№ 210
гр. Сливен, 10.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500430 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
260415/16.07.2021г. по гр.д. № 2329/20г. на СлРС, с което е признато за
установено по отношение на М. Г. СТ., че АНГ. Д. Н. и Д. ИВ. Н. са
собственици на нива с № 052081 в землището на с. Ч., общ. С., м. „Г.” с площ
12 999 кв.м., ІІІ категория, при граници: имот № 000676 – полски път, имот
№ 052080, иот № 000679 – полски път, имот № 052082 и са присъдени на
ищците разноските по делото, като решението е постановено при участие
в производството на трето лице-помагач на страната на ответника –
Община Сливен.
В диспозитива е отразено, че съдът е приел за недоказано оспорването
на договори за наем на земеделски земи от 25.09.2014 г., 01.07.2015 г. и
22.07.2016 г.
Въззивникът обжалва изцяло първоинстанционното решение, като
твърди, че то е недопустимо, поради произнасяне по недопустим иск,
евентуално – неправилно, поради противоречие с материалноправните
норми, приложими към спора.
1
Заявява, че ищците на са предявили иск по чл. 336 ГПК /отм./ - сега -чл.
440 ГПК, и не са депозирали жалба по реда на жалбата по чл. 435, ал. 4 ГПК
както и по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК, не са обжалвали постановлението за
възлагане и не са предявили иск по чл.496 ал.З от ГПК. Поради това те са
легитимирани само да обжалват постановлението за възлагане, а ако са
пропуснали да сторят това - биха могли да оспорят по исков ред
действителността на публичната продан, но само на изрично и
изчерпателно уредени в закона основания, съгласно чл. 496, ал.З от ГПК,
което те не са сторили, а са предявили установителен иск за собственост,
който не кореспондира адекватно нито с правните последици на публичната
продан, нито с правния им интерес да защитят правата си при изложената
фактическа обстановка. Въззивникът заявява още, че не е налице влязло в
сила съдебно решение, постановено по реда на чл.440 от ГПК, с което да са
отречени правата на длъжника по изпълнението и което да
противопоставимо на купувача на публична продан, а липсата на такова
предхождащо решение обуславя недопустимост на настоящия положителен
установителен иск, позовава се на Опр. № 544 от 01.11.2013 г. по гр. д. №
6356/2013 г. на ВКС. Така извежда заключение за недопустимост на иска,
тъй като щом ищците не са предявили иск по чл. 440 ал. 1 от ГПК, нито пък
са депозирали жалба по чл. 435 ал. 4 от ГПК срещу постановлението за
възлагане, респективно не ся предявили и иск по чл. 496 ал.3 от ГПК, то е
настъпила процесуална преклузия по отношение на иска по чл. 124 от ГПК.
На следващо място въззивникът заявява, че решението е и материално
незаконосъобразно и необосновано, тъй като решаващият съд е направил
повърхностен и еднопластов анализ на събраните доказателства и не е нито
докладвал, нито обсъдил наведеното от него в становището му евентуално
възражение за придобивна давност, изтекла в полза на ответника, чрез
последователно присъединяване на добросъвестно владение на
праводателите назад, започнало още от датата на постановлението за
възлагане. Развива подробни съображения и в тази насока.
В обобщение въззивникът моли въззивния съд да обезсили като
недопустимо, постановено по недопустим иск първоинстанционното
решение, и прекрати производството като недопустимо, евентуално – да
отмени решението като неправилно и незаконосъобразно и вместо това
2
постанови ново, с което отхвърли предявените активно субективно
съединени установителни искове.
Няма заявена претенция за разноски.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – ищците в
пъроинстанционното производство - е подала писмен отговор, с който
оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Счита атакувания
акт за валиден, допустим и правилен. Излага контрааргументи, с които
оборва всички наведени доводи и счита, че искът е безусловно допустим,
както и че съдът е формирал вярна и обективна фактическа обстановка,
анализирал е задълбочено събраните доказателства и е достигнал до
законосъобразни правни изводи въз основа на съответните правни норми,
които са правилно приложени. Развива подробни съображения относно
придобиването на правото на собственост, което счита, че не е изгубено
поради осъществено добросъвестно владение от страна на
приобретателите.
С оглед всичко изложено, въззиваемите молят въззивния съд да остави
без уважение въззивната жалба и потвърди атакувания с нея акт.
Претендират разноски за тази инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба от въззиваемите-
ищци.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – ответник в
пъроинстанционното производство – не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба от въззиваемия-
ответник.
