Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София,
12.03.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на трети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА
ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 8482/2019 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба от В.С.К., с която е предявен срещу „БТВ М.Г.“ ЕАД, иск с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 100000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от клеветнически твърдения в телевизионни
репортажи, излъчени на 01.04.2016 г. и 18.04.2016 г. и публикувани в интернет на
01.04.2016 г., съответно 19.04.2016 г. Претендира законната лихва от 01.04.2016
г. и разноските.
Ищецът твърди, че на 01.04.2016 г.
около 8:25 ч. в телевизионната програма на ответника – BTV,
е излъчен репортаж със заглавие „Престъпление без наказание“ и подзаглавие
„Историята на изнасилена жена, която с години чака възмездие“, в хода на който
на ищеца било приписано извършването на престъпление – изнасилване на
непълнолетно лице от женски пол, като били разгласени трите му имена, рождената
дата, местоживеенето и бившата му работа. В 9:49 ч. на същия ден репортажът бил
публикуван и в сайта на ответника – www.btvnovinite.bg. Твърди също, че на 18.04.2016 г.
около 23:30 ч. в късната емисия на BTV
Новините ответникът излъчил репортаж
със заглавие „Ад без край“ и подзаглавие „Шест години след началото – без
присъда по скандално дело“, в хода на който на ищеца било приписано извършване
на същото престъпление. На 19.04.2016 г. в 8:49 ч. репортажът бил публикуван и
на сайта www.btvnovinite.bg. Ищецът признава, че към момента на разпространяване на
репортажите е бил подсъдим за изнасилване, но сочи, че след това бил оправдан
за престъплението с влязла в сила присъда. Твърди, че служителите на ответника
са проявили небрежност, като са го уличили в извършването на престъпление преди
наличието на влязла в сила присъда. Чрез разпространяването на тази информация
достойнството му било унизено пред семейството си, близките му, приятелите му и
цялата общественост. Принуден бил да чувства срам и неудобство за нещо, което
не е извършил. Клеветническите твърдения му предизвикали депресия. Наемодателят
му изгонил него и семейството му от жилището им, което наложило ищецът да заживее
в родното си село, където обществото не го приемало, защото смятало, че е
„изнасилвач“. Приятелката на ищеца го напуснала заради излъчения репортаж.
Ищецът избягвал да се среща с хора, защото се притеснявал, че ще го разпитват за
репортажите, усещал негативно отношение към себе си и нежелание на околните да
имат нищо общо с него.
Ответникът оспорва иска. Признава
излъчването на репортажите на 01.04.2016 г. и 18.04.2016 г., но оспорва осъществяване
на деликт. Твърди, че с репортажите се поставят важни правни и житейски
проблеми – за забавено произнасяне на съда по тежки наказателни дела; за
необходимост от законодателни промени за защита правата и интересите на
пострадалите; за недопустимост да се възложи обществения транспорт на пътници
на осъждано лице. Поддържа, че репортажите са изготвени след всестранно и пълно
проучване на случая, потърсени и излъчени са всички гледни точки, направена е и
проверка на документи по наказателното дело. Ответникът се позовава на съдебна
практика, съгласно която журналистите, при упражняване на ролята си на
„обществен страж“ имат право да отразяват теми от обществен интерес и че
спазването на добрите журналистически практики изключва възможността да бъде
ангажирана гражданската отговорност на медията.
Съдът, след като се запозна със
становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
чл.49 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) този, който е възложил на
друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението на тази работа. Според разясненията, дадени в ППВС № 7/1958
г., фактическият състав на чл.49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на
пострадалия от лице, при или по повод изпълнение на работа, възложена му от
отговорния по чл.49 ЗЗД. Тази отговорност има гаранционно-обезпечителна функция
и не произтича от вината на възложилия работата. За да възникне отговорността
за чуждо действие при възлагане на работа, трябва да са налице: 1). общите
предпоставки на деликта по отношение на изпълнителя – деяние (действие или
бездействие), противоправност, вина, вреда и причинна връзка, а наред с тях и
следните допълнителни условия: 2). работата да е била възложена на делинквента
от този, който ще отговаря за причинените от него вреди и 3). вредите да са
причинени при или по повод на изпълнението на работата. Т.е. за
да бъде уважен предявеният деликтен иск, следва да се установи, че лица, на
които ответникът е възложил работата по съставяне и публикуване на
информацията, са извършили противоправно деяние, годно да накърни доброто име и репутация, в причинна връзка с
което за ищеца са настъпили неимуществени вреди.
