№ 1017
гр. София, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20211100510812 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20255446 от 19.11.2020 г., постановено по гр. дело № 36504/2019
г., на СРС, Г.О., 43 състав е отхвърлен предявеният от М. Н. П. срещу Д. И. А. и А. П.
Т., иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за солидарно заплащане от ответниците на
сумата от 12 000 лв. – частична претенция от сумата от общо 15 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди през периода от
21.10.2015 г. до 19.01.2016 г., вследствие на противоправно поведение на ответниците,
ведно със законната лихва от 25.06.2019 г. до окончателното изплащане.
Със същото решение, първоинстанционният съд е осъдил Н. И. Т. да заплати на
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД на М. Н. П. сумата от 1 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди през периода от 10.11.2015 г. до
19.01.2016 г., ведно със законната лихва от 25.06.2019 г. до окончателното изплащане,
като искът за разликата над уважения размер от 1 000 лв. до пълния предявен размер от
12 000 лв. – частична претенция от сумата от общо 15 000 лв. и за периода 21.10.2015 г.
до 09.11.2015 г. е отхвърлен.
С оглед изхода на спора, първоинстанционният съд е разпределил и
отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Н. Т. е
осъден да заплати на ищеца М. П. сумата от 183, 33 лв. – разноски, сторени пред СРС.
Съобразно отхвърлените претенции на ищеца, последният на основание чл. 78, ал. 3
1
ГПК е осъден да заплати на Д. И. А. сумата от 1140 лв. – разноски по делото, на А. П.
Т. – съответно сумата от 1044,30лв, а на Н. И. Т. – сумата от 1121,08 лв.
Недоволен от така постановеното решение останал ответникът Н. И. Т., който
чрез процесуалния си представител адв. Г. В., депозирал в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба срещу първоинстанционния съдебен акт в частта, в
която осъдителният иск срещу него е уважен за сума в размер на 1000 лева,
респективно съгласно уважителния диспозитив му е разпределена отговорност за
разноски. Жалбоподателят претендира, че решението е неправилно и
незаконосъобразно в оспорената част, като излага конкретни доводи в подкрепа на
позицията си. Навежда, че не е налице противоправно поведение от негова страна.
Смята, че районният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, като е
преиначил свидетелските показания, събрани в хода на процеса. Твърди се, че
въззивникът с поведението си не е предопределил изхода от конкурса, както и, че не се
установява в исковия период ищецът да е претърпял неимуществени вреди. Моли
въззивния съд да отмени съдебното решение в атакуваната част и да постанови акт, с
който да отхвърли изцяло претенцията на ищеца като неоснователна и недоказана.
Претендира разноски.
В законоустановения срок и по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна – ищец М. Н. П., чрез адв. В.. В отговора се
застъпва позицията, че решението в оспорената част е правилно и законосъбразно.
Претендира разноски, прави възражение за прекомерен размер на адвокатския хонорар
на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В законовия срок не е депозиран отговор от въззиваемата Д. И. А..
Съдът като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
В рамките на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че
постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По отношение
неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбите, като съдът
следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми.
Срещу първоинстанционното решението не е подавана въззивна жалба в частта,
в която е отхвърлен предявеният от М. Н. П. срещу Д. И. А. и А. П. Т., иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за солидарно заплащане от ответниците на сумата от 12 000
лв. – частична претенция от общо 15 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди през периода от 21.10.2015 г. до 19.01.2016 г., ведно
със законната лихва от 25.06.2019 г. до окончателното изплащане, както и в частта, в
която искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу Н. И. Т. е частично отхвърлен за разликата над
1 000 лв. до пълния предявен размер от 12 000 лв. Предвид необжалването на съдебния
акт в посочените части, за тях същият е влязъл в законна сила.
2
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Безпротиворечиви между страните по делото са обстоятелствата, че на
проведено на 16.06.2015 г. заседание на катедрен съвет към катедра „Интериорен
дизайн за мебели“, Лесотехнически университет (ЛТУ) – София е взето решение за
обявяване на конкурс за „доцент“ по професионално направление 5.12 „Общо
инженерство“ - “Графичен дизайн“. На това заседание са предложени от професор М.
членове на научното жури, като същите са приети с пълно мнозинство от
присъствалите.
Така със Заповед № 518/01.10.2015 г. на Ректора на ЛТУ – София са назначени
членове на научно жури за провеждане на процедура по избор на академична длъжност
„доцент“ по обявения в ДВ, бр.55/21.07.2015 г. конкурс.
На 05.10.2015 г. е проведено първо заседание на научното жури, а на проведено
на 08.01.2016 г. заседание е взето решение на Факултетния съвет на Факултет „Г.п.“ да
гласува положително за гл.ас.д-р Д. И. А. за заемане на академичната длъжност
„доцент“.
На заседание на 19.01.2016 г. на Факултативния съвет на Факултет „Г.п.“ при
Лесотехническия университет по обявения в ДВ, бр.55/21.07.2015 г. конкурс за доцент
за академичната длъжност „доцент“ е избрана гл.ас. д-р Д. И. А..
По делото е приложен доклад от 21.10.2015 г. до декана на ФГП и ректора на
ЛТУ от гл.ас.д-р Д. И. А., съгласно който последната е сигнализирала за несъотвествия
и нередности в представените от ищеца П. материали по обявения конкурс за
академична длъжност „доцент“.
