РЕШЕНИЕ
№ 137
гр. Монтана, 25.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на осемнадесети
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Таня Живкова
при участието на секретаря Соня Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно гражданско дело №
20221600500084 по описа за 2022 година
Въззивното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК по жалба на
ххх ООД гр. С срещу решение на РС Лом от 31.08.2021г. , постановено по гр. дело №
269/2020г. по описа му , с което по иск на Ф. М. Й. от гр. Л съдът е обявил за
недействителен поради противоречие със закона договор за кредит № 324850 от
10.06.2019г., сключен с жалбоподателя , като е осъдено дружеството да заплати на ищцата
разноски и по сметка на съда държавна такса .
С въззивната жалба се поддържа неправилност на решението като постановено в
нарушение на материалния закон и процесуалните правила с подробно изложени
съображения относно изводите на съда за несъответствие на договора с разпоредбите на чл.
11, ал.1,т.10 ЗПК, наведеното в производството възражение относно възнаградителната
лихва, поради противоречие с добрите нрави, както и относно възраженията относно
договорената неустойка и размера на ГПР. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на
предявените искове , ведно със законните последици.
Въззиваемата Ф. М. Й. чрез пълномощник адвокат Д.Ф. с подаден в срок писмен
отговор оспорва жалбата като неоснователна . Претендира разноски.
Предмет на разглеждане по делото е и частна жалба, подадена от адвокат Д.Ф. срещу
решението на РС Лом, постановено по делото на 17.12.2021г. , с което съдът се е произнесъл
по нейна молба за поправка на ЯФГ, евентуално тълкуване на постановеното по реда на чл.
248 от ГПК определение , която жалба се оспорва от насрещната страна.
1
При въззивното разглеждане на делото не са допускани доказателства.
Окръжният съд, като провери атакуваният по реда на въззивното обжалване съдебен
акт във връзка с оплакванията в жалбата, като обсъди събраните в производството
доказателства, предвид становищата на страните и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано лице, имащо
правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт.
С исковата молба ищцата е поискала от съда да установи нищожността на сключен
между страните на 10.06.2019г. договор за паричен заем с доводи за договорен процент
възнаградителна лихва от 40.05 в нарушение на добрите нрави, в ущърб на потребителя, в
разрез с изискванията за добросъвестност и наличие на неравноправие в правата и
задълженията на страните, надвишаващ трикратния размер на законната лихва при
необезпечение заеми, водещ до нищожност на основание чл. 26,ал. 4 от ЗЗД на целия
договор. Позовава се и на клаузите на чл.6.5 и чл.6.6 от договора, предвиждащи заплащане
на неустойки при неосигуряване на обезпечение като нарушаващи добрите нрави и
заобикалящи закона – чл. 19,ал. 4 от ЗПК, поради невключване на дължимата неустойка в
посочения в договора ГПР, с което на практика кредиторът си осигурява допълнителна
печалба, съответно представлява добавка към възнаградителната лихва. При условията на
евентуалност се иска от съда да прогласи за нищожни клаузите на чл.6.5 и чл. 6.6 от
договора за заем, както и на чл. 31, чл.32 , чл.33 и чл. 37 от Общите условия / ОУ/ като
противоречащи на добрите нрави, неравноправни и заобикалящи и нарушаващи
регламентацията на ЗПК.
С обжалваното решение съдът е приел, че сключеният между страните договор за
паричен заем е нищожен като неотговарящ на изискванията на ч. 10,ал. 1 във връзка с чл.
11,ал.1,т. 10 и чл.19, ал.1 от ЗПК при посочен в същия ГПР от 47.86 % без яснота и
конкретизация относно начина на формирането му и какви компоненти са включени в него,
като разпоредбата на чл. 26,ал. 4 от ЗЗД е неприложима.
Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено по главен установителен
иск с правно основание чл. 124,ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския
кредит / ЗПК/.
От фактическа страна по делото е установено и не е спорно между страните , че на
10.06.2019г. между С ООД като търговско дружество с предмет на дейност отпускане на
заеми от една страна като заемодател и от друга страна ищцата Ф. М. Й. като заемател е
сключен договор за паричен заем, по силата на който на ищцата е предоставен паричен
заем в размер на 1400 лева с краен срок на погасяване 11.05.2020г. на равни месечни вноски
от по 315 лева, годишен лихвен процент 40.05 % , годишен процент на разходите -47.86 % и
обща сума за плащане 1758.51 лева. Договорено в чл.6.5 от договора обезпечение ,
предвидено в чл. 33,ал.1 от ОУ - банкова гаранция или поръчителство , като в случай, че
такова не се представи в 3-дневен срок от подписване на договора , заемателят дължи
неустойка в размер на 1706.49 лева , която се начислява автоматично с подписване на
2
договора и се изплаща разсрочено съгласно погасителния план . Безспорно е по делото,
предвид признанието на ответника, че в посочения в договора ГПР дължимата неустойка не
е включена като разход по кредита.