По осъществяване на деянието и наличието на възлагане:
По делото не се спори, че на
01.04.2016 г. около 8:25 ч. и на 18.04.2016 г. около 23:30 ч. ответникът е
излъчил изготвени от негови служители репортажи, отнасящи се до ищеца. От
приетата по делото компютърно-техническа експертиза, изследвала съдържанието на
представените видеозаписи (на флаш памет от ищеца и на диск от ответника), се
установява, че същите са идентични, както и съдържанието на излъченото.
В репортажа от 01.04.2016 г. водещият
съобщава за висящо наказателно дело: „Скандално
дело с изнасилено момиче, вече шест години тя и близките й чакат правосъдие.
Момичето е изнасилено през 2011 г. от
шофьор в столичния градски транспорт, който веднага след като е пуснат под
гаранция отива отново да кара автобус, в същия квартал, в който живее и
жертвата“. Съобщава се още, че процесът все още не е приключил, че делото е
отлагано десетки пъти и многократно се е налагало жертвата и насилникът да се
срещат очи в очи в съдебната зала. Излъчено е интервю с майката на момичето,
което твърди, че е изнасилено. Излъчено е интервю със заместник министър на
правосъдието относно забавянето в България да бъде транспонирана директива на
ЕС относно правата на жертвите на престъпления, като съгласно становището на заместник-министъра
децата – жертви не престъпление не следва да се явяват в съда, заедно с
престъпника. В репортажа ищецът е назован с две имена – В.К., и е съобщено, че
е бивш шофьор на автобус в столичния градски транспорт. Не е излъчен образът
му. Ищеца е обозначен като „подсъдимият В.“, „настоящ подсъдим за изнасилване“, „насилника“ и „извършителя“.
Репортажът от 18.04.2016 г. започва с
обявяване, че „продължава скандално дело
с непълнолетно момиче, изнасилено от шофьор в столичния градски транспорт. Процесът три пъти е започвал от начало и
шест години след престъплението все още не е приключил на първа инстанция“.
Ищецът е посочен като „извършителя“, „подсъдимият В.“ и „подсъдимия“. Излъчено е кратко интервю, на което се вижда лицето му,
на екрана е изписано името му - „В.К.“,
а под него „подсъдим по делото“. На
въпрос на журналиста: „Какво стана
кажете, защо посегнахте на момичето?“, ищецът отговаря „Не съм посягал“. Журналистът посочва, че
ищецът е осъждан и е бивш затворник, въпреки това работи като шофьор на автобус
в Столичния градски транспорт, както и че при всяко отлагане на делото
изнасиленото момиче трябва да ходи в съда и да застава очи в очи с извършителя.
По делото е представен констативен
протокол, съставен от Нотариус В.В., рег. № 268 на НК, от който се установява
съдържанието на част от сайта www.btvnovinite.bg към 16:39 ч. на 30.05.2016 г.,
а именно – че се съдържат публикации на процесни два репортажа. Това се
потвърждава и от компютърно-техническата експертиза по делото, от която се
установява, че в сайта на BTV, на
01.04.2016 около 9:49 ч. е публикуван първият репортаж със заглавие „Престъпление без наказание“ и
подзаглавие „Историята на изнасилена
жена, която с години чака възмездие“. На 18.04.2016 г. около 23:30 ч. в
късната емисия на BTV Новините ответникът излъчил репортаж със заглавие „Ад без край“ и подзаглавие „Шест години след началото – без присъда по
скандално дело“.
