Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 18.06.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12200 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.12.2019 год.,
постановено по гр.дело №51704/2018 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, са
отхвърлени предявените от „Ш.“ ЕООД срещу К.Г.Г. иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата в общ размер на 16 436.50 лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.08.2018
год. до окончателното изплащане и евентуален иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД за сумата в общ размер на 16 436.50 лв., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.08.2018 год. до
окончателното изплащане и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 600 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Ш.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд
се бил произнесъл по непредявен иск, а именно по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – за
връщане на процесната сума на отпаднало основание, вместо по чл. 55, ал. 1, пр.
2 ЗЗД. В исковата молба били изложени твърдения, че процесната сума била
заплатена по банковата сметка на ответника на неосъществено основание, а не на
отпаднало такова. Ответникът бил получил сумата вследствие на уговорка, която
не бил изпълнил и съответно основанието, на което била извършена престацията,
била неосъществено. Различно било правното основание за претендираната сума,
различен бил и начинът на доказване. В този смисъл решението било недопустимо в
тази му част. На следващо място сочи, че решението е и неправилно. Необосновано
СРС бил приел, че е доказано наличието на търговски взаимоотношения между две
дружества, както и на основание за направените плащания. Дори и да се приемело,
че към момента на престацията основанието за получаването й било налице, то
основанието било неосъществено. Съществуването на търговски отношения за трето
за спора лице било ирелевантно за спора. Не било установено, че сумите били
получавани на основание издавани фактури от „Акри“ ЕООД. Тези фактури били без
значение за предмета на спора. Не била доказана каквато и да е връзка между
ищеца и посоченото дружество, като нямало и доказателства, че тези фактури са
били осчетоводявани от ищеца, още повече че те били проформа фактури и не
представлявали счетоводен документ. Видно било от показанията на свидетеля Ц.,
че плащанията били извършвани след телефонно обаждане, при което ответникът
казвал какво да се посочи като основание за превода. Фактурите не били
достатъчно доказателство, за да обосноват наличието на извършени доставки на
посоченото количество и стойност на стоки. Сама по себе си фактурата не била
основание за плащане на цената на стоката. Обстоятелството, че ответникът бил
едноличен собственик на капитала на третото за спора лице не било знак за
идентичност между него и дружеството и нямало как негови вземания, права и
задължения да обект на търговското дружество. СРС бил приел, че сумите
действително са били преведени от ищеца на ответника, но че ищецът не бил
доказал да е отпаднало основанието за получаването им. В случаите на ч. 55, ал.
1, пр. 1 и 2 ЗЗД се дължало връщане на всичко, което е получено без основание
или при неосъществено основание, като в тежест на получилия облагата било да
установи, че има основание да я задържи. Установено било по делото, че с девет
банкови превода за времето от 03.11.2017 год. до 26.03.2018 год. ищецът бил
превел на ответника по личната му банкова сметка ***.50 лв. От доказателствата
по делото не се установявало правоотношение между страните. Твърдението на
ответника, че бил получил парите вместо „Акри“ ЕООД не било доказано. Фактът,
че ответникът бил управител на посоченото дружество, не му давало автоматично
правото да получава парични суми от името на дружеството по личната си банкова
сметка. ***ва за представителната си власт, позволяваща му да получава суми за
дружеството. От показанията на свидетеля Ц. било видно, че всички извършени от
ищеца преводи били свързани с уговорки, постигнати с ответника в качеството му
на физическо лице, а не като представител на търговско дружество. Не следвало
да се кредитират показанията на свидетеля, разпитан по искане на ответника. Ето
защо моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено, а исковете
– уважени.
Ответникът
по жалбата К.Г.Г. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че правилно СРС бил определил правната квалификация на предявения иск
по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – за връщане на процесната сума на отпаднало
основание. Обосновано първоинстанционният съд бил приел, че са налице търговски
отношения между ищеца и „Акри“ ЕООД /чийто едноличен собственик на капитала бил
ответникът/. Тези отношения били трайни, което се потвърждавало от
представената по делото кореспонденция между представителите на двете
дружества, както и събраните гласни доказателства. Всяко едно от плащанията по
процесните вноски бележки било направено вследствие на издаден счетоводен
документ – проформа фактура и фактура, от „Акри“ ЕООД към ищеца, като
ответникът не дължал каквито и да било суми нито на ищеца, нито на едноличния
собственик на неговия капитал Л.Н.. Всички плащания били към „Акри“ ЕООД и били
свързани с търговската дейност, извършвана от дружеството – преведените суми се
отнасяли за доставката на стоки от „Акри“ ЕООД. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
С
определение на СРС по посоченото дело, постановено на 11.06.2020 год. по реда
на чл. 248, ал. 1 ГПК, е отхвърлена молбата на „Ш.“ ЕООД за изменение на
първоинстанционното решение в частта му за присъдените на ответника разноски за
възнаграждение за един адвокат.