На 10.11.2015 г. ответникът Н. Т. е адресирал до председателя на научното жури
по процесния конкурс – А. М. писмо, в което във връзка с горепосочения доклад от Д.
И. А., председателят М. е информиран за нередности в документите за участие в
конкурса на претендентката П.. Разпоредено е писмото да бъде сведено да знанието на
членовете на научното жури.
Решението по т.1 от протокол № 40/19.01.2016 г. на Факултетен съвет при
Факултет „Г.п.“ при ЛТУ – София е отмеН. по жалба на М. Н. П. по силата на решение
на АСГГ, потвърдено с решение на ВАС.
От приложен по делото отговор на заместник-министъра на образованието и
науката се констатира, че в резултат на извършена проверка, не са установени
нарушения на конкретната процедура, с отбелязване, че обективността и
безпристрастността на оценките на журито, не могат да бъдат обект на проверка от
страна на министерството.
3
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-техническа експертиза,
вещото лице по която е посочило, че лекциите на М. П. не следват формулировките и
последователността на темите от учебната програма за периода 2011-2012 г. Лекциите
на П. не изследват обектите от програмата в тяхната пълнота и цялост, като е налице
само частично съответствие между учебната програма и дисциплината „Графичен
дизайн“ в учебния план. За монографията е посочило, че няма данни да е била
рецензирана.
Пред първоинстанционния съд са събрани устни доказателства, чрез разпит на
свидетели.
От показанията на свидетеля Д. И. Ж.-М.В. се установява, че впечатленията й за
работата на М. П. са отлични. Разказва за случай, в който П. се върнала от майчинство,
за да даде възможност на ректора на ЛТУ да я командирова за международна
конференция, но накрая тя не била командирована. Това принудило П. да отиде без
разрешение на ректора да чете доклад, което й донесло дисциплинарно наказание.
Оттам се зародил конфликт между нея и ректора. Разказва, че манипулирането на
целия конкурс довело до психологически срив у П.. Била разстроена емоционално,
което се отразило и на семейството й.
От показанията на свидетеля Р.П.Р. се извежда, че същата е взела участие като
член в журото в конкурса за длъжността „доцент“, но не си спомня за писмо на г-н Т.
до членовете на научното жури. Има спомен за сигнал от П. до МОН. Д. А. е нейн
докторант. Предложила на факултетния съвет да бъде гласувана за академично звание
„доцент по графичен дизайн“ тогавашния главен асистент Д. А., като това разбиране
било базирано само на изискванията за заемане на академична длъжност „доцент“ по
смисъла на Правилника за развитие на академичния състав в ЛТУ, от една страна, а от
друга – съобразно представените от двете кандидатки материали. Не е зачела в
оценката монографията на П., понеже последната преповтаря много добре известна й
докторска дисертация на П..
От показанията на свидетеля В.Ж.Ж. се установява, че е бил избран за член на
научното жури във връзка с конкурса, обявен в ДВ, за длъжността „доцент по графичен
дизайн“. Спомня си за писмо на А. относно монографията на П., като този факт му е
бил известен и преди провеждането на конкурса и същият не му е повлиял. Конкурсът
се провежа без изслушване на кандидатите, но при нужда може да се изслушат за
някои факти. Обяснява, че в Закона за развитие на академични състав е изрично
разписано, че кандидатът трябва да има монография, която не преповтаря докторския
труд и рецензент на монографията. Категорично при вземане на своето решение, не е
бил повлиян от външни фактори. За своето становище известил и двете претендентки,
като към този момент П. все още не знаела за окончателното решение на фалкултетния
съвет. Приел е, че П. не отговаря на нито един от трите наукометрични критерии и
4
затова не следва да бъде предложена, докато А., макар също да има пропуски в частта с
брой известни цитирания от други автори, преизпълва други критерии – издадени
учебни пособия. Няма впечатление след узнаване на резултата П. да е имало по-
особено поведение и не смята, че останалите колеги от университета са променили
отношението си към нея заради случката.
От показанията на свидетеля М. Д. Е. е видно, че същата е участвала като
член на журито през 2015 година, като не е познавала предварително двамата
кандидати – А. и П.. В своето становище е предложила А., тъй като представените от
нея материали са конкретно свързани с графичния дизайн, а самият учебник, който е
представила е по действащата тогава програма в ЛТУ. Представеният от П. учебник за
сметка на това не бил по програмата, макар да имал своите качества, но не бил по
програмата и липсвали конкретни тематики. Запознала се с писмо на проф. К.,
съгласно което той не е рецензент на монографията на П.. Външно влияние не е имало
върху нея при избора. Получила е писмо от доцент Т. по електронната поща.
От показанията на свидетеля М.Н.Н. се извежда, че е била назначена за член на
научното жури в конкурс по дисциплина „Графичен дизайн“ в катедра „Интериор и
дизайн за мебели“. Разказва за писмо на декана, в което той обсъжда, че монографията
на П. повтаря дисертационния й труд и, че помагалото по графичен дизайн,
представено от нея, не е по действащата в момента програма. Взела е предвид това
писмо при изготвяне на становището си. При съпоставка е установила, че
съдържанието на автореферата е почти идентично със съдържанието на монографията
на П.. Приела е за истинно твърдението в писмото на декана, че проф. К. не е
рецензент. При разглеждане на материалите й направило впечателние, че А. има 5
учебни пособия и модули, а П. представила много по-малко материали за конкурса. Не
може да каже как би постъпила, ако не е имало писмото от г-н Т..