От показанията на свидетеля И.К.се
установява, че през 2016 г. е потърсила БТВ по повод наказателно дело,
пострадала по което е дъщеря й В.Г. и което е образувано през 2011 г. и е
отлагано 23 пъти. Представила е на журналиста от БТВ материалите по делото,
включително събраните доказателства, до които е имала достъп като законен
представител на пострадалата, която е била непълнолетна.
По делото е разпитана като свидетел Р.П.,
журналист и служител на ответника. От показанията й се установява, че тя е
автор на процесните репортажи. За случая е била сезирана от майката на
пострадалата. Запознала се е с документите от наказателното дело, което й е
предоставено от майката на пострадалата. Потърсила е позицията на подсъдимия,
за което е посетила дома му, но не го е намерила. Посетила е съдебно заседание,
на което е заснела подсъдимия. Потърсила е позиция на Софийския районен съд,
Министерство на правосъдието и Столична община по повод работата на ищеца в
Столична компания за градски транспорт до 2015 г.
С
присъда №307/14.02.2017 г. на СГС, НО, X въззивен състав по ВНОХД №3839/2017
г. ищецът е признат за невиновен в това на 14.04.2011 г. в гр. София да се е
съвъкупил с лице от женски пол – В.Р.Г., като я е принудил към това със сила и
заплашване и е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.152,
ал.1, т.2, пр.1 и пр.2 НК. Присъдата е влязла в сила на 26.10.2018 г. с
постановяване на решение №159/26.10.2018 г. на ВКС по к.д. №685/2018 г., с
което присъдата на СГС е оставена в сила.
От изложеното следва, че служители
на ответника са съставили, а чрез притежаваната от него телевизия и електронен
сайт са разпространили процесните два репортажа, отнасящи се до ищеца относно
повдигнато срещу него обвинение за изнасилване и образуваното наказателно дело.
Ответникът има качеството на възложител по смисъла на чл.49 ЗЗД и носи
гражданска отговорност, в случай че са причинени противоправно вреди от
извършване на работата – журналистическа дейност, изразяваща се в подготовката
и разпространението на процесните репортажи.
По противоправността на деянието:
Съгласно чл.39, ал1 от Конституцията на Република
България (КРБ) всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез
слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Според
чл.40, ал.1 КРБ печатът и другите средства за масова информация са свободни и
не подлежат на цензура. Чл.41, ал.1 КРБ предвижда, че всеки има право да търси,
получава и разпространява информация.
Според чл.10, пар.1 от Европейската конвенция за
защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) всеки има право на
свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да
отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без
намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Идентична е
разпоредбата на чл.11, пар.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС).
Съгласно чл.11, пар.2 от ХОПЕС „свободата и плурализмът на медиите се зачитат“.
Особеното значение на правото на мнение и свободата на
словото идва от близката му връзка с демокрацията и ролята му на незаменим инструмент
на гражданското общество с цел насърчаване на обществено значимите дебати.
Ограничение на правото на мнение и свобода на словото може да се налага само в
интерес на легитимни цели. Според чл.39, ал.2 КРБ това право не може да се
използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване
към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на
престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. Член 10,
пар. 2 от ЕКЗПЧОС предвижда, че упражняването на свободата на словото,
доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено
от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и
са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и
обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на
безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на
репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на
информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и
безпристрастността на правосъдието. Според чл.52, пар.1 от ХОПЕС всяко
ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от Хартата,
трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите
права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат
да бъдат налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят на
признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят
правата и свободите на други хора.
В съвременното общество медиите гарантират стабилното
функциониране на демокрацията, упражняват обществен контрол върху законодателната,
изпълнителната и съдебната власт и улесняват участието на гражданите в процеса
на вземане на решения. Поради своята природа и поради факта, че се разпространяват масово, те
изпълняват една важна обществена функция да информират по въпроси от обществен
интерес. Именно на средствата за масова информация е присъщо да служат като
форум за размяна на различни идеи и информации по многообразието от проблеми от
обществен интерес, както и да създават обществено мнение, като по този начин
придобиват важната обществена функция да информират обществото и да служат като
фактор, който се грижи за неговите интереси (вж.