Срещу така
постановения съдебен акт е подадена в законоустановения срок частна жалба от ищеца
„Шокона“ ЕООДу, който поддържа, че неправилно СРС бил приел, че на ответника
следва да бъде присъден пълния претендиран размер на разноските за адвокатско
възнаграждение. В случая минималният размер на адвокатския хонорар възлизал на
1 023 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следвало да се имат предвид
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело №
6/2012 год., ОСГТК. Свободата на договаряне на размера на дължимото адвокатско
възнаграждение се свързвало единствено с отношенията между клиент и адвокат, но
не била обвързваща съда, който разполагал с възможността за преценка по чл. 78,
ал. 5 ГПК. Действително заплатеният от ответника хонорар, съотнесен към
действителна фактическа и правна сложност на делото, се явавал прекомерен и
следвало да бъде намален до минимално предвидения в наредбата.
Ответникът
по частната жалба К.Г.Г. счита, че обжалваното определение следва да бъде
потвърдено, като сочи, че претендираните разноски били доказани по размер, като
в тази връзка следвало да се вземе предвид цялостната подготовка по делото,
както и фактическата и правна сложност на делото. Упълномощеният адвокат бил
подал писмен отговор на исковата молба, изготвил писмена защита и проявил
активност в процеса. Хонорарът бил съобразен с предмета на спора и времето,
което било необходимо за организиране на защитата. Съгласно чл. 78 ГПК
ответникът също имал право на разноски при отхвърляне на иска.
По подадената въззивна жалба:
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са е за разглеждане иск с правно основание чл.
55, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за недопустимост на
обжалваното решение, поради следните съображения:
Когато ищецът, предявявайки иск,
търси определен правен резултат, позовавайки се на едно правно основание и
моли, ако те не бъде установено, съдът да постанови същия резултат, но поради
други правопораждащи юридически факти, е налице обективно съединяване на искове
при условията на евентуалност. Предметът на иска се индивидуализира чрез
страни, правопораждащи юридически факти и петитум. При различие в някои от
посочените елементи, са налице отделни претенции. Когато те са предявени за
съвместно разглеждане, съдът дължи произнасяне по всяка от тях. При евентуално
обективно съединяване на искове, съдът разглежда претенциите в реда, посочен от
ищеца, ако друго не следва от естеството на спорните права и правоотношения.
Евентуалната претенция се разглежда само ако бъде отхвърлен главния иск. Когато
страните и петитумът на евентуално съединените искове са едни и същи, а
разликата е единствено в правопораждащите юридически факти, съдът първо се
произнася по юридическия състав на главния иск и при отхвърлянето ме, разглежда
твърденията и възраженията на страните по отношение на правопораждащите факти,
на които се основава евентуалната претенция.
Ищецът е длъжен да посочи в
основанието на исковата молба единствено фактите и обстоятелствата
/съществуващи преюдициални правоотношения/, а в петитума – да индивидуализира
претендираното право като посочи неговото съдържание. Правната квалификация на предмета
на делото и на преюдициалните правоотношение ищецът не е длъжен да сочи и дори
и да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи
вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на
всички възражения, реплики и дуплики и пр.
В разглеждания случая ищецът се е
позовал на наличието на сключен между страните договор, като е заявил, че
ответникът не е изпълнил поетите задължения и е формулирал искане за връщането
на процесната сума. При условията на евентуалност е посочил, че няма каквото и
да е основание за превеждане на процесната сума на ответника.
При тези твърдения настоящият
съдебен състав приема, че връщането на процесната сума се претендира като
дадена на отпаднало основание – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като ищецът
твърди, че вземането му е възникнало като последица от пълното неизпълнение на договорни
задължения на ответника /а този който иска последиците от развалянето на един
договор иска и самото разваляне/, а при условията на евентуалност – като дадена
при начална липса на основание – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както е приел и
първоинстанционният съд и в този смисъл не е налице нарушение на диспозитивното
начало в гражданския процес.