От показанията на свидетеля М.С.М. се установява, че през 2015 г. е бил поканен
да даде становище във връзка с конкурс в ЛТУ, без да познава и двете кандидатки.
Вече бил подготвил становището си, когато до него стигнало писмото. Обяснява, че
вече бил забелязал, че части от мографията на П. съвпадат с части от дисертацията й. И
двете кандидатки имали пропуски, но работата на А. имала повече качества. Според
него П. е извършила нарушение на практиката за публикуване в ЛТУ. Припокриването
на материалите е обусловило становището му за нарушена професионална етика.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установените по делото фактически положения, съдът намира следното
от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнА. служебно
по валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
5
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявеният от ищеца М. П. срещу ответника Н. Т. иск е с правно основание чл.
45, ал. 1 ЗЗД - претенция за обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени
вреди, причинени от противоправно поведение на ответника, изразяващо се в
написването на писмо-становище от 10.11.2015 г., изходящо от доц. Д-р Н. Т., в
качеството му на Декан на Факултет „Г.п.“ (ФГП) при ЛТУ- гр. София и с адресат
проф. д-р А. М. – като председател на научно жури по конкурс за акдемична длъжност
„доцент“ по „Графичен дизайн“ при ФГП-ЛТУ.
При този иск в тежест на ищеца е да установи противоправно поведение на
ответника, което да се намира от своя страна в пряка, причинна връзка с настъпилите
вреди и размера на вредите, претенции за които е предявил.
Непозволено увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД представлява източник на
облигационни отношения в гражданския оборот и е изграден от следния сложен
фактически състав: 1. поведение, което може да бъде активно /действие/ или пасивно
/бездействие/, разбирано като непредприемане на определено правно изискуемо
действие, 2. противоправност, 3. претърпяна вреда, 4. причинна връзка между
противоправното поведение и претърпяната вреда, както и 5. вина, която във всички
случаи на непозволено увреждане се предполага до доказване на противното – арг. от
чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Противоправността е обективен елемент от фактическия състав на
непозволеното увреждане, а вината - субективният елемент.
Противоправността се определя като противоречие на деянието с императивна
правна норма, формулирана като забрана или определяща задължение/я на лицата.
Когато поведението на едно лице е в отклонение от предписаното с посочените правни
норми, то е налице противоправно деяние. Противоправността в тези случаи се
изразява в нарушаване на изрично формулирана в правната норма забрана, в
неизпълнение на задължения, които според императивната разпоредба е следвало да се
изпълнят. Всяка негативна промяна в психическото състояние на човека представлява
неимуществена вреда по смисъла на чл. 52, вр. чл. 45 от ЗЗД.
Според правилото, разписано в чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму, тоест с този текст на закона е въведена
забрана да се причиняват вреди другиму. Противоправно е причиняването на вреди
другиму, но единствено в случай, че вредите са настъпили в правно защитената сфера
на друго лице. Когато деянието нарушава абсолютно право на едно лице, като правото
на неприкосновеност на личността, правото на собственост, неприкосновеността на
личния живот и прочие, то неминуемо деянието е противоправно, понеже абсолютните
права обезпечават защита срещу всеки.
6
Следователно, за да е налице отговорност за вреди от непозволено увреждане е
необходимо наличие на конкретно деяние и реално настъпил вредоносен резултат в
причинно-следствена връзка от него.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че изготвянето и изпращането на
становище с изх. № 484/10.11.2015 г. от въззивника-ответник Н. И. Т. в качеството му
на Декан на факултета по „Г.п.“ при ЛТУ, гр. София, адресирано до проф. д-р А. М., в
качеството й на председател на научно жури по конкурс за академична длъжност
„доцент“ по „Графичен дизайн“ при ФГП-ЛТУ не е противоправно поведение, при
аргументи, както следва.
На първо място, съгласно правилото, уредено в чл. 33, т. 2 от Правилника за
дейността на Лесотехническия университет, деканът на съответния факултет е длъжен
да изпълнява своята задача, изразяваща се в това да ръководи, организира и
контролира учебната, научноизследователската, административната и други дейности
на факултета. Така вмеН.то задължение у декана съвсем не е учудващо, доколкото
същият следва да поддържа, да защитава и да проявява в необходимата степен усилия
за запазване доброто име на съответния факултет на университета. В контекста на
настоящия случай, доц. Д-р Н. Т. е заинтересован от законосъобразно провеждане на
конкурсната процедура за заемане на академичната длъжност „доцент“ в неговия
факултет, съответно съвсем логично е да бъде активен и да не допусне, при това след
като има информация за евентуални пороци в провеждането на процедурата,
реализирането на порочни практики. Противното би компрометирало не само неговия
факултет, а и самия него като лице на Факултета по „Г.п.“. В новелата на чл. 33, т. 16
от Правилника за дейността на Лесотехническия университет, въведена през 2019 г., е
записано, че задължение на декана е и да следи за състоянието на докторантурите, да
осигурява съхраняването и поддържането на досиетата на докторантите и да
контролира спазването на процедурите по обучение и защита. Вярно е, че тази норма
не е била действаща към исковия период, но същата е нагледен пример за
задълженията и поведението, което се изисква и очаква от декана в качеството му на
лице, ангажирано с контрола относно пунктуалното спазване на процедурите по
обучение и защита.
