№ 915
гр. Варна, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20223100501157 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба срещу решение
№743/20.03.2022г., постановено по ГД 16760/21 на ВРС (електронно дело
20213110116760 от ЕИСС), САМО В ЧАСТ, с която е бил отхвърлен
предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, срещу длъжника Н. Х.
ИСМ. иск за установяване на задължения за лихва, договорена по
действителен договор за потребителски кредит за ползване главница до
31.07.2019г. в размер на 590.73лв, за която е издадена оспорена от длъжника
заповед за изпълнение по ЧГД12546/21г. на ВРС и са разпределени
разноските.
Въззивникът, чрез юрк. И. сочи допуснати нарушения при
постановяване на решението, изразяващи се в неправилно установени факти и
прилагане на ЗПК и правилата на морала при разглеждане на въпросите
относно оспорена валидност на кредитния договор. Излага доводите си за
посочване в съдържанието на писмения договор на всички предвидени в
специалния закон параметри на сделката по ясен за потребителя начин след
предварително запознаване на клиента със съществена за неговия интерес
информация в стандартизираната форма на Единен Европейски формуляр,
включително и с посочване на точния размер на дължимите суми, както и
изчисления въз основа на тях ГПР. Сочи, че при конкретно уговорения начин
за заплащане на възнаграждение на кредитора(фиксиран лихвен процент) не е
приложимо допълнителното изискване за оповестяване и на метод за
1
изчисление на ГПР, а преценката на първата инстанция за лимитиране на
договорната свобода при уговаряне на цена за ползване на потребителския
кредит не е обоснована. Счита, че ограничението в размера на ГПР е
единственото нормативно ограничение, и неморална съществена
нееквивалентност на себестойността на кредитната услуга и цената по
договора не е налице, като се съпостави възнаграждението с разходите на
доставчика по предоставяне, обслужване и възстановяване на кредита,
включително и повишения риск за небанкова институция предоставяща
необезпечени кредити на клиенти с ниска кредитоспособност. Отделно
оспорва извода за общо третиране на кредитния договор с договора за
допълнителни услуги, като сочи, че доставчикът не е изисквал от клиента
поемане на допълнителния ангажимент, но само информативно е обявил в
предварителната информация възможността за ползване на пакетно
предлагани допълнителни услуги срещу допълнително възнаграждение, което
изрично е посочено като отделно и независимо от цената на кредита и
съответно нито е следвало да се оповестява като разход по основната сделка,
нито да се пресмята в обявения на клиента ГПР. Напротив, според кредитора
потребителят е бил достатъчно информиран, че само ако избере
допълнителния продукт, за него ще възникнат и допълнителни задължения. С
доводи за валидно уговорено възнаграждение по предоставения и ползван от
потребителя кредит, въззивника моли да бъде признато действието на
договора с потребителя, а след като отмени неправилната част от
обжалваното решение, да бъде установена дължимостта на лихвите,
уговорени като части от вноски с настъпили падежи по погасителния план.
В писмено становище по същество пред въззивния съд, представителят
на въззивника поддържа бланкетно същите доводи и моли за признаване на
задължението на кредитополучателя след съответна отмяна на обжалваната
част от решението.
Насрещната страна, чрез упълномощената адв. Ф. оспорва жалбата.
