РЕШЕНИЕ
Номер ІV-109 22.11.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД четвърти въззивен граждански състав
На: тридесети септември две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА МИХОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Ваня Димитрова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 820 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Гаранционен
фонд България“ ЕООД,
ЕИК: *********, седалище и адрес на управление гр.Бургас, ж.к..”Славейков”,
бл.161, партер, представлявано от управителя Петър Стоев, подадена чрез
пълномощник адв.М., против решение № 924/19.04.2019
г. по гр.д.№ 7304/2018 г. по описа на БРС.
С
първоинстанционното решение е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО, че С.А.К. с постоянен адрес
***, дължи на „Гаранционен фонд България“ ЕООД сумата от 175 лв. – неизплатена
част от главница по договор за потребителски кредит № 0001610/01.08.2017 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 20.08.2018 г. до окончателното
плащане, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
4683/2018 г. по описа на БРС, като е ОТХВЪРЛЕН иска за разликата над
присъдената сума до пълния претендиран размер от 267.59 лв.
Със същото решение е ОТХВЪРЛЕН иска на „Гаранционен
фонд България“ ЕООД против С.А.К. за приемане за установено, че ответницата
дължи на дружеството следните суми: 49.40 лв. – главница по договор за
допълнителни услуги от 01.08.2017 г. към
договор за потребителски кредит № 0001610/01.08.2017 г., ведно със законната
лихва върху сумата от 20.06.2018 г. до окончателното й плащане, 1.78 лв. –
възнаградителна лихва за периода 01.08.2017 г. – 12.03.2018 г. и 10.92 лв. – лихва
за забава за периода 02.09.2017 г. – 12.03.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 4683/2018 г. по описа на БРС.
Въззивникът
„Гаранционен фонд България“ ЕООД обжалва първоинстанционното решение в отхвърлителните му части, като счита
същото за неправилно и необосновано в тези части. Според въззивника, съдът
неправилно е приложил разпоредбата на §1, т.1 ДР ЗПК, тъй като в чл.4 от
договора за потребителски кредит било изрично уговорено, че ползването на
допълнителни услуги не е задължителна предпоставка за получаване на кредита, а съгласно
чл.3 от същия договор в чл.3 ползването на дружество-поръчител било обусловено
само и единствено, доколкото кредитополучателят не предостави други форми на
обезпечение и от невъзможността и нежеланието на кредитополучателя сам да
заплати дължимото възнаграждение на поръчителя. В тази връзка се сочи, че сключването
на договор за допълнителни услуги и ползването на такива не са договорени като
задължително условие за сключването на договор за потребителски кредит, а са
опционални и незадължителни, съответно разходите по тях не са задължителни за
приемане от кредитополучателя, поради което сумите по договора за допълнителни
услуги не се явяват общ разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗПК и не
следва да се включват в него. Сочи се също, че потребителят е бил наясно с
поетите задължения и с възможността му за избор, в т. ч. дали да подписва и
ползва допълнителни услуги. Според въззивника, договорът за потребителски кредит и договорът за допълнителни услуги са
самостоятелни и евентуалната нищожност на единия от тях не влече нищожност и на
другия; договорът за допълнителни услуги предвижда заплащане на възнаграждение
по договора за поръчителство, като тези договори са валидни и пораждат
задължения за кредитополучателя. Счита се за ирелевантен аргумента на съда, че
управителят на „Фреш кредит“ ЕООД и на поръчителя „Гаранционен фонд България“
ЕООД е един и същ – Петър Стоев, тъй като същият е вписан като управител на
заемодателя през м.ІV.2019 г., много след сключване на процесните договори и
след образуване на делото.
Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част и вместо него да уважи изцяло предявените искове. Не
се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските за
двете инстанции и заповедното производство.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемата С.А.К., подаден чрез назначения й от съда по
реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител – адв.Т., с който се взема
становище за неоснователност на въззивната жалба, като се изразява съгласие с
изводите на районния съд. Моли се потвърждаване на обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Не се правят доказателствени искания.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
въззивният съд намира жалбата за неоснователна.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен
съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 7304/2018 г. по описа на РС-Бургас е образувано по
исковата молба на „Гаранционен фонд България“ ЕООД против С.А.К. за приемане за установено между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата общо от 329.69 лв., от които: 267.59 лв. – главница и 1.78
лв. – договорна лихва от 01.08.2017 г. до 12.03.2018 г., дължими по договор за
потребителски кредит № 0001610/01.08.2017 г., 49.40 лв. – главница по договор
за допълнителни услуги от 01.08.2017 г.,
и 10.92 лв. – лихва за забава върху горните главници за периода 02.09.2017 г. –
12.03.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на зявлението по чл.410 ГПК до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК с № 2359/21.06.2018 г. по ч.гр.д.№ 4683/2018 г. по описа на БРС.
В депозирания
отговор от ответницата, чрез назначения й от съда особен представител по реда
на чл.47, ал.6 ГПК, исковата претенция е оспорена по основание и по размер с
твърдения за нищожност на договора, поради липса на съгласие и противоречие с
добрите нрави, както и поради наличието на неравноправни клаузи по смисъла на
ЗЗП.
По делото не се спори,
че между С.К. и „Фреш кредит“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит №
0001610/01.08.2017 г., с който на ответницата е предоставена в заем сумата от 400
лв., със срок на погасяване на сумата до 01.11.2017 г., на три равни
погасителни вноски, всяка от които в размер на 139.15 лв., или обща сума за
погасяване в размер на 405.57 лв. В чл.3 от договора за кредит са уговорени
обезпеченията, които следва да се предоставят от кредитополучателя, като същият
се задължава в срок от 48 часа от подписването на договора да осигури като
обезпечение по кредита поръчителство от физически лица, имащи безсрочни трудови
договори с минимално месечно възнаграждение от 1500 лв. за всеки поръчител или
да осигури безусловна и неотменима гаранция от одобрена от кредитодателя банка,
като в случай, че кредитополучателят не представи горните обезпечения, ще се
счита, че същият се съгласява и упълномощава кредитора да сключи от негово име
и за негова сметка, вкл. и при условията на чл.38 ЗЗД, договор за поръчителство
с одобрено от кредитора дружество-поръчител, което да предостави на кредитора
гаранционна услуга (поръчителство) за обезпечаване на задълженията по договора
за кредит, с възнаграждение за поръчителя в размер на 148.20 лв., което се
заплаща от кредитополучателя разсрочено на равни месечни вноски за негово
удобство. В чл.4 от договора за кредит е посочено, че кредитополучателят е
заявил желанието си като допълнение на настоящия договор чрез сключване на
допълнителен договор да ползва допълнителни услуги, предоставени от кредитора,
както и да ползва финансиране на разсрочено плащане на възнаграждението за
поръчителство по чл.3, като е запознат с обстоятелството, че ползването на
допълнителни услуги и финансирането не са задължителна предпоставка за
предоставянето на кредита. Установено, че във връзка с горните уговорки, между ответниката
С.К. и кредитора „Фреш кредит“ ЕООД е сключен Договор за допълнителни услуги от
01.08.2017 г. към Договор за потребителски кредит № 0001610/01.08.2017 г., с който
са предоставени на клиента следните допълнителни услуги: „финансиране,
разсрочване и заплащането на поръчителя на сумата, която се дължи от клиента за
възнаграждението по договор за поръчителство за кредита“, а именно обща сума от
148.20 лв., разсрочена на три вноски от по 49.40 лв. всяка от тях. На същата
дата – 01.08.2017 г. е сключен и Договор за гаранционна сделка (поръчителство)
между „Фреш кредит“ ЕООД и ищцовото дружество „Гаранционен фонд България“ ЕООД,
с който ищецът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на всички
задължения на длъжника К. по договора за потребителски кредит. В този договор е
посочено, че същият влиза в сила след изтичане на два дни от сключването му и
то при условие, че длъжникът не е предоставил на кредитора някое от
обезпеченията по чл.3, ал.1 от договора за потребителски кредит.
Безспорно е по делото,
че обезпечения по договора за кредит не са били представени и ответницата не е
изпълнявала срочно задълженията си, като според признанията на самия ищец в
исковата молба, С.К. е заплатила общо 235 лв., от които: 132.41 лв. – част от главницата
по договора за кредит, 3.79 лв. – договорна лихва по договора за кредит и 98.80
лв. – главница по договора за допълнителни услуги.
Поради неизпълнение
на задълженията по договора кредиторът „Фреш кредит“ ЕООД е упражнил правото си
на вземане и е поканил поръчителя „Гаранционен фонд България“ ЕООД да заплати
задълженията на длъжника. Не се спори, че ищецът е заплатил исканите от него
суми, след което е депозирал до БРС заявление по чл.410 ГПК за издаване на
заповед за изпълнение срещу ответницата К. за тяхното заплащане, които суми са
следните: 267.59 лв. – главница и 1.78 лв. – договорна лихва от 01.08.2017
г. до 12.03.2018 г., дължима по договора за потребителски кредит, 49.40 лв. –
главница по договора за допълнителни услуги и 10.92 лв. – лихва за забава върху
главниците за периода 02.09.2017 г. – 12.03.2018 г., ведно със законната лихва
от подаване на заявлението до изплащането на вземането, както и за направените в
заповедното производство разноски. Издадената в полза на ищеца заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК е връчена на ответницата К. по реда на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което и в изпълнение на дадените на ищеца-заявител указания по чл.415,
ал.1, т.2 ГПК същият е предявил и настоящият установителен иск по реда на чл.422,
вр. чл.415 ГПК.
Първоинстанционният съд е приел, че в договора не е отразена действителната „обща сума,
дължима от потребителя“ по смисъла на § 1, т.2 от ДР на ЗПК, тъй като не са
посочени общите разходи за потребителя, в които се включва и възнаграждение за
поръчителя, което е „допълнителна услуга“ и е пряко свързана с кредита. В тази
връзка е прието, че „пропускането“ на дължимото възнаграждение за поръчителя се
отразява на стойността и на годишния процент на разходите, защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит
– чл.19, ал.1 ЗПК. Констатирано е, че кредиторът и поръчителят се представляват
от един и същ управител, което заедно с факта, че възнаграждението на
поръчителя се изплаща на кредитора, дава основание за извод, че се касае за
„скрито“ възнаграждение за кредитора. Прието е, че като е „спестил“
съществена част от „общата сума, дължима от потребителя“, кредиторът заобикаля
изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване
и годишен процент на разходите, са нищожни и не съществуват по договора, а
когато не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен – чл.22 ЗПК. При
това, съдът е приел, че на основание чл.23 ЗПК кредитополучателят връща само
чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита,
поради което К. не дължи възнаградителна лихва, лихва за забава и
възнаграждение за поръчителя, защото това е „друг разход по кредита“ и кредитополучателят
не дължи суми за „допълнителни услуги“, свързани с недействителния договор. В
тази връзка е прието, че на основание чл.138, ал.2 ЗЗД и предвид недействителността
на договора, за поръчителя не се поражда задължение да обезпечи кредитора, т.е.
в настоящия случай поръчителят-ищец по делото е изпълнил едно „чуждо
задължение“ и е встъпил в правата на кредитора, включително и в правото му да
получи чистата стойност на кредита (чл.23 ЗПК). Предвид горното е прието, че
всички платени суми от К. в размер на 235 лв. следва да се отнесат към
„връщане“ на главницата, поради което тя остава да дължи сума в размер на 175
лв. за главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението,
до който размер исковата претенция е уважена като основателна, като искът за
главница в останалата му част до претендирания размер от 267.59 лв. е
отхвърлен. По горните съображения като неоснователни са отхвърлени и исковете
за дължимост на възнаградителна лихва, лихва за забава и възнаграждение на
поръчителя.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
При разглеждане на спора по същество, БОС намира
въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно, поради което същото следва да бъде потвърдено в обжалваните
части.
Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и
допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с
тях. Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да
променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради
което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя
и решаващите правни изводи на БРС за частична основателност на иска за
главницата до размера на 175 лв. и за неоснователност на иска за останалата
част от главницата, договорна лихва, лихва за забава и възнаграждение на
поръчителя, поради приложението на чл.23 ЗПК, които изводи са формирани въз
основа на установената и изяснена по делото фактическа обстановка, като намира същите
за правилни и в съответствие с приложимия закон, поради което препраща към
мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Процесният договор за
потребителски кредит, от който произтичат задълженията на ответницата,
несъмнено попада под уредбата на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК,
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. На основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Във връзка с правната уредба по ЗПК и установената по
делото фактическа обстановка, настоящата инстанция намира въззивната жалба за
неоснователна, като изцяло споделя изводите на районния съд.
Неоснователни са възраженията във въззивната жалба за
неправилно приложение от районния съд на разпоредбата на § 1, т.1 ДР на ЗПК.
Настоящата инстанция не споделя изложените в тази връзка доводи от въззивника,
че ползването на допълнителни услуги не са задължителна предпоставка за
получаването на кредита и договорът за допълнителни услуги е самостоятелен и не
е обвързан от действието на договора за кредит.
В случая, договорът за гаранционни услуги (за
поръчителство) и договорът за допълнителни услуги (касаещ възнаграждението на
поръчителя) несъмнено са обусловени от неизпълнение на вменените на ответницата
задължения по чл.3 от договора за потребителски кредит да предостави на
кредитора някое от посочените там обезпечения. Това означава, че тези договори
не могат да съществуват самостоятелно и независимо от договора за кредит, т.е.
те са акцесорни и пряко свързани с него.
Горното налага да се обсъди клаузата на чл.3 от
процесния договор за потребителски кредит, която е със следното съдържание – „кредитополучателят
се задължава в срок от 48 часа от подписването на договора да осигури като
обезпечение по кредита поръчителство от физически лица, имащи безсрочни трудови
договори с минимално месечно възнаграждение от 1500 лв. за всеки поръчител или
да осигури безусловна и неотменима гаранция от одобрена от кредитодателя банка,
като в случай, че кредитополучателят не представи горните обезпечения, ще се
счита, че същият се съгласява и упълномощава кредитора да сключи от негово име
и за негова сметка, вкл. и при условията на чл.38 ЗЗД, договор за поръчителство
с одобрено от кредитора дружество-поръчител, което да предостави на кредитора
гаранционна услуга (поръчителство) за обезпечаване на задълженията по договора
за кредит, с възнаграждение за поръчителя в размер на 148.20 лв., което се
заплаща от кредитополучателя разсрочено на равни месечни вноски за негово
удобство“.
При обсъждането на
тази клауза следва да се съобрази разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК, която
постановява, че „всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна“. За да е
действителна клаузата, тя следва да не противоречи на добрите нрави. В закона не е дадена легална дефиниция на
понятието „добри нрави“, поради което съдържанието му е изведено по
тълкувателен път от съдебната практика, съгласно която накърняване на добрите
нрави е налице тогава, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаването
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяване несправедливото облагодетелстване. Включването в договор
на клаузи, които изначално са неизпълними, сочат на противоречие с добрите
нрави, доколкото това неизпълнение води до крайно неблагоприятни последици за
кредитополучателя.
В конкретния случай, въззивният
съд намира, че поставените от кредитодателя условия по чл.3 от договора за
потребителски кредит са практически и изначално неизпълними, което води до
извод за уговарянето на тази клауза в противоречие с добрите нрави и до нейната
нищожност на основание чл.21, ал.1 ЗПК. Първото поставено в клаузата условие – в
срок от 48 часа от сключване на договора да бъдат осигурени двама гаранти с
безсрочен трудов договор и високи доходи (1500 лв.) е практически неизпълнимо.
Така поставеното условие няма как да бъде изпълнено в краткия 48-часов срок по
договора, а това води до автоматичното възникване на възможност за сключване на
договор за поръчителство между кредитодателя и въззивника-поръчител. Същото се
отнася и до второто условие по чл.3, което също на практика е неизпълнимо – да
се осигури банкова гаранция и тя да бъде безусловна и неотменима. Това
изискване на кредитора е нереално и няма как да бъде удовлетворено от страна на
кредитополучателя, като обезсмисля и целта на самия договор за потребителски
кредит, тъй като, ако едно лице разполага със средствата за заплащане на
банкова гаранция в полза на кредитора в размера на искания кредит, то това лице
не би имало нужда въобще да сключва договор за кредит за същата сума.
