РЕШЕНИЕ
№ 116
гр. гр. Хасково, 22.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Галя В. Ангелова
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20215640101707 по описа за 2021 година
Предявен е от Е. С. Х. против „Банка ДСК“ АД иск с правно основание
чл.55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД.
В исковата молба ищецът твърди, че на 28.08.2007г. сключил с
ответника Договор за ипотечен кредит. Съгласно чл.7 от Договора, за
предоставения кредит кредитополучателят заплащал лихва, формирана от
базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора
и надбавка, съгласно условията за ползване на преференциален лихвен
процент по програма ДСК „Уют“, като към датата на сключването на
договора базовият лихвен процент бил 3.69 %, а стандартната надбавка - в
размер на 3.60 %, или общо 7.29 %. В Договора липсвала дефиниция на
понятието базов лихвен процент, надбавка и отстъпка, както и яснота кои
елементи са включени при формирането им и съответно как се изчисляват.
Нямало и формула, по която да се изчисляват. Следователно определянето на
стойностите им изцяло било в зависимост от волята на банката.
Обстоятелството, че намаляването с отстъпката е право, а не задължение на
банката, дори и да са налице условията за това, било доказателство, че
определянето на ГЛП било субективно и зависело от волята на банката. Ето
1
защо, разпоредбата на чл.7 от Договора била нищожна на основание на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 147, ал. 1 ЗЗП, чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП, чл. 58,
ал. 1, т. 2 ЗКИ, поради противоречие с морала и добрите нрави, в който
смисъл била и формиралата се практика на ВКС. Поради произволното
определяне на годишния лихвен процент от страна на банката, ищецът бил
принуден да заплаща годишен лихвен процент, надвишаващ първоначално
посочения в договора. Подведен от ответника, че ще облекчи положението си
като предоговори годишния си лихвен процент, на 23.09.2010г., на
23.10.2012г. и на 07.11.2013г. той сключил Допълнителни споразумения.
Чрез тях банката се опитала от една страна да узакони неправомерно
извършваните от нея действия по събиране на по-висока лихва, а от друга
страна извършила капитализации на лихви и увеличила главницата с
несъществуващи задължения за лихва. Доколкото клаузите, които определяли
задълженията по договора, били нищожни, подобно саниране било
недопустимо поради противоречието му със закона и добрите нрави. На
19.10.2019г. ищецът предявил иск по чл.124 от ГПК с искане съдът да
признае, че ищецът не дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 16 290.69 лева –
главница и да я осъди да му заплати сумата от 12 659 лева, представляваща
получена без основание разлика между действително дължимата
възнаградителна лихва по сключения между тях Договор за ипотечен кредит
от 28.08.2007г. и заплатената такава за периода от 22.10.2014г. до
22.10.2019г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
предявяване на иска – 22.10.2019г. до окончателното й изплащане. С Решение
от 02.02.2021г. по гр.д. № 3182/2019г. по описа на РС-Хасково исковете били
изцяло уважени. Посочва се още в исковата молба, че през периода от
23.10.2019г. до 28.02.2021 ищецът заплащал ГЛП в размер по-висок от
договорения, като същият се начислявал върху главница, която е с 16 290.69
лева по-висока от реално дължимата. В резултат на това банката получавала
суми, които били по-големи от реално дължимите и се обогатявала
неоснователно за сметка на ищеца. Счита, че потребителят следвало да
заплаща ГЛП в размер на договорената тдвърда надбавка, т.к. това била
единствената стойност, за която страните са постигнали съгласие да е
непроменена през целия период на действие на договора. В случая същата
била в размер на 3.60 %. Предвид изложеното, моли съда да постанови
решение, с което да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 3 729
2
лева, представляваща получена без основание разлика между действително
дължимата възнаградителна лихва и заплатената такава за периода от
23.10.2019г. до 28.02.2021г., ведно със законната лихва върху нея от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане. Претендират се
и направените деловодни разноски.
Ответникът оспорва предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото са представени Договор за ипотечен кредит от 28.08.2007г.,
сключен между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е. С. Х., Допълнително
споразумение към Договор за кредит 17/14453267, сключено на 23.09.2010г.
между „Банка ДСК” ЕАД - Хасково и Е. С. Х., Допълнително споразумение
към Договор за ипотечен кредит 17/14453267 от 28.08.2007г., сключено на
23.10.2012г. между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е. С. Х., Допълнително
споразумение към Договор за ипотечен кредит 17/14453267 от 28.08.2007г.,
сключено на 07.11.2013г. между „Банка ДСК” ЕАД гр.София и Е. С. Х., Общи
условия за предоставяне на ипотечни кредити,Приложение № 3, Версия от
13.08.2007г., Погасителен план и ГПР по Жилищен/ипотечен кредит върху
сумата 68 000 лева с посочен брой вноски 360 и лихвен процент 7.29%,
Извлечение от банкова сметка на Е. С. Х. за периода от 29.10.2021г. до
29.12.2021г., издадено от „Банка ДСК“ АД, Писмо до Е. С. Х. от „Банка ДСК“
АД от 24.02.2021г., Писмо от „Банка ДСК“ АД до ищеца с дата 26.03.2021г.,
Молба, с вх. рег. № 3598/18.06.2012г. от Е. С. Х. до Мениджър Финансов
Център – Хасково, Писмо от 01.03.2021г. до Е. С. Х. от Мениджър Финансов
Център – Хасково, „Банка ДСК“ ЕАД, Обратна разписка с получател Е. С. Х.,
оформена на 12.03.2021г. От същите е видно, че имат описаното в исковата
молба и отговора и посоченото по-горе съдържание, поради което същото не
следва да се излага отново текстуално, като при необходимост ще бъдат
обсъдени при преценката на наведените от страните правни доводи, основани
на тях.
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът възприема изцяло като компетентно и обективно
дадено, се установява, че за периода от 23.10.2019г. до 28.02.2021г.
погасените по Договор за кредит от 28.08.2007г. възнаградителни лихви са в
3
размер на 8 796.09 лева. Възнаградителната лихва при ГЛП в размер на 7.29%
от 23.10.2019г. до 28.02.2021г. след приспадане от счетоводно водената в
„Банка ДСК“ АД главница към 23.10.2019г. в рамер на 72049.96 лева на
сумата от 16 290.69 лева, е общо в размер на 5650.36 лева. Разликата между
погасените по Договора за кредит от 28.08.2007г. възнаградителни лихви за
периода от 23.10.2019г. до 28.02.2021г. в размер на 8796.09 лева и
изчислените възнаградителни лихви при условията на приспадане на
16 290.69 лева от главницата и приложен 7.29 %, разпределен по анюитетни
вноски, е 3145.73 лева. Възнаградителната лихва при ГЛП в размер на 3.60 %
от 23.10.2019г. до 28.02.2021г. след приспадане от счетоводно водената от
банката главница към 23.10.2019г. в размер на 72049.96 лева на сумата от
16 290.69 лева, е общо в размер на 2784.96 лева. Разликата между погасените
по Договор за кредит от 28.08.2007г. възнаградителни лихви за периода от
23.10.2019г. до 28.02.2021г. в размер на 8796.09 лева и изчислените
възнаградителни лихви при условията на приспадане на 16290.69 лева от
главницата и приложен 3.60 %, разпределен по анюитетни вноски, е 6011.13
лева. Вещото лице посочва, че след влязло в сила съдебно решение „Банка
ДСК“ е извършила промени по кредитната партида на Договор за ипотечен
кредит 17/14453267 от 28.08.2007г. Извършена е корекция на приложения
лихвен процент, като за целия период от 30.08.2007г. до 11.11.2022г. – датата,
на която е предоставена информация на експертизата, ефективният лихвен
процент е в размер на 7.29 % за целия период на кредита.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, който е
процесуално допустим. За ищеца е налице правен интерес да установи
размера на задълженията си по създаденото договорно правоотношение,
доколкото съществува спор между страните по делото по този въпрос и той не
разполага с друга възможност за правна защита.
Разгледан по същество, искът се явява основателен по следните
съображения:
По делото няма спор, а и от събраните писмени доказателства се
установява наличието на валидно облигационно правоотношение между
страните по силата на сключен Договор за ипотечен кредит от 28.08.2007г.
4
Съдържанието му е подробно регламентирано в представения договор,
допълнителните споразумения към него и Общите условия за предоставяне на
ипотечни кредити на банката. Основният спорен въпрос по делото е дали
клаузите на чл.7 от процесния договор и на чл.25.3. от Общите условия към
него /л.64/, подписани и действащи към датата на сключването му, относно
начина на определяне на БЛП са нищожни. В тази връзка най-напред следва
да се отбележи, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13,
т.1 от ДР на ЗЗП, а предмет на договора е финансова услуга по смисъла на §
13, т.12 от ДР на ЗЗП, поради което в случая намират приложение
разпоредбите на ЗЗП. По спорния въпрос е формирана трайна и задължителна
съдебна практика, обективирана освен в цитираните от ищеца, така и
служебно известните на съда Решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. №
4452/2014 г. на ВКС, III г. о., Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. №
1899/2015 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015
г. на ВКС, II т. о., Решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС,
II т. о., Решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о.,
Решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение
№ 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015 г. на ВКС, II т. о. и много други,
съгласно която една договорна клауза е неравноправна при наличието на
следните предпоставки: 1 тя да не е индивидуално уговорена; 2 да е сключена
в нарушение на принципа на добросъвестността; 3 да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията –
съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на
страните; 4 да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният
критерий за приложимост на изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е
изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от
въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл.143, ал.1 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали
конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на
общия принцип, въведен с чл.143, ал.1 от ЗЗП, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
5
предварително да е получил достатъчно конкретна информация как
търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да
може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Прието е и че
уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката
за едностранна промяна на договорения лихвен процент възоснова на
непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено
изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола
на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на
чл.143 от ЗЗП. Съгласно Решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на
ВКС, II т. о., методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща
вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно
правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по
който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената
му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката –
кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за
кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза по чл.143, ал.1 от ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. В Решение № 165/02.12.2016г. по т. д.
№ 1777/2015г. на ВКС, I т. о. е прието, че, когато не е указано нито в
договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън
контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато
липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва,
разпоредбата на чл.144, ал.2 от ЗЗП не може да бъде приложена. В Решение
№ 205/07.11.2016г. по т. д. № 154/2016г. на ВКС, I т. о. е посочено, че
уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за
едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания
размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за
6
условията и методиката, при които този размер може да се променя до
пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за
добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по
чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е неприложимо. Прието е, че разпоредбата на чл.144,
ал. 3, т.1 от ЗЗП изключва неравноправността при клаузи със смисъла по
чл.143, т. 7, 10 и 12 от ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято
цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на
търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на
борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/,
тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената
/лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема
характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини,
които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна
власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието
законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на
страните от нея, независимо че ощетената при увеличение на цената страна,
винаги е по-слабата - потребителят, чиито права са предмет на закрила.
Изключението е въведено следователно при презюмирана от закона
добросъвестност на търговеца, т. е. недобросъвестното му поведение прави
неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за
приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144, ал.3,
т.1 от ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от систематичното
тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144, ал.4 от ЗЗП - при клауза в
потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия
търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и
ясно в договора“. Посочването като част от съдържанието на договора на
ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства
може да бъде променена, е законово задължение на банката, произтичащо и
от текста на чл.147, ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността
кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би
могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има
предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна
вноска. Съдът споделя напълно дадените разрешения по поставения правен
въпрос, поради което приема, че процесните клаузи действително са
7
неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, респ. нищожни на основание
чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Видно от приетото по делото Решение № 260061/02.02.2021г.,
постановено по гр.д. № 3182/2019г. по описа на Районен съд – Хасково, е, че
ответната банка е осъдена да заплати на ищеца сумата от 12 659 лева,
представляваща получена без основание разлика между действително
дължимата възнаградителна лихва по сключения между тях Договор за
ипотечен кредит от 28.08.2007г. и заплатената такава за периода от
22.10.2014г. до 22.10.2019г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
22.10.2019г. до окончателното й изплащане. С посоченото решение е прието
за установено по отношение на „Банка ДСК“ ЕАД, че Е. С. Х. не дължи
сумата от 16 290.69 лева, представляваща главница по сключения между тях
Договор за ипотечен кредит от 28.08.2007г., възникнала в резултат на
капитализиране на възнаградителни лихви към главницата и неправилно
отнасяне на заплатените суми към такси, лихви и главница.
Казаното до тук налага извода, че през исковия период от 23.10.2019г.