Ето защо и по мнение на въззивния съд така съставеното становище от
10.11.2015 г. е поведение, което представлява не само реализация на субективно право
и поначало упражняването му е правомерно, а освен това е израз на вмеН.то на декана,
съгласно вътрешните правила на ЛТУ, задължение да организира и контролира
законосъобразното протичане на учебната и административната дейност във
факултета. Конституционно право на всеки гражданин е да подава жалби, петиции,
предложения, както и да търси защита на накърнени или застрашени свои права и
интереси. Реализирането на това право би могло да бъде неправомерно само ако
7
представлява злоупотреба с право, а такава би била налице тогава, когато правото се
упражнява недобросъвестно, така щото да се цели тенденциозна увреда на права и
интереси на други лица или при противоречие с интересите на обществото - арг. от чл.
57, ал.2 от Конституцията на Република България и от чл. 8, ал.2 ЗЗД.
Така изготвянето и последващото изпращане на становището би било
злоупотреба с право, ако същото е депозирано не с цел да се проверят обстоятелства,
посочени в него, и да се вземат съответни мерки, а да е депозирано с ясното съзнание
на автора му, че изложените обстоятелства са неверни и същите са подадени с цел да се
навредят чужди интереси, включително и обществен такъв. При злоупотреба с право в
тежест на пострадалия е да докаже недобросъвестността. Добросъвестност е налице
тогава, когато правото се упражнява с убеждението, че то съществува. Изготвянето на
процесното становище на декана относно известни му след служебна проверка факти
за представните от страна на гл.ас. М. П. документи в провежданата в неговия
факултет конкурсна процедура за заемане на длъжността „доцент“, след сезирането му
от г. ас. Д. А., дори да са несъответстващи на обективната реалност, не представляват
злоупотреба с право, ако не са недобросъвестно поведение. Само превратното
упражняване на право е укоримо. Няма злоупотреба с права тогава, когато същите се
упражняват с ясно съзнание, че те съществуват, независимо от това дали предприетата
защита е адекватна, дали действително съществува твърдяното право и дали има
грешка в преценката, която да е извинителна или неизвинителна /така последователно
периемано и в практиката на ВКС, обективирана в Решение № 668/04.11.2010 г. по
гр.д.№ 320/2009 г. на ВКС, ІV-то Г.О.; решене № 758/11.02.2011 г. по гр.д.№ 1243/2009
г. на ВКС, ІV-то Г.О.; Решение № 257/14.07.2011 г. по гр.д.№ 1149/2009 г. на ВКС, ІV-
то Г.О., всички постановени по реда на чл. 290 от ГПК за уеднаквяване на съдебна
практика и като такива задължителни за настоящия въззивен съдебен състав съобразно
ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 3 от Закона за развитието на академичния състав в
Република България кандидатите за заемане на академичната длъжност "доцент"
трябва да отговарят на следните условия: да са представили публикуван монографичен
труд или равностойни публикации в специализирани научни издания или
доказателства за съответни на тях художественотворчески постижения в областта на
изкуствата, които да не повтарят представените за придобиване на образователната и
научна степен "доктор" и за придобиването на научната степен "доктор на науките".
Идентично е изискването, рапзисано в чл. 59, ал. 1, т. 3 от раздел IV Условия и ред за
заемане на академичната длъжност „доцент" от Правилника за развитието на
академичния състав на Лесотехническия университет, според който кандидатите за
заемане на академичната длъжност „доцент” трябва да отговарят на следното условие -
да са представили публикуван монографичен труд или равностойни публикации
специализирани научни издания или доказателства за съответни на тях
8
художественотворчески постижения в областта на изкуствата, които да не повтарят
представените за придобиване на образователна и научна степен „доктор” и за
придобиването на научна степен „доктор на науките”. Видно от отговора в
заключението по въпрос № 1-ви от допуснатата в хода на първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, при констатирани предимно
несъществени различия в съдържанието и текстовете на сравняваните дисертация и
монография /и двете на гл.ас. М. П./, експертът е счел, че съвпадението е значително,
като в отговор към въпрос № 2-ри вещото лице е прецизирало, че съвпадението е от
около 90%.
Предвид горното изводимо е, че в т. 1 от процесното становище от 10.11.2015 г.,
ответникът Т. не е депозирал лъжовни и неправдиви твърдения спрямо ищеца П.,
целящи единствено да я унизят и сринат морално. В рамките на своите правомощия и
след извършена служебна проверка, деканът е установил факти от обективната
действителност, и по-конкретно, че гл.ас. П. не отговаря на горепосочените критерии,
установени не само във вътрешните правила на университета, а и на законово равнище,
като е уточнил, че в документите й за участие, в приложение 10 „Списък на
публикациите..“ под № Б.I. Монографии 15. е поставен трудът й „Композиционни и
формообразуващи фактори при проектиране на офис мебели и интериор, ЛТУ, 2012 г.“,
като това заглавие почти съвпада с темата на защитения й дисертационен труд,
посочен под № А.1 “Изследване влиянието на композиционните и формообразуващи
фактори при проектиране на офис мебели и интериор“. Така направеният извод на доц.
