№ 162
гр. София, 09.03.2022 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно
гражданско дело № 20211800500559 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 423 от ГПК.
Образувано е по подадено от длъжника ИВ. Д. Т., чрез процесуалния му
представител адв. К., възражение против издадена срещу него заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 67 от 27.02.2017 г. по ч. гр. д. № 106/2017
г. по описа на Районен съд – гр. Сливница в полза на заявителя ЗАД „А.“ АД
за сумата 5299 лв., представляваща главница, сумата 1616,48 лв. – мораторна
лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.01.2017 г.
до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата 138,30 лв. -
държавна такса и 675,77 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Длъжникът твърди, че узнал за заповедта за изпълнение на 09.04.2021г.,
когато майка му – В. Т.а – му предала съобщение за образувано изпълнително
дело. Извършил справка в съда и установил, че през 2017г. било подадено
заявление по чл. 410 от ГПК и издадена заповед за изпълнение, като на
28.04.2017 бил издаден и изпълнителен лист. Твърди, че съобщението за
заповедта било връчено на майка му, която била уведомила връчителя, че
адресатът живее в Англия. Поддържа, че е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2,
т. 5 от ГПК, тъй като през периода от 2013г. до 2021г. не е имал обичайно
местопребиваване на територията на страната. Прави извод, че заповедта за
изпълнение въобще не е следвало да бъде издавана, а освен това е нередовно
връчена. Моли съда да приеме депозираното възражение, като приеме, че е
бил лишен от възможността да оспори вземането, тъй като заповедта не му
била връчена по надлежния ред, с оглед обстоятелството, че към 2017г. не е
имал обичайно местопребиваване на територията на Република България.
Ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си.
Постъпил е отговор от ЗАД „А.“ АД, с който се изразява становище за
недопустимост и неоснователност на молбата по чл. 423 от ГПК.
Дружеството поддържа, че същата е подадена след изтичане на едномесечния
преклузивен срок за това. Счита, че не са налице предпоставките на чл. 423 от
1
ГПК. Оспорва твърдението на длъжника, че не е имал обичайно
местопребиваване в Република България към датите на издаване на заповедта
за изпълнение и нейното връчване. Анализира представените доказателства и
намира, че те не установяват това обстоятелство. Сочи, че процедурата по
връчване не е опорочена.
От фактическа страна, съдът констатира, че на 27.02.2017 г.
Сливнишкият районен съд е издал процесната заповед за изпълнение № 67 по
ч.гр.д. № 106/2017г.
Препис от същата е бил изпратен на длъжника на адреса, посочен като
негов постоянен и настоящ такъв в справката от 13.01.2017г. от НБД
Население, а именно – гр. Д., ул. „Люляк“ № 5.
От намиращия се на л. 6 от първоинстанционното дело отрязък от
съобщение за връчване, съдът констатира, че същото е било връчено на така
посочения адрес чрез майката на длъжника – В. Т.а – на 13.03.2017г. То
съдържа и отбелязване за приложен към него препис от заповедта за
изпълнение.
Приемайки, че заповедта е връчена редовно на длъжника и че в срока по
чл. 414, ал. 2 от ГПК не е подадено възражение срещу нея, районният съд е
счел същата за влязла в сила, и на 28.04.2017г. е разпоредил да се издаде
изпълнителен лист в полза на заявителя.
При тези данни, съдът намира от правна страна, че възражението е
неоснователно поради следните съображения.
Разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от ГПК регламентира правото на
длъжника, който е бил лишен от възможността да оспори по реда на чл. 414
от ГПК вземането по издадената срещу него и влязла в сила заповед за
изпълнение, да подаде възражение пред въззивния съд при наличие на някое
от следните алтернативни основания: ако заповедта за изпълнение не му е
била връчена надлежно; ако заповедта за изпълнение не му е била връчена
лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на
територията на Република България; ако длъжникът не е могъл да узнае
своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства,
или ако длъжникът не е могъл да подаде възражението си поради особени
непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее.
В настоящия случай длъжникът се позовава на хипотезата по чл. 423, ал.
1, т. 2 от ГПК, в която заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и
в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на
територията на Република България.
Съдът констатира, че, видно от коментирания по- горе отрязък от
съобщение, заедно със самото него е бил връчен и препис от заповедта за
изпълнение. Връчването е извършено на 13.03.2017г. на установения по
делото постоянен и настоящ адрес на длъжника чрез неговата майка – В. Т.а.
