№ 5357
гр. София, 31.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20251110100394 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 130 ГПК.
Делото е образувано въз основа на Искова молба, вх. № 1720/03.01.2025г. на СРС,
подадена от Е. Д. М. срещу Апелативния съд в град София с претенция за присъждане на
обезщетение за нанесени неимуществени вреди в размер на 24999,00 лева във връзка с
извършването незаконно задържане във връзка с нчд 219/2015г. на АСНС.
На първо място, въз основа на твърденията на ищеца предявеният иск следва да се
квалифицира по чл.2в ЗОДОВ. По реда на тази разпоредба се разглеждат искове срещу
държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. В сезиращата съда молба
ищецът поддържа, че бил незаконно задържан и лишен от свобода в нарушение правото на
ЕС и ОНН. Следва да се има предвид, че защитата, която законът указва, че държавата
дължи на граждани по ЗОДОВ, се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на
принудителни, наказателни или административнонаказателни мерки и наказания, за които е
установено, че са били незаконосъобразни. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по
себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ, защото ЕС все още не се е присъединил
към ЕКПЧОС, поради което ЕКПЧОС не е част от правото на ЕС. Освен това ЕКПЧОС се
прилага субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба или норма от вътрешното
право е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая обаче липсват
фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да посочва правна
квалификация, която обаче не обвързва съда. Само на това основание поради липсата на
конкретни твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл. 2в ЗОДОВ,
съдът намира, че предявеният иск е недопустим /в този смисъл е определение №
40/12.01.2023 г. по гр.д. № 4870/2022 по описа на ВКС, III г.о./.
На второ място настоящият съдебен състав приема, че с депозирането на исковата
молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, не се цели защита на легитимен
интерес, а напротив – съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 от
Конституцията, чл. 17 от ЕКЗПЧОС. Само това също е достатъчно като основание искът да
бъде приет за недопустим. Този извод е верен и по аналогия с оглед нормата на чл. 35, § 3 (а)
– Условия за допустимост от ЕКЗПЧОС, според която е недопустима всяка индивидуална
жалба, която е подадена при условията на злоупотреба с правото на жалба. Понятието
„злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение според
общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели,
различни от целите, за които то е създадено. Не може да бъде ангажимент на Съда да
разглежда поредица от необосновани оплаквания или други явно неправомерни действия на
жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създават неоправдана
работа на Съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията / така
Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy ; Simitzi-
Papachristou and Others v. Greece/. Принципно предявяването на един иск за цели, различни
от разрешаването на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, следва да бъде
третирано като недобросъвестно упражняване на правото на иск. Така например Директива
(ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета предлага като индикации за
производства, с които се злоупотребява: непропорционалният, прекомерен или неразумен
характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на спора;
наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във
връзка със сходни въпроси; сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите
1
представители преди или по време на производството, както и сходно поведение на ищеца
по сходни или паралелни дела; недобросъвестното използване на процесуални тактики, като
например забавяне на производството, търсене на конкретна юрисдикция чрез злоупотреба
или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от
производството. Тази позиция се възприема и в националната практика на българските
съдилища, според която многократното сезиране на съда с едни и същи жалби, когато те са
процесуално недопустими, не води до упражняване на предоставените от законодателя
процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето
разрешение /разпореждане № 321/04.12.2018г.-ч.гр.д.3772/2018г. на ВКС, 4г.о./. Верижното
подаване на жалби също се възприема като злоупотреба с право – опр.761/30.11.2012г.-
ч.т.д.497/2012г.-1т.о. Превратното упражняване на субективни права, каквото е безкрайното
подаване на едни и същи или подобни искови молби в огромно количество е укоримо с оглед
обществения интерес и правните последици от подобно поведение се свеждат до отказ за
защитата им. Съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното
разглеждане на делото и в разумен срок, като това включва задължението му служебно да
следи за и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.
На трето място поведението на ищеца го поставя в категорията на т.нар. масови
ищци. Само за периода 01.01.2025г.-27.01.2025г. по подадени от Е. М. искови молби в
Софийския районен съд са образувани 319 граждански дела, на практика идентични с
предходни или висящи производства, образувани по инициатива на Е. М., свързани пряко
или косвено с КНОХД 1018/2019г. на ВКС. Исковите молби обикновено се различават
единствено по отношение на периода, за който се твърди да са търпени неимуществени
вреди. Исковете се предявяват срещу един и същ ответник, обикновено Прокуратурата или
определено съдилище. Идентитет е налице и по отношение на заявеното искане – да се
присъди обезщетение за едни и същи неимуществени вреди в размер на сума, обикновено
24000 или 24999 лева по всяко дело. Очертаното в сравняваните искови молби увреждащо
действие на ответника е типизирано – бездействие във връзка с искания на ищеца и/или
осъждането му по непредявени обвинения според него. Показателно в това отношение е
фактът, че обикновено исковите молби съставляват формуляр, в който ищецът попълва само
дати и номера и полага подпис. Въпросът по кой номер жалба и колко пъти ответникът е
сезиран с това искане има отношение единствено към размера на претендираното
обезщетение и не представлява правопораждащ вземането факт (така Определение №
2128/13.07.2023 г. по гр.д. №2471/2023 г. по описа на ВКС, III ГО). Противното разбиране би
било равнозначно на извода за допустимост на производствата по множество идентични
жалби, касаещи привеждането в изпълнение на една и съща присъда с твърдяно една и съща
предпоставка за освобождаване. Разликата в номерата и датите на депозиране на различни
жалби (посочени в исковите молби) не рефлектира върху извода, че се търси защита на един
и същ интерес и е без значение колко пъти това искане е отправено след привеждане на
присъдата в изпълнение, както и какъв период от време се твърди да са търпени. По
отношение на различните посочени периоди на увреждането (т.е. времето, през което се
твърди да се търпят неимуществените вреди) настоящият състав не приема, че се касае за
хипотеза на предявени частични искове, като се претендират вредите, настъпили през
определен период от време с посочване на началото и края му (опр.13/08.01.2020г.-гр.д.№
2318/2019г.-ВКС), което да обуслови изключение от общото правило по чл. 126 ГПК.
Подобно разбиране от една страна не е в съответствие с правната природа и
характеристиките на частичните претенции, при които се търси защита за част от цялото
вземане, но тази част не би могла да бъде отграничена чрез посочването на период и в едно
производство да се претендира част, дефинирана с определен времеви период, а в друго
производство – друга част за различен период, в който случай не би могло да се говори за
частични искове.
На четвърто място искът е недопустим и поради това, че по същество, пряко или
косвено, ищецът иска гражданският съд да преразгледа законността на присъда/произнасяне
на наказателен съд, която е влязла в сила. Преразглеждането на сила на пресъдено нещо на
национален съдебен акт е принципно допустимо само в случаите на пряко нарушение на
правото на Европейския съюз, при това в рамките на специална процедура. По настоящото
дело ищецът иска от гражданската юрисдикция на общия съд в България да се пререши
едно наказателно дело на наказателната юрисдикция, което е забранено от чл. 300 ГПК и от
принципа на правовата държава по чл. 4 КРБ - окончателните съдебни актове не могат да
подлежат на преразглеждане, освен по точно определен ред.
На пето място настоящия съдебния спор е повдигнат с искова молба, в която са
въведени общо, декларативно и бланкетно посочени изначално необосновани фактически и
правни аргументи. Ищецът е лице, което изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Обективно чрез завеждането на множество сходни съдебни производства и с оглед
неотклонно следваната от ищеца позиция за непременно лично участие в откритите съдебни
заседания се налага непрестанно конвоиране до съдебните сгради и реално се стига до
неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложеното наказание.
С оглед горното, доколкото исковата молба е израз на злоупотреба с право, исканията
на ищеца за освобождаване от държавна такса, респективно за предоставяне на правна
2
помощ, следва да бъдат оставени без уважение, включително на основание чл. 24, т. 1 и т. 2
ЗПрПом.
Исковата молба следва да бъде върната, а производството по делото – прекратено.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца Е. Д. М. за освобождаване от
заплащането на държавни такси по делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца Е. Д. М. за предоставяне на
правна помощ под формата на процесуално представителство.
ВРЪЩА Искова молба, вх. № 1720/03.01.2025г. на СРС.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 394/2025г. на Софийския районен съд, І
ГО, 173 състав.
Определението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с частна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в едноседмичен срок от съобщението.
Определението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на ищеца в Затвора в
град София.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан
електронно /чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен
подпис на съдията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3