Решението е и правилно като краен
резултат. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
Съгласно
правилото, установено в разпоредбата
на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е било да установи, че е заплатил на
ответника процесната сума, а във връзка с главната си претенция и следните
правопораждащи факти: че валидно е възникнало твърдяното облигационно
правоотношение между страните и че задължението за връщане на претендираната
сума е изискуемо, т.е., че валидно е развалил процесния договор.
Въззивният съд приема, че ищецът не
е провел пълно и главно доказване на твърденията си, че между страните е
възникнало правоотношение с характерно за договора за поръчка и договора за
посредничество съдържание, включващо задължение на ответника да извърши
действия по свързването на ищеца с друг търговец за сключване на договори за
продажба на сладкарски изделия и да извърши действия по сключването на такива
договори за сметка на ищеца, след което да му предаде закупените стоки, въз
основа на събраните по негово искане гласни доказателства чрез разпита на
свидетеля С. Петров Ц.. Напротив, чрез проведеното от ответника насрещно доказване, което може да се задоволи да бъде и непълно и от писмени доказателства по делото, се установява, че през
исковия период между ищеца и трето за спора лице – „Акри“ ЕООД са възникнали
правоотношения по договори за търговска продажба на сладкарски изделия,
доколкото посоченото дружество е отправило до ищеца оферти за продажба,
обективирани в издадените от него проформа фактури, съдържащи вида и цената на
стоките, данни за двете дружества, начин на плащане и посочване на банкова
сметка, ***щане по банков път на цената на стоките – видно от представените
вносни бележки, в които като основание за плащане са отразени същите проформа
фактури.
В гражданското право изпълнението на
задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от
съда или от закона лице. В противен случай то е действително само ако
кредиторът го е потвърдил или се е възползвал от него /чл. 75, ал. 1 ЗЗД/.
Добросъвестният длъжник може да изпълни също и на лице, което, въз основа на
недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението /чл. 75,
ал. 2, изр. 1 ЗЗД/.
Когато изпълнението е получено от
пълномощник на кредитора, но то подлежи на връщане поради липса, отпадане или
неосъществяване на основанието, изпълнилият несъществуващо или отпаднало
задължение може да иска връщане на даденото от кредитора, ако пълномощникът е
бил надлежно овластен, защото в този случай последиците от изпълнението
настъпват направо в неговия патримониум /чл. 36, ал. 2 ЗЗД/. Той може да
направи същото и ако разполага с доказателства, че кредиторът е потвърдил в
надлежната форма извършените от негово име действия и актът на потвърждаването
е достигнал до него. Когато изпълнилият несъществуващото или отпаднало
задължение не разполага с доказателства, той може да претендира връщане на
даденото само от този, който го е получил – пълномощникът без представителна
власт. По така предявения иск, пълномощникът без представителна власт може да
се брани с възражение, че представителната му власт е потвърдена в надлежната
форма и потвърждаването е достигнало адресата, но той не може да се брани с
възражението, че кредиторът се е възползвал от изпълнението, тъй като това има
значение единствено във вътрешните отношения между упълномощител и упълномощен
/доколкото пълномощникът, мним или не, би има регрес срещу упълномощителя, ако
той се е възползвал от изпълнението/ и съответно може да бъде установено само
при такъв спор с участието на двете страни. Възражение на кредитора не може да
бъде противопоставено на изпълнилия несъществуващо или отпаднало задължение,
така както той не би могъл да противопостави на кредитора съдебното решение, с
което би бил отхвърлен искът срещу пълномощника – виж Решение № 267 от
07.12.2018 год. на ВКС по гр.дел № 2088/2018 год., ІV г. о., ГК.
В разглеждания случай доколкото е
несъмнено, че ответникът е бил надлежно овластен от „Акри“ ЕООД да получи
процесните суми по банковата си сметка, тъй като е имал качеството на управител
на дружеството и едноличен собственик на капитала му през исковия период /а и
понастоящем – според данните в Търговския регистър/, то със заверяването на
последната ищецът е престирал на овластено от кредитора /продавача “Акри“ ЕООД/
лице – чл. 75, ал. 1, изр. 1, пр. 2 ЗЗД, поради което осъщественото изпълнение
е породило действие, т.е. има погасителен ефект. Извън предмета на делото е
дали ответникът се е отчел пред „Акри“ ЕООД, тъй като даването на отчет е
предмет на вътрешните отношения между ответника и посоченото дружество, което
не е страна по делото.
Следователно връщане на полученото
би могъл да дължи само представляваният – в частност „Акри“ ЕООД, поради което
и само на това основание настоящият съдебен състав счита, че релевираните
главна и евентуална претенции се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне
/като предявени срещу лице, което не е пасивно материално легитимирано да
отговаря по тях/.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По подадената частна жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се
явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в
тежест на ищеца са били възложени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от
ответника разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 600 лв.
