№ 1174
гр. София, 08.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100500614 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20134383 от 08.06.2021 г., коригирано по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 20187162, и двете постановени по гр. д. № 37513 по описа за 2020 г. на СРС, 179
състав, е признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ от „Топлофикация София“ ЕАД, че М. А. П. и Г. И. Г.
дължат всеки по следните суми: сумата от 469,23 лева – главница за ползвана топлоенергия
за периода от 01.08.2017 г. до 30.04.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.
София, жк. „******* ведно със законната лихва от 09.03.2020 г. до изплащане на вземането;
сумата от 22,89 лева – цена за дялово разпределение на топлинна енергия за периода от
01.08.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от 09.03.2020 г. до изплащане на
вземането, сумата от 14,82 лв. – мораторна лихва, начислена върху главницата за топлинна
енергия за периода от 16.10.2017 г. до 24.02.2020 г., като са отхвърлени за всеки един от
ответниците исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 469,23 лв. до пълния предявен размер от 489,30 лв. -
дължима главница за доставена топлинна енергия, за сумата над 14,82 лв. до пълния
предявен размер от 45,05 лв. - мораторна лихва върху главницата, както и за сумата от 3,61
лв. – лихва, начислена върху главницата за извършена услуга за дялово разпределение за
периода 01.10.2017 г. – 24.02.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 15.05.2020 г. по ч.гр.д. № 12679/2020 г. по описа на СРС, ГО, 179
състав.
1
С решението и събразно изхода от спора съдът разпределил отговорността за
разноски по делото, като осъдил всеки от ответниците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на ищеца сума в размер на по 226,19 лева – разноски за исковото производство и
сума в размер на по 33,93 лева – разноски по ч.гр.д. № 12679/2020 г. по описа на СРС, ГО,
179 състав. Ответниците М. А. П. и Г. И. Г. са осъдени на основание чл. 77 ГПК да заплатят
още и сума в размер на по 11,31 лв. – държавна такса за исковото производство, развило се
пред СРС.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца
– „МХ Е.“ ЕООД.
Недоволни от така постановеното съдебно решение останали двамата ответници в
първоинстанционното производство Г. И. Г. и М. А. П., които подали срочна въззивна жалба
срещу първоинстанционното решение от 08.06.2021 г.
Въззивниците обжалват решението в частта, в която исковете срещу тях са били
частично уважени. Твърдят, че делото не е било изяснено от фактическа страна. Намират, че
експертното заключение по съдебно-техническата експертиза съдържа пропуски и
неточности. Оплакват се, че първата инстанция не е обсъдила депозираните от тях писмени
бележки, с което е бил нарушен принципът на състезателността. Твърдят, че районният съд
не е установил истината, като излагат подробни съображения, че сградата-етажна
собственост има сервизни помещения, които се използват като жилищни, и в тях се
потребява топлинна енергия без отчитане. Препращат към писмените бележки. Правят
доказателствени искания. Отправят молба до въззивния съд да отмени решението в
обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли исковете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба от
ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД и от третото лице - помагач „МХ Е.“ ООД.
Постъпила е отделно и въззивна жалба от ответниците Г. И. Г. и М. А. П. срещу
решение № 20187162 от 17.09.2021 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК за поправка
очевидна фактическа грешка. Въззивната жалба срещу това решение е идентична по
съдържание с въззивната жалба срещу решението по съществото на спора.
В законоустановения срок въззиваемите страни по втората въззивна жалба
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД и третото лице - помагач „МХ Е.“ ООД не са
депозирали писмени отговори.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, и с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
2
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение, в частта, в която предявените от ищеца срещу
ответниците искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за сумата над 469,23 лв. до пълния предявен размер от 489,30
лв. - дължима главница за доставена топлинна енергия, за сумата над 14,82 лв. до пълния
предявен размер от 45,05 лв. - мораторна лихва върху главницата, както и за сумата от 3,61
лв. – лихва, начислена върху главницата за извършена услуга за дялово разпределение за
периода 01.10.2017 г. – 24.02.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 15.05.2020 г. по ч.гр.д. № 12679/2020 г. по описа на СРС, ГО, 179
състав, поради необжалването му от страните, е влязло в законна сила.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния
закон.
