№ 15677
гр. София, 15.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20231110148151 по описа за 2023 година
Предявен е иск от „Кредит Инс“ АД чрез адв. Р. Д. /л.9/ с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане на ищеца по
отношение на ответника за сумата от 456,98 лв., непогасена главница по Договор за
предоставяне на потребителски кредит от 18.01.2021 г., ведно със законна лихва от
14.04.2022 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 20219/2022 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ищецът претендира
и сторените разноски по делото.
Ищецът „Кредит Инс“ АД твърди, че по силата на Договор за предоставяне на
потребителски кредит от 18.01.2021 г. е предоставил на ответника Ч. К. С. заемна сума, като
последният се е задължил да я върне съобразно погасителен план към договора, ведно с
уговорената възнаградителна лихва. Твърди, че на 18.11.2021г. е падежирала последната
погасителна вноска. Сочи, че задълженията по договора са погасени частично, като остава
дължима главница в размер на 456,98 лв. За събиране на вземанията ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което било
образувано ч.гр.д. № 20219/2022 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ответникът възразил в срока по
чл. 414 ГПК, поради което са предявени настоящите искове. Ето защо, моли съда да
постанови решение, с което да уважи предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
Във възражението по чл. 414 ГПК са релевирани следните възражения: Сочи, че не дължи
сумата в размер на 401,35 лв., представляваща такса „Гарант“, тъй като тази клауза в
договора е неравноправна. Счита също, че не дължи сумата в размер на 168 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 18.03.2021г. до 18.11.2021г., тъй като тази
клауза в договора е нищожна. Оспорва частично отговорността си за разноски в заповедното
производство.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
1
Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от
това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с
постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК;
възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от
заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е
възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в
себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне
на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителна
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предоставени
за разпореждане.
В настоящият случай е представен писмен договор за потребителски кредит „Екстра“
№ 111056/ 18.01.2021 г., сключен между ответника в качеството му на кредитополучател и
ищеца в качеството на кредитор. Съгласно текста на същия ищецът предоставя на
ответника в качеството му на кредитополучател сумата 700 лв. Уговорено е общия размер
на всички задължения - 1411,69 лв., платими на 10 погасителни вноски, при фиксиран
годишен лихвен процент 36% и ГПР 49,7%. Първото дължимо месечно задължение е
уговорено, че е с падеж 18.02.2021 г., а крайният падеж на договора – 18.11.2021 г.
Признато е от ищеца, че ответникът е погасил общо 1083,34 лв. Същото се установява
от заключението на приетата без възражения ССчЕ.
В Раздел I, т. 1.4 от договора е предвидено, че средствата по кредита се предоставят
съгласно попълнена онлайн регистрационна форма и изрично посочен от кредитополучателя
начин – в брой на каса на Изипей, или по посочена от него банкова сметка. В случая, видно
от предоставената от ищеца информация, кредитополучателят е избрал като метод на
плащане да получи сумите в брой на каса на Изипей. Видно от разписка за извършено
плащане от 18.01.2021 г. е направен превод в полза на кредитополучателя в размер на 700
лв.
Съгласно чл. 305 от ТЗ, „когато плащането се извършва чрез задължаване и/или
заверяване на сметка, то се смята за завършено със заверяване сметката на кредитора или
чрез изплащане в наличност сумата на задължението на кредитора.“ По тези съображения
съдът намира, че е налице реалното предаване на сумата.
Представеният частен диспозитивен документ - договор за потребителски кредит е
подписан от страните с обикновен електронен подпис, поради което ги обвързва с
направените от тях насрещни волеизявления и произтичащите от това права и задължения.
Следователно между страните е налице облигационно правоотношение по договор за
паричен заем /потребителски кредит/.
Съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се
касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално
уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
По отношение на уговорената такса „гарант“:
Кредитополучателят е избрал кредиторът да ангажира дружество гарант, за
гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза
на кредитора такса „гарант“, разсрочена към месечните му вноски, съгласно приложения
към договора погасителен план. В конкретния случай, кредитополучателят не е представил
банкова гаранция, която да покрива пълния размер на дължимата по кредита сума, а се е
съгласил кредиторът да ангажира дружество гарант, за гарантиране плащане на
задълженията му по кредита. Към представените от ищеца документи, обаче, никъде не
2
фигурира такъв, който да удостоверява сключената сделка между кредитополучателят и
дружество гарант. На база уредбата в договора на такса "гарант", съдът стига и до извода, че
разпоредбите, които я регламентират са приложими за всички кредитополучатели, сключили
договор за кредит с ищеца. Тук следва да се посочи, че с тази клауза кредиторът цели да
прехвърли финансовия риск от неизвършването на проверка на кредитоспособността на
заемателя върху него чрез заплащане на допълнително възнаграждение за гаранция, което е
недопустимо.