Д-р Т. не само че не е хипотетичен, а е изведен след инциирана вътрешна проверка,
освен това по-късно той се потвърждава и от експертната оценка на вещото лице,
изготвило съдебно-техническата експертиза по делото. Отделно, в същата посока са и
мнозинството от свидетелските показания (св. Р., св. Ж., както и св. М.), сочещи, че
онова, което е взело превес при избора им е именно поведението на гл.ас. П.,
характеризиращо се като неотговарящо на нормативните изисквания за водената
конкурсна процедура. Така, св. Р. е разказала, че не е зачела монографията на гл.ас. П.,
с която тя е участвала в конкурса, понеже монографията повтаря много добре
изсвестната й докторска дисертация на ищеца. Свидетелят Ж. пояснява, че при
изготвянето на своето становище е изхождал от две хипотези – монографията е
истинска, но няма рецензент или монографията повтаря докторския труд и затова там
фигурира проф. К. като рецензент, като и при двете хипотези П. не отговаря на
ЗРАСРБ. Свидетелят М. също обяснява, че не може да не повярва в професионалната
етика на един професор /К./, който е бил научен ръководител на дисертацията на г-жа
П. и който потвърждава, че двата научни труда се припокриват. Допълва, че според
него, П. е извършила нарушение на практиката за публикуване в ЛТУ, като
припокриването на материалите, изходящи от П., е обусловило становището му за
нарушена от нейна страна професионална етика. Свидетелските показания са логични,
9
еднопосочни, взаимодопълващи се и в синхрон с целокупния материал по делото,
предвид което и съдът им се доверява. Изводимо от същите е, че крайното решение,
взето от членовете на журито, е породено от констатираните лично от тях нередности в
кандидатурата на П. за длъжността „доцент“, съпоставени с изискванията в ЗРАСРБ, с
които те са предварително запознати и наясно, от субективното им възприятие за
конкурсната процедура, от разгледаните от всеки от тях материали. Като дори да се
приеме, че сведеното до тяхно знание писмо на Т. е отчетено от членовете на научното
жури, то съвсем не е вярно, че последното е единствената причина, поради която
журито е решило в едната, а не в другата посока.
От друга страна, макар в своите документи П. да е посочила, че проф. К. е
рецензент на монографията й, след проучване и в отговор на официално запитване,
последният е коментирал, че не му е предоставен и не е рецензирал монографичен труд
на гл. ас. М. П. със заглавие „Композиционни и формообразуващи фактори при
проектиране на офис мебели и интериор“, публикуван през 2012 г., макар по заглавие и
структура същият труд да е много близък до дисертационния й труд, който професорът
е рецензирал. Деканът Т. е изложил и това свое проучване в становището си от
10.11.2015 г., като същото попада в компетенциите му, както вече се посочи по-горе, а
освен това почива на истината. Деканът няма как да бъде сигурен, че без неговата
своевременна намеса както председателя на научното жури по конкурса за заемане на
академичната длъжност „доцент“ по „Графичен дизайн“ при ФГП-ЛТУ, така и самите
членове на журито биха имали достъп до подобна информация, като може само да
предполага, че горепосочените лица биха самоинициирали подобно проучване. Дори
обаче евентуални негови прогнози в тази посока да се реализират, то невземането на
отношение по казуса от негова страна би било проявна форма на неангажираност към
дейността на факултета, при все, че обсъжданите въпроси имат изключително значение
за установяване на обективна и точна оценка на кандидатите, а оттам и за избор на
достоен кандидат. Всичко това несъмН. има отношение към реномето и добро име на
факултета, за които той изрично е законово ангажиран да следи.
В пункт № 2 от своето становище, ответникът Т. обяснява за друга съзряна от
него некоректност от страна на П., при подготовката й за участие в конкурса.
Подчертано е, че в приложение 10 „Списък на публикациите на ..“ под №
Б.II.Учебници.16. е посочен трудът „Графичен дизайн лекции, София, 2015 г.“, като
това нямало как да бъде вярно, понеже в периода от 2012 г. лекционният курс
„Графичен дизайн“ в ЛТУ се водел от друго лице – гл.ас. Д. А.. Неистинното твърдение
се потвърждавало и от факта, че представените учебник-лекции не отговарят на
актуалната през 2011 г. – 2012 г. учебна програма. Това обстоятелство е потвърдено и
от вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза, което в отговор на
въпрос № 3 отбелязва, че лекциите на П. не следват формулировките на темите от
Учебната програма за 2011 г. – 2012 г., както и последователността на темите от тази
10
програма. В чл. 62, ал. 2, б. „б“ от Правилника за развитие на академичния състав на
Лесотехническия университет е утвърдено, че при равни условия по чл. 59 от
Правилника, научното жури взема предвид и общата оценка, получена от оценяването
на тези от следните допълнителни показатели, които са приложими за съответната
област, в това число и публикувани учебни материали – рецензирани ръководства,
сборници и други, разработени от кандидата, или съавторство в издаден учебник, или
публикуван електронен учебник. Както е посочено в експертното становище липсва
пълно и цялостно изследване на обектите от програмата в така представените лекции
от П.. Това прозира и от събраните по делото устни доказателства, в частност от
изнесеното от свидетеля Ж., че П. не отговаря на три от наукометричните критерии,
както и, че като член на журито за него е важно на първо място да провери
количествените показатели на съответния кандидат. Свидетелят Е. също описва, че
представеният от П. учебник не е по програмата на факултета и в същия липсвали
конкретни тематики.
В кратце, става ясно, че посочените от доц. Д-р Т. пропуски и несъвършенства в
представената научна работа от гл.ас. П. не са голословни негови твърдения.
Констатирането на тези несъответствия почива на направено проучване и проверка,
като се забелязва припокриване на възприетите нередовности в становището на Т. от
10.11.2015 г., от една страна, със споделените коментари от членовете на научното
жури, при оценяването на кандидатите, от друга страна. Освен това проблемните
области в кандидатурата на П. са забелязани от членовете на журито на собствено
основание от тях. Поради тази причина и доколкото написаното в становището до
председателя на научната комисия отговаря на обективно случилото се, съдът приема,
че няма как с тези си действия ответникът Т. да е проявил недобросъвестност,
ангажирайки вниманието на журито с посочените факти. Вярно е, че във формата на
молба, ответникът е заявил, че посочената монография на ищеца П. не трябва да бъде
зачетена, и това да бъде отразено при формиране на становището на журито, но не
следва така изведеното от него персонално логическо съждение да се третира като
деяние, което е в противовес с разписаните му по закон права. Напротив, така
изразеното от страна на Н. Т. лично и субективно възприятие на логически следващата
естеството на събитията развръзка е в интерес на заеманата от него позиция тогава и
брани репутацията на научното заведение, в което същият полага труд и чието лице е
самият той.
Според написаното в чл. 70, ал. 1 от Правилника за развитие на академичния
състав на Лесотехническия университет (ПРАСЛТУ) правило министърът на
образованието, младежта и науката осъществява контрол върху откритите и
неприключили процедури за придобиване на научна степен, както и за заемане на
академични длъжности, а съгласно алинея 2 от същата норма този контрол се
осъществява чрез проверки по собствена инициатива или по сигнал на заинтересована
11
страна. Главен асистент Д. И. неминуемо е заинтересована страна по смисъла на т. 21
от ДР на ЗРАСРБ, утвърждаващ, че "заинтересовано лице" е всяко такова, което е
придобило научна степен в съответното професионално направление или е
хабилитирано лице по т. 18 от ДР. Ерго, с написания от нея доклад до Декана на ФГП и
Ректора на ЛТУ, И. е бранила своето право да получи справедливо оценяване в
конкурс, в който самата тя участва. Действително, И. не е адресирала надлежно своя
сезиращ документ, така както установява чл. 70, ал. 1 от ПРАСЛТУ, а именно до
министъра на образованието и науката. Това нейно незнание обаче не може да
опорочава целия смисъл и идеята, вложена от нормотвореца в цитираната разпоредба,
а именно да се изисква, търси и охранява провеждането на законосъобразна процедура
по избиране на „доцент“, контролирането на която дейност е в прероганитивите на
декана на факултета, като част от научната и административна дейност на последния.
В подкрепа на извода на съда за липса на умишлено злонамерено деяние от
страна на ответника Т. е и приложеното по делото становище на заместник-министъра
на образованието и науката във връзка с депозирана жалба от гл.ас. М. П. по повод
написаното от доц. Д-р Т. писмо до председателя на научното жури, видно от което
след извършена проверка не са установени нарушения на конкретната процедура за
заемане на академичната длъжност „доцент“ по научна специалност „Инжинерен
дизайн“ към катедра „Интериор и дизайн на мебели“, обявен в ДВ, бр. 55 от 21.07.2015
г. В становището на заместник-министъра на образованието и науката се посочва още,
че писмото на декана на ФГП има само информативен характер и не би следвало да се
разглежда като опит за въздействие върху членовете на научното жури. ДопълН. е, че
доцент Т. посочва, че фактите са свързани с изясняване на истината и академичната
етика изисква тази информация да бъде разгласена, като членовете на научното жури
са длъжни самостоятелно да извършат своите преценки на представените документи, в
това число и обстоятелствата, коментирани в писмото на Т..
Според чл. 60, ал. 2 от ПРАСЛТУ за обявяването на конкурса, подаването на
документи и допускането до участие в конкурса се прилагат съответно разпоредбите на
чл. 53 и 54 от ПРАСЛТУ, като съгласно чл. 54 от ПРАСЛТУ кандидатите се допускат
до участие в конкурса от комисия, в която се включват деканът на факултета, за чиито
нужди е конкурсът, и ръководителят на катедрата, която е направила предложението за
конкурса. Ерго, коментираните от страна на Т. въпроси в качеството му на декан и
отнА.щи се пряко до адекватното и акуратно допускане на участници в конкурсната
процедура по избор за „доцент“ само на лица, отговарящи на изискуемите критерии, е
действие, което пряко отговаря на неговите задължения по прецизен подбор на
кандидатите за допускане до конкурсната процедура.
