Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.04.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на дванадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: Д.
ПОПКОЛЕВА
ИВА
НЕШЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 7942 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № I-42-144 от 14.08.2015г.,
постановено по гр. д. № 26968/2012 г., Софийският районен съд, I ГО, 42-ри
състав, е отхвърлил предявените от Ц.Д.З. срещу „Ю.Б.“ АД искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г. e нищожна, съответно за заплащане
на сумата от 10 105 лв. – недължимо платена поради валутна разлика между
швейцарския франк и български лев за периода от м.11.2008 г. до м.03.2012 г.,
като е уважил предявения от Ц.Д.З. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл.
55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
20 841,10 лв., платена без
основание за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г., представляваща разликата
между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за
възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 38119
и сбора на заплатената от ищеца сума поради едностранното увеличаване на приложимия
лихвен процент от банката, ведно със законната лихва върху сумата считано от
15.05.2012 г. до окончателното ѝ изплащане. С решението е оставен без
разглеждане предявеният от Ц.Д.З. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата по чл. 12, ал. 1 от
Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г. С оглед изхода на спора,
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 2 041 лв. – разноски в първа
инстанция, а ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, сумата от 1 615 лв. – разноски за първа инстанция.
С
решение № 51988 от 26.02.2019г., на основание чл. 250 ГПК, Софийски
районен съд, I ГО, 42-ри състав е допълнил решение № I-42-144 от 14.08.2015 г.,
постановено по гр. д. № 26968/2012г., като е отхвърил предявения от Ц.Д.З.
срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 650,39 лв., представляваща законна лихва за забава за
периода от 25.08.2011 г. до 14.05.2012 г. върху сумата от 10 105 лв.,
претендирана на основание чл. 55, ал. 1 като недължимо платена поради надвзети
курсови разлики и е уважил предявения от Ц.Д.З. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно
основание чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
1 447,34 лв., представляваща
законна лихва за забава за периода от 25.08.2011 г. до 14.05.2012 г. върху
сумата от 20 841,10 лв., представляваща
разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за
възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 38119 и сбора на заплатената от ищеца сума поради
едностранното увеличаване на приложимия лихвен процент от банката.
С
определение от 05.08.2016г., постановено по гр. д. № 26968/2012 г.,
Софийският районен съд, I ГО, 42-ри състав, е оставил без уважение искането за изменение на
решението от
14.08.2015 г., постановено по гр. д. № 26968/2012 г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 42-ри състав в частта за разноските в производство по реда
на чл. 248, ал. 1 ГПК.
В
законоустановения срещу решение № I-42-144 от 14.08.2015 г., постановено по гр. д. №
26968/2012 г., Софийският районен съд, I ГО, 42-ри състав, в частта, с която
предявените искове са отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от Ц.Д.З.,
като в съшата се излагат оплаквания, че решението е неправилно и
незаконосъобразно в обжалваната част, като постановено при неправилно прилагане
на материалния закон. Жалбоподателят излага, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че атакуваната с иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД клауза на чл. 6, ал. 2
от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г. не е
нищожна като неравноправна на основание чл. 143, т. 18 ЗЗП. Счита, че погрешно
съдът е приел, че с процесния договор страните са постигнали съгласие на ищеца да
бъде отпуснат кредит в швейцарски франкове, доколкото отпуснатият кредитен
лимит е дефиниран единствено посредством национална валута в размер на сумата
от 212 553 лв., в резултат на което погрешно е достигнал до извод за
неоснователност и на претенцията за връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД на сумата от 10 105 лв., като платена без основание поради
валутна разлика между швейцарски франк и български лев за периода от 17.11.2008
г. до 17.03.2012 г. Иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните
части и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от „Ю.Б.“ АД е подаден отговор на въззивната
жалба на Ц.Д.З. срещу Решение № I-42-144 от 14.08.2015 г., в който се излагат
съображения в посока недопустимост на обжалваното решение в частта, с която
съдът е отхвърлил иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL
38119/05.09.2008 г., като счита, че в тази част решението е постановено по
нередовна искова молба. По същество на въззивната жалба оспорва твърдението на
ищеца, че кредитът е отпуснат не в швейцарски франкове, а в български лева,
като счита, че твърдяната от ищеца нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от
договора за кредит не се установява. Счита, че превалутирането на сумата, в
която е отпуснат кредита, не водело до неравноправност, доколкото страните са
постигнали съгласие относно този начин на усвояване на кредита, като поддържа
че оспорената от ищеца клауза не противоречи на разпоредбите на закона. Иска
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, като претендира разноски.
Срещу
допълнително решение № 51988 от 26.02.2019 г. е подадена въззивна жалба от Ц.Д.З.
в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно
основание чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 650
лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 25.08.2011 г. до
14.05.2012 г. върху сумата от 10 105 лв., претендирана на основание чл. 55, ал.
1 ЗЗД като недължимо платена поради валутна разлика между швейцарски франка и български
лева. С оглед подробно изложените съображения за нищожност на клаузата на чл.
6, ал. 2 от договора за кредит и свързаната с това претенция за връщане на
платената без основание сума в размер на 10 105 лв., счита, че на уважаване
подлежи и акцесорният иск за заплащане на законна лихва за забава върху тази
сума за процесния период.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от „Ю.Б.“ АД е подаден отговор на въззивната жалба на
Ц.Д.З. срещу допълнителното решение, в който се поддържа, че последното е
правилно и законосъобразно в обжалваната от ищеца част. Иска оставяне на
въззивната жалба без уважение. Претендира разноски.