т. III.2 от Решение № 7 от 04.06.1996 г. по к. д. № 1/96 г. на Конституционния съд на
РБ). Като прокламира изрично – в отделна разпоредба (чл.40, ал.1 КРБ) –
свободата на средствата за масова информация и въвежда забраната на цензурата,
Конституцията прави това не с цел да удостои тези институции (или работещите в
тях журналисти) с някаква специална привилегия, която ги отличава от останалите
в противоречие с принципа на равенството (чл.6 КРБ), а защото счита, че те имат
и изпълняват една необходима обществена функция да предоставят информация на
обществото като цяло (вж. т. II.6 от
Решение № 7 от 04.06.1996 г. по к. д. №
1/96 г. на Конституционния съд на РБ). Свободата на журналистическата дейност обаче
не е абсолютна – ограничението й е при необходимост за защита на правата и
доброто име на другиго.
В настоящото производство ищецът се позовава на
правото си да бъде считан за невинен до доказване на противното; правото на неприкосновеност
на личния живот; правото на чест, достойнство и добро име.
Според чл.31, ал.3 КРБ обвиняемият се смята за невинен
до установяване на противното с влязла в сила присъда. Според чл.6, пар.2 ЕКЗПЧОС всяко лице, обвинено в
извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в
съответствие със закона. В чл.32, ал.2 КРБ е предвидено, че личният живот на
гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в
личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест,
достойнство и добро име. Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран,
записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки
неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи. Според чл.8
ЕКЗПЧОС всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот. Намесата
на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в
случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в
интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото
благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления,
за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Към
правото на лична неприкосновеност се включва и защитата на личните данни (вж. Решение
№ 8 от 15.11.2019 г. по к. д. № 4/19 г.
на Конституционния съд на РБ).
Следва да се отбележи, че основните права не са
подредени в предварително установена йерархия, която да позволява разрешаването
на конфликт между тях. Следва винаги да се извършва конкретна преценка с цел
балансирането им (вж. Решение № 8 от 15.11.2019 г. по к. д. № 4/19 г. на Конституционния съд на
РБ). Практиката
на Европейския съд по правата на човека /ЕКПЧ/ и Съдът на Европейския съюз
/СЕС/ има важно значение за правилното извършване на балансирането. Специално внимание и двете юрисдикции отделят на дълга
на медиите да получават от името на обществото и да разпространяват пред
широката публика информация от обществен интерес, като поставят акцент върху
приноса на тази информация за публичния дебат (вж. решение на СЕС по дело
C-131/12 Google Spain; решение на ЕСПЧ по дело Von Hannover v. Germany (2); решение
на ЕСПЧ по дело Axel Springer AG v. Germany и др.). Въпреки това ЕСПЧ подчертава, че журналистите имат и
задължение да действат добросъвестно, като представят надеждна и прецизна
информация (вж. решение на ЕСПЧ по дело Fressoz and Roire v. France на ЕСПЧ).
В своята практика СЕС последователно извежда и
критерии за балансиране на правото на свобода на изразяване и правото на
зачитане на личния живот (вж. решението по дело Axel Springer AG v. Germany на ЕСПЧ): 1). Принос към дебат от общ интерес; 2).