Също така при сключване на договор при фиксиран лихвен процент, рискът за
заемодателя се отчита чрез уговорен по-висок размер на лихвата. Недопустимо е рискът да
се обезпечава и чрез предвиждане на отделна такса, в случая „такса гарант“. Съгласно чл.
10а, ал. 3 ЗПК кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за
едно и също действие. В случая дефакто кредиторът веднъж е отчел риска от невръщане на
сумата по кредита при уговаряне на лихвения процент, като втори път го отчита чрез
таксата гарант. По този начин таксата всъщност представлява повторна такава,
обезпечаваща един и същи риск за заемодателя, който един път е бил взет предвид,
съответно обезпечен, при определяне размера на лихвения процент. Ето защо тази клауза би
била нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал. 3 ЗПК.
Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че сключването на
договор за предоставяне на гаранция с дружество-гарант представлява задължително
условие за получаването на кредита/ така т.8.2 от ОУ – предоставянето на гаранция е
задължително условие за отпускане на кредита/. Ето защо, заплащането на таксата „гарант“
е следвало да бъде включено в ГПР /арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено. При
извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен неправилно,
тъй като към него не е била включена такса „гарант“.
При процесния договор определения размер на ГПР – 49,7 % не надвишава пет пъти
размера на законната лихва, но същевременно от посоченото в него е видно, че освен
главница и заплащането на 36 % възнаградителна лихва, е предвидено и заплащането на
такса „гарант“ – 501,69 лв., при което се получава обща сума за плащане от 1411,69 лв. При
това положение се установява, че реално размерът на ГПР е 453,04%, съгласно
заключението на ССчЕ, от което следва, че се надвишава пет пъти размера на законната
лихва.
С оглед гореизложеното при подобно некоректно посочване в договора на ГПР, без да
са включени разходите за допълнителни услуги, се нарушава разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Последица на нарушението на въпросната разпоредба е недействителност на
договора на осн. чл. 22 ЗПК и дължимост единствено на чистата сума по кредита на осн. чл.
23 ЗПК.
Установи се, че главницата по договора е в размер от 700,00 лв.
Съгласно заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ ответникът е извършил
плащания в общ размер от 282,34 лв. на 16.02.2021г. и 26.03.2021г. Констатира също, че на
19.05.2023г./след подаване на заявлението/ той е заплатил сума в размер на 801,00 лв.
Същото се признава и от ищеца в исковата молба. Ето защо съдът приема, че ответникът е
заплатил общо сумата от 1083,34 лв., с което е погасил дългът си изцяло, като в
действителност е надплатил 383,34 лв.
По тези съображения искът следва да бъде отхвърлен.
По отношение на искането на ответника за обезсилване на заповедта за изпълнение
по отношение на сумите, които за оспорени с възражението по чл. 414 ГПК, тъй като
установителен иск за тях не е бил заведен в законоустановения срок, следва да се отбележи,
че Заповед № 20716 от 20.07.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
е обезсилена с Разпореждане № 119940 от 29.09.2023 г. по гр.д. 20219/2022 г.
Относно разноските:
3
Тук следва да се отчете, че ответникът е заплатил сумата от 801,00 лв. на 19.05.2023г.,
която дата следва подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение/14.04.2022г./, но предхожда депозирането на исковата молба/29.08.2023г./. Ето
защо следва да се приеме, че ответникът не е станал повод за завеждане на исковото дело,
поради което не дължи разноски за него. Той, обаче, е станал отчасти причина за завеждане
на заповедното дело, поради което дължи разноски за него съответно на останалата
незаплатена дължима от него главница.
Претендиран размер в заповедното: 1188,06 лв.; Незаплатена част от дължимата
главница към дата на завеждане на заповедното дело: 417,66 лв.
Разноски на ищеца в заповедното производство: ДТ- 25 лв. и 200 лв. адвокатско
възнаграждение намалено от съда до минималния размер предвиден в чл.6, т. 5 от Наредба
№ 1 МРАВ по направено възражение или 225 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед горното на ищеца се дължат разноски в размер
на 79,10 лв. за заповедното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „КРЕДИТ ИНС“ АД с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III” № 85, ет. Мецанин, по реда на чл. 422
от ГПК иск за признаване за установено спрямо Ч. К. С., ЕГН: ********** и с адрес: гр.
София, кв. „Хиподрума“, ул. „Видлич“ № 142, вх. Б, ет. 5, ап. 37, че дължи заплащането на
сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 20.07.2022г.
по ч.гр.д. № 20219/2022г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав, с основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 456,98 лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 111056/ 18.01.2021 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Ч. К. С., ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, кв. „Хиподрума“, ул.
„Видлич“ № 142, вх. Б, ет. 5, ап. 37, ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИТ ИНС“ АД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III” № 85, ет.
Мецанин, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 79,10 лв., разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4