Срещу
решение № I-42-144 от
14.08.2015 г. е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД в частта,
с която предявеният иск по чл. 55, ал.1, предл.първо ЗЗД е уважен, като се
твърди, че последното е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Счита, че
решението в обжалваната част е недопустимо по съображения, че искът е уважен на
непредявено от ищеца основание. Посочва, че ищецът е основал претенцията си по
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД на твърдения за нищожност на основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП на клаузите от договора за потребителски кредит, предвиждащи
възможност за едностранна промяна на лихвения процент, като за да уважи иска
съдът е игнорирал твърденията на ищеца за неравноправност и липса на
индивидуално уговаряне на оспорените клаузи, като вместо това е приел, че промяната
на лихвения процент не е настъпила поради отсъствието на ясно и недвусмислено
разписани правила за влиянието на промяната на отделните компоненти. В случай,
че решението е допустимо в обжалваната част, излага съображения за неговата
неправилност, като счита, че първоинстанционният съд погрешно е приел, че оспорваната
от ищеца промяна на лихвения процент не е настъпила. Иска отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от Ц.Д.З. е постъпил отговор на въззивната жалба на
„Ю.Б.“ АД срещу решение № I-42-144 от 14.08.2015 г. в частта, с която е уважен предявеният
иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на банката да заплати на
ищеца сумата от 20 841,10 лв., платена без основание и представляваща разликата между сбора на
първоначално уговорения размер на месечните вноски за възнаградителна лихва по
чл. 3, ал. 1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119 и сбора
на заплатената от ищеца сума поради едностранното увеличаване на приложимия
лихвен процент от банката. Излага подробни съображения срещу изложените във
въззивната жалба оплаквания за недопустимост на решението в обжалваната осъдителна
част. По същество счита, че решението е правилно, като първоинстанционният съд
правилно е приел, че съдържащите се в процесния договор за потребителски кредит
уговорки, позволяващи на банката едностранно да променя размера на
възнаградителната лихва по кредита, са неравноправни и поради това нищожни, с
оглед на което е осъдил банката да му върне разликата между сбора на
първоначално уговорения размер на месечните вноски за възнаградителна лихва по
чл. 3, ал. 1 от договора и сбора на заплатената от него суми поради
едностранното увеличаване на приложимия лихвен процент от банката.
Срещу
допълнително решение № 51988 от 26.02.2019 г. е подадена въззивна жалба от „Ю.Б.“
АД в частта, с която е уважен предявеният от Ц.Д.З. иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на банката да заплати на ищеца сумата
от 1 447,34 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от
25.08.2011 г. до 14.05.2012 г. върху сумата от 20 841,10 лв., представляваща
разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за
възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 38119 и сбора на заплатената от ищеца сума поради едностранното
увеличаване на приложимия лихвен процент от банката, в която се излагат
подробни съображения против допустимостта и правилността на допълнителното
решение в обжалваната част. По същество счита, че искът за присъждане на
законна лихва е неоснователен с оглед недължимостта на главното вземане.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от Ц.Д.З. е подаден отговор на въззивната жалба на
„Ю.Б.“ АД срещу допълнителното решение, в който се поддържа, че последното е допустимо
и правилно в обжалваната от ответника част. Иска се оставяне на въззивната
жалба без уважение. Претендират се разноски.
Срещу
определение от 05.08.2016 г., постановено по гр. д. № 26968/2012 г., Софийският
районен съд, I ГО, 42-ри състав, с което решение № I-42-144 от 14.08.2015 г. е
потвърдено в частта за разноските, от Ц.Д.З. е постъпила въззивна частна жалба,
с която се иска обжалваното определение да бъде обезсилено като постановено без
съдът да е бил сезиран с нарочно искане по чл. 248 ГПК.
Съдът, след като прецени
представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
оспорения съдебен акт:
Въззивните
жалби са допустими, доколкото са подадени в срок и са насочени срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
съдебно решение е валидно и допустимо, като по отношение на неговата правилност
във връзка с изложеното във въззивните жалби настоящият състав намира следното:
1.
По отношение на въззивната жалба на ищеца срещу решение
№ I-42-144 от 14.08.2015 г. – в
частта по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за
прогласяване на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г. за нищожна.
Съдът
е сезиран с иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за прогласяване
за нищожна на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г., която гласи: „Погасяването на кредита се
извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски
франкове. В случая, че на съответния падеж на погасителната вноска по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или
евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези
средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове
по курс „продава“ на банката за швейцарски франк към лева/евро, за което
кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменимо и
безусловно съгласие и оправощощава банката.“.
За
да отхвърли предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че клаузата на чл.
6, ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008
г., не е нищожна поради неравноправност, тъй като не води до неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Във
връзка с изложените в отговора на въззивната жалба от „Ю.Б.“ АД съображения за
недопустимост на обжалваното решение в частта, с която първоинстанционният съд
се е произнесъл по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г., като постановено по нередовна
искова молба, настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционният съд
правилно е приел, че предявеният пред него иск, като такъв с предмет
прогласяване нищожността на отделна договорна клауза е неоценяем, с оглед на
което на основание чл. 103 ГПК е приел, че същият му е родово подсъден, като е
събрал държавна такса в размер на 80 лв. съгласно чл. 3 от Тарифа за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
По
делото не е спорно, че между страните е сключен Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г., по силата на който банката се е задължила
да предостави на ищеца кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на
равностойността в швейцарски франкове на сумата от 212 553 лева по курс
„купува“ за швейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на
кредита. Не е спорно, че пълният размер на кредита е усвоен на 17.10.2008 г.,
като изпълнението на задълженията на кредитополучателя е обезпечено с договорна
ипотека. В деня на усвояване на кредита страните са подписали Приложение № 1
към договора за кредит, представляващо неразделна част от него, в което е
посочен приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на
банката на стойност от 1.2531, както и конкретно определения съобразно този
курс размер на кредита в швейцарски франкове – 169 622 швейцарски франка. В
чл. 2, ал. 3 от договора страните са се съгласили, че усвоеният кредит в
швейцарски франкове по посочената в договора сметка се превалутира служебно от
банката в лева по търговски курс „купува“ на банката за съответната валута в
деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на
кредитополучателя в съответната валута – български лева. Страните са се
съгласили, че крайният срок за погасяване на кредита е 336 месеца, считано от
датата на усвояването му. В чл. 6, ал. 2 от договора е предвидено, че
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и
усвоен – швейцарски франк, на месечни вноски съгласно погасителен план към
договора. В случай, че на съответния падеж на погасителната вноски по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или
евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от
банката освен във валутата на кредита още в лева или евро, след служебно
изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на
банката за щвейцарски франк към лева/евро, за което кредитополучателят с
подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие и
оправомощава банката. В чл. 12 от договора е предвидено, че банката запазва
правото си по време на действието на договора да променя Тарифата за условията,
лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и
приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното им превалутиране по реда на чл. 21. В чл. 22 от договора е
обективирана декларация на кредитополучателя, че същият е запознат и съгласен с
обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава
на швейцарския франк към български лев или евро, както и превалутирането по чл.
21 от договора може да има за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2,
повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в евро
или лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (вкл. и пропуснати
ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими
по превалутирания кредит.
От
основното и допълнителното заключение на вещото лице по изслушаната пред
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експретиза, неоспорено от страните,
което съдът възприема като компетентно изготвено, се установява, че ефективното
и реално усвояване на средствата по кредита е било извършено в лева. На
17.10.2008 г. от заемната сметка на банката за конкретния кредит е изтеглена сума
в размер на 169 622 швейцарски франка, която сума е постъпила по блокирана
разплащателна сметка в швейцарски франкове с титуляр Ц.Д.З., от която сметка на
същата дата е изтеглена сума от 169 621,74 швейцарски франка, като в резултат
на извършено превалутиране по курс „купува“ на банката от 1.2531 по
разплащателна сметка на кредитополучателя в левове е постъпила сумата от
212 553 лева. Експертизата установява, че за погасяване на месечните
анюитетни вноски за периода от сключването на договора до 17.03.2012 г. кредитополучателят е внесъл общо
54 460,37 швейцарски франка, с
левова равностойност по курс купува на банката 1.2531 към датата на усвояване
на кредита и към 17.10.2008год. от 68 244,29лв. и също така с левова равностойност
от 78 347,28 лева, при прилагане на курс продава на банката за всеки
съответен ден на вноската или надплатената сума в резултат на курсовите разлики
е в размер на 10 102,99 лева.
Предвид
търговското качество на банката по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, съответно
качеството на кредитополучателя на потребител по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на
ЗЗП, съдът намира, че отношенията между страните се уреждат съгласно правилата
на този закон. Разпоредбата на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП дефинира „финансовата
услуга“, като всяка услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране,
застраховане, лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане, което дава
основание процесният договор за кредит да бъде определен като потребителски
договор, по отношение на който намират приложение разпоредбите на чл. 143 и сл.
от ЗЗП.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в потребителските договори са нищожни
и не пораждат правни последици в отношенията между страните, освен ако са
уговорени индивидуално. За да бъде квалифицирана като неравноправна клаузата в
договор, сключен с потребител, по отношение на същата следва да са налице
общите материалноправни предпоставки на чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал.
1 ЗЗП, като неравноправни са онези уговорки, които са във вреда на потребителя,
влизат в разрез с изискванията за добросъвестност, създават значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на потребителя и търговеца,
съответно доставчика на услугата, не са съставени на ясен и разбираем език, не
се отнасят до определянето на основния предмет на договора, както и несъответствието
между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата,
която ще бъде доствена или извършена в замяна, от друга.
Преценката
за неравноправност на атакуваната от ищеца клауза на чл. 6, ал. 2 от договора
за кредит налага същата да бъде тълкувана във връзка с останалите клаузи от
договора, като с оглед целения от страните правен и икономически ефект
непосредствен интерес в тази насока представляват разпоредбите на чл. 21 и сл.
от договора, включени в раздел VI, озаглавен „Специални условия“.
Съгласно
чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в
която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. Уговорено е още, че ако
на съответния падеж на погасителната вноска по главницата или лихвата
кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по
сметката си по чл. 2, ал. 1 от договора – блокираната сметка на длъжника в швейцарски
франкове, по която става първоначалното усвояване на средствата по кредита – но
има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита
се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите
швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарски франк към лева
или евро, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие
и оправощощава банката с подписването на договора.
В
чл. 21, ал. 1 и ал. 2 от договора е предвидено, че кредитополучателят има право
да поиска от банката да превалутира предоставения му в швейцарски франкове
кредит съответно в лева или евро по обявения курс „купува“ на банката за
швейцарски франкове към датата на превалутирането, както и да прилага по
отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката по
реда на чл. 12, ал. 2 за съответната валута и вид на кредита, като в чл. 22 е
посочено, че за целите на договора понятието „превалутиране“ следва да се разбира като промяна
на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което трябва
да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита
при изчисляване на лихвата по същия. В последния текст на раздел VI от договора –
разпоредбата на чл. 23 – се съдържа декларация на кредитополучателя, че същият
е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро, както и
превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в
случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски
по кредита, изразени в евро или лева, като напълно приема да носи за своя
сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме
всички вреди (включително пропуснати ползи), произтичащи от промяната във
валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит, както и
че е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на
последиците на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 – 23 от договора, както и че е съгласен с
настъпването им.
