Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
за да се произнесе съобрази: Производството е по реда на чл. 2. и сл. ГПК Образувано е по въззивна жалба на „Енерго - про П.” гр. В., подадена чрез процесуалния му представител – юк. Т. Г. против Решение № 41 от 19.03.2013г. постановено по гр.д. № 986/2012г. по описа на РС С., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против А. А. А. от с. О. М., общ. С., иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 вр. чл. 124 ал. 1 ГПК да бъде прието за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество следните суми: 1302, 55 лв. – главница, представляваща незаплатена ел. енергия по четири броя фактури, издадени в периода 30.11.2009г. – 14.10.2010г., за обект с аб. № *, находящ се в с. О. М., Общ. С., ул. „Р.” № 1, по кл. № *, сумата 259, 87 лв., общ размер на мораторната лихва за периода от падежната дата на всяка една от фактурите до 21.08.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 08.10.2012г. до окончателното изплащане на вземането, във връзка с което има издадена Заповед № 504 от 09.10.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч. гр. дело № 734 по описа на Районен съд С. за 2012г. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението, поради неговата необоснованост. Сочи се, че районният съд правилно е установил релеваÝтните по делото факти, но е извел неправилен правен извод, че неизпълнението от страна на ответника на задължението му по чл. 17 т. 3 от ОУ на ДПЕЕ не води до основателност на исковата претенция, тъй като дължимостта на ищцовото вземане се претендира на договорно основание и касае цена на доставена и потребена от ответника ел. енергия, а не се претендира негова отговорност за щети, нанесени на енергийното предприятие, поради коментираното неизпълнение. Твърди се, че доказателствата по делото установяват, че ответника е потребител на ел. енергия за процесния имот, че такава енергия е потребявана в количествата и периодите, посочени в съответните документи, че претендираните суми не са заплатени, поради което се прави извод за основателност на предявения главен иск, а оттам и на акцесорния такъв. Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което да се приеме за установено, че А. дължи на въззивното дружество сумите по издадена заповед за изпълнение. Претендират се разноски за двете инстанции, включително и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание въззивникът не се явява, депозира молба, с която поддържа въззивнта си жалба и прилага списък по чл. 80 ГПК. В срока по чл. 263 ал.1 изр. 1 ГПК въззиваемата страна А. А. А. не е подала отговор. Не се явява в съдебно заседание. Преди него депозира молба, с която иска отхвърляне на въззивната жалба и претендира разноски за втората инстанция. Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд служебно провери валидността и допустимостта на обжалваното решение и намира, че същото не страда от пороци водещи до неговата нищожност или недопустимост. След като установи, че решението е валидно и допустимо, съдът пристъпи към проверка на правилността на същото, при която е ограничен от наведените във въззивната жалба конкретни оплаквания, съобразно разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК. Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск, с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 вр. чл. 124 ал. 1 ГПК, чрез който ищецът „Енерго – про П.” иска да се приеме за установено, че ответникът А. Ахмедов А. му дължи сума в размер на 1302, 55 лв., представляваща главница за консумирана от него ел. енергия по фактури издадени в периода 30.11.2009г. – 14.10.2010г., ведно със законната лихва върху нея от 08.10.2012г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 259, 87 лв., представляваща сбора от мораторната лихва на всяка фактура от падежа й до 21.08.2012г. Изложени са твърдения, че А. е клиент на ищцовото дружество във връзка с продажбата на ел. енергия, с оглед на което има създадена партида с кл. № *, по която е заведен обект с аб. № *, находящ се в с. О. М., общ. С., ул. „Р.” № 1. Сочи се, че облигационните отношения между страните се уреждат от ОУ на ДПЕЕ, съгласно които /чл. 17 т. 2 / потребителят се задължава да заплаща стойността на използваната в имота ел. енергия в сроковете и по начина, определени в тези ОУ. Твърди се, че А. е консумирал ел. енергия за процесния период, чиято стойност е посочена в издадените четири броя фактури и понастоящем е останала незаплатена. Изпадането му в забава и дължимостта на мораторната лихва се основава с разпоредбите на чл. 26 и чл. 38 от ОУ на ДПЕЕ. За дължимите от ответника суми ищецът е подал заявление, въз основа на което е Заповед № 504 от 09.10.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 734 по описа на Районен съд С. за 2012г. В срок А. е възразил, с което се обосновава интереса от предявяване на процесния установителен иск. С отговора си на исковата молба ответникът А. А. заема становище за неоснователност на предявения иск, тъй като за ищцовия период е нямал качеството на потребител, доколкото още на 17.12.2008г. е продал недвижимия си имот на трето лице и е напуснал същият като е предал владението на въпросното лице. При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото доказателства и заключението на ССчЕ, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои фактическите му констатации. Не е спорно между страните по делото, че за процесния период в ищцовото дружество по партидата на ответника А., с кл. № *, е бил заведен обект с аб. № *, находящ се в с. О. М., общ. С., ул. „Р.” № 1. Не е спорно между страните и съдържанието на ОУ на ДПЕЕ, които уреждат продажбата на ел. енергия от ищеца на крайните потребители. От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 17.12.2008г. А. е продал на трето за делото лице недвижимия си имот, находящ се на посочения по – горе административен адрес. В договора за продажба изрично е посочено, че владението на имота се предава при подписването му. Впоследствие този имот е продаден от купувача на друго лице, като договора