На второ място, настоящата инстанция счита, че освен липса на противоправно
поведение у Т., в случая отстъства и вторият елемент от фактическия състав на
12
генералния деликт, а именно причинно-следствена връзка между неговото поведение
/действие или бездействие/ и последващите твърдяни вредоносни последици. Този
извод на съда почива на първо място на писмените доказателства по делото, а отделно
и на свидетелските показания. Единственият свидетел, чиито показания, са
представлявали предмет на проверка и коментар от първоинстанционния съд са тези на
свидетеля Н.. Последната е единствената от всички разпитани по делото свидетели,
която пряко посочва, че е взела предвид становището на г-н Т., обективирано в
процесното становище. Този факт обаче за съда съвсем не е учудващ, доколкото г-жа
Н. е външно лице за университета, тоест тя няма предхождащо знание за нито един от
кандидатите, няма предварително информация за коя да е от двете кандидатки как се е
развивала във времето на професионалния си път, какви са качествата на всяка от тях и
прочие. Житейски и логически издържано е именно тя в най-голяма степен да се
оповава на външни източници, извън нейното познание, какъвто характер има писмото
на доц. Д-р Т.. При все това обаче самата Н. споделя, че й е направило впечателение,
че П. е представила много по-малък обем разработки. За съществено при нейния
разказ, въззивният съд, отчита още, че свидетелят експлицитно отбелязва, че не може
да каже как би постъпила, ако го нямаше писмото на ответника Т.. Ето защо, за
въззивният съд е непонятно как могат да бъдат иманентно свързани писмото на Т. и
рекацията на научното жури в посока да избере гл.ас. Д. И. за длъжността „доцент“ с
претендираните от П. нематериални вреди, изразяващи се в стрес и притеснения
покрай конкурса. Доколкото по делото не се събраха никакви категорични
доказателства в посока, че без изготвянето на процесното писмо на ответника Т. и
изпращането му до председателя на научното жури нямаше да се стигне пак до същия
резултат – избор на гл.ас. И. за „доцент“, който ищеца намира за противоправен.
Известно е в теорията, че причинно-следствената връзка между явленията следва да се
установи като такава с недвусмисленост, така щото едното /престъпния,
противоправен резултат/ да бъде в пряка, неотменна зависимост от другото
/противоправното деяние/ или двете явления да бъдат помежду си в отношения за
пряка субординация и първото да не може да съществува без второто. В светлината на
настоящия случай, въззивният съд намира, че такава взаимозависимост между
поведението на ответника Т. и сочените от ищеца противоправни последици,
обективираин във вземането на решение по т. 1 от Протокол № 40 от 19.01.2016 г. на
Факултетния съвет при Факултет „Г.п.“, ЛТУ, понастоящем отмеН. с Решение №
4177/21.06.2017 г. на АСГГ, 39 състав, потвърдено с Решение № 15749/17.12.2018 г.,
не е налице. Изготвянето на процесното становище от 10.11.2015 г. не се явява условие,
без което не може /conditio sine qua non/ вземането на решението на Факултетния съвет
при ФГП на ЛТУ 19.01.2016 г.
На трето място, според настоящия състав на въззивната инстанция, по делото не
е установен и другият елемент от фактическия състав на деликта по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а
13
именно не се доказват да са налице действително претърпени неимуществени вреди от
страна на ищеца П.. Вярно е, че в показанията на свидетеля Ж.-М.В. се забелязва, че
според нея ищеца П. е претърпяла емоциален дисбаланс и се е чувствала унизена и
смазана от цялата случка, но съдът намира, че тези показания не са достатъчни, за да
оборят останалия приобщен по делото доказателствен материал, навеждащ противния
извод. Първо, свидетелят Ж.-М.В. очевидно се намира в близки оношения с гл.ас. П.,
тъй като видно от разказа й в свободна форма, свидетелят сочи, че връзката помежду й
с последната не е била прекъсвана от 2005 г. насам, когато свидетелят започнала да
води лекциите в ЛТУ по две дисциплини, а П. – водила упражненията. Прави
впечатление също, че свидетелят не скрива, че отстъпила лекциите с надеждата, че
същите ще бъдат оставени на П., а не на друг. Поради тази причина и доколкото
твърденията на свидетеля Ж.-М.В. за изживян психически колапс от страна на П. се
явяват изолирани и неподкрепени от други доказателства, съдът намира същите за
недосатъчни, за да обосноват реално изживяни стрес и болка. В подкрепа на така
изведеното умозаключение на съда са и останалите устни доказателства, събрани по
делото, в частност показанията на свидетеля Ж., който се явява непредубеден такъв,
предвид липсата на установени и/или доловени у негова страна пристрастия към коя да
е от страните в производството и сам признаващ, че се е намирал в отлични отношения
и с ищеца П., и с ответника А.. В края на неговия разказ, прави впечатление, че
свидетелят признава, че не е забелязал някакво по-особено поведение у П., след
узнаване на резултата. Не смята, че други колеги от универистета са променили своето
отношение и възприятие относно П. само заради това, че същата не е избрана за
длъжността „доцент“. Възприетото от свидетеля Ж. почива и на нормалната житейска
логика, предвид че често на всеки средностатистически човек се случва да не сполучи
в дадено състезание, надпревара или конкурс, като е крайно да се счита, че неуспехи от
такова естество са годни да разстроят така дълбоко и осезаемо некласирания кандидат.
С оглед гореизложеното въззивният съд в настоящия си състав приема, че
поведението на ответника Т. не е противоправно, не е налице изискуемата
предпоставка за наличие на причинно-следствена връзка между поведението на
делинквента и неправомерния резултат, за който се твърди да е причинен на
пострадалия, а така също и претендираните престъпни последици за ишеца, поради
което и искът е неоснователен.
При така възприето и поради несъвпадане на крайните изводи на въззивния съд
и тези на районния съд, то първоинстанционното решение следва да бъде отмеН. в
обжалваната част, а искът на ищеца, насочен срещу ответника Н. Т., следва да бъде
отхвърлен като недоказан и неоснователен.