Спорен
по делото е въпросът дали клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, където е
предвидено, че погасяването на задълженията по кредита се извършва в швейцарски
франкове, отговаря на изискването за добросъвесност, съответно дали е уговорена
във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на банката, в качеството ѝ на доставчик на финансовата
услуга, от една страна, и потребителя, от друга. Настоящият съдебен състав не
възприема изводите на първоинстанционния съд, с които е отречен неравноправният
по смисъла на чл. 143 ЗЗП характер на клаузата по чл. 6, ал. 2 от договора по
следните съображения:
Разрешение
на въпроса за неравноправния характер на клауза от договор за кредит, с която
всички вреди от валутните промени и валутния риск се възлагат единствено в
тежест на потребителя, съответно дали по отношение на валутните разлики намират
приложение изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП, са дадени с редица решения на
ВКС, ТК- решение № 295 от 22.02.2019 г.,
постановено по т. д. № 3539/2015 г. по описа на ВКС, II т. о., ТК, решение №314
от 29.07.2019год., постановено по т.д.№1766/2016год. по описа на ВКС ІІ т.о.,
решение №67 от 12.09.2019год., постановено по т.дело №1392/2018год. по описа на
ВКС І т.о. При съобразяване на т. 20 от Определение от 22.02.2018 г. на Съда на
ЕС по дело С-119/17, където е прието, че договор за кредит, сключен във валута,
изпълняваща единствено функцията на виртуална единица за изчисление, при който
кредитополучателят се е задължил да погасява кредита в посочената валута,
въпреки, че кредитът му е бил предоставен в националната валута, не може да се
приравни на кредит, индексиран в чуждестранна валута, както и решение от
20.09.2017 г. по дело С-186/2016 г. относно приложимите от националния съд
критерии при преценка за неравноправност на клауза от договор за банков кредит
с оглед чл. 3, § 1 и чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, съставите на Върховния
касационен съд са приели, че неравноправна е неиндивидуално уговорена клауза от
договор за кредит в чуждестранна валута, водеща до цялостно прехвърляне на
валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, в
резултат на което кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и
разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и
когато при проверката ѝ за неравноправност бъде констатирано, че
независимо от спазването на изискванията за добросъвестност, същата създава във
вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, произтичащи от договора, в който случай изключенията на чл. 143, ал.
3 ЗЗП не намират приложение.
Предвид
изложеното, с оглед възприетото в практиката на Върховния касационен съд и Съда
на ЕС по поставения правен въпрос, настоящият въззивен състав намира, че оспорената
от ищеца клауза на чл. 6, ал. 2 от договора, с която валутният риск от
процесния договор за кредит е възложен изцяло в тежест на потребителя, като е
уговорено последният да погасява задълженията си по договора в швейцарски
франкове, въпреки, че сумата по кредита фактически му е била предоставена и
усвоена от него в лева, като внасяща значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора във вреда на потребителя, се явява
неравноправна по смисъла на чл. 146 ЗЗП и поради това нищожна.
От
съвкупната преценка на доказателствата по делото, включително свидетелските
показания и споразумение от
09.12.2005год. за посредничество между Пощенска банка и Кооперация „Обединени
агенции за недвижими имоти и туризъм“, чиито представител е ищеца не може да се
направи извод, че процесната клауза от договора за кредит е индивидуално
уговорена, като ищеца да е имал възможността да изрази становище по съдържанието на договора, включително и по
процесната клауза и да повлияе върху нея, напротив установява се, че договорът
е изготвен от банката и презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена и не е
установено от ответника обратното и което е в неговата доказателствена тежест.
Това, че кредитът е отпуснат по молба на ищеца и превалутиран не води до друг
извод, още повече, че свидетелят, служител на ответника изрично е посочил и че
не му е известен вариант, при който клиента да се разпореди със сумата в
швейцарски франкове, а самия размер на кредита във франкове може да бъде ясен
едва в деня на усвояването, като клиентът попълва искане за превалутиране.
Съгласно
чл. 1, ал. 1 от процесния договор на ищеца е предоставен кредитен лимит в
швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на
212 553 лева по курс „купува“ за швейцарски франк към лева на банката в
деня на усвояване на кредита. Уговорено е, че кредитът се усвоява в швейцарски
франкове по сметка на кредитополучателя в посочената валута, до която обаче
последният не разполага с достъп, тъй като същата е блокирана, както изрично сочи
чл. 2, ал. 1 от договора. Швейцарските франкове, постъпили по блокираната
сметка, служебно са превалутирани от банката в лева по неин курс „купува“, като
действителното усвояване на средствата по кредита е станало именно в лева по
открита за целта сметка в лева.
От изложеното следва, че реален паричен поток от банката към кредитополучателя
в швейцарски франкове не е налице, като действителното усвояване на кредита е
станало в лева по търговски курс „купува“ за швейцарски франк към лева на банката
в деня на усвояването. Кредитополучателят в нито един момент не е ползвал
кредитен ресурс в швейцарски франкове, като изобщо е нямал достъп до средства в
тази валута. Налице е отпускане на кредит в български лева, в който смисъл са
доводите, изложени във въззивната жалба на ищеца, а не в швейцарски франкове. Съдържащата
се в чл. 6, ал. 2 уговорката за връщане на кредита в швейцарски франкове
независимо от ефективното му усвояване в националната валута създава риск за
кредитополучателя при покачване в периода на изпълнение на договора на курса на
швейцарския франк към лева, като разликата в курса на швейцарския франк към
лева към датата на отпускане на кредита спрямо момента на погасяването му
представлява положителна величина, формирана след служебно превалутиране от
банката по определен от нея търговски курс, към всеки от двата момента, която
разлика с явява печалба за банката, получавана наред с уговорената
възнаградителна лихва по кредита. При това независимо от съществуващата
възможност за понижаване на курса на швейцарския франк, уговорката за
погасяване на кредита в швейцарски франкове води до възлагане в тежест на
кредитополучателя единствено на неизгодните икономически последици от промяната
на валутния курс, доколкото в случай на неговото понижаване в полза на банката
е установен механизъм за реакция срещу настъпилите неблагоприятни за нея
промени във валутния курс посредством едностранното изменение на размера на лихвата
по кредита, съставена от два компонента – променлив компонент, представляващ
базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове,
увеличен с договорна надбавка, уговорена във фиксиран размер. Банката е
защитена срещу риска от понижаване на курса на швейцарския франк посредством
уговорката за едностранна промяна на размера на базовия лихвен процент за
жилищни кредити в швейцарски франкове, свързана с валутния риск, като при
понижаването на курса на швейцарския франк банката разполага с възможността да
увеличи едностранно променливия компенент на лихвата, овладявайки валутния риск
и прехвърляйки го обратно върху потребителя.
Именно
поради това, че риска от промяната на курса на швейцарския франк към българския
лев е изцяло възложен в тежест на кредитополучателя, формално съдържащата се в
чл. 23 от договора декларация на ищеца, че същият е запознат с възможната
промяна на обявения от банката курс на швейцарския франк към лева и
превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски по
кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка този риск,
не е в състояние да обоснове извод за спазване на изискването за
добросъвестност, установено в чл. 143 ЗЗП. В решение от 20.09.2017 г. по дело
С-186/2016 г. Съдът на ЕС е приел, че клаузата на чл. 4, пар. 2 от Директива
93/13/ЕИО следва да се тълкува в смисъл, че изискването договорната клауза да
бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит
финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчно
информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра
информираност и благоразумие. Клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде
погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от
потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по
отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително
осведомен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или
обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и
да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. В конкретния случай към момента на сключване на
договора за кредит в чуждестранна валута банката не е предоставила на
потребителя цялата относима информация, която би му позволила да прецени
икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му
задължения, за които ще му бъде трудно да понесе при значимо обезценяване на
валутата, в която получава доходите си. Предоставената от банката информация за
възможната промяна на обявения от банката курс купува или продава на
швейцарския франк и възможността това да рефлектира върху размера на дълга,
изразен в лева в посока на неговото повишаването, не е в състояние да обоснове
извод за „достатъчна информираност“ на потребителя съобразно даденото от Съда
на ЕС тълкуване. Преценката на потребителя, дали да избере да получи кредит при
по-нисък лихвен процент, но да носи валутния риск, или да получи кредит при
по-висока лихва, но да не носи валутния риск, трябва да може да бъде извършена
от него на база на предоставената му от банката информация относно възможните
промени в обменните курсове, която именно позволява на потребителя да вземе
решения, основани на „добра информираност“ дали и какъв договор за кредит да
сключи. В конкретния случай не би могло основателно да се очаква, че ищецът би
сключил договора за кредит в швейцарски франкове, ако беше запознат с
възможността за устойчиво нарастване на задълженията му като длъжник вследствие
от превалутирането и то по начин, че кредитът да поскъпне с процент, който
надвишава процента на лихвите по стандартни кредити в лева или евро.
При тези изводи следва да се приеме, че клаузата
на чл. 6, ал. 2 от
процесния договор, съдържаща уговорка за погасяване на задълженията по кредита
в швейцарски франкове е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо
това да бъде постановено друго, с което по предявения от Ц.Д.З. срещу „Ю.Б.“ АД
иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД бъде признато за установено, че клаузата
на чл. 6, ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL
38119/05.09.2008 г. e нищожна.
2.
По отношение на въззивната жалба на ищеца срещу решение
№ I-42-144 от 14.08.2015 г. – в частта по иска с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД за връщане на недължимо платени за периода от 17.11. 2008
г. до 17.03.2012 г. суми поради валутна разлика между швейцарски франк и български
лев – и срещу решение № 51988 от 26.02.2019 г. – в частта по иска с правно
основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на законна лихва за забава върху недължимо
платените суми
Основателността
на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане
на недължимо платени суми поради валутна разлика между швейцарски франк и
български лев се обуславя от наличието на осъществени от ищеца към ответното
дружество в рамките на исковия период плаания, възлизащи в общ размер на
претендираната сума при отсъствието на правно основание за настъпилото
имуществено разместване.
В
случая, с оглед възприетия по-горе извод за неравноправност на клаузата на чл.
6, ал. 2 от процесния договор за кредит, настоящата съдебна инстанция намира,
че платените въз основа на прогласената за нищожна клауза суми, представляващи валутната
разликата между левовата равностойност на платените вноски в швейцарски
франкове и вноските в български лева, които потребителят би платил при
погасяване на задълженията по кредита в националната валута, по която е станало
действителното усвояване на средствата по кредита, са получени от банката без
правно основание и като такива подлежат на връщане.