Колко е известно засегнатото лице и какъв е предметът на статията; 3). Предишно
поведение на засегнатото лице; 4). Начин на сдобиване с информацията и нейната
истинност; 5). Съдържание, форма и последици от публикацията; 6). Тежест на
наложената санкция. В цитираното дело СЕС е приема, че медиите имат задача да
разпространяват информация и идеи, но и самата публика има право да ги
получава. „Това задължение обхваща публикуването на съобщения и коментари по
съдебни дела, които, при условие че не престъпват очертаните по-горе линии,
допринасят за публичността на тези дела и по този начин са в съзвучие с
изискванията по член 6 § 1 от Конвенцията за публично разглеждане на делата. Немислимо
е да не може да има предхождаща или едновременна дискусия по предмета на
съдебните дела, било в специализирани издания, било в общата преса или сред
широката публика. Медиите не само имат за задача да разпространява такава
информация и идеи, но и публиката има право да ги получава“.
Kритериите, дефинирани в практиката на СЕС и ЕСПЧ, са
изведени и прилагани от българските съдилища и ВКС по делата за гражданска
отговорност за неимуществени вреди от обида и клевета. Така, в решение по гр.
д. № 7040/2014 г., III ГО, съставът е посочил, че преценката му дали е нарушен
балансът между основните права се базира на следните критерии: 1) когато
пресата съобщава за извършено нарушение, тя по принцип изпълнява ролята си на
„обществен страж“ и тогава защитимият публичен интерес е по-голям, отколкото
когато се отразяват факти от личния живот на едно лице; 2) следва да се прави
разлика между частно лице и лице, действащо в публичен контекст и докато
първият може да претендира за особено силна защита на своето право на зачитане
на личен живот, то същото не важи в такава степен за публичните фигури, по
отношение на които границите на допустимата критика са по-широки; 3) трябва да
се разграничава съобщаването на факти, които са годни да допринесат за дебата в
едно демократично общество и такива, които целят да накърнят репутацията на
дадено лице; 4) за да се даде превес на чл. 8 КЗПЧОС посегателството върху
репутацията следва да е в достатъчна степен сериозно и да е осъществено по
начин, отразяващ се негативно върху правото на зачитане на личния живот; 5) при
публикуване на снимки, от значение е дали те са с принос към обществения дебат
и дали снимката и съпътстващата я информация са били вече поместени в по-ранна
публикация; 6) начина, по който е получена информацията и нейната достоверност
- дали журналистът е действал професионално и добросъвестно, съгласно
принципите на журналистическата етика; 7) контекста и смисъла на цялата
публикация, начина на представяне в тях на засегнатото лице, в т.ч. и снимките
към нея; 8) разграничаване на фактическите твърдения от оценъчните съждения.
Като съобрази тези принципни положения, съобразно
приложимостта им в настоящото дело, съдът счита следното:
На първо място следва да се отбележи, че по делото не
се установява някой от изнесените в двата репортажа факти да не отговаря на
истината – напротив, по делото се установява, че всички посочени от журналиста
фактически твърдения са верни, а именно: В съда е разглеждано наказателно дело
срещу ищеца за изнасилване на непълнолетно лице, към момента на излъчване на
репортажите делото е висящо на първа инстанция и е било многократно отлагано.
Майката на пострадалата твърди, че дъщеря й е изнасилена. Прокуратурата е
събрала доказателства, които е преценила, че доказват вината на ищеца и е внесла
обвинителен акт срещу него в съда. Ищецът е осъждан за престъпления от общ
характер, включително на наказание „лишаване от свобода“ (установява не от
представената справка за съдимост – л.42.), въпреки това до 2015 г. работи като
шофьор на автобус в Столична компания за градски транспорт и превозва пътници
по линия от обществения транспорт.
Оповестяване на разглеждано наказателно делото по
принцип не би могло да бъде противоправно – по силата на чл.121, ал.4 и чл.20 НПК разглеждането на делата във всички съдилища е публично, освен когато
законът предвижда друго. Принципът за публичност е едно от основните начала в
наказателния процес. Той е проява на обществен контрол върху правосъдието, с
което се създават предпоставки за насърчаване на правораздавателния орган да
спазва изискванията на законите, осъществява се превантивната задача в аспекта
на генералната превенция на престъпността, формират се условия за развиване на
обществените отношения по посока на укрепване на законността.