С обжалваното определение е оставено
без уважение искането на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК /което е допустимо, тъй
като е своевременно направено – в срока за въззивно обжалване/ за изменение на
първоинстанционното решение в частта за присъдените на ответника разноски за
възнаграждение за един адвокат, като СРС е приел, че техният размер не е
прекомерен с оглед положения труд от адвоката, високата фактическа и правна
сложност на спора и времето, което е била необходима за организиране на
защитата.
Определението е неправилно.
По отговорността за разноските съдът
не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна. В
разглеждания случай ответникът е предявил своевременно искане за присъждане на
разноски за възнаграждение за един адвокат, като още преди провеждането на
последното съдебно заседание в първоинстанционното производство е представен
договор за правна защита и съдействие /с характер на разписка/, от който е
видно, че е бил уговорен и заплатен в брой от К.Г.Г. адвокатски хонорар в размер
на 1 600 лв. /виж Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк. дело №
6/2012 год., ОСГТК/.
От своя страна ищецът е релевирал
своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на
претендираните от ответника разноски за възнаграждение за един адвокат /още в
писмения отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК/. Според задължителните
разяснения, дадени с т. 3 на ТР №6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда
на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1
от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер.
Материалният
интерес в конкретния случай възлиза на 16 436.50 лв. Съгласно нормата на
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., минималното възнаграждение
е равно на 1 023.10 лв. Въззивният съд намира, че заплатеният от ответника
адвокатски хонорар, съотнесен към действителната фактическа и правна сложност
на делото – първоинстанционното производство се е развило в 2 съдебни
заседания, като не са събирани значителен брой доказателства, а конкретният
правен спор е с ниска фактическа и правна сложност, се явява прекомерен и
следва бъде намален до минимално предвидения в наредбата.
Ето защо
обжалваното определение следва да бъде отменено, а искането на ищеца по чл.
248, ал. 1 ГПК – уважено.
По отношение на разноските:
При този
изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да
заплати на ответника действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 023.10 лв.
/своевременно направеното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се
явява основателно с оглед изложеното вече по-горе по повод подадената от него
частна жалба, като отделно от това следва да се посочи, че въззивното
производство се е развило в едно съдебно заседание, в което не са събирани
доказателства/.
Производството
по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи
отговорност за разноски. В него само се изменя или допълва решението
/определението/ в частта за разноските при направено от страната искане и
неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за
неоснователно предизвикан правен спор. Изложеното е валидно и за производството
по чл. 248, ал. 3 ГПК /в този смисъл Определение № 552 от 25.11.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4894/2016 г., IV
г. о., ГК, Определение №
393 от 17.09.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2845/2018 г., IV г. о., ГК, Определение № 489 от 17.10.2017 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 3926/2017 г., IV г. о., ГК, Определение №205 от 19.12.2018 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 4518/2018 г., І г.о , ГК/, като е изоставено разбирането, изразено в Определение № 769 от 15.12.2017 г.
на ВКС по ч. т. д. № 2696/2017 г., II т. о., ТК и Определение № 78 от 27.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1521/2018 г., I
г. о., ГК
/поради което и настоящият съдебен състав вече не поддържа приетото в
определение от 25.09.2018 год. по ч.гр.дело №7805/2018 год. по описа на СГС,
ГО, ІІІ-Б с-в/. В този смисъл на ответника не следва да се присъждат
претендираните от него разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на
300 лв.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение, включително и в частта му с
характер на определение, не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.12.2019 год.,
постановено по гр.дело №51704/2018 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в.
ОТМЕНЯ определението от 11.06.2020 год., постановено по гр.дело №51704/2018 год.
по описа на СРС, ГО, 143 с-в, с което е оставено без уважение искането на „Ш.“
ЕООД по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението по посоченото дело в
частта му за присъдените на ответника разноски за възнаграждение за един
адвокат, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решението от 17.12.2019 год., постановено по
гр.дело №51704/2018 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, в частта му за
разноските, като го ОТМЕНЯ в
частта му, в която ищецът „Ш.“ ЕООД е осъден да заплати на ответника К.Г.Г.
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за първоинстанционното производство за
възнаграждение за един адвокат за разликата над 1 023.10 лв. до размера от
1 600 лв.
ОСЪЖДА „Ш.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на К.Г.Г. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 023.10 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/