за продажба е обективиран в НА № 3, том IV, рег. № 4992 по нот. дело № 235/29.07.2010г. От приложените по делото – извлечение от сметка, справка за консумирана енергия, четири броя фактури с получател ответника А. е видно, че за процесния обект е фактурирана ел. енергия за периода 29.10.2009г. – 01.10.2010г. на обща стойност 1302, 55 лв. Това се потвърждава и от заключението на ССчЕ, което посочва още, че дължимата мораторна лихва върху неплатените задължения възлиза на 259, 87 лв. За установяване на релевантни към спора факти в първата инстанция е разпитана свид. Ибрямова, която съжителства на семейни начала с ответника. От показанията на същата се установява, че А. и тя са напуснали къщата при продажбата й през 2008г., от когато в нея живеят други хора. За тези обстоятелства ищцовото дружество е било уведомено на 19.07.2012г. и на 24.10.2012г., с нарочни молби от ответника, като при втората той е действал в качеството на пълномощник на последния собственик на имота за прехвърляне на партидата на негово име. Изложената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Страната, която носи доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 вр. чл. 124 ал. 1 ГПК, а именно ищецът, трябва да докаже съществуването и дължимостта на процесните суми. Той следва да проведе пълно и главно доказване, за да установи наличието на облигационна връзка с другата страна т.е. че ответникът е потребител на ел. енергия, доставяна от „Енерго – про П.” за процесния период, като наред с това ищцовото дружество пълно и главно следва да докаже и размера на вземането си. От събраните по делото доказателства, както правилно е приел и районният съд, не се доказва ответникът А. да е потребител на ел. енергия по смисъла на чл. 4 ал. 1 от ОУ на ДПЕЕ. За да бъде такъв той през ищцовия период следва да бъде или собственик или ползвател на имот, присъединен към електроразпределителната мрежа на „Енерго – про мрежи” , да ползва ел. енергия за домакинството си, и да е снабдяван и да закупува същата от „Енерго – про П.” . Видно от представения по делото нотариален акт от 17.12.2008г. А. е продал имота си на трето лице, поради което през процесния период не е бил негов собственик. С продажбата на имота А. е предал и владението върху него на купувача, което изрично е отразено в акт. В подобна насока са и показанията на свид. Ибрямова, ценени в хипотезата на чл. 172 ГПК, които доколкото не се опровергават наличните доказателства се приемат от въззивния състав за достоверни. По делото липсват доказателства А. да е останал в имота на някакво правно основание – вещно право на ползване, договор за наем, заем и т.н. или пък да е налице хипотезата на чл. 6 ал. 2 от ОУ на ДПЕЕ, при която лице различно от собственика и носителя на вещното право на ползване има качеството на потребител на ел. енергия за битови нужди. Всичко това обосновава извод, че ответникът не само е престанал да бъде собственик на имота преди исковия период, но не е бил и негов ползвател по смисъла на ОУ на ДПЕЕ, и като такъв не е използвал ел. енергия за домакинството си в този обект. Това по същество е и решаващият извод на първата инстанция, за да отхвърли като неоснователна исковата претенция на енергийното предприятия, а не извода му, върху който жалбоподателят поставя акцент във въззивната си жалба. В тази връзка неизпълнението на задължението на ответника по чл. 17 т. 3 от ОУ на ДПЕЕ не може да обоснове дължимост на процесните вземания, които се претендират като цена на доставена и реално потребена от А. ел. енергия. Основателността на такава претенция изисква пълно и главно доказване, че А. като собственик респ. ползвател на имота е потребявал ел. енергия за домакинството си, доставяна и закупувана от ищеца. Такова доказване, при съобразяване с разпоредбата на чл. 154 ал. 1 ГПК, по делото обаче не бе проведено. Обстоятелството, че ответникът е пълномощник на последния собственик на процесния имот също не може да обоснове извод за основателност на иска. Видно е, че упълномощаването касае действия по прехвърляне на партидата на имота в ищцовото дружество, на името на новия собственик и е извършено само с тази цел. Упълномощителната сделка следва по време процесния период и въз основа на нея не може да се приеме, че А. е бил ползвател на имота, а оттам и потребител на ел. енергия за предходен период от време. По изложените съображения въззивният съд намира, че по делото не се доказа въззиваемият да е имал качеството на потребител на ел. енергия, доставяна в процесния имот за посочения в исковата молба период, поради което претенцията на въззивното дружество за заплащане на доставена и консумирана в този период ел. енергия се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли. Доколкото акцесорната претенция следва съдбата на главния иск процесната такава за мораторни лихви също следва да се отхвърли като неоснователна. До същите правни изводи е достигнала и проверяваната инстанция, поради което обжалваното решение на Свищовския районен съд като правилно следва да бъде потвърдено изцяло. При този изход на делото претенцията за разноски на жалбоподателя „Енерго –про П.” се явява неоснователна. Въззиваемата страна претендира разноски за адвокатско възнаграждение, но по делото липсват доказателства същата да е упълномощила и да е представлявана от адвокат. Процесуалните действия са вършени лично от страната, включително депозирането на отговори на исковата молба и въззивна жалба. Представеният с въззивната жалба договор за правна помощ не води до учредяването на представителна власт, тъй като за това е необходима упълномощителна сделка. Нещо повече, в договора за правна помощ не е отбелязано реалното заплащане на претендираната сума. Поради всичко изложено съдът намира за неоснователна претенцията на въззиваемата страна за присъждане на разноски за настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО Решение № 41 от 19.03.2013г. постановено по гр.д. № 986/2012г. по описа на РС С., като правилно. Решението е окончателно и неподлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |