№ 102
гр. гр. Лом, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛОМ, ПЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Елица Юл. Орманова
при участието на секретаря Станислава Ив. Геренска
като разгледа докладваното от Елица Юл. Орманова Гражданско дело №
20241620102486 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Е. Ц. П., с ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. ****, чрез адвокат Р. Р. - вписан в АК - ***, против: „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. **** и „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****. Предявени са:
иск за прогласяване нищожността на сключения между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“
АД Договор за заем № 4908342/26.09.2023г. поради неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 9 и 10 от ЗПК; и иск за прогласяване нищожността на сключения между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство № 4908342
поради липса на основание, поради заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите
нрави.
В исковата молба се твърди следното: На 26.09.2023г. ищцата е сключила Договор
за заем № 4908342/26.09.2023г. с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който й е предадена
главница в размер на 3000 лв. Заемът е сключен при 40 % годишен лихвен процент, при
48,57 % ГПР, за срок от 18 месеца, разсрочен на 18 месечни вноски. Общата сума за
плащане за срока на договора е била 4037,76 лв. На осн. чл. 4, ал. 1 от договора ищцата била
задължена в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които
да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер
над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по
друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД: да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
1
институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „Редовен“; като поръчителят подписва договор за поръчителство;
Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя за сумата 4037,76 лв.; със срок на валидност -
30 дни след крайния срок по настоящия договор; Одобрено от Заемодателя Дружество-
поръчител, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на горепосоченото
задължение на същата дата ищцата сключила Договор за предоставяне на поръчителство
4908342 с ответника „Файненшъл България“ ЕООД. На осн. чл. 3, ал. 1 от Договора за
предоставяне на поръчителство ищцата дължала сума в размер на 858.24 лв.,
представляваща възнаграждение на дружеството - поръчител за това, че същото ще отговаря
солидарно за задълженията на ищеца по Договора за заем. Твърди се в исковата молба, че
Договорът за потребителски кредит и Договора за предоставяне на поръчителство са
нищожни поради следните съображения: Процесният договор за кредит е нищожен на осн.
чл. 22 ЗПК поради нарушение па разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Посоченият в
договора фиксиран лихвен процент в размер на 40 % не отговаря на действително
приложения лихвен процент, тъй като уговореното възнаграждение за дружеството -
поръчител в размер на 858.24 лв. по своята същност представлява добавък към договорната
лихва. Счита, че същото представлява скрита печалба, с която кредиторът допълнително се
обогатява. За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4
от Закона за потребителския кредит, фирмите за бързи кредити въвеждат практика да
поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят:
осигуряване на поръчителство и/или предоставяне на банкови гаранции. След като
кредитодателите създават предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставяне
на изисквания към потребителите, които не могат да удовлетворят, те включват в договорите
за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидиха
заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да
обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждане на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми-
гаранти, небанковите институции си осигуряват допълнителна печалба, която вече е
калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляват
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в
заем сума. Така наясно с невъзможността на потребителя да изпълни посочените в договора
задължения, дружеството - поръчител предварително е разсрочил предвиденото
възнаграждение като част от анюитетните вноски и е предвидил и е овластил „Изи Асет
Мениджмънт“ АД да приемат изпълнение по Договора за предоставяне на поръчителство.
Предвиденото възнаграждение в чл. 3. ал. 1 от договора за предоставяне на поръчителство
представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита.
Поради невключването на възнаграждението за дружеството - поръчител в посочения
в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, което води до нищожност на
кредитната сделка. С оглед засилената защита на правата на потребителите и за
санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са по-силната
2
икономически страна в гражданския оборот законът предвижда при неизпълнение на
задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на
непораждане на права и задължения от кредитния договор - чл. 11, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК.
Счита, че процесният Договор за предоставяне на поръчителство е нищожен оси, чл. 26, ал.