Съобщението е надлежно оформено с подписа на връчителя на съдебните
книжа по реда на чл. 44, ал. 1 от ГПК. Същото има качеството на официален
свидетелстващ документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му
по установените форма и ред. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 179,
ал. 1 от ГПК, то съставлява доказателство за отразените в него обстоятелства
по връчването. В случая длъжникът не оспорва връчването на съдебните
книжа чрез трето лице, нито подписа на това лице, нито качеството на
последното, т.е. не оспорва материалната доказателствена сила на
2
удостоверителното изявление на призовкаря, нито сочи доказателства в тази
насока. Поради това съдът е длъжен да приеме, че заповедта за изпълнение е
била редовно връчена на длъжника по начина, удостоверен в съобщението, а
именно – по реда на чл. 46, ал. 2 от ГПК, чрез трето лице, което се е
съгласило да я приеме. Следователно, изпълнени са всички изисквания на
горната разпоредба за редовно връчване на съдебните книжа по съответния
ред, като самото връчване е настъпило на 13.03.2017г. и от тази дата е
започнал да тече срокът за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК срещу
заповедта за изпълнение. След като такова не е било подадено в
законоустановения срок, правилно въз основа на заповедта съдът е издал
изпълнителен лист.
Дори да се приеме, че получилото съдебните книжа лице не е
изпълнило задължението си да ги предаде на адресата, не е налице хипотеза
на чл. 423, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като този нормативен текст изисква да се
установят особени непредвидени обстоятелства, които са попречили на
длъжника да узнае своевременно за връчването. При това, според старата
съдебна практика, формирана по реда на отменения ГПК (напр. Определение
№ 98 от 4.V.1976 г. по гр. ч. пр. № 1183/76 г., II г. о.), „непредаването от
съседа съобщение, че страната трябва да извърши в срок определено
действие, е непредвидено обстоятелство, което е основание за
възстановяване на срока“. Актуалната съдебна практика, обаче, възприема
разбирането, че, макар и непредвидено за адресата и попадащо извън неговата
сфера на влияние, неизпълнението на задължението на третото лице
(получател) да му предаде съобщението, само по себе си не съставлява
особено непредвидено обстоятелство за адресата, стига да се спазена
предвидената в ГПК процедура по връчване (Определение № 502 от
22.12.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4649/2017 г., III г. о., ГК, Определение №
688 от 24.09.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5160/2014 г., III г. о., Определение
№ 620 от 6.08.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3631/2014 г., III г. о., ГК,
Определение № 175 от 2.07.2007 г. на ВКС по ч. т. д. № 153/2007 г., I т. о.,
ТК, Определение № 553 от 6.08.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 435/2012 г., III г.
о., ГК). Така, простото непредаване на съобщението не би могло да бъде
извинителна причина по смисъла на чл. 423 от ГПК, освен ако самото то е
провокирано от друга внезапна, непредвидена и непреодолима пречка. Или,
казано по друг начин, в хипотезата на редовно връчване на съобщение чрез
друго лице по реда на чл. 46, ал. 1, вр. ал. 4 от ГПК, наличието на особени и
непредвидени обстоятелства, които са препятствали предаването на
съобщението на адресата следва да се преценява по отношение на това лице, а
не по отношение на адресата. В конкретния случай не са изтъкнати такива
обстоятелства, поради което съдът намира, че липсва извинителна причина за
непредаване на съобщението на неговия адресат, т.е. не е налице и хипотезата
на чл. 423, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Съдът не споделя и довода на длъжника, че в деня на връчването той не е
имал обичайно местопребиваване на територията на Република България.
Такова обстоятелство не се установява от събраните по делото доказателства
поради следните съображения:
По делото е приет сертификат за кандидатстване на И.Т. по схемата за
уседналост. Същият, обаче, удостоверява единствено факта, че Т. е
подал заявление по тази схема, без има данни, дали заявлението му е
уважено, т.е. дали му е признат статут на уседналост в чужда държава.
3
Още повече, че сертификатът е от 08.03.2020г., което означава, че
удостоверените с него обстоятелства са настъпили около три години
след периода на издаване и връчване на заповедта за изпълнение. Поради
това той не доказва претендираното от молителя обстоятелство, касаещо
обичайното му местопребиваване към релевантните моменти по чл. 411,
ал. 2, т. 5 и чл. 423, ал. 1, т. 2 от ГПК.
