни, както и в частта, с която е осъдено „Застрахователно дружество
Евроинс” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Христофор Колумб” № 43 да заплати на Застрахователна компания „Лев Инс” АД
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Симеоновско
шосе” № 67А сумата от 215,11 лева /двеста и петнадесет лева и 11 стотинки/ -
разноски, сторени в производството пред СРС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Симеоновско шосе” № 67А, да
заплати на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Христофор Колумб” № 43, на
основание чл.411, ал.1 от КЗ, сумата от още 1357,16 лв./ хиляда триста петдесет и
седем лева, и 16 стотинки/, представляваща обезщетение за имуществени вреди по
щета № **********/24.08.2021 г, ведно със законната лихва, считано от дата на
предявяване на исковата молба - 17.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата,
и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от още 65,22 лв./ шестдесет и пет лева, и 22
стотинки/- мораторна лихва за периода от 28.02.2022 г. до 16.08.2022 г., както и сумата
8
от 971,67 лв./ деветстотин седемдесет и един лева, и 67 стотинки/, представляваща
направени разноски по делото пред двете съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9