2, предл. 4 поради липса на основание, осн, чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне на
закона и на оси, чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
Процесният Договор за предоставяне на поръчителство е сключен само и единствено по
повод Договор за заем № 4908342/26.09.2023г., който твърди, че е нищожен. Договорът за
поръчителство се явява акцесорен по отношение на Договора за заем, като поради
нищожността на кредитната сделка липсва основание за сключването на Договор за
предоставяне на поръчителство. Договорът за предоставяне на поръчителство е сключен
само и единствено, за да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като по този
начин единствено се цели оскъпяване на кредита за заемателя и генериране на допълнителна
печалба. Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради нарушаване на
добрите нрави, тъй като заемателят не получава никаква престация срещу предвиденото от
нея заплащане на възнаграждение на дружеството-поръчител. Това е така, доколкото при
изпълнение от страна на поръчителят по Договора за паричен заем, същият има право на
регресен иск срещу заемателя. Независимо дали ще изпълни на Заемодателя по Договора за
паричен заем или дружеството - поръчител ще заплати сумата на Заемодателя и после ще
претендира същата от заемателя, заемателят ще дължи сумата и в двете хипотези, като чрез
Договорът за предоставяне на поръчителство единствено се обременява финансово
потребителя и по този начин дори се увеличава рискът същият да не изпълни задълженията
си по Договора за паричен заем.
Писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден от ответниците.
В откритото съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява, като е
постъпило становище от адв. Р. Р. от АК - ***, който поддържа исковата молба.
Ответниците в съдебно заседание не се представляват, като е постъпило становище от
всеки от тях, с което се оспорва исковата молба.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства.
Съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са два кумулативно обективно и субективно съединени иска –за
прогласяване нищожност на Договор за заем № 4908342/26.09.2023г. и Договор за
предоставяне на гаранция № 4908342. Съдът е приел, че е безспорно по делото:
сключването на договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция между ищеца и
ответниците. Ищецът по исковете за прогласяване нищожност на договора за кредит и
договора за гаранция при пълно и главно доказване, следва да докаже възникване на
обстоятелствата, съставляващи съответното основание за нищожност на договорите по
смисъла на ЗЗД и ЗПК – липса на основание, накърняване на добрите нрави и заобикаляне
на закона. Ответникът следва да докаже правоизключващите си възражения с всички
допустими от ГПК доказателства.
3
От приетия Договор за паричен заем № 4908342 от 26.09.2023г., сключен между Е. Ц.
П. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД се установява, че страните са се уговорили за отпускане на
потребителски кредит в размер на 3000 лева със срок от 18 месеца, платими на 18 вноски, с
краен срок на погасяване 20.03.2025г., при фиксиран годишен лихвен процент от 40 %,
приложим на годишна основа към сумата на усвоения кредит и годишен процент на
разходите от 48,57 %. В чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до
три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000
лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство. 2. Банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор. 3. Одобрено от
заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. От приетия Договор
за предоставяне на гаранция № 4908342 от 26.09.2023г. сключен между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД се установява следното: съгласно чл. 1, ал. 1 от договора,
потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 1 от
договора, потребителят дължи на гаранта възнаграждение в размер на 858,24 лева, платимо
разсрочено на вноски, всяка по 47,68 лева, с посочени падежни дати. Следователно между
страните са налице правоотношения по договор за потребителски кредит, сключен между
ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и за поръчителство, сключен между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД, поради което съдът следва да се произнесе по релевираните
от ищеца основания за нищожност. С оглед свързаността на правоотношенията, същите
следва да бъдат разглеждани заедно. В тази насока съдът намира следното. Уреденият в чл.
138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за учредяване на
обезпечение, поради което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията
по което се поема поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно
съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го
урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка, в рамките на свободата
на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно
правоотношение. Съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство може да съществува само
за действително задължение и щом договорът, за който се поръчителства /в случая договор
за потребителски кредит/ е недействителен, то същият не може да породи действително
задължение, за което да носи отговорност поръчителят. Доколкото се касае за отделна правна
сделка, недействителността на договора за потребителски кредит сама по себе си не води
4
автоматично до недействителност и на договора за поръчителство, но поръчителят не би
могъл да отговаря за изпълнение на несъществуващо задължение, основано на нищожно
правоотношение. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за
поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в
действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство
не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за потребителски кредит, с цел заобикаляне на изискванията
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели
постигане на запретен от закона правен резултат чрез използване на законни средства
/съставляващо дефиницията за заобикаляне на закона/, то договорът за поръчителство е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и обстоятелството, че той формално е
сключен с различен правен субект от кредитора не може да доведе до неговото саниране.