В с.з. за въззивника – трето лице-помагач на страната на ответника в
първоинстанционното производство, редовно призован, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие. С писмена молба,
подадена от пълномощник заявява, че иска атакуваното решение да бъде
отменено, претендира разноски.
3
В с.з. въззиваемите-ищци в първоинстанционното производство,
редовно призовани, не се явяват лично, за двамата се явява процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва
въззивната жалба и поддържа всички свои аргументи, изложени в отговора.
Моли въззивната инстанция да потвърди атакуваното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция,
представя списък по чл. 80 от ГПК.
В с.з. въззиваемият-ответник в първоинстанционното производство,
редовно призован, не се явява и не се представлява, с писмено становище
заявява, че макар да не е подал въззивна жалба, не е доволен от решението
на районния съд и иска то да бъде отменено като неправилно, присъединява
се към доводите, изложени в жалбата на въззивника-помагач. Претендира
разноски за първата инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Инвокираните във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Оплакванията на въззивника са в две посоки – на първо място заявява,
че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по недопустим
иск, а на второ – че е неправилно, тъй като съдът, като не е обсъдил
евентуалното му възражение, че последният приобретател е станал
собственик на основание изтекла придобивна давност чрез последователно
присъединяване на добросъвестно владение на праводателите назад,
започнало още от датата на постановлението за възлагане, е стигнал до
незаконосъобразен извод за основателност на иска.
4
По първото възражение за недопустимост на иска, въззивният съд
намира следното:
Тезата си въззивникът обосновава с виждането, че щом ищците не са
предявили иск по чл. 440 ал. 1 от ГПК, нито пък са депозирали жалба по чл.
435 ал. 4 от ГПК срещу постановлението за възлагане, респективно не са
предявили и иск по чл. 496 ал.3 от ГПК, то е настъпила процесуална
преклузия по отношение на иска по чл. 124 от ГПК.
Това становище е несподелимо. В препотвърдената и устойчива
съдебна практика, базираща се и на разрешенията, дадени с ТР № 3 от
10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г. на ОСГТК, е прието, че исковете –
отрицателният установителен по чл. 440 ал. 1 от ГПК и положителният
установителен чл. 124 от ГПК не се намират в ултимативна зависимост на
предявяване, а изключващото действие се преценява с оглед конкретните
обстоятелства.
В цитираното ТР фокусът попада върху въпроса за приложимостта на
иска по чл. 440 ал. 1 от ГПК – дали за предявяването му е необходимо
третото лице, чието право е засегнато от изпълнението, да е във владение
на вещта или не. Наред с мотивите по повод възможността на всяко
засегнато трето лице да предяви иска, независимо, дали владее вещта, ВКС
е развил и съображения в по-широк смисъл, относно въобще правото на
трето лице да брани правата си, които едно принудително изпълнение е
засегнало – „Изборът на способ за защита на накърненото право е
предоставен на заинтересованото лице и то го упражнява с оглед на вида на
засегнатото право, обема на търсената защита, както и възможността за
посочване и доказване в процеса на релевантните за спора факти. Затова и
тъй като в чл. 440 ГПК липсва изрична забрана, третото лице може да
предяви положителен установителен иск, с който да установи, че то, а
не длъжника, е носител на засегнатото от изпълнението право.
Уважаването на този иск ще има същия правен ефект, какъвто има и
уважаването на иска по чл. 440 ГПК, тъй като ще бъде установено, че
вещта, върху която е насочено изпълнението не принадлежи на длъжника.
Когато правото, което обуславя правния интерес на третото лице да
предяви иск по чл. 440 ГПК, е предмет на вече предявен от това лице
положителен установителен иск, отрицателният такъв ще е недопустим.
5
Обратното, ако третото лице вече е упражнило правото си на иск по чл.
440 ГПК, то не може впоследствие да предяви положителен
установителен иск за принадлежността на спорното право. Затова
третото лице, чиито права са засегнати от изпълнението, може да предяви
предвидения в чл. 440 ГПК отрицателен установителен иск във всички
случаи, когато са налице предвидените в хипотезата на правната норма
предпоставки за това с изключение на случаите, когато спорът за
принадлежността на правото е предмет на вече висящо исково
производство, съответно е разрешен със сила на пресъдено нещо или
защитата му успешно е реализирана чрез друг предвиден в закона способ- чл.