Тук следва да се
отбележи, че свободата на договарянето, прокламирана в чл.9 ЗЗД не е
неограничена, тъй като като страните по договора могат свободно да определят
неговото съдържание, доколкото то да не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Следователно, свободата на договаряне не може да бъде
използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за
сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч.
този на добрите нрави, като правоотношенията следва да се сключват при спазване
на общоприетите и неписани правила за добросъвестност. До нарушаване на този
принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия
спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за
сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно
право на избор. Настоящият случай е именно такъв – чрез поставяне на
практически неизпълними условия за обезпечаване на кредита чрез поръчителство
на две лица с високи доходи или банкова гаранция, длъжникът на практика бива
задължен да се ползва от опцията за възмездно поръчителство чрез сключването на
договор за поръчителство със свързано с кредитора лице, за възнаграждението на
което се сключва друг договор за допълнителни услуги. А това обосновава извод и
мотивира настоящият съд да приеме, че ползването на допълнителни услуги,
свързани с поръчителство от ищеца и неговото възнаграждение, привидно са
предвидени като опционални и в случая ползването им всъщност не е предоставено
на избора на кредитополучателя, а се явяват задължителна предпоставка за
получаването на кредита. Ето защо, съдът намира за неоснователни всички
изложени в този смисъл възражения във въззивната жалба.
Предвид горното,
въззивният съд намира, че клаузата по чл.3 от договора за потребителски кредит
е нищожна на основание чл.21, ал.1 ЗПК, като такава се явява и свързаната с нея
клауза по чл.4 от същия договор, касаеща ползването на допълнителни услуги за
финансиране на разсрочено плащане на възнаграждението за полъчителство по чл.3
от договора за кредит. При това положение, недействителни като лишени от
основание са и другите два договора – за поръчителство и за допълнителни
услуги, свързани с възнаграждението на ищеца-поръчител, тъй като, както се
посочи по-горе, тези договори не могат да
съществуват самостоятелно и независимо от договора за кредит, те са акцесорни и
пряко свързани с него, поради което суми по тях не са дължими от ответницата.
Възраженията на въззивника в този смисъл също са неоснователни.
Отделно от изложеното,
следва да се отбележи също така, че след като се касае за предоставяне на
допълнителни услуги, то същите следва да бъдат включени в годишния процент на
разходите съгласно императивното изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. § 1,
т.1 ДР на ЗПК, тъй като това всъщност са възнаграждения по самия договор за
потребителски кредит, което в случая не е сторено. Възнаграждението за
поръчителя е „допълнителна услуга“, пряко свързана с кредита и невключването му
в общите разходи по кредита се отразява на стойността на годишния процента на
разходите. Неспазването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК води до недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл.22 ЗПК, поради което
ответницата дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви или
други разходи по кредита – чл.23 ЗПК. В този смисъл и предвид безспорния факт
на заплатена от К. сума от 235 лв., същата сума следва да се отнесе към
задължението й за главницата по договора за кредит, поради което единствено
дължима е останала сума от 175 лв. за главница по договора за потребителски
кредит, а останалите вземания за лихви и допълнителни услуги са недължими. Ето
защо, правилни са изводите на районния съд относно приложението на § 1, т.1 ДР
на ЗПК и за недължимост на основание чл.23 ЗПК на сума за главница над 175 лв. до претендирания размер от 267.59 лв., на възнаградителна
лихва от 1.78 лв., на възнаграждение на поръчителя от 49.40 лв. и лихва за
забава от 10.92 лв.
С оглед изложените съображения и поради съвпадане изцяло
на изводите на настоящата
инстанция с тези на районния съд, БОС намира въззивната жалба за неоснователна,
а първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което същото
следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход на делото, на въззивника не му се следват направените пред
настоящата инстанция разноски, поради което искането му в този смисъл е
неоснователно.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 924/19.04.2019г., постановено по гр.д.№ 7304/2018 г.
по описа на РС – Бургас, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване (чл.280, ал.3, т.1 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.