Настоящата хипотеза е именно такава поради следните причини. На първо място това е
така, защото от извършената от съда служебна справка по партидата на „Файненшъл
България“ ЕООД в публичния ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на
процесния договор за поръчителство /26.09.2023г./ едноличен собственик на капитала на
дружеството-гарант е „Изи Асет Мениджмънт“ АД – кредитор по договора за потребителски
кредит, поради което двете дружества са свързани лица по смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 5 от ДР
на ТЗ. Същевременно от клаузата на чл. 4, т. 3 от договора за предоставяне на паричен заем
/с характер на договор за потребителски кредит/ се установява, че в хипотезата на
обезпечение на заема чрез дружество-гарант, то следва да бъде одобрено от кредитора, т.е.
кредиторът едностранно определя кое дружество да бъде поръчител по кредита. На
следващо място от съдържанието на чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция се
установява, че възнаграждението на гаранта е разсрочено на погасителни вноски, чиито
падежни дати съвпадат изцяло с падежите на погасителните вноски по договора за
потребителски кредит. На следващо място от клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за
предоставяне на гаранция се установява, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да
приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждение по този договор и всички други вземания на гаранта по този договор. На
последно място в чл. 12 от договора е уговорено право на гаранта да прехвърли по всяко
време своите права по този договор /включително суброгационните права срещу
потребителя/ на всяко трето лице по своя преценка, включително на изрично посоченото
дружество „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, което дружество е посочено
изрично като бъдещ цесионер и в чл. 10 от договора за паричен заем. От гореизложеното
следва, че е налице договор за гаранция, сключен с предварително определено от кредитора
по договора за потребителски кредит юридическо лице-гарант, представляващо свързано с
кредитора дружество, като в договора е предвидено възнаграждението за поръчителството
да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/ заедно с погасителните вноски по
кредита, и е уговорена изрично възможността суброгационните права на гаранта да бъдат
придобити възмездно чрез цесия от конкретно посоченото в двата договора трето лице
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД /чл. 9, ал. 3, т. 5/, което от своя страна
5
води до възстановяване на платените от гаранта суми и придобиване на вземанията от
предварително определения от кредитора цесионер. При тази правна конструкция
гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито реално получава уговореното
възнаграждение, нито упражнява суброгационните си права при плащане. Единственият
правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД на допълнителен финансов приход от 858,24 лева, представляващ
престацията на потребителя по гаранционната сделка. При липсата на който и да било от
елементите от същественото съдържание на договора за поръчителство се налага изводът, че
процесната сделка не представлява такъв договор, а по съществото си е съглашение за
въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски
кредит, чието възникване му е било известно при сключването на договора /чл. 4, т. 3 от
договора за кредит и чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция/. Следователно възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция представлява част от общия разход по кредита за
потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при
изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В случая
това не е сторено, поради което договорът за кредит се явява сключен в нарушение на
императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. При това
положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР, а ГПР, който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК. С оглед гореизложеното съдът
намира, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. А
съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона.
В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за посочване на
действителния размер на ГПР по кредита, поради което договорът е нищожен поради
противоречие с цитираната законова разпоредба.
Процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен поради заобикаляне на
закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по изложените по-горе съображения.
Ето защо съдът намира, че предявените установителни искове са основателни и
следва да бъдат уважени.
Не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявените при
условията на евентуалност основания за нищожност на договора за гаранция – липса на
основание и накърняване на добрите нрави, поради което не следва да бъдат разгледани.
По отношение на разноските:
Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса с определение от 27.09.2024 г.
на РС-В. по образуваното първоначално пред този съд производство по гр.д. 938/2024 г. На
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, съгласно която разпоредба когато делото е решено в полза на
лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е
6
длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, то следва сумата за държавна такса
да се присъди в тежест на ответниците и в полза на съдебната власт. В случая материалният
интерес възлиза на 4037,76 лв. за първия установителен иск, видно от чл. 7 от договора за
паричен заем, като дължимата държавната такса е в размер на 161,51 лв., която следва да
бъде присъдена в тежест на ответника Изи Асет Мениджмънт АД и в полза бюджета на
съдебната власт. Материалният интерес възлиза на 858,24 лв. за втория установителен иск,
видно от чл.3, ал. 1 от договора за гаранция, като дължимата държавната такса е в размер на
50,00 лв., която следва да бъде присъдена в тежест на ответника Файненшъл България ЕООД
и в полза бюджета на съдебната власт.