С
оглед нищожността на клаузата за прехвърляне на валутния риск върху потребителя
заплатени от ищеца при начала липса на основание са сумите по курс на
швейцарския франк към лева, надвишаващ курс „купува“ за швейцарски франк на
банката от 1.2531, определен към датата на усвояване на средствата по кредита. С
оглед констатираното постоянно поскъпване на швейцарския франк спрямо лева и
заплатената от ищеца към 17.03.2012 г. левова равностойност на сума в общ
размер на 54 460,37 швейцарски франка, въззивният съд приема, че искът е
доказан до размера на сумата от 10 102,99 лева, представляващи
равностойността на надплатена сума по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД в
швейцарски франкове вследствие промяната на валутния курс на чуждестранната
валута, при който е предоставен кредитът, за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г.
Предвид
изложеното искът се явява основателен до размера на сумата от 10 102,99
лева. Обжалваното решение № I-42-144 от 14.08.2015 г. следва да бъде отменено в
частта, с която искът е отхвърлен за сумата от 10 102,99 лева и вместо
него да бъде постановено друго, с която предявеният иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на недължимо платени суми поради валутна
разлика между швейцарски франк и български лев за периода от 17.11. 2008 г. до
17.03.2012 г. да бъде уважен до посочения размер, ведно със законната лихва от
15.05.2012 г. до окончателното ѝ изплащане. В останалата част, с която
искът е отхвърлен за разликата над сумата от 10 102,99 лева до пълния
предявен размер от 10 105 лева решението следва да бъде потвърдено.
По
акцесорната претенция за сумата от 650,39 лв., представляваща законна лихва за
забава за периода от 25.08.2011 г. до 14.05.2012 г. върху недължимо платените
суми, настоящият съдебен състав намира следното:
Възприетият
от настоящият съдебен състав извод за съществуване на задължението на банката
за връщане на недължимо платени от ищеца суми поради валутна разлика между
швейцарски франк и български лев до размера на сумата от 10 102,99 лева
обуславя наличието на първата предпоставка за основателността на претенцията за
законна лихва, което поставя въпроса за изпадането на банката в забава.
Съгласно
чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва считано от деня на изпадането
му в забава. Съгласно чл. 84 ЗЗД длъжникът изпада в забава след като бъде
поканен от кредитора да изпълни освен в случаите, при които се касае срочни
задължения или за такива, произтичащи от непозволено увреждане, като в тези случаи
длъжникът изпада в забава след изтичане на деня, определен за изпълнение на
срочното задължение, респективно със самото възникване на вземането за
обезщетение от непозволено увреждане. В случая главното вземане, във връзка с чието неизпълнение
се претендира присъждането на законна лихва за забава, произтича от
неоснователно обогатяване, като по отношение на него намира приложение общото
правило за поставяне на длъжника в забава с отправянето на покана от кредитора,
в който смисъл и разрешението, възприето в Тълкувателно решение № 5 от
21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС. По делото не се
установява ищецът да е поканил „Ю.Б.“ АД да му възстанови получените без
основание суми, плаени въз основа на прогласената за неравноправна клауза на
чл. 6, ал. 2 от догвор, преди подаване на исковата молба, с което да е поставил
банката в забава, като в писмото, получено от банката на 10.08.2011 г., се
съдържа единствено поканата за възстановяване на сумите, представляващи
разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за
възнаградителна лихва по кредита и сбора на заплатената от ищеца сума поради
едностранното увеличаване на приложимия лихвен процент от банката, но не и за недължимо
платените поради валутна разлика между швейцарски франк и български лев суми.
Непоставянето
на банката в забава изключва възникването в нейна тежест на задължение за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва в полза на
кредитора по вземането за неснователно обогатяване. Акцесорната претенция за
присъждане на законна лихва за забава върху вземането по чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за връщане на недължимо платени суми поради валутна разлика между
швейцарски франк и български лев следва да бъде отхвърлена, като обжалваното
допълнително решение № 51988 от 26.02.2019 г., в частта, с която е отхвърлен предявения
от Ц.Д.З. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 650,39 лв., представляваща законна
лихва за забава за периода от 25.08.2011 г. до 14.05.2012 г. върху сумата от 10
105 лв., претендирана на основание чл. 55, ал. 1 като недължимо платена поради
валутна разлика между швейцарски франка и лева за периода от 17.11. 2008 г. до
17.03.2012 г., следва да бъде потвърдено.
3.
По отношение на въззивната жалба на ответника срещу
Решение № I-42-144 от 14.08.2015 г. – в частта по иска с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на недължимо платени суми,
представляващи разликата между сбора на първоначално уговорения размер на
месечните вноски за възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от договора за кредит
и сбора на заплатената от ищеца сума поради едностранното увеличаване на
приложимия лихвен процент от банката – и срещу Решение № 51988 от 26.02.2019 г.
– в частта по иска с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на законна лихва
за забава върху недължимо платените суми.
Основателността
на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане
на недължимо платени суми, представляващи разликата между сбора на първоначално
уговорения размер на месечните вноски за възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 5
от договора за кредит и сбора на заплатената от ищеца сума поради едностранното
увеличаване на приложимия лихвен процент от банката се обуславя от наличието на
осъществени от ищеца към ответното дружество в рамките на исковия период плащания,
възлизащи в общ размер на претендираната сума при отсъствието на правно
основание за настъпилото имуществено разместване.
С
решение № 236 от 28.01.2019 г., постановено по в. гр. д. № 3316/2018 г. по
описа на Софийски апелативен съд, ГО, 14-ти състав, е потвърдено решение от
19.02.2018 г., постановено по гр. д. № 4715/2017 г. по описа на Софийски
градски съд, I ГО,
23-ти
сътав, с което по предявения от Ц.Д.З. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД е признато за установено, че клаузата на чл. 3,
ал. 5 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г. е
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 във вр. с чл. 143, т. 10 ЗЗП като
неравноправна. Върху решението е
удостоверено, че същото е влязло в сила на 26.03.2019г.
С
оглед признаването на клаузата на чл. 3, ал. 5 от Договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г., предвиждаща възможност за едностранно
увеличаване от банката на размера на възнаградителната лихва по кредита, за
нищожна с влязло в сила между страните в настоящото производство съдебно решение,
заплатени при начална липса на основание са сумите, представляващи разликата
между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за възнаградителна
лихва по чл. 3, ал. 1 от договора за кредит и сбора на заплатената от
кредитополучателя сума поради едностранното увеличаване на приложимия лихвен
процент от банката за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г. Размерът на
дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 17.11.2008
г. до 17.03.2012 г. върху отпуснатата му в заем главница възлиза на 5,9%
съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, като увеличеният лихвен процент,
прилаган от банката на основание прогласената за нищожна клауза на чл. 3, ал. 5
от договора, не отразява действителното съдържнание на задълженията на
потребителя по процесното кредитно правоотношение. В тази връзка е
неоснователно възражението на ответника, че е уважен иск на непредявено
основание след като ищецът изрично е посочил, че претендираната от него сума
представлява разлика между уговорената
при сключване на договора договорна лихва и заплатената лихва след
едностранното увеличение на лихвения процент за посочения период, което е и предвиденото и в чл.3, ал.5 от
договора.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установявя, че общият размер
на сумата, събрана от кредитополучателя под формата на лихви за периода от 17.11.2008
г. до 17.03.2012 г. поради прилагането на увеличен лихвен процент, представляваща
разликата между заплатената с оглед едностранното увеличение и дейстително
дължимата възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, възлиза
на 20 841,10 лева, представляващи равностойността на 12 797,72
швейцарски франка към датата на исковата молба, както е поискано. Отсъствието
на правно основание за получаване от банката на сумата, възлизаща в размер на установената
от заключението разлика, обуславя възникването в нейна тежест на задължение да възстанови
същата на кредитополучателя.
Предвид
изложеното предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
за връщане на недължимо платени суми в размер на 20 841,10 лева,
представляващи разликата между сбора на първоначално уговорения размер на
месечните вноски за възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от договора за кредит
и сбора на заплатената от ищеца сума поради едностранното увеличаване на
приложимия лихвен процент от банката за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012
г., се явява основателен за пълния предявен размер, като в тази част обжалваното
решение № I-42-144 от 14.08.2015 г. следва да бъде потвърдено.
По
акцесорната претенция за сумата от 1 447,34 лева, представляваща законна
лихва за забава за периода от 25.08.2011 г. до 14.05.2012 г. върху недължимо
платените суми, настоящият съдебен състав намира следното:
Възприетият
от настоящият съдебен състав извод за съществуване на задължението на банката
за връщане на недължимо платени от ищеца суми в общ размер на 20 841,10
лева, представляващи разликата между сбора на първоначално уговорения размер на
месечните вноски за възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 5 от договора за кредит
и сбора на заплатените от кредитополучателя суми поради едностранното
увеличаване на приложимия лихвен процент от банката, обуславя наличието на
първата предпоставка за основателността на претенцията за законна лихва, което
поставя въпроса за изпадането на банката в забава.
Доколкото
главното вземане, във връзка с чието неизпълнение се претендира присъждането на
законна лихва за забава, произтича от неоснователно обогатяване, за поставянето
на длъжника в забава последният следва да бъде поканен да изпълни от кредитора съгласно
изискването на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. От представеното като писмено доказателство
по делото писмо вх. № 012959/10.08.2011 г. се установява, че кредитополучателят
е отправил до банката писмено искане за възстановяване в двуседмичен срок на
сумите, представляващи разликата между сбора на първоначално уговорения размер
на месечните вноски за възнаградителна лихва по кредита и сбора на заплатената
от ищеца сума поради едностранното увеличаване на приложимия лихвен процент от
банката за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г., имащо характера на покана
по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Предоставеният с поканата двуседмичен срок за
изпълнение е изтекъл на 25.08.2011 г., когато банката е изпаднала в забава по
отношение на задължението за възстановяване на кредитополучателя на събраните
от него без основание суми за разликата над първоначално уговорения размер на
месечните вноски за възнаградителна лихва по кредита до сбора на заплатената от
ищеца сума поради едностранното увеличаване на приложимия лихвен процент от
банката за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г. Считано от тази дата –
25.08.2011 г. – в тежест на банката е започнало начисляването на обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението ѝ за неоснователно
обогатяване за сумата от 20 841,10 лева, като заключението на
съдебно-счетоводната експертиза установява, че за периода от 25.08.2011 г. до
14.05.2012 г. неговият размер възлиза на сумата от 1 447,34 лева.
Предвид
изложеното предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
1 447,34 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от
25.08.2011 г. до 14.05.2012 г. върху сумата от 20 841,10 лева, представляваща
левовата равностойност на 12 797,72 швейцарски франка, платена без основание за
периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г. разликата между сбора на първоначално
уговорения размер на месечните вноски за възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от Договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 38119 и сбора на заплатената от ищеца сума поради
едностранното увеличаване на приложимия лихвен процент от банката, следва да
бъде уважен, в която част обжалваното допълнително решение № 51988 от
26.02.2019 г. следва да бъде потвърдено.