По частната жалба на ответника:
14
С оглед изхода на делото следва да бъде ревизирана отговорността за разноски,
сторени от въззивника - ответник в първоинстанционното производство. От
представения по делото списък по чл. 80 ГПК от ответника Т., последният е
реализирал пред първоинстанционния съд разноски в общ размер на 1669,70 лв., от
които 1500 лв. – адвокатски хонорар, 164,70 лв. – депозит за съдебно-техническа
експертиза и 5 лв. – ДТ за издаване на съдебно удостоверение. Процесуалният
представител на ищцовата страна своевременно е възразил по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК
за прекомерен размер на адвокатското възнаграждение на адвоката на ответника.
Въззивният съд счита, че възражението се явява неоснователно, понеже
уговореният размер от 1500 лв. с ДДС макар да не е близък до установения минимален
размер в актуалната към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие от 02.09.2019 г. редакция на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатские възнаграждения размер (изм. и доп. ДВ. бр.7 от 22 Януари
2019г.), фактическата и правна сложност на делото оправдават определяне на по-висок
размер на възнаграждението на процесуалния представител на ответника.
Поради гореизложеното, и доколкото изводът на първоинстанционния съд
касателно основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е несподелен, то
следва, че атакуваното Определение № 20003886 на СРС от 07.01.2021 г., постановено
по реда на чл. 248 от ГПК по гр. дело № 36504/2019 г., на СРС, Г.О., 43 състав, трябва
да бъде отмеН., като в полза на ответника Т. следва да се присъди сумата от общо
1669,70 лв., представляваща деловодни разноски, реализирани пред районния съд, като
се съобрази, че в кориците на първоинстанционното производство са представени
доказателства за реално извършване на сочените разходи.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, разпределените разноски в полза на ищеца пред
първоинстанционния съд следва да се ревизират, като съдебното решение в тази му
част също подлежи на отмяна. Предвид произнА.нето на съда по-горе досежно
частната жалба срещу определението на районния съд по чл. 248 ГПК, въззивният съд
намира, че и този въпрос не се нуждае от допълнително коментиране.
Въззивникът-ответник е претендирал и разноски за въззивното производство, за
което е представил и надлежни доказателства. При това положение в тежест на ищеца
и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК следва да се възложат сторените пред
настоящата инстанция от ответника Т. разноски в общ размер на 385 лева, от които 25
лв. – държавна такса и 360 лв. – разноски за адвокатски хонорар, доказателства за
действителното изразходване на който са приложени на л. 14-17 по делото пред СГС. В
хода на проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание, процесуалният
представител на ищцовата страна прави възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК за
15
прекомерен размер на адвокатското възнаграждение на адвоката на ответника.
Въззивният съд счита, че възражението се явява неоснователно, понеже
уговореният размер от 360 лв. с ДДС е близък до установения минимален размер в
актуалната към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие от
25.11.2020 г. редакция на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатские възнаграждения размер (изм. и доп. ДВ. бр.68 от 31 Юли 2020г.), а и с
оглед фактическата и правна сложност на делото.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20255446 от 19.11.2020 г., постановено по гр. дело №
36504/2019 г., на СРС, Г.О., 43 състав, в обжалваната част, в която предявеният от М.
Н. П., ЕГН **** срещу Н. И. Т., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 45, ал. 1
ЗЗД е уважен за сумата до 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди през периода от 10.11.2015 г. до 19.01.2016 г., ведно със
законната лихва от 25.06.2019 г. до окончателното изплащане, включително в частта на
разноските, присъдени на ищеца и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Н. П., ЕГН **** срещу Н. И. Т., ЕГН **********
иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за уважената сума до 1000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди през периода от
10.11.2015 г. до 19.01.2016 г., ведно със законната лихва от 25.06.2019 г. до
окончателното изплащане.
ОТМЕНЯ Определение № 20003886 на СРС от 07.01.2021 г., постановено по
реда на чл. 248 от ГПК, по гр. дело № 36504/2019 г., на СРС, Г.О., 43 състав и вместо
това постановява:
ОСЪЖДА М. Н. П., ЕГН ****, с адрес: гр. София, ж.к. „**** да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК на Н. И. Т., ЕГН ********** с адрес: гр.
София, ж.к. ****, сумата от 1669,70 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски,
сторени пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА М. Н. П., ЕГН ****, с адрес: гр. София, ж.к. „**** да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК на Н. И. Т., ЕГН ********** с адрес: гр.
София, ж.к. ****, сумата от 385 лв. – разноски, сторени пред въззивния съд.
Първоинстанционното решение, в частта, в която е отхвърлен предявеният от М.
Н. П. срещу Д. И. А. и А. П. Т., иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за солидарно
заплащане от ответниците на сумата от 12 000 лв. – частична претенция от общо 15 000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди през периода от
21.10.2015 г. до 19.01.2016 г., ведно със законната лихва от 25.06.2019 г. до
окончателното изплащане, както и в частта, в която искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу Н.
И. Т. е частично отхвърлен за разликата над 1 000 лв. до пълния предявен размер от
12 000 лв., поради необжалването му от страните, е влязло в законна сила.
Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията
на чл. 280, ал. 1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
16
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17