И двата репортажа, разпространени от ответника, имат
принос към дебат от обществен интерес. Първият репортаж е съсредоточен върху
три основни теми: за прекомерната продължителност на първоинстанционното
производство по дело за тежко престъпление; за необходимостта законодателно да
бъде преустановено пострадалите в наказателното производство да се срещат очи в
очи с подсъдимите и за необходимостта от контрол при наемане на лице за
осъществяване на дейности по предоставяне на обществени услуги – в случая
допустимо ли е осъждано лице, бивш затворник, да извършва превоз на пътници
като шофьор в градския транспорт. Фокусът на репортажа е както върху личната
трагедия на семейството на пострадала, което чака години наред правосъдие, така
и върху предложения за законодателни промени в НПК, които да имплементират
директива на Европейския съюз относно правата на пострадалите в наказателното
производство.
Вторият репортаж е съсредоточен върху продължителността
на първоинстанционното производство по наказателното дело за изнасилване и отразява
конкретно заседание по делото. В репортажа се съобщава, че по делото са се
сменили трима съдии, един си е направил отвод, друг е бил повишен, а третият
докладчик е трябвало да започне още веднъж делото отначало заради смъртта на
съдебен заседател. Предадено е притеснението на близките на пострадалата, че ще
изтекат всички давностни срокове и престъплението ще остане ненаказано.
Съдът приема, че и двата репортажа имат принос към
дебат от обществен интерес: не се изчерпват с представяне на ищеца в качеството
му на подсъдим по делото, а представят значими за обществото проблеми, свързани
с наказателния процес. Ситуацията следва да се разглежда така, както е
изглеждала на журналиста към момента на настъпването й, а не от дистанцията на
времето (вж. решението по делото Bladet Tromso and Stensaas v Norway). Към
момента на изготвяне на репортажите производството е било висящо на първа
инстанция, ищецът е бил в качеството си на подсъдим за изнасилване, за когото
прокуратурата е убедена, че са събрани необходимите доказателства за разкриване
на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда (вж чл.246, ал.1 НПК). След репортажа е последвала оправдателна присъда на ищеца, която е
потвърдена с окончателно решение на ВКС (л. 9 и сл. от делото), което обаче ни
би могло да бъде известно на журналиста към момента на изготвяне на
репортажите.
Съдът счита, че качеството и бързината на правосъдието
са теми от обществен интерес (вж. решение по делото Morice v.
France). Наказателното производство на самостоятелно основание също е тема от
обществен интерес (вж. решение по делото Dupuis
and Others v. France на ЕСПЧ). В България правосъдието се осъществява „от името
на народа“ (чл. 118 от КРБ). Разглеждането на делата е публично, освен когато
закон не предвижда друго (чл. 121 КРБ и чл.20 НПК). Това обосновава интереса на
обществото да бъде информирано за делата и изхода от тях.
Безспорно е, че медиите също са обвързани от
презумпцията за невинност. Нарушение на правото на ищеца да бъде считан за
невиновен до доказване на противното с влязла в сила присъда, не се установява.
Журналистът П.е съобщила на зрителите, че е налице висящо дело по повдигнато
срещу ищеца обвинение за изнасилване - още в началото на двата репортажа
зрителите са уведомени, че става дума за висящо дело, по което още няма влязла
в сила присъда. В репортажите е реферирала към ищеца с процесуалното му
качество „подсъдим“. Действително използвани са определенията „насилникът“ и
„извършителят“. Това обаче, преценено в контекста на цялостната информация в
репортажите, не води до внушение за наличие на влязла в сила присъда, с която
ищецът да е осъден. Установява се по делото, че журналистът П.е действала
добросъвестно. Тя се е запознала с материалите по наказателното дело, потърсила
е ищеца за коментар, представила го е на зрителите с процесуалното му качество
„подсъдим“. Начинът, по който журналистът се е снабдила с документи по делото,
е ирелевантен (доколкото няма спор, че преписите от обвинителния акт и
доказателствата по делото са истински). Журналистът е използвала документите по
делото като втори източник на информация, чрез който да провери твърденията на
майката на пострадалата, която се е свързала с медията (по думите на свидетеля П.:
„Поисках да видя документи, за да съм
сигурна за това, че нейният разказ е истински и неповлиян само от емоцията й на
майка“). Нещо повече – публиката на един наказателен процес така или иначе може
да разбере съдържанието на тези документи от публичните съдебни заседания, в
рамките на които те се прочитат на глас от съдията (чл. 283 НПК).