435, ал. 4 ГПК.“
Казаното означава, че двата иска се различават основно по времето, в
което могат да бъдат предявени – докато този, по чл. 440 ал. 1 от ГПК,
може да бъде предявен само в хипотезата, когато изпълнителното
производство е започнало, то да е за събиране на парично вземане върху
имущество, предмет на иска, както и започналото изпълнително
производство да е висящо, да не е приключило.
В настоящия случай е налице драстично разминаване с тези условия –
безспорно към датата на подаване на исковата молба, принудителното
изпълнение върху процесния имот е било приключило с влязло в сила
постановление за възлагане. Така ищците вече нямат качеството на
„трети лица“, тъй като такива могат да бъдат само по време на
изпълнението спрямо имота, срещу който то е било насочено.
Следователно за тях упражняването на правото на иск по чл. 440 ал. 1
от ГПК е станало невъзможно. Поради това засегнатото право може да се
защити по всеки друг, допустим от правната норма начин, като изборът,
при наличие на повече от една възможности, е предоставен на ищеца.
Оттук следва, че не само, че непредявяването на иск по чл. 440 ал. 1 от
ГПК не е пречка за предявяване на положителен установителен иск за
собственост по чл. 124 ал. 1 от ГПК, /който не е свързан със срок/, а че
такава пречка би било именно предявяването му и разрешаването по този
начин на въпроса за принадлежността на спорното право.
След като в случая ищците твърдят, че са собственици на имота,
който е бил предмет на приключило през 2005г. принудително изпълнение, а
6
не длъжникът по делото, както и че последният от поредицата
приобретатели на този имот оспорва тяхната собственост, е налице
правен интерес за тях да предявят положителен установителен иск за
собственост срещу него, достатъчно е да са налице общите предпоставки
за допустимост на такъв иск. Съгласно ТР № 8/2012 г. от 27.11.2013 г. по т.
д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, наличието на правен интерес като
абсолютна процесуална предпоставка за възникването и съществуването на
правото на иск се обуславя от степента на засягането, предизвикано от
състоянието на спор в правната сфера на ищеца, както и от обема на
защита, която се цели, предвид евентуално уважаване на предявения иск.
Видно е, че в случая обективните обстоятелства напълно се вписват в тези
изисквания и ищците, доколкото заявяват, че не са губили владение на
имота, разполагат безусловно с правен интерес от предявяването на
положителен установителен иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК за признаване за
установено, че са собственици на спорния имот.
/В горния смисъл е непротиворечивата практика на съдилищата – Опр.
№ 135 от 1.08.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2110/2017 г., II г. о., Опр. № 702
от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2178/2014 г., III г. о., Опр. № 135 от
1.08.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2110/2017 г., II г. о., и др./
По второто оплакване за неправилност на решението – в рамките на
оплакванията, релевирани в жалбата, въззивният съд намира следното:
Безспорно е установено, че двамата ищци, в режим на СИО, са станали
собственици на процесния имот на деривативно основание – сключен
валиден договор за покупко-продажба, оформен в нотариален акт от
30.11.2004г., който е и надлежно вписан в СлВп на същата дата.
Прехвърлител по договора е бил Панайот Василев Панайотов. Имотът е
придобит без тежести.
Панайот Панайотов е бил длъжник по изпълнително дело 2238/2005г.
на СИС при СлРС, като по искане на СИ, на 06.07.2005г. в СлВп при СлРС, е
вписана възбрана върху два имота – единият от които е процесният. С
постановление за възлагане от 15.12.2005г. СИ е възложил този имот на
„Секлект-ЕМ“ ООД гр. Сливен, което с договор за покупко-продажба от
22.12.2006г., сключен в изискуемата нотариална форма, го е прехвърлило на
„Еко Фрам“ ООД, гр. Сливен. Това дружество е сключило договор за замяна
7
на земеделски имоти с община Сливен на 06.06.2007г., по силата на който
този имот е прехвърлен на общината. От своя страна тя, след като го е
актувала като ЧОС, е сключила на 08.06.2015г. договор за продажба, с
който го е прехвърлила на ответника в това производство – М. Г. СТ..
От една страна категорично постановлението за възлагане от
15.12.2005г. не е създало право на собственост върху процесния имот на
„Секлект-ЕМ“ ООД гр. Сливен, тъй като нито към датата на възбраната,
нито към момента на възлагане той не е бил собственост на длъжника в
изпълнителното производство, чиито права се прехвърлят върху лицето, на
което се прави възлагането. Съответно - след като първият пиобретател
не е станал собственик на деривативно основание, собствеността не е
преминала на такова основание и върху останалите приобретатели по
веригата до ответника.