Ответникът Изи Асет Мениджмънт АД е навел възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА, като се е позовал на Решение
на Съда на ЕС по дело С-438/2022 г. Такова възражение е навел и ответникът Файненшъл
България ЕООД.
В свое определение № 139/05.03.2024 г. по в.ч.гр.д. № 60/2024 г. ОС - Монтана е
приел, че въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в
какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените
съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС,
поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за
подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото. Чрез процесуалния си представител ищецът е поискал присъждане на разноски,
като по правилото на чл.78, ал.1 ГПК при този изход на спора му се дължат - такива за
адвокатското възнаграждение, което ответниците следва да заплатят при хипотезата на
чл.38, ал.2 вр. ал.1, т. 2 от Закон за адвокатурата.
Съгласно чл.7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за МРАВ за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела с определен материален интерес - при
интерес от 1000 до 10 000 лв. - 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв., минималният
размер на възнаграждението съобразно уважената претенция в случая се определя на 703,77
лева при материален интерес 4037,76 лв. за първия иск и 400 лв. при материален интерес
от 858,24 лв. за втория иск. Тъй като в настоящата хипотеза се касае за правен спор, който не
се отличава с фактическа и правна сложност, делото е решено в едно съдебно заседание,
7
което е протекло без присъствието на процесуалния представител на ищеца, и действията на
ищцовия процесуален представител се изразяват единствено в изготвяне на искова молба,
съдът, с оглед цитираното решение на СЕС, намира, че адвокатското възнаграждение следва
да се определи в размер на по 400 лева за всеки от двата иска срещу двамата ответници. При
посочените критерии съдът определи възнаграждението на адв. Р. Р.. по иска за нищожност
на договора срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД на 400 лева и по иска за нищожност на
договора за гаранция срещу „Файненшъл България“ ЕООД - на 400 лева.
Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38,
ал. 2 ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско
възнаграждение, в размер, определен от съда, което се присъжда на адвоката. За да упражни
адвокатът това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за
правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е
безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв., като не се проверява и не се нуждае от
доказване обстоятелството, че клиентът е близък на адвоката и изобщо обстоятелството, на
което е уговорена безплатна правна помощ. /определение №515/02.10.2015г. по ч.гр.д.
№2340/2015г. на ВКС, І т.о., определение № 365 от 17.07.2017 г. по ч.т.д. № 894/2017 г. на
ВКС, І т.о., определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г.о.;
определение № 731 от 09.10.2014 г. по ч.гр.д. № 5256/2014 г. на ІІІ г.о. и др./. Ето защо се
дължи претендираното адв.възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК,
ЗА НИЩОЖЕН Договор за паричен заем № 4908342/26.09.2023г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, като
заемодател, и Е. Ц. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ****, като заемател.
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, ЗА НИЩОЖЕН Договор за
предоставяне на гаранция № 4908342/26.09.2023 г., сключен между „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, като гарант, и Е. Ц. П., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ****, като потребител.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал. 1 ГПК, вр. чл.38, ал. 2 вр. ал.1, т. 2 от Закон за
адвокатурата, „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. ****, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Р. Н. Р., вписан в АК - ***, личен № ***,
адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. /четиристотин лева/.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал. 1 ГПК, вр. чл.38, ал. 2 вр. ал.1, т. 2 от Закон за
адвокатурата, „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. ****, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Р. Н. Р., вписан в АК - ***, личен № ***,
адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. /четиристотин лева/.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ****,
8
със седалище и адрес на управление: гр. ****, ДА ЗАПЛАТИ в полза бюджета на съдебната
власт, по сметка на ЛРС, 161,51 лв. /сто шестдесет и един лева и петдесет и една стотинки/
дължима държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:
****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, ДА ЗАПЛАТИ в полза бюджета на
съдебната власт, по сметка на ЛРС, 50,00 лв. /петдесет лева/ дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Монтана в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Лом: _______________________
9