Когато използва описаните по-горе изразни средства, водещата
е целяла да насърчи обществения дебат относно няколко въпроса: необходимостта да
се избегне срещата между подсъдим и пострадал (особено непълнолетен) във всички
заседания в хода на дела, траещи години; прекомерната продължителност
наказателно производство за тежко престъпление, необходимостта от подбор при
наемане на лица, осъществяващи обществени услуги, като например градски транспорт.
ЕСПЧ неведнъж е отбелязвал, че журналистическата свобода се разпростира и
спрямо такива изявления, които в известна степен преувеличават или провокират
(вж. например решението по делото Prager and Oberschlick v. Austria на ЕСПЧ). Освен
това критерият
за отговорна журналистика следва да отчита факта, че онова, което журналистът
представя на обществото, е материалът като цяло (вж. в този смисъл решението по
делото Bozhkov v. Bulgaria на ЕСПЧ). Съгласно практиката на ЕСПЧ свободата на
изразяване на журналистите се отнася не само за „информация“ или „идеи“, които
са поднесени добронамерено, не са обидни или са неутрални, но и за такива,
които обиждат, шокират или смущават. Свободата на словото по отношение на тях
може да включва известна степен на преувеличение, представяне на шокиращи
мнения, идеи и дори провокации (вж. – Решение от 07.12.1976 г. по дело
Handyside v. the United Kingdom; Решение от 08.07.1986 г. по дело Lingens v.
Austria; Решение от 27.06.2017 г. по дело Satakunnan Markkinapörssi Oy и
Satamedia Oy v. Finland, № 931/13, § 165; Решение от 07.02.2012 г. по дело Von
Hannover v. Germany, № 40660/08 и 60641/08). В този случай, когато публикациите
почиват на „достатъчна фактологическа основа“ – обосновани са с надеждна
и прецизна информация, те представляват израз на свободата на изразяване на
мнение и журналистическото право на критичен коментар по обществено значим
въпрос и нямат характер на увреждащи действия – така пар.37 на решението на
ЕСПЧ по делото Prager and Oberschlick v. Austria, 1995.
В случая съдържанието на репортажите е ориентирано
изцяло към това да се представят важни обществени проблеми, а не да се навреди
на ищеца. Според показанията на свидетеля П.към момента на изготвяне на репортажа
в държавата се е коментирала темата за детското правосъдие и са правени опити
за създаване на специално законодателство, което да пази децата. Според свидетелката
идеята е била да се покаже, че в много от случаи децата се нуждаят от специално
отношение от страна на правосъдната система, особено когато са пострадали. Реферирането
към ищеца като „извършител“ върви заедно с представянето му като подсъдим по
наказателно дело и преценено в контекста на двата репортажа не нарушава
установената в негова полза презумпция за невиновност.
Показване на изображение на ищеца и кадри пред дома му
също е продиктувано от спазване на правилата на добри журналистически практики
– за целите на търсене на неговата позиция по случая и представяне пред зрителя
на неговата гледна точка. По делото няма данни ищецът да е изразил желание да
не бъде сниман, а кадрите са от обществени места (сграда на съд). Поради това
представяне на образа и името му пред зрителите не е противоправно, а е в
съответствие с принципа на публичност на наказателния процес.
По изложените съображения съдът приема, че не е
нарушен от страна на служители на ответника балансът между свободата на словото
и правото на изразяване на мнение от една страна и неприкосновенността на
личния живот и зачитане на презумпцията за невиновност от друга, съобразно
критериите, очертани в практиката на СЕС, ЕСПЧ и ВКС (напр. решението по гр. д.