От друга страна, доколкото постановлението за възлагане по начало е
акт, годен да направи лицето собственик, доколкото не се установи то да е
знаело, че длъжникът по изпълнителното дело не е собственик, то от този
момент може да се постави в течение придобивен давностен срок на
добросъвестно владение, с изтичането на който правната норма свързва
настъпването на ефекта на оригинерен способ за възникване право на
собственост.
За да се породи той, обаче е безусловно необходимо да са налице
признаците на владението. По въпроса за характеристиките на фигурата
на давностното владение правната норма въвежда императивни изисквания.
В тежест на страната, позоваваща се на изтеклата придобивна давност
чрез присъединяване на еднородно, добросъвестно владение на всички
приобретатели от момента на възлагането на имота, е да докаже двата
обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак,
установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически
състав, от който произтича придобиване право на собственост по
давностно владение на недвижим имот – най-общо - фактическо
упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в
продължение на определен от закона срок от време. Правната норма
имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и
практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване
8
на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на
които в кумулативна даденост в продължение на 5 /или10/ години, може да
възникне правото на собственост – явно, несъмнено, несмущавано и
непрекъснато.
Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия
състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо за нито един период
от 15.12.2005г. до момента.
Този въззивен състав приема, че по никакъв начин не е доказано въобще
наличието на фактическото упражняване на власт върху имота от никого
от приобретателите му след 2005г. Обратното – категорично се
установява, че ищците, като собственици от 2004г., не са губили тази
власт и са го ползвали и държали за себе си – лично, а впоследствие – и чрез
други лица. Свидетелят П.М., чиито показания касаят лично и
непосредствено възприети факти и събития, в които сам е взимал участие,
и който не проявява пристрастие или заинтересуваност, заявява, че
процесният имот до 2010г. е бил обработван от баща му въз основа на
уговорка с ищците, на които е плащал възнаграждение, по-късно и
свидетелят му е помагал, а от 2015г. само той се е занимавал с
обработването на земята. Представените договори за наем на земеделска
земя, касаещи 2014/15г., 2015/16г. и 2016/17г. за възмездно ползване на
спорния имот са сключени в писмена форма, оспорването на тяхната
автентичност не е успешно проведено и те, ценени в съвкупност със
свидетелските показания, установяват безспорно, че той е бил обработван
от наемателя, заплащал на наемодателя-ищец наемна цена /рента/, което
обективира държане от него /респективно и съпругата му/ на имота за себе
си чрез трето лице. Също така се установява, че през този период, до 2017г.
това фактическо положение нито е било променяно, нито оспорвано или
възпрепятствано от други лица – тоест владението като част от
правомощията на собственика, не е било отнемано от ищците. Доколкото
за първи път трето лице – ответникът, е поставило под съмнение
собственическото право на ищците и арендаторът твърди, че е заплатил
на негов братовчед съответната „рента“, това би могло да се счита за
евентуален начален момент за установяване на владение, ако беше доказано
реално учредяване на фактическа власт върху имота, но такива
доказателства не са ангажирани от носещата доказателствената
9
тежест ответна страна, респективно – от позоваващото се на давностно
владение трето лице-помагач. Дори обаче да се приеме този момент като
стартиращ добросъвестно владение, изискуемият 5 годишен срок не е бил
изтекъл към момента на предявяване на настоящите искове - 31.07.2020г., с
които ищците бранят правото си на собственост.
Ето защо евентуалното възражение на въззивника-помагач, с което той
се домогва да отрече основателността на исковете – за изтекла в полза на
ответника придобивна давност като правоизключващ факт - не е доказано,
поради което исковете за признаване за установено между страните, че
ищците са собственици на основание договор за покупко-продажба от
2004г. на процесния имот, са основателни и следва да бъдат уважени.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно и законосъобразно решение, въззивната жалба
срещу което е неоснователна и то следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски за тази
инстанция следва да се възложи на въззивника – помаач, който дължи на
страните разноските, които е предизвикало, съгласно чл. 78 ал. 10 от ГПК и
той следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемите-ищци в размер
на 800 лв.за адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПЪТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение №
260415/16.07.2021г. по гр.д. № 2329/20г. на СлРС като
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА община Сливен да заплати на АНГ. Д. Н. и Д. ИВ. Н.
направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 800
лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11