По същество въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно и следва да
бъде потвърдено, като съображенията за това са следните:
С оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира, че по
делото не е спорно и се установява от приетите като писмени доказателства по делото
документи, че ответниците са собственици на процесния недвижим имот /нотариален акт за
продажба на недвижим имот от 19.07.2017 г./. Част от писмените доказателства по делото е
и заявление-декларация от 12.10.2017 г., подадена от ответника Г. И. Г. до ищеца за
прехвърляне на партидата на процесния топлоснабден имот на негово име, както и
удостоверение за сключен граждански брак между Г. И. Г. и М. А. П., издадено на
06.05.2017 г. от Община Бургас. Ето защо верен е изводът на първостепенния съд за
наличието на облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия
между страните по делото, като именно ответниците са длъжници по договорното
правоотношение за цената на топлинната енергия за процесния период.
Не е спорно също така и се установява от приобщените по делото писмени
доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на ответниците, е с
непрекъснато топлоподаване през процесния период.
Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция
приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за абонатната станция,
обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият имот, се измерва и
отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило, че през целия исков период са
отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи. Вещото лице е приело, че за
процесния период общият топломер е годно средство за измерване на топлинната енергия.
3
Експертът е посочил, че през периода м.05.2018 г. – м.04.2019 г. топлинната енергия за
отопление на имота е определяна на база „служебен отчет“ на 1 брой ИРРО, чийто екран не
може да се отчете и е надраскан, като показанията на останалите 2 са занулени. Посочено е
също, че за периода м.08.2017 г. – м.04.2017 г. разходът за БГВ е определян на база
статистически отчет на 1 брой водомер без пломба, а през периода м.05.2018 г. –м.04.2019 г.
на база реален отчет на показанията на 1 брой водомер за топла вода, с показания в куб.м. с
изравняване в края на отоплителния сезон. През процесния период топлинната енергия е
определяна по прогнозни данни, предоставяни от ФДР, като впоследствие след всеки
отоплителен сезон е извършвано дялово разпределение и определяна реалната стойност на
действително потребеното количество топлинна енергия общо и по компоненти. В резултат
от извършените аналитични пресмятания и проверени информационни източници, вещото
лице е определило, че през процесния период общият размер на задължението на
ответниците за ползвана и незаплатена топлинна енергия възлиза на сумата от 939,46 лв.
С оглед изложеното съдът приема, че е верен изводът на първостепенния съд, че за
процесния имот на ответниците е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно.
Във връзка с доводите на въззивниците - ответници за недължимост на цената на
топлинната енергия, следва да се посочи следното:
На първо място, следва да се отбележи, че неоснователни са релевираните във
въззивната жалба твърденията, че изслушаната съдебно-техническа експертиза не следва да
бъде ценена, при твърдения, че в същата се съдържат неточности. Експертизата е допусната
в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК, поради необходимост на специални
знания в съответните области на науката, в това число и относно изчисленията по
нормативно установените формули, в които са заложени технически показатели, като
същата не е изготвена само по документи, едностранно издадени от ищеца, както се
поддържа от жалбоподателите, а въз основа на документите за главния отчет и отчет за
индивидуалното разпределение, установяващи действителното количество потребена
енергия, съгласно снетите показания по уредите за разпределение за процесния период.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателите за недоказано по делото на
количество и стойност на доставената топлинна енергия, основано на твърдението, че те не
се установяват с приетите по делото заключения на СТЕ и ССчЕ, доколкото констатациите
на вещите лица са основани само на документи без да е извършен пряк физически оглед
дали изискуемите по чл. 44, т. 4 от Закона за измерванията знаци или пломби за недопускане
на манипулация на топломера са били налице при направените измервания. Така
инвокираното възражение от страна на жалбоподателите се явява изцяло неоснователно,
предвид че Закона за измерванията (ЗИ) не регулира отношенията, предмет на спорното
право по делото. В чл. 1 от ЗИ се установява, че той урежда обществените отношения,
свързани с осигуряване на проследимост, точност и достоверност на измерванията, като
целта на закона е разписана в чл. 2 от ЗИ - в съответствие с националните интереси да
защитава живота и здравето на хората и околната среда от вредни въздействия, както и
4
имуществото на физическите и юридическите лица от неблагоприятни последици, които
могат да настъпят вследствие на неверни резултати от измерванията, а наред с това и да
създава условия за международно признаване на резултатите от извършваните в Република
България измервания. Законово уредения предмет на регулация от Закона за измерванията е
съвсем различен от Закона за енергетиката, макар двата да звучат относително сходно.
Доколкото обаче не се установява приложимост на разпоредбите от ЗИ в настоящия правен
спор, касаещ ползването и доставянето на топлинна енергия, то и поддържаните от
ответниците оспорвания в тази връзка се явяват неоснователни.
Без уважение следва да се остави и следващата претенция на ответниците касателно
твърдението за нарушено състезателно начало в процеса по чл. 8, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ГПК.
Това възражение на жалбоподателите почива единствено и само на съображението им, че
същите представили по делото писмени бележки, но същите никъде не били коментирани от
съда. Вярно е посочено от въззивниците, че нормата на чл. 8, ал. 1 ГПК гласи, че всяка
страна има право да бъде изслушана от съда, преди да бъде постановен акт, който има
значение за нейните права и интереси. Като при извършена от въззивния съд служебна
проверка, се установява, че първоинстанционният съд не може да търпи критика в тази
посока. Всяка една от страните е имала възможност да вземе отношение по казуса до края на
устните състезания, развили се пред СРС, в това число и ответниците. Видно от протокола
от последното съдебно заседание, проведено пред районния съд на 10.05.2020 г., ответникът
Г. не само лично е взел участие в хода на производството, а наред с това е и представлявал
своята съпруга – ответницата П..
Възможността, която предоставя разпоредбата на чл. 149, ал. 3 ГПК при фактическа и
правна сложност по делото по искане на някоя от страните, съдът да определи подходящ
срок за представяне на писмени защити, е реализирана, като първоинстанционният съд е дал
едноседмичен срок на ответниците да изложат допълнително мотиви в подкрепа на тезата
си. Методът за защита чрез писмени бележки в хода на едно производство обаче съвсем не е
от задължителен характер, а се отличава с евентуалност и доброволност. Поради това и не
може да се счете, че съдът е задължен да обсъди в мотивите си доводите на страните,
изложени в представените от тях писмени становища. До приключване на устните
състезания се стига, когато страните са изчерпили всички съображения, които желаят съдът
да вземе предвид при постановяване на решението. След тази фаза на процеса съдът
постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да осъществяват
процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са
приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови
доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на
процеса. Именно тази забрана обезпечава приложението на основни принципи на исковия
процес – равенството на страните, равно право на защита и състезателност, установени с чл.
8 и 9 ГПК. Нормата на чл. 149, ал. 3 ГПК възлага извършването на тази преценка на съда,
който следва да даде срок за писмено излагане на доводите и аргументите в подкрепа на
становището на страните по съществото на спора. Самата писмена защита неправилно се
5
квалифицира от жалбоподателите като продължение на устните състезания, тъй като тя само
обективира това, което страната е изложила вече устно пред съда. Даването на възможност
за по-точно обосноваване на разбирането й по приложението на закона, не променя
характера на съдебните прения, нито ги прави писмени. Представянето на писмена защита,
така както е установено с чл. 149, ал. 3 ГПК, не може да бъде разбирано разширително, т.е.
да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса – тази, в която могат
валидно да бъдат правени искания, с които се сезира съда, респективно да бъдат
представяни доказателства, спрямо които противната страна не може да ангажира
становище. Следователно с писмената защита не могат да бъдат предявени процесуално
валидно искания, съответно да се очаква от страните аргументация по тях от страна на съда.
Неиздържано е и другото възражение на въззивниците в посока, че е налице
несъобразяване на районния съд с постановката на чл. 10 от ГПК, утвърждаваща
установяването на истината посредством осигуряване на страните възможности и
съдействие за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото.
Оплакванията на отвенитиците тук се съсредоточават върху неизяснения момент досежно
наличието на помещения в техния вход, на етаж 6-ти, които по документи „се водели“
тавански, но се използват като жилищни, като в тях имало инсталирани радиатори, ала
последните не били предмет на отчет, респективно на проверка и оттам сметките на
останалите живущи в блока драстично се увеличавали. Това възражение на ответниците се
явява на първо място неотносимо към предмета на делото, при все, че се твърди именно от
тях коментираните помещения да се намират на 6-тия етаж, тоест три етажа над процесния,
в който се намира топлоснабденият имот, предмет на проверка. На второ място,
възражението е и неоснователно, доколкото по делото се установи действителният размер
на използваната от ответниците топлинна енергия в процесния имот, като същата няма как
да е повлияна от ползването на топлинна енергия в апартамент, находящ се три етажа, над
процесния.
На последно място, ответниците възразяват, че първоинстанционният съд не е
съобразил противоречия, съществуващи в приложимото законодателство за топлоенергията
и топлинната ефективност с действащи други нормативни източници, като напр. ЗЗД. Това
възражение е, на първо място, вътрешно противоречиво и нелогично, предвид че касае
нормативни актове, уреждащи различни материи от гражданскоправните отношения, а
отделно по същество не се претендират конкретни колизии между двата нормативни акта.
Напълно голословно е отбелязано от ответниците във въззивната им жалба, че по силата на
чл. 150 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от ищеца топлопреносно дружество, което нарушавало
законоустановената свобода на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД.
Следва да се даде отговор на въпроса, какво е количеството потребена енергия, за
което се дължи заплащане на цена.
Доколкото купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при
определяне дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял
6
/по фактури/, а тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по
изравнителните сметки. Ето защо за определяне размера на дължимата цена съдът ползва
данните на СТЕ, според която размерът на задължението за топлинна енергия за процесния
период възлиза на сумата от общо 939,46 лв. или по 469,23 лв. за всеки ответник. За тази
сума искът за главница е основателен по отношение на всеки от ответниците. Следователно,
доколкото изводите на първия съд изцяло съответстват на изложените от въззивната
инстанция съображения, решението в тази част следва да бъде потвърдено.
Решението следва да бъде потвърдено и в частта, с която СРС е приел за основателен
иска за дължимост на главницата за цена на услугата за дялово разпределение на топлинна
енергия. Установява се, че услугата действително е ивършвана, като при липсата на други
доводи, въззивният съд препраща в тази част по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на
първиинстанционното решение.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд споделя
съображенията, изложени в решението, чиято отмяна се иска с депозираната от ответниците
въззивни жалби, като аргументите за това са следните:
Основателността на акцесорния иск предполага наличие на главно задължение и
забава в погасяването на същото. Приложими към процесния период са по-новите общи
условия /тези от 2016 г./. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
предвиденото в клаузата на чл. 33, ал.2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от “Топлофикация София” EАД на клиенти в град София / одобрени с
Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР/ - клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.1 и ал.2 в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Продавачът начислява лихва за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 от ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура
за реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните
сметки /чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно чл.33, ал.4 от цитираните Общи условия, при забава в
плащането на задълженията по чл.33, ал.2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение в размер
на законната лихва. Изслушаната по делото ССчЕ отразява, че за исковия период от
16.10.2017 г. до 24.02.2020 г. ответниците, предвид че не са доказали погасяване на
основните си задължения в срок, дължат мораторна лихва за забава в размер на 29,63 лв.
Експертът е отбелязал още, че от ищеца се претендират още 60,11 лв. лихви за забава върху
фактури по прогнозни стойности за м.08.2017 г. и м.02.2018 г., но по силата на чл. 33, ал. 4
ОУ на топлинното предприятие експертизата не изчислява лихви върху прогнозни
стойности.
Ето защо и с оглед дела /1/2 идеална част/ на всеки един ответник, в тежест нему се
пада по 14,82 лв. – мораторна лихва за забава, начислена върху главницата за топлинна
енергия, предвид което и в тази част изводите на въззивния съд съвпадат с тези на
първоинстанционния.
С оглед изложеното, подадените въззивни жалби са неоснователни, а обжалваните
решения следва да бъде потвърдени в оспорената част.
7
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта за разноските. Неоснователността
на въззивната жалба обуславя правото на въззиваемата страна да претендира присъждането
на разноски за производството на основание чл. 78, ал.3 ГПК. В качеството си на въззиваема
страна ищецът е депозирал на 21.02.2023 г. бланкетна молба за разглеждане на делото в
негово отсъствие и за отхвърляне на въззивните жалби на ответниците, без да излага
каквито и да било доводи за неоснователност на въззивните жалби на последните.
Молбата не може да се счита за отговор на въззивните жалби, какъвто не е депозиран
по делото по нито една от двете въззивни жалби. Доколкото „Топлофикация София“ ЕАД
като въззиваем не е представляван в проведеното пред настоящата инстанция единствено
съдебно заседание, липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8
ГПК, вр. с НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд, II-Г въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20134383 от 08.06.2021 г., коригирано по реда на чл.
247 ГПК с Решение № 20187162, и двете постановени по гр. д. № 37513 по описа за 2020 г.
на СРС, 179 състав, включително в частта на разноските.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца
– „МХ Е.“ ЕООД.
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Първоинстанционното решение, в частта, в която предявените от ищеца срещу
ответниците исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за сумата над 469,23 лв. до пълния предявен размер от
489,30 лв. - дължима главница за доставена топлинна енергия, за сумата над 14,82 лв. до
пълния предявен размер от 45,05 лв. - мораторна лихва върху главницата, както и за сумата
от 3,61 лв. – лихва, начислена върху главницата за извършена услуга за дялово
разпределение за периода 01.10.2017 г. – 24.02.2020 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 15.05.2020 г. по ч.гр.д. № 12679/2020 г. по описа на
СРС, ГО, 179 състав, поради необжалването му от страните, е влязло в законна сила.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8
9