№ 7040/2014 г., III ГО), приложими в настоящия случай: 1) медийно е отразен
наказателен процес, при който принципът на публичност е законоустановен и е в
превес над личния интерес на подсъдимия да не се отразяват факти от живота му; 2)
съобщените факти са годни да допринесат за дебата в едно демократично общество –
фокус на репортажите са проблеми от обществен интерес, а не самоцелно накърняване
на репутацията на ищеца; 3) излъчването на образа и името на ищеца е в
контекста на публичния наказателен процес, по който е подсъдим и за целите на
предоставена възможност да изрази позиция по случая; 4) информацията е получена
по правомерен начин – след сигнал от семейството на пострадало момиче и е
достоверна – изнесените данни са в съответствие със събраните в хода на
наказателното производство доказателства, при което журналистът е действал
професионално и добросъвестно, съгласно принципите на журналистическата етика; 5)
контекста и смисъла на репортажа не е насочен към засягане на ищеца; 6)
разграничени са фактическите твърдения от оценъчните съждения – заедно с
позицията на семейството на пострадалата са представени данни от събраните по
делото доказателства, предоставена е възможност на подсъдимия и адвоката му и на
прокурора да изразят позицията си, представена официална позиция на държавни
органи по повдигнатите проблеми от обществено значение (на МП по въпроса
относно правата на жертвите и продължителността на процеса и на Столична община
по повод наемане на осъдени лица да извършват превоз на пътници). От всичко
изложено следва, че служителите на ответника са спазили стандартите за отговорна
журналистика. Не се установява противоправно засягане на правото на ищеца на неприкосновенност
на личния живот или на презумпцията за невиновност. Не се установява изнасяне
на неверни клеветнически твърдения по отношение на ищеца. За неправомерното
повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, което подсъдимият не е
извършил, отговорността не може да бъде вменена на ответника – за това
нарушение отговаря Държавата по реда на ЗОДОВ.
Няма да бъдат обсъждани доводите в исковата молба за
извършени нарушения от ответника в качеството му на администратор или
обработващ лични данни – относно разпространяване на лични данни на ищеца.
Както беше посочено в определението по чл.140 ГПК, защитата срещу нарушения на
ЗЗЛД и Регламент (ЕС) 2016/679 се осъществява по специален процесуален ред и
споровете не са подведомствени на гражданския съд (вж чл.39 и сл. ЗЗЛД).
По тези мотиви съдът приема, че установените деяния,
осъществени от служители на ответника при изготвяне и излъчване на процесните
два репортажа, не са противоправни. Тъй като отсъства един от елементите от
фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправността, излишно е да
се обсъжда дали са се осъществили останалите елементи. Ето защо няма да бъдат
обсъждани останалите доказателства по делото, в това число ангажираните от
ищеца свидетелските показанията за настъпване на вреди в причинна връзка с
деянията. Безпредметно е да се обсъждат и доказателствата, имащи отношение към
определяне на размера на обезщетението.
По изложените съображения съдът приема, че в полза на
ищеца не е възникнало вземане за обезщетение за вреди от непозволено увреждане.
Предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
По
разноските:
На основание
чл. 78, ал. 3 право на разноски има само ответникът.
На
ответникът следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 300 лв.
По тези
мотиви, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения
от В.С.К., ЕГН **********, срещу „БТВ М.Г.“ ЕАД, ЕИК П., иск с
правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 100000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от телевизионни репортажи, излъчени на
01.04.2016 г. и 18.04.2016 г. и публикувани в интернет на 01.04.2016 г.,
съответно 19.04.2016 г..
ОСЪЖДА В.С.К.,
ЕГН **********, да заплати на „БТВ М.Г.“ ЕАД, ЕИК П., на основание
чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 лв., представляваща съдебни разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: