Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 18.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари
две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7159 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника СУ „Св. Климент Охридски“ срещу решение от 15.01.2020 г. по гр.д. №81613/2019
г. на Софийския районен съд, 166 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да
заплати на Х.С.Р. на основание чл.49 вр. чл.45
ЗЗД сумата от 900,00 лв. - обезщетение за имуществени вреди, сторени
разходи за заплатена семестриална такса за обучение в Университет за национално
и световно стопанство, вследствие виновно противоправно поведение на служители
на ответника, изразяващо се в издаване на уверение №171/17.09.2018 г.,
удостоверяващо, че ищцата е успешно завършила редовно обучение за висше
образование на образователно-квалификационна степен „бакалавър“ по специалност
английска филология, без да е издържала успешно държавния изпит, ведно със
законната лихва от 31.12.2018 г. до окончателното изплащане, както и разноски
по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че не са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността му по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, тъй като не е налице
противоправно поведение от страна на негов служител. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло
предявения иск. Не претендира разноски.
Въззиваемата
страна на Х.С.Р. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за
разликата над посочената сума, поради което решението е влязло в законна сила в
тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Основен
принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за своите деяния. В чл.49 ЗЗД е предвидено изключение от това общо правило, като е предвидено, че този,
който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени
от негово противоправно действие при или по повод изпълнението и. За възникване на отговорност по чл.49 ЗЗД е необходимо
да бъдат установени следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия,
вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил някаква работа,
да са причинени от противоправно действие при или по повод изпълнението на
работата, възложена от ответника и причинителят на вредата да има вина за
причиняването и.
Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на които са: деяние
/действие или бездействие/, вредата, противоправността на деянието, причинна
връзка и вината, съединени от правна норма в едно единство. Деянието трябва да
е противоправно и виновно, вината се предполага до доказване на противното, а
основният елемент на непозволеното увреждане е вредата и тя се схваща като
промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на имуществото, телесната
цялост и здраве, душевност и психическо състояние на човека. Причинната връзка
е обединяващият елемент на всички останали елементи, за да е налице фактическия
състав на непозволеното увреждане, като вината не се предполага, а следва да се
докаже от увредения.
От събраните по делото доказателства
е установено, че погрешно качената в системата СУСИ оценка на ищеца е от
проведения на 09.07.2018 г. изпит. Неоснователно е обаче твърдението на
въззивника, че ищецът е знаела, че именно оценката от изпита от мес.07.2018 г. е
погрешно въведената. От приетото по делото заключение на СТЕ, което и
настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че системата СУСИ винаги
показва най-високата оценка от всички въведени, но не съхранява успешните
логвания на потребителите, т.е. не може да бъде установен брой на посещенията
на потребителя. По делото липсват каквито и да е доказателства, че ищецът е знаела,
че именно оценката и от проведения през мес.07.2018 г. изпит е погрешно
нанесената като „Добър 4“.
Неоснователен е и доводът на
въззивника, че ищецът е разбрала, че оценката и е била сгрешена на 07.10.2018
г. По делото не се спори, че на 07.10.2018 г. ищецът е направила справка в
системата „СУСИ“ и е установила, че като оценка от държавния изпит фигурира
„Слаб 2“, както и че на следващия ден /08.10.2018 г./ е посетила лично отдел
„Студенти“. От показанията на свид. Б.Р. се установява, че на 08.10.2018 г. служители
от отдел „Студенти“ са обяснили на ищеца, че има проблем със системата и затова
се е получило объркване, както и че оценката и ще бъде поправена на „Добър 4“,
както и че към момента на записване в УНСС ищецът не е знаела, че не е положила
успешно държавния изпит. Съдът кредитира показанията на свид. Б.Р. като
задълбочени и логични, въпреки че отчита и евентуалната и заинтересованост от
изхода на делото, но и неопровергани от останалите събрани по делото
доказателства. Най-ранният момент, в който може да се приеме, че ищецът със
сигурност е знаела, че оценката и „Слаб 2“ и че не е положила успешно държавен
изпит е 24.10.2018 г., видно от представената по делото и неоспорена кореспонденция
между страните по ел. поща. Абсолютно недоказани са твърденията на
въззивника-ответник в първоинстанционното производство, че негови служители са
се опитвали да се свържат с ищеца преди посочената от въззивния съд дата. В
тази насока по делото не са ангажирани никакви доказателства.
При тези данни и с оглед на
събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав приема, че са
налице предпоставките на чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане,
на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 360,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №12915/15.01.2020 г., постановено по гр.д. №81613/2019 г. по
описа на СРС, ГО, 166 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА СУ „Св. К. О.“, адрес: гр.
София, бул. „******, да заплати на Х.С.Р., ЕГН **********,
адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 360,00 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.