Обосновава правилното възприемане на предмета на допълнителните услуги,
предложени на потребителя като изцяло свързани с отпускане и управление
на кредита, което изключва и третирането на възнаграждението за тях като
отделна престация, извън общите разходи по сделката, предлагана на клиента
като „бърз“ кредит. Позовава се на установено в практиката на СЕС
тълкуване на смисъла на специалната потребителска закрила в областта на
кредитирането, изискваща обявяване по реда на присъщи за договора разходи
в ГПР и на възнагражденията за услугите, свързани с промени на
погасителния план и падежите по него. Сочи, че липсата на отчитане на тази
допълнителна тежест в ГПР изключва ясното договаряне и пречи на клиента
да прецени действителния обхват на поетите задължения, като нормативната
санкция за подобно недобросъвестно възползване на доставчика от
неосведомеността на потребителя съответства на ограничаване на
валидността на договора като сключен без лихви и разноски. Отделно, излага
и доводи за значителна нееквивалентност на цената за кредитната услуга,
съпоставена със законната лихва, дори и без да се отчита „скритата“
допълнителна печалба във вид на допълнителното възнаграждение за избран
пакет услуги. Сочи, че сама по себе си уговорката за фиксиране на лихва без
обявяване на действителна пълна цена за ползване на заемния ресурс е неясно
2
уговаряне на съществен за потребителя елемент и затова следва да бъде
третирана като неравноправна клауза, а действието й отречено, в унисон с
насоките по прилагане на общата Директива 93/12. Съответно обосноваване
на завишена цена поради по-високите разходи и риск от загуби при
необезпечени кредити според въззиваемата страна противоречи на
справедливостта като най-обща специална цел на Директива 2008/48,
насочена към преодоляване на негативни за обществото тенденции на
прехвърляне върху самия клиент на икономическата тежест на необосновано
поет от доставчика на финансовата услуга риск от неплатежоспособност на
кредитополучателя. Като счита, че изводите за ограничаване на задълженията
на кредитополучателя само до чистата стойност на главницата са правилни,
респективно отричането на дължимост на лихвата е обосновано, моли
обжалваната част от отхвърлително решение да бъде потвърдена.
В писмените си бележки по същество пълномощника на въззиваемия
обоснова неоснователност на оплакванията със съответствие на изводите на
първата инстанция с тълкуванията на Европейския стандарт на
потребителската закрила, разяснен в практиката на СЕС за случаи, сходни с
процесния.
Насрещните страни са предявили и искания за определяне на
разноски в настоящото производство, като въззивникът е заявил искане за
присъждане на такса и юрисконсултско възнаграждение с списък, обявен като
част от становището по същество (л.49), а представителят на въззиваемия се е
позовал на договорена с адвоката безплатна услуга (л. 45).
Предварителните въпроси и допустимостта на производството
въззивният съд е разгледал в определение №2064/1.06.2022г., като към
настоящия момент не са настъпили обстоятелства които да налагат промяна
на това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТР ОСГТК 1/2011 г. на ВКС) и съответства на
предявения иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземане, за което е
била издадена заповед за изпълнение по твърдения на кредитора (чл. 410
ГПК), съединен с иск за присъждане на останалите вземания, за които
кредиторът не е получил изпълнително основание. Обжалваният
установителен диспозитив възпроизвежда основанието, така както е въведено
с твърденията на кредитора за възникване на изискуеми парични задължения
за остатък от предсрочно изискуема главница и падежирали до обявяване на
предсрочната изискуемост възнаградителни лихви, произтичащи от
неизпълнен договор за потребителски кредит № **********, предоставен на
физическо лице, избрало да ползва кредитирането заедно с пакет
допълнителни услуги. Обжалваната част от това решение се ограничава само
до претенцията за възнаградителната лихва, начислена според уговорките за
ползване на предоставената главница в погасителния план и изискуема за
период до 31.07.2019г. Независимо, че в диспозитива е посочена и начална
падежна дата, съвпадаща с крайната, твърденията на кредитора са пояснени
още в заповедното производство, като индивидуализират това вземане
именно като остатъчна лихва начислена върху главницата за период от един
ден от 31.07.2019г до 31.07.2019г., като в тези параметри е
3
индивидуализирана и в заповедта за изпълнение, издадена на кредитора,
която съдът съобразява в рамките на служебната си проверка за допустимост.
Заповедта е била оспорена от длъжника с възражение срещу валидността на
сделката по чл. 414 ГПК, което налага съдебно установяване по специалния
ред. Интересът на ищеца да установи именно това право е несъмнен и
производството по иска по чл. 422 ГПК е допустимо. Произнесеното съдебно
решение, в обжалваната част съвпада с очертания предмет на установяване на
вземане за възнаградителна лихва и съдебния акт е допустим.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Заявлението си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е
основал на твърдения за легитимацията си с писмен договор за потребителски
кредит № **********, подписан от въззиваемия, която изцяло съвпада с
оспореното с възражението на длъжника съглашение, състоящо се от три
части, като първата от тях съдържа идентификация на страните и конкретни
параметри по съществените уговорки, вкл. и избран и закупен пакет от
допълнителни услуги, а втората и третата част представляват споразумение за
условията за ползване на този допълнителен пакет и общите условия,
прилагани от доставчика при договаряне на потребителски кредит. Няма
спор, че потребителят е приел условията на кредитиране за главница 3750лв с
ГПР 49.89%, определен по фиксиран лихвен процент 41.17% и връщане на
главница на разсрочени 36 вноски от по 182.98лв, формирани от части за
главница и начислена текущо лихва, като наред с това изрично е посочил като
закупен пакет с допълнителна цена 3721.32лв, също разсрочена на равни
вноски от по 103.37лв.
Комплектът подписани от клиента книжа е датиран на 29.08.2017, като
към него е приложен погасителен план с последен падеж 22.09.2020г и
посочени различни компоненти на вноска(главница, лихва и вноска по
допълнителния пакет) до сбор от 286.35лв, както и Стандартен Европейски
формуляр от същата дата, в която е обозначен ГПР 49.89, формиран само по
разхода за лихва по основния договор, както и допълнително съставено
приложение с преддоговорна информация, в която приоритетното
разглеждане на искане на кредитоискател е посочено като допълнителна
услуга, включена в предлаган с пакетна цена от 3721.32лв допълнителен
продукт, който според Стандартния формуляр не е бил задължителен, но
веднъж избран се отчита заедно с ползвания кредит. В тази връзка са и
общите условията за сключване и отпускане на кредит, които изискват от
клиента да заяви избора на допълнителен пакет преди искането му да бъде
разгледано. Наред с приоритетното обслужване, в пакета се предлагат и
възможности на клиента да отложи определен брой погасителни вноски (една
от тях без да посочва причина) или да намали размер на вноска, дата на
падеж, както и предимства при ползване на други продукти. Кредиторът е
представил и три анекса за отлагане на вноски към края на срока на договора,
като са съставени и три нови погасителни плана като последния падеж е
изтеглен до 22.01.21г.
По делото няма спор, че търговското дружество, регистрирано като
4
финансова институция е договорило с физическо лице - клиент, търсил
кредитиране за лични нужди, ползване на кредитен продукт, предлаган при
тези общи условия едновременно с предлагане и на допълнителни услуги към
него по пакет „бонус“, като това е удостоверено в самото искане за отпускане
на кредита датирано на 28.08.2017г.(ден преди разясняването на условията с
преддоговорната информация и окончателното обвързване на потребителя).
Няма спор, че заемополучателят е получил главницата от 3204.08лв по
банкова сметка в деня на договарянето, като остатък от 545.92лв е ползван
целево за рефинансиране с вътрешен разчет при кредитора. Няма спор, че
кредитополучателят е внасял периодично, макар и не съвсем регулярно
задълженията си по заема, като в първата инстанция е събрано и заключение
на вещо лице, въз основа на което се установява, че последно плащане
клиентът е извършил на 09.07.2021г, а общата изплатена сума възлиза на
5750.85лв, която е била усвоена от кредитора за погасяване на начислените по
актуализираните с анексите планове задължения с падежи до 31.07.2017г.,
когато кредитора е обявил предсрочната изискуемост, а вещото лице е зачело
след тази дата.
Между страните вече е установено с влязло в сила необжалвано
решение, че не съществуват вземанията на кредитора, породени от
допълнителното съглашение за пакета от услуги, тъй като тази престация на
длъжника е била уговорена в противоречие със специални императивни
забрани в ЗПК за събиране на такси като възнаграждение за дейности по
усвояване и управление на кредита. Като съобразява предметните предели на
формираната сила на присъдено нещо при отхвърляне на претенции за
притезания (разяснена в поредица от тълкувателни актове на ВКС ТР ОСГТК
7/2014, ТР ОСГТК 3/2016) съдът намира, че така стабилизираната вече част
може да бъде разглеждана като непререшаемо установяване и съответно
зачетена при решаването на въпроса за действителността и на основанието за
възникване на процесната лихва само доколкото дадените в тях отговори биха
изключили категорично възможността договора за кредит да съществува
отделно от договора за добавена пакетна услуга.
Затова и съществен за настоящия спор е въпросът относно начина на
договарянето на основните параметри на кредита и съответствието им с
изискванията на закона и морала.
Въззивният съд съобразява, че макар и да е описан като отделен
продукт, който доставчикът е предлагал „по избор“ на своите клиенти, на
практика съдържанието на пакета не може да се ползва отделно от друг,
основен продукт. Самият кредитор, който несъмнено е изготвил формулярите
както за искане за кредитиране, така и на окончателните документи за
договора, предлаган на клиента като типизиран продукт, е оповестил, че
целта на пакетното обслужване е определен клиент, който вече ползва
кредитиране да бъде третиран по-благоприятно при ползване на вече
договорен кредит, като „пакетираните“ услуги, заплащани с общо конкретно
възнаграждение гарантират определени специфики на престацията на
кредитора, които обаче могат да имат практическо значение само ако той вече
се е задължил да предостави кредита на кандидатстващ пред него клиент. В
случая особено съществено за интереса на клиента е задължението на
доставчика да разгледа искането му с приоритет, което в съчетание с клаузата
5
в чл. 3.5 на ОУ за стандартно обслужване без определени срокове и по
неоповестени вътрешни правила, несъмнено насочва средно подготвения
клиент(информиран от кредитен консултант на доставчика за
„допълнителните“ пакети) към възприемането на предлагани две съществено
различни сделки – стандартен кредит, чието отпускане срещу основно
задължение само за договорена лихва не е сигурно и съвсем различен
преференциален кредит, с гарантирано бързо разглеждане и отпускане, но
срещу допълнително „пакетиране“ към основния разход за лихва и на
допълнителен разход, който завишава значително (над два пъти)
икономическата тежест.
Явно е, че „допълнителният“ договор няма самостоятелен предмет,
който да може да се предостави на потребител, необвързан с доставчика по
заем, а това налага общото третиране на двата договора като един продукт и
прилагане на уредба, ограничаваща договорна свобода както по основен, така
и по добавени(адхезионни) договори. В този смисъл са и дадените вече
указания по възприемане на смисъла на Европейския стандарт на
потребителска закрила в практиката на СЕС (С-96/14, Съединени дела C-
224/19 и C-259/19).Точно защото е било обявено от доставчика като
незадължителна алтернатива на задължителното според общите условия
стандартно обслужване, няма основание за отделянето на съдържането на
това договаряне от основния кредитен договор, а се налага третирането на
целия пакет от основен и допълнителен договор като един различен от
стандартен кредит продукт.
В мотивите си първоинстанциионният съд също е достигнал до този
извод и затова оплакванията на въззивника относно преценката на
съдържанието на сделката в цялост е неоснователно.
При това положение обаче, въззивният съд е длъжен да зачете вече
установеното опорочаване на тази сделка поради несъответствието на
обявения от доставчика ГПР с изискванията на чл. 11 ал.1 т. 10 и чл. 19 ал.4
ЗПК( интерпретирани в съответствие с тълкуване на Европейски стандарт за
потребителска закрила, изяснен в решение на СЕС по дело C‑686/19).
Въззивният съд отчита, че не е обжалвана и частта от решението, с което е
отречено съществуването на каквото и да е вземане за остатъчна главница,
предоставена за ползване на този потребител, след уважено възражение за
недействителност на договора в хипотеза на чл. 22 ЗПК. По тази влязла в сила
част от съдебния акт е формирана сила на присъдено нещо, която изключва
пререшаването на въпроса за недължимостта на каквито и да са други
вземания, различни от чистата стойност на кредита, защото от гледна точка
на материалното право несъществуването на непогасена с вноските до
31.07.2019г главница поради осъществяване на правоизключващи факти на
незаконосъобразно договаряне на кредит с неточно оповестяване
предварително на клиента на цената на цялостната сделка чрез унифициран
показател ГПР, е равнозначно на несъществуване и на възнаграждението за
ползване на подобна главница в процесния период от един ден.
При това положение, въззивният съд не може да преценява фактите по
друг начин и да признава валидност на договора в съдържанието му извън
отделни невалидни клаузи. Оплакването за неправилно установена
недействителност е неоснователно.
6
Отделен е въпросът, че в случая внесените от потребителя суми, според
заключението на вещото лице са покрили начислените лихви по договора,
включени във вноските с падеж до 22.07.19г, а следващите също получени от
кредитора плащания са били достатъчни за погасяване на договорени лихви
за целия процесен период (таблица 10 от заключението). Така че, дори и да
бъдат споделени доводите на въззивника, крайният резултат отново сочи
неоснователност на установителната претенция за дължим остатък от вземане
на това основание.
В заключение въззивният съд достига до крайни правни изводи
съвпадащи с тези, изложени в обжалваната част от първоинстанционния акт.
По разноските: Поради идентичен резултат от разглеждането на делото
няма основание за ревизиране на произнасянето по отношение на разноските
за първата инстанция и заповедното производство.
В искането си пред настоящата инстанция въззиваемата страна, чрез
пълномощника си е посочила безплатно извършена адвокатска услуга в полза
на материално затруднено лице. Същевременно, в първа инстанция към
отговора по иска е приложен договор за правна защита и съдействие, в който
доверителят е възложил на адвоката си пълното обслужване на интересите му
за всички инстанции, като страните са се съгласили изпълнението да се
извърши без изплащане на възнаграждение при условия на чл. 38 ал.2 от ЗА,
като изрично са декларирали материална затрудненост на клиента. Съдът
признава на този довереник възнаграждение до минималния размер от 300лв,
като адекватен на осъществената услуга по защита по съществото на
материалното право в размер на 590.73лв. Дължимите разходи за безплатно
предоставена правна помощ се присъждат пряко на изпълнителя.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №743/20.03.2022г., постановено по ГД
16760/21 на ВРС(електронно дело 20213110116760 от ЕИСС, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е бил отхвърлен предявения от „ПРОФИ
КРЕДИТ България ЕООД, срещу длъжника Н. Х. ИСМ. иск за
установяване на задължения за лихва, договорена по действителен договор за
потребителски кредит за ползване главница от 31.07.2019г до 31.07.2019г. в
размер на 590.73лв, за която е издадена оспорена от длъжника заповед за
изпълнение по ЧГД12546/21г. на ВРС и са разпределени разноските.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ********* ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат адв. Д.Л. Ф. от САК с ЛНА********** служ. адрес гр.
София, ул. ***** № *** *** сума в размер на 300лв.(триста лева),
представляваща разноски за безплатно предоставена на ответник Н. Х. ИСМ.
договорена адвокатска услуга за процесуално представителство защита по
неоснователна жалба, на основание чл. 38 ал.2 ЗАдв, вр. чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението не е било обжалвано в останалата отхвърлителна част и
съответно определяне на разноски в полза на представител на ответника.
7
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8