О П Р Е Д Е Л
Е Н И Е
Номер двадесет и втори март Година 2019
гр. София
С. О. СЪД, Наказателно
отделение, Втори въззивен състав
На
двадесет и втори март Година 2019
В закрито заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. Н.
ЧЛЕНОВЕ: Я. Б.
Д.
Ц.
Като
разгледа докладваното от съдията Н. в.ч.н. дело номер 161 по описа на С.
окръжен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 345, вр. чл. 341, ал. 2, вр. чл. 249,
ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК, образувано по частен протест от
районен прокурор в районна прокуратура гр. Е. П. срещу определение от 20.02.2019
г., постановено в разпоредително заседание по н.о.х.д. № 4/19 г. по описа на
районен съд гр. Е. П., с което е прекратено съдебното производство и делото е
върнато на ЕПРП за отстраняване на процесуални нарушения.
В частния протест се поддържа с пространни съждения
довода, че не са налице сочените от първоинстанционния съд съществени
процесуални нарушения, които да са нарушили правото на защита на обвиняемия,
респ. да съставляват основания, обосноваващи прекратяването на съдебното
производство и връщането му в предходната процесуална фаза. Твърди се, че
повдигнатото обвинение срещу тримата подсъдими само по себе си не обосновава
противоречиви интереси между тримата подсъдими, поради което и при изричното
изявление на подс. И.Н.И., че не желае защитник, участието на такъв за този
подсъдим не е било задължително при предявяване на обвинението. Освен това се
сочи, че тримата подсъдими не са давали обяснения на досъдебното производство,
т.е. не са изразили позициите си по обвинението. В подкрепа на довода за липса
на противоречиви интереси между тримата подсъдими се сочи и обстоятелството, че
за другите двама подсъдими – Д.Б. и В.Н. - се явява един защитник, което, при
наличие на противоречиви интереси между тях, би било недопустимо.
На следващо място се поддържа, че обвинителният акт
покрива изискванията, поставени в разпоредбата на чл. 246 НПК.
Прокурорът изразява и становището, че неизвършването
на поискани действия по разследването, а именно очни ставки и разпит на
обвиняемите, не е съществено процесуално нарушение, поради което неправилно е
посочено от първия съд като основание за прекратяване на съдебното
производство.
Оспорен е и извода на първоинстанционния съд, че не е
идентифицирано пострадалото лице. В тази връзка се поддържа, че вещите, предмет
на инкриминираното престъпление по чл. 195, ал. 1 НПК, са отнети от владението
на посоченото в обвинителния акт военно формирование, което, макар и да не е
юридическо лице, е упражнявало фактическа власт върху вещите, било е
представлявано надлежно от юрисконсулта си, поради което не е налице съществено
процесуално нарушаване на правата на пострадалото лице на досъдебното
производство.
С изложените аргументи се иска отмяна на обжалваното
определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Настоящият въззивен състав, като взе
предвид доводите, изложени в частния протест, атакуваното определение на районен
съд гр. Е. П. и материалите по делото, намери за установено следното:
Производството по делото пред първоинстанционния съд е
образувано по реда на чл. 247, ал. 1, т. 1 НПК – по обвинителен акт, внесен от районна
прокуратура гр. Е. П., с който е повдигнато обвинение срещу:
- Д.С.Б., И.Н.И. и В.Р.Н. за престъпление по чл. 195,
ал. 1, т. 4, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и ал. 4, вр. ал. 1 НК,
извършено от тримата в съучастие - Д.С.Б.
и И.Н.И. като съизвършители по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК и В.Р.Н. като
помагач по смисъла на чл. 20, ал. 4 НК;
- Д.С.Б. – за престъпление по чл. 216, ал. 1 НК.
С обжалваното определение, постановено в
разпоредително заседание по чл. 248 НПК, проведено на 20.02.2019 г.,
първоинстанционният съд е констатирал допуснати на досъдебното производство
отстраними съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 248,
ал.1, т. 3, вр. чл. 249, ал. 4 НПК и на основание чл. 249, ал. 1 НПК е
прекратил съдебното производство и върнал делото на прокурора за отстраняването
им.
За да прекрати съдебното производство, първоинстанционният
съд е счел, че на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, ограничи процесуалните права на обвиняемите и на
пострадалите.
Не намира правна подкрепа извода на първия за
допуснато на досъдебното производство съществено нарушение на процесуалните
правила, ограничило правото на защита на обв. И.Н.И.. Повдигнатото обвинение
срещу тримата подсъдими за извършено в съучастие престъпление по чл. 195, ал.
1, т. 4, вр. чл. 20, ал. 2 и ал. 4 НК само по себе си не обосновава извод за
наличие на противоречиви интереси между тях. На следващо място такива не се
извеждат и от обясненията, дадени от обвиняемите Д.Б. /л. 40, том III от ДП/ и В.Р.Н. /л. 36, том III от ДП/, тъй като и двамата са отрекли да имат
съпричастност към инкриминираната кражба, а обв. И.И. не е дал обяснения. При
това положение и до този момент от развитието на наказателното производство не
може да се обоснове извод за наличие на противоречиви интереси между тримата
обвиняемия. С други думи, към момента на привличане на трите лица в качеството
им на обвиняеми на досъдебното производство не са били налице основанията по
чл. 94, ал. 1, т. 5 НПК за задължително участие на защитник за обв. И.И. и в
този смисъл неучастието на защитник при привличането му като обвиняем на
досъдебното производство при наличие на изрично негово изявление, че не желае
защитник, не съставлява нарушение на правото му защита.
Не може да бъде споделен и извода на първия съд, че
липсата на произнасяне на наблюдаващия прокурор с нарочно постановление по
направени от защитата доказателствени искания, е ограничило съществено правото
на защита на обвиняемите на досъдебното производство. На тези въпроси, а именно
необходимостта от събиране на гласни доказателства, чрез разпит на определени
свидетели, неразпитани на досъдебното производство, вкл. провеждане на очни
ставки за изясняване на противоречия в събрания доказателствен материал и
конкретно съществуващи противоречия между събраните на досъдебното производство
гласни доказателства, не може да се даде отговор в разпоредителното заседание.
Съдебната фаза на процеса е централна и именно в тази фаза на наказателното
производство се разгръщат в пълнота принципите за състезателност, устност и
непосредственост, в която всяка от страните, вкл. подсъдимите и техните защитници,
разполага с процесуалното право да прави искания за събиране и проверка на
доказателства. Непроизнасянето на наблюдаващия прокурор по заявени
доказателствени искания по същество води до несъбирането на определени
доказателства на досъдебното производство и може да се отнесе единствено до
доказаността на обвинението, без да засяга по никакъв начин правото на защита
на обвиняемия на досъдебното производство, доколкото същинското доказване се
провежда в хода на съдебното следствие. Освен това, първият съд очевидно е
игнорирал и изричната забрана, въведена с разпоредбата на чл. 248, ал. 4 НПК, в
разпоредителното заседание да се обсъждат нарушения, свързани с допускането,
събирането, проверката и оценката на доказателствата и доказателствените
средства.
Следва да бъде споделен обаче извода на първия съд, че
на досъдебното производство е допуснато съществено нарушение на процесуалните
правила, което е ограничило процесуалните права на обвиняемите и на
пострадалите и е отстранимо при връщане на делото на прокурора. Тези нарушения
се отнасят до въведена съществена неяснота относно пострадалите от двете
инкриминирани деяния - по чл. 195, ал. 1 и по чл. 216, ал. 1 НК - лица.
Като пострадал от деянието по чл. 195, ал. 1 НК, за
което е повдигнато обвинение срещу тримата подсъдими, като пострадало лице
прокурорът е посочил военно формирование 28860 – Г. М., а от престъплението по
чл. 216, ал. 1 НК, за което е повдигнато обвинение срещу подс. Д.Б. – регионална
служба „В. полиция“, като по същия начин е посочено пострадалото лице и в
постановлението за привличане на обвиняем – л. 38, том III от ДП. Второто пострадало лице въобще не е
индивидуализирано в обвинителния акт. Вярно е, че от материалите по досъдебното
производство може да се предположи, че се касае за регионалната служба „В.
полиция“ – С., но това не е достатъчно да формулира ясно и разбираемо обвинение
по този въпрос, тъй като е недопустимо фактите на обвинението да се извеждат от
предположения. По-съществен е въпросът дали сочените лица изначално могат да
бъдат носители на субективни права и задължения, респ. дали притежават
процесуалните права на пострадалия от престъплението в наказателното
производство.
Военните формирования са на пряко подчинение на
командващия на Съвместното командване на силите, включено в структурата на
Българската армия /чл. 60а от Закона за отбраната и въоръжените сили на
Република Б./, като самостоятелна правосубектност /юридическо лице/ притежава
Съвместното командване на силите съгласно чл. 60д от ЗОВСРБ. Военните
формирования, в т.ч. и соченото в обвинителния акт като пострадало лице от
престъплението по чл. 195 НК - военно формирование 28860 – Г. М., не са правни
субекти с призната от закона правосубектност - способност да притежават
субективни права и задължения, вкл. субективни права, свързани с владение или
държане на вещи, поради което не могат да имат и качеството на пострадал по
смисъла на чл.74 НПК. Аналогично стои въпросът и по отношение на регионалната
служба „Военна полиция“, посочена в обвинителния акт като пострадало лице от
престъплението по чл. 216, ал. 1 НК, вменено на подс. Д. Б.. Регионалните
служби „Военна полиция“ са структурни звена на Служба "Военна
полиция" към министъра на отбраната /чл. 1, ал. 1 и 2 от Закона за
военната полиция/. Служба "Военна
полиция" е юридическо лице /чл. 3 от Правилника за прилагане на Закона за военната полиция/. Изхождайки от посочените
законови положения, следва да бъде потвърден извода на първия съд, че в
обвинителния акт не са идентифицирани годни правни субекти, които могат да
бъдат процесуалноправно легитимирани с правата на пострадали лица в
наказателното производство, тъй като сочените структури не притежават правосубектност
и поради това не могат да се легитимират като самостоятелни носители на
субективни права и задължения, вкл. и като владелци на вещите, предмет на двете
инкриминирани деяния. Такива могат да бъдат единствено физически и юридически
лица. В този смисъл обвинителния акт не е ясен. Пак в тази връзка следва да
бъде споделен като правилен и извода на първия съд, че материалите по
досъдебното производство не са били надлежно предявени на пострадалите от
инкриминираните деяния лица.
Предвид изложеното следва да бъдат споделени изводите
на първоинстанционния съд за наличие на основанията по чл. 249, ал. 1, вр. 248,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 249, ал. 4, т. 1 НПК за прекратяване на съдебното
производство и връщане на делото на прокурора за отстраняване на допуснатите
процесуални нарушения съобразно указанията, дадени от първоинстанционния съд.
По изложените съображения и на основание чл. 345, ал.
3 НПК С. о. съд
О П Р Е Д Е
Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
определение от 20.02.2019 г., постановено в разпоредително заседание по
н.о.х.д. № 4/19 г. по описа на районен съд гр. Е. П., с което е прекратено
съдебното производство и делото е върнато на ЕПРП за отстраняване на
процесуални нарушения.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.