до 28.02.2021г. ищецът е заплащал ГЛП в размер, по-висок от договорения,
като същият е бил начисляван върху главница, по-висока с 16 290.69 лева от
реално дължимата такава. Или, банката е получила суми, които са по-високи
от реално дължимите от кредитополучателя, като така се е обогатила
неоснователно за негова сметка. Основен момент по делото е отговорът на
въпроса след като страните по договора са уговорили променлив лихвен
процент, следва ли да бъде прието, че ищецът трябва да плаща през целия
период на договора ГЛП в размер на 7.29 %. Отговорът на този въпрос според
настоящия съдебен състав е отрицателен и това е така, защото в противен
случай ще се стигне до промяна от страна на съда на волята на страните по
договора – договорения между тях променлив ГЛП ще бъде заменен с
фиксиран ГЛП, за който липсва съгласие от всяка една от тях. А в
действителност би се стигнало и до допълване на неравноправни клаузи в
договора. В случая следва да бъдат взети предвид указанията, дадени от СЕС
в Решение от 25.11.2020г. по дело № С-269/2019г. по описа на СЕС, към
националните съдилища, а именно – при липса на механизъм за промяна на
ГЛП не следва да се прилага първоначално посочения в договора лихвен
процент, а съдът трябва в максимална степен да защити потребителя,
включително да определи рамка за водене на преговори между страните, за да
8
се определи механизма на определяне на ГЛП. В случая, в съответствие с
правото на ЕС и съобразявайки изискванията за равноправност, съдът приема,
че ищецът, като потребител, следва да заплаща ГЛП в размер на договорената
твърда надбавка /3.60 %/ - чл.7 от Договора. Именно вземайки предвид целта
за защита на потребителя и съобразявайки, че това е единствената фиксирана
стойност в договора, която, съобразно волята на страните остава непроменена
през целия му период на действие, съдът счита, че ищецът следва да заплаща
ГЛП в размер на договорената твърда надбавка – или 3.60 %. Както и по-горе
бе посочено, видно от заключението на вещото лице, възнаградителната
лихва при ГЛП в размер на 3.60 % от 23.10.2019г. до 28.02.2021г. след
приспадане от счетоводно водената от банката главница към 23.10.2019г. в
размер на 72049.96 лева на сумата от 16 290.69 лева, е общо в размер на
2784.96 лева, а разликата между погасените по Договор за кредит от
28.08.2007г. възнаградителни лихви за периода от 23.10.2019г. до 28.02.2021г.
в размер на 8796.09 лева и изчислените възнаградителни лихви при условията
на приспадане на 16 290.69 лева от главницата и приложен 3.60 %,
разпределен по анюитетни вноски, е 6011.13 лева. Ето защо и платените от
ищеца възнаградителни лихви, определени в увеличения им размер през
процесния период, са престирани при начална липса на основание, поради
което подлежат на връщане на ищеца.
Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск в размер на 3 729
лева е изцяло основателен и доказан и следва да бъде уважен.
При този изход на делото само ищецът има право на разноски, но такива
не следва да му бъдат присъждани поради липсата на твърдения и
доказателства за извършването им. На основание чл.38, ал.2 от ЗАдв на
процесуалния му представител следва да бъде присъдена сумата от 673 лева
за адвокатско възнаграждение, определено от съда по Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На
основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът ще следва да бъде осъден да заплати
по сметка на Районен съд – Хасково дължимата държавна такса по
предявения иск в размер на 149.20 лева, определен съгласно чл.1 от Тарифата
за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, както и сумата
от 250 лева за възнаграждение на вещото лице, платено от бюджетните
средства на съда.
9
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, на основание чл.55, ал.1,
предл.1 от ЗЗД, да заплати на Е. С. Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
**********, чрез адв. Р. Х. И. от АК-София, сумата от 3 729 лева,
представляваща получена без основание разлика между действително
дължимата възнаградителна лихва по сключения между тях Договор за
ипотечен кредит от 28.08.2007г. и заплатената такава за периода от
23.10.2019г. до 28.02.2021г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на предявяване на иска – 21.07.2021г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, на основание чл.38, ал.2 от
ЗАдв, във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на адв. Р. Х. И. от АК-София, с
адрес: гр. **********, сумата от 673 лева, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по делото.
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, на основание чл.78, ал.6 от
ГПК, да заплати в полза на държавата по сметка на Районен съд – Хасково
сумата от 399.20 лева, представляваща дължими държавни такси и разноски
по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. Б.
10