По
частна жалба с вх. №
1131020/07.09.2016 г. на ищеца срещу определение от 05.08.2016 г. за изменение на
решение № I-42-144 от 14.08.2015 г. в частта за разноските:
С
определение от 05.08.2016 г., постановено по гр. д. № 26968/2012 г., Софийският
районен съд, I ГО, 42-ри състав, след като е приел, че е сезиран с искане от
ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение №
I-42-144 от 14.08.2015 г. в частта за разноските, е оставил същото без
уважение. С постъпилата срещу определението частна жалба ищецът излага подробни
съображения срещу неговата недопустимост, като се иска същото да бъде
обезсилено като постановено без отправено до съда искане за изменение на
решението в частта за разноските.
Частната
жалба е основателна.
Съгласно
чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е неожалваемо – в
едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни
или измени решението в частта за разноските. В случая по делото не се установява
от някоя от страните да е постъпило искане за допълване или изменение на решението
в частта за разноските, което представлява абсолютна процесуална предпоставка
за провеждане на производството по чл. 248, ал. 1 ГПК. Както в последното открито съдебното заседание по делото от
04.11.2014год. не се съдържа възражение
от ищцовата страна по отношение на адвокатското възнаграждение претендирано от
ответника и за което е приложен списък и доказателства на извършването му, но и
в частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК представителят на ищеца изрично заявява, че не е правено искане
за изменение на решението в частта за разноските и което е разгледал
първоинстанционния съд с определение от 05.08.2016год. Предвид изложеното постановеното
по гр. д. № 26968/2012 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 42-ри състав
определение от 05.08.2016 г. за изменение в частта за разноските, е недопустимо
като постановено при отсъствието на отправено до съда искане по чл. 248, ал. 1 ГПК, с оглед на което същото следва да бъде обезсилено.
При
този изход на делото и предвид направените искания и от двете страни за
присъждане на разноски отговорността за разноските следва да бъде разпределена
между страните съразмерно с оглед на уважената, респективно отхвърлената част
от предявените искове. С оглед на уважената част от предявените искове от общо
направените за първоинстанционното производство разноски от 2 683,78лв. на
ищеца и които включват сумата от 1 443лв.-адвокатско възнаграждение,
сумата от 160лв.-държавна такса, сумата от 350лв.-депозит на ССЕ, сумата от
108,74лв.-държавна такса за увеличение, сумата от 172,04лв.-държавна такса във
връзка с увеличение на главницата и 450лв.- допълнително адвокатско
възнаграждение, се следват разноски от 2630,79лв. или при присъдените в
решението на СРС от 2041лв. се дължат още 589,79лв., а от общо направените за
въззивното производство разноски от 2 555,10лв. и от които 2288лв.- заплатено
адвокатско възнаграждение, 25лв.-държавна такса и 242,10лв.-държавна такса по
въззивна жалба му се следват такива от
2503,99лв. Не следва да се присъждат разноски, включително и адвокатско
възнаграждение по чл.38 ЗА, както е поискано във връзка с подадената от ищеца
частна жалба срещу определение на СРС по чл.248 ГПК, което не касае защита по самостоятелно производство и
след като адв. Д. е осъществила процесуално представителство за въззивника ищец,
съгласно предоставеното й адвокатско пълномощно за въззивна инстанция. С оглед
на отхвърлената част от предявените искове от общо направените от ответника
разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата от 4 943,99 лв.
следва да му бъдат присъдени 97,61 лв., като за разликата над тази сума до пълния
размер на присъдените от първоинстанционния съд разноски от 1 615 лв.
решение следва да бъде отменено. За
въззивното производство при направени
разноски за адвокатско възнаграждение от 4693,99лв., но при възражение за прекомерност на същото с оглед на чл.78, ал.5 ГПК и което настоящия
състав на съда намира за основателно, като с оглед на защитата срещу отделните
искове- неоценяем по чл.7, ал.1, т.4,
както и съобразно чл.7, ал.2, т.1, ал.2, т.2 и т.4 от НМРАВ или такова от общо от 2919,69лв. с оглед на отхвърлената част се дължат
разноски на ответника от 57,62лв.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № I-42-144 от 14.08.2015г., на СРС, 42-ри
състав, постановено по гр. д. № 26968/2012 г. по описа на Софийски районен съд,
I ГО, 42-ри състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ц.Д.З. срещу „Ю.Б.“
АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL
38119/05.09.2008 г. e нищожна, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ц.Д.З.
срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД до
размера на сумата от 10 102,99 лв., подлежаща на връщане като недължимо
платена за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г. поради валутна разлика
между швейцарски франк и български лев, както и в частта, с която Ц.Д.З. е
осъден да заплати на „Ю.Б.“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разликата над
сумата от 97,61лв. разноски за производството пред първата инстанция, като
вместо това постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по иска
предявен от Ц.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор
за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г. e нищожна.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Ц.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата от 10 102,99 лв., подлежаща на
връщане като недължимо платена за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г.
поради валутна разлика между швейцарски франк и български лев, ведно със
законната лихва от подаване на исковата
молба 15.05.2012год. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № I-42-144 от 14.08.2015 г., постановено по
гр. д. № 26968/2012 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 42-ри състав, в
останалата част.
ПОТВЪРЖДАВА допълнително решение №51988 от 26.02.2019 г., постановено по гр. д. № 26968/2012 г. по описа на Софийски районен съд, I
ГО.
ОБЕЗСИЛВА определение от 05.08.2016 г. по
чл.248 ГПК, постановено по гр. д. № 26968/2012 г., Софийският районен съд, I
ГО, 42-ри състав.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, да заплати на Ц.Д.З., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 589,79лв. (общо 2630,79лв.) –
разноски за производството пред първата инстанция, сумата от 2503,99лв – разноски за производството пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА
Ц.Д.З., ЕГН **********, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК
********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 57,62
лв. – разноски за производството пред въззивната инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и
2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.