При така установената фактическа обстановка , от правна страна съдът приема
следното:
По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова институция по
чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, а ищцата е физическо лице, което
при сключване на договора не е действала в рамките на осъществявана от нея
професионална или търговска дейност. Следователно страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл.9,ал. 3 ЗПК и кредитор по смисъла на чл.9,ал. 4 ЗПК, а
договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл.9,ал.1 от същия закон.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби, сред които е тази по чл. 11,ал.1,т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според чл.19.ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора,
поради което и в посочената величина следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютнаистойности на лихвения процент по заема и ГПР.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 47, 86 %/, с което е нарушено изискването на
чл. 10,ал.1 от ЗПК за сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин.
Посочената годишна фиксирана лихва от 40.05% не е ясно как точно се съдържа в и как е
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Целта на разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите
в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.10, ал.1 ЗПК.
От друга страна по делото е безспорно, че дължимата от потребителя неустойка в
3
размер на 1706.49 лева за неосигуряване на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на
договора не е включена в посочения в договора ГПР. Макар формално тази сума,
надвишаваща размера на отпуснатия заем, да е определена в договора като неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, то по същността си представлява скрито
оскъпяване на заема и следва да бъде включена в изчисляване на ГПР като разход по заема,
доколкото тази сума е дължима веднага от потребителя при сключване на договора,
начислява се автоматично и е включена в погасителния план като месечна вноска, без в
самия индивидуален договор да са посочени конкретните изисквания за представяне на
обезпечение. Препращането в чл.6.5 от договора за заем към разпоредбата на чл. 33 от ОУ
не е достатъчно да се приеме, че потребителят е поел задължение да осигури обезпечение ,
доколкото чл. 33,ал. 1 от ОУ посочва, че страните при сключване на индивидуалния договор
могат да уговорят предоставянето на някое от посочените в тази разпоредба обезпечения.
Тридневният срок , в който би следвало да се представи обезпечение от посочените в чл.
33,ал.1 от ОУ такива, предвид изискванията към поръчителите,евентуално към банкова
гаранция, изначално създава значителни затруднения за изпълнението на това задължение
до степен да го възпрепятства, като начинът на уговаряне на задължението за осигуряване на
обезпечение и дължимата поради неизпълнението му неустойка създава единствено
предпоставки за начисляването й , представлява възнаграждение за заемодателя и води до
неоснователно му обогатяване. Така договорената като неустойка сума по същността си не
представлява неустойка с присъщите й съгласно чл. 92,ал. 1 от ЗЗД функции – да обезпечи
изпълнение на договорно задължение и да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението. Задължението, чието изпълнение следва да обезпечи , а именно
предоставяне на обезпечение по договора за заем, е вторично и неговото неизпълнение не
рефлектира пряко върху основното задължение за връщане на заемната сума в срок.
Предвидими вреди от неизпълнение на това вторично задължение кредиторът не търпи,
като на практика заемодателят се освобождава от задължението си по ЗПК да извърши
оценка на кредитоспособността на заемателя , съответно от правото си да откаже отпускане
на заем при липса на обезпечение.
Предвид гореизложеното съдът приема, че включването като дължима сумата в
размер на 1706.49 лева още със сключване на договора за заем под формата на неустойка ,
извън присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции представлява
вид възнаграждение за заемодателя и следва да се включи в ГПР по кредита посочен в
размер на 47.86 % без дължимата като неустойка сума, съответно безспорно е по делото, че
не е включена като разход , съответно налице е нарушение на изискването на чл. 11,ал.1,т.10
ЗПК – договорът да съдържа общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин, поради което и на основание чл. 22 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен .
Изводите на въззивния съд съвпадат с направените такива от първостепенния съд с
4
обжалваното решение, поради което и решението като правилно следва да се потвърди.
По отношение на частната жалба , подадена от пълномощника на Ф.М., адвокат Д.Ф.
срещу определение , обективирано в решение от 17.12.2021г. на ЛРС, съдът приема
следното:
С основното решение по делото съдът е присъдил на основание чл. 38,ал.2 ЗА на адв.
Ф. възнаграждение в размер на 300 лева за процесуалното представителство на ищцата,
осъществено при условията на чл. 38,ал. 1 ЗА предвид изхода на спора- уважаване на
предявения като главен иск за обявяване договора за паричен заем за нищожен. С молба по
чл. 248 ГПК адв. Ф. е поискала от съда да измени решението си в частта за разноските с
оглед цената на така уважения иск от 3465 лева / стойността на договора/ , като съгласно
чл.7,ал.2,т.2 от Наредба № 1/2004г. минималният размер адвокатско възнаграждение е
472.55 лева . Допълнително е поискала присъждане на сумата 61 лева възнаграждение за
заверка на документи, дължима според нея на основание чл. 6,т.13 от Наредбата във връзка с
чл. 32 ЗА.
С определение от 11.11.2021г. на основание чл. 248 от ГПК съдът е осъдил ответното
дружество да заплати на адв. Ф. сумата 233.55 лева , като е приел в мотивите си, че
дължимият по делото адв.хонорар следва да е в размер на 533.55 лева, толкова колкото е
поискан с молбата по чл. 248 ГПК.
В срока за обжалване на това определение е подадена молба от адв. Ф., с която е
поискала поправка на ЯФГ в диспозитива на определението, в което не е посочено, че
присъдената от 233.55 лева сума е допълнително възнаграждение, евентуално е поискано
тълкуване на определението в този смисъл. По тази молба съдът се е произнесъл с
обжалваното с частната жалба решение от 17.12.2021г., имащо характер на определение , с
което на основание чл. 251,ал.1 от ГПК е допуснал тълкуване на постановеното по делото
решение /вероятно е имал предвид определението си от 11.11.2021г. / само в мотивната част
в следния смисъл „ В решението си от 31.08.2021г. съдът се е произнесъл неправилно
досежно поисканите от пълномощника на ищеца адв.хонорар, който следва да е в размер на
233.55 лева, а не както е посочено в диспозитива на решението“ .
В подадената срещу този акт на съда частна жалба се иска отмяната на това
определение като неправилно и присъждане на възнаграждение в искания размер от 533.55
лева съобразно молбата по чл. 248 ГПК.
Предвид подадената частна жалба предмет на проверка за валидност, допустимост и
правилност е определението на ЛРС от 17.12.2021г., постановено под формата на решение .
Този съдебен акт е с основание молбата на адв. Ф. са поправка на ЯФГ , евентуално
тълкуване на определението на съда от 11.11.2021г. .
Постановеното от ЛРС под формата на решение определение от 17.12.2021г. е
нищожно.
В същото е посочено, че се постановява по искане за тълкуване на определение от
11.11.2021г. , като по същество вместо да тълкува волята си съдът се е задоволил да посочи,
5
че неправилно в мотивите си е записал сумата 533.55 лева , а в диспозитива сумата 233.55
лева, като действителната му воля била тази отразена в диспозитива . При тези мотиви е
постановил диспозитив, с който е допуснал тълкуване на постановеното по делото решение,
като е променил мотивната част неясно на кой свой съдебен акт . Реално тълкуване с
обосновка доводите поддържани в молбата на адв. Ф. липсва , а тълкуването, което е
допуснато е в решението по делото , в което няма мотиви , подобни на изложените от съда в
диспозитива на обжалваното определение. По същество вместо тълкуване на волята си в
определението от 11.11.2021г. съдът е променил изцяло мотивите на определението си от
11.11.2021г. , като действителна му воля била да присъди само 233.55 лева, с което на
практика по молбата на адв. Ф. за изменение на решението си от 31.08.2021г. в частта за
разноските е намалил без искане от насрещната страна определените й разноски. Следва да
се има предвид, че на тълкуване по реда на чл. 251 от ГПК подлежи само диспозитива на
съдебния акт при пороци, които водят до невъзможност да се изведе действителната воля на
съда, който го е постановил, като на тълкуване не подлежат фактическите или правни
изводи направени от съда в мотивите на съдебния акт, още по малко е допустимо чрез
тълкуване да се подменя волята на съда.
От обжалваното с частната жалба определение от 17.12.2021г., постановено във
вид на решение, не може да се разбере кой свой съдебен акт е тълкувал съда, нито е ясен
начина на тълкуване на волята му съобразно молбата на адв. Ф., с която е поискано
поправка на ЯФГ, а ако не приеме, че е допусната такава, то тогава следва да даде тълкуване
на волята си – дали присъдените 233.55 лева са допълнителни разноски . Мотиви и
диспозитив , съобразени с така подадената молба не са изложени.
Въззивният съд дължи проверка за правилност при наличие на валиден съдебен акт,
какъвто определението от 17.12.2021г. не е , поради напълно неразбираема воля на съда,
което налага прогласяване нищожността на обжалваното с частната жалба определение.
По разноските:
С оглед изхода на въззивното производство и неоснователност на подадената
въззивна жалба, то на основание чл. 38,ал.2 ЗА на адвокат Д.Ф. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 472.55 лева, определено по реда на чл. 7,ал.2,т.2 от
Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.
Предвид изхода на спора по частната жалба не са налице предпоставките на чл. 78 от
ГПК за присъждане на разноски.
Водим от гореизложените мотиви , Окръжен съд Монтана
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението на Районен съд Лом от 31.08.2021г., постановено по гр.
дело № 269/2020г. по описа му , КАТО ПРАВИЛНО.
6
ОСЪЖДАхххООД, ЕИК ********* да заплати на адвокат Д.Ф. на основание чл. 38,ал.
2 ЗА сумата 472.55 лева адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Решение № 260430 от 17.12.2021г. , с характер
на определение , постановено от РС Лом по гр.д. № 269/2020г. , като ВРЪЩА делото на РС
Лом за ново произнасяне по молбата на Ф. М. Й., подадена чрез пълномощник адв. Д.Ф. с
вх. № 272406/29.11.2020г. .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.
280,ал.3,т.1 от ГПК .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7