По делото са приети документи от службата за приходи и митници на
Нейно Величество, адресирани до И.Т. с адрес Илфорд, Есекс. Същите
са от 2015г., 2016г., 2017г., 2018г., 2019г. и 2020г. От тях, обаче, се
установява единствено, че в полза на Т. са извършвани парични преводи,
без посочване на съответни основания. Поради това, от тези документи
не може да се направи несъмнен извод за отношенията, във връзка с
които са извършвани плащанията, респ. не се доказва трайно
установяване на Т. в чужбина.
От показанията на св. Борисова се установява, че същата има по- близки
отношения с И.Т. от около 2-3 години, което, с оглед датата на
депозиране на показанията, фиксира началото на тези отношения през
2018 – 2019г. Следователно, лично възприетите от нея факти и
обстоятелства следва да се отнесат именно към този период, който,
обаче, отстои на повече от една година след релевантните моменти на
издаване и връчване на заповедта за изпълнение. Поради това те са
неотносими към настоящия правен спор. Същият извод се налага и от
изричното изявление на свидетелката, че не знае, къде е бил и къде е
работил Т. в началото на 2017г., тъй като те били започнали да
комуникират в по- късен етап. Що се отнася до показанията, че Т. бил
живял и работил седем години в Англия, свидетелката изрично сочи, че
има информация за този факт от самия Т., т.е. от подлежащите на
доказване изгодни твърдения на страна по делото, поради което така
формираните впечатления на свидетелката и съответстващите им
показания не са годни да ги докажат. Още повече, че самата свидетелка
изрично е заявила, че не знае, от кога Т. е работил в Англия. Във връзка
с горното и с оглед периода на лични впечатления на свидетелката,
съдът счита, че изложеното от нея за получени от майката на Т.
документи касае не съобщението за заповедта за изпълнение, а други
документи, получени в по- късен период (след 2018 – 2019г.), които
нямат отношение към настоящото дело, вкл. като се има предвид
изрично заявеното от свидетелката, че не знае, Т. да е получавал
документи от съдебен изпълнител или от съда.
С оглед гореизложеното, съдът намира за недоказано твърдението на Т.,
че е имал обичайно местопребиваване извън територията на страната в
началото на 2017г., когато е била издадена и връчена процесната заповед за
изпълнение. Съгласно чл. 48, ал. 7 от КМЧП, в подкрепа на това твърдение е
следвало да се ангажират доказателства за „обстоятелства от личен или
професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това
място или от намерението му да създаде такива връзки“, каквито по
4
настоящото дело не са събрани.
Същевременно, налице са доказателства в противен смисъл, каквато е
служебно изготвената на 13.01.2017г. справка (л. 7 от делото на СРС), и от
която се установява, че постоянният и настоящ адрес на И.Т. е в гр. Д.. Дори
да се приеме, че той реално не живее на адреса, вкл. че пребивава временно в
чужбина, този факт сам по себе си е без значение за изхода на настоящото
дело, тъй като разпоредбите на чл. 423, ал. 1, т. 1 - 4 от ГПК не свързват с
него никакви правни последици, а разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ
определя Т. категорично като местно лице.
По тези съображения съдът намира, че съобщението до длъжника И.Т. с
приложена заповед за изпълнение му е връчено редовно и надлежно, поради
което не са налице предпоставки за приемане на възражението по чл. 423 от
ГПК.
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на
заявителя ЗАД „А.“ АД следва да се присъдят разноски, каквито съдът намира
за дължими в размер от 100 лв. съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК,
вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ПРИЕМА възражение вх. № 1080/29.07.2021 г. в Софийския
окръжен съд (респ. вх. № 260485/14.04.2021г. в Сливнишкия районен съд) по
чл. 423, ал. 1, т. 2 от ГПК, подадено от ИВ. Д. Т. срещу заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК с № 67 от 27.02.2017 г. по ч.гр.д. № 106/2017 г. по описа на
Районен съд – гр. Сливница.
ОСЪЖДА ИВ. Д. Т. с ЕГН **********, да заплати на ЗАД „А.“ АД с
ЕИК ********* разноски по делото в размер на 100 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5