№ 439
гр. Стара Загора, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Таня Илкова
при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова
като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело №
20245530100188 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, чл. 19,
ал.4 от ЗПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чл. 55, ал.1
от ЗЗД.
Ищецът К. Е. С., чрез пълномощника си адв. М. М., твърди в исковата
си молба, че е страна по Договор за паричен заем кредирект № 680362,
сключен със "СИТИ КЕШ" ООД, гр. София, на 22.05.2022г. за предоставяне
на заем в размер на 1100 лв. Съгласно чл. 3.7. от него годишният лихвен
процент на заема е 40.05%, а годишният процент на разходите е 47.68% .
Уговорени били срок и начин на плащане с осем вноски, посочени в
погасителен план към договора.
Твърди, че действително приложеният в кредитното правоотношение
годишен процент на разходите обаче, е различен от вписания в договора
размер на 47.68%. поради факта, че съгласно договора се дължала неустойка
по смисъла на чл. 6.2. в случай, че ищецът не предостави в тридневен срок от
усвояване на заемната сума поръчител или банкова гаранция.
Ищецът на първо място твърди, че ответното дружество, залагайки
клаузата на чл. 6.2. в договора за потребителски кредит всъщност целял
заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки
1
заблуждаваща търговска практика създава неравноправност, която
благоприятствала кредитодателя и увреждал кредитополучателя. С такава
клауза в договора ответникът целял да заблуди ищеца в частта, относно
действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство
поражда недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11
ЗПК във връзка с чл. 19 ГПК във връзка с чл. 22 ЗПК липсата на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит води до нищожност на договора. Това било така, защото годишният
процент на разходите по кредита включва в себе си всички разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора.
Твърди, че съгласно чл. 6.1. от Договор № 680362, е следвало
задължително да предостави в срок от три дни обезпечение, като предостави
поръчител или банкова гаранция, отговарящи на условията на чл. 33, ал. 1 от
Общите условия към договора за заем. Сочи, че при непредставяне на
обезпечение в този срок се дължала неустойка в размер на 957.32лв.
Неустойката се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита,
отразена е в погасителния план и представлявала неразделна част от договора.
Счита, че уговореното възнаграждение под формата на неустойка е
разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на
ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал.
1 и 2 ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения в
договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания такъв от „Сити Кеш“ ООД. Посочването в договора на размер на
ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1
и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22
ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 ЗПК.
Сочи съдебна практика в тази насока.
Твърди, че изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на
чл. 68г ЗЗП, която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска
практика, която се използвала от ответника с цел свръхпечалба. Такава
практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако
2
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална
компетентност и е възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител. Посочва чл. 68д ЗЗП съгласно който,
заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна
информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин,
включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да
въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената
информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за
резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без
използването на търговската практика.
Сочи, че съгласно чл. 6.1. от договора било уговорено заемът да бъде
обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на конкретни
условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
критериите, визирани в Общите условия към договора, същият дължал
неустойка, съгласно договора за кредит, която е уговорена в размер на
957.32лв. Неустойката се начислявала пропорционално към всяка вноска по
кредита. В случая се кумулирала месечната вноска за неустойка, с която
падежното вземане нараствало значително и вноската по кредита става
значително по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към
погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало
предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителя.
Твърди, че неизпълнението на задължението му да представи банкова
гаранция или посочи поръчител, отговарящ на конкретни условия е вдигнал
лихвения процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази
неустойка представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се
потвърждавало и от факта, че неустойката е уговорена и в погасителния план
по договора.
Счита, че предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК
и на основание чл. 22 ЗПК договора бил недействителен, като съгласно чл. 23
ЗПК ищецът дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други
разходи.
В подкрепа на твърдяното ищецът +сочи, че съгласно чл. 8, параграф
1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът
3
е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в
съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се
посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този
начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяли
за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити.
Сочи в този смисъл съдебна практика и счита, че клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което
задължение става изискуемо до три работни дни от усвояване на заемната
сума е в пряко противоречие с целта на Директивата.
Твърди, че такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Сочи, че по този начин на длъжника се вменявало задължение да
осигури обезпечение след като кредита е отпуснат и ако не го направи, дългът
му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличавала. Целта на законодателя била, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна
4
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит,
като в тази връзка сочи съдебна практика.
Твърди, че посоченият лихвен процент в договора от 40.05% не
отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
неустойка представлявала добавък към договорната лихва и не е добавена в
ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено е такъв. Поради по-
високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на
разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но
същият не бил обявен на потребителя и не е посочен в чл. 3.5. от договора в
действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл.
11, т. 10 ЗПК.
Счита, че по този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло
равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и
в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение.
Ищецът, в условията на евентуалност, моли, ако съдът прецени, че
договорът не е изцяло нищожен, да признае за установено, че договорната
лихва противоречи на добрите нрави, по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от
съдържанието на договора, страните са уговорили заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно.
Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗЗД, лихви може да се уговарят до размер,
определен от Министерски съвет, а съгласно чл. 9 ЗЗД, страните имат свобода
на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да
противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като
именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се
уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на
възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е
лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето
лице/кредитополучателя/, но да не водела до неоснователното му обогатяване
за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се
правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят
всички относими обстоятелства.
Сочи, че според приетото в трайната, установена и непротиворечива
5
практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се
явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по
обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната
лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/.
Задължението по договора за кредит на ищеца било необезпечено, а
договорената лихва надхвърляла значително трикратния размер на законната
лихва за претендирания период, с което правело клаузата, уговаряща размер й
нищожна.
Сочи съдебна практика в тази насока.
Твърди, че уговореният размер на възнаградителна лихва 40.05% ,
наред с останалите условия и характеристики на договора, а именно: липса на
обезпечение, неустойката, в размер на 957.32лв., всички съдебни и
извънсъдебни разходи за сметка на кредитополучателя, противоречала на
добрите нрави.
Ищецът, в условията на евентуалност, моли, ако съдът прецени, че
договорът не е изцяло нищожен, да признае за установено, че уговорената
неустойка в чл. 6.2. от договора е нищожна. С така уговорената неустойка се
целяло единствено да се постигне неоснователно обогатяване, като с тази
разпоредба се излиза извън присъщите функции на неустойката, посочени в т.
3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Счита неустойката в почти равен размер на размера на отпуснатия
заем по никакъв начин не обезщетявала ответника по договора за кредит, а
още по-малко го санкционирала, предвид факта, че нямало увреждащо
действие за ответника към момента на реализиране на фактическия състав по
въпросната клауза от договора. Единствената цел, която се преследвала с тази
разпоредба е свръхпечалба на ответника.
Твърди, че неустойката също така била неравноправна по смисъла на
чл. 145 ЗЗП и съответно нищожна на основание чл. 146 ЗЗП. Потребителят не
е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително изготвена
от дружеството - кредитор и съответно не била индивидуално уговорена.
Счита, че уговорената в чл. 6.2. неустойка за неравноправна, тъй като
представлявала уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на
изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между
6
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради
обстоятелството, че задължавала потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Така с така уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се
дължи само обезщетение в размера на законната лихва.
Счита, че въпреки липсата на основание, е заплатил по договора
сумата в размер на 881.22лв. Тази сума представлявала недължимо платена
сума от страна на ищеца към ответника възнаградителна лихва, неустойка за
непредоставяне на обезпечение, както и други такси към договора.
Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че Договор за паричен заем кредирект № 680362/22.05.2022г. е
изцяло недействителен, поради нарушение на императивните разпоредби на
ЗПК и ЗЗП, в хипотезата на евентуалност да се признае за установено, че
клаузите на чл. 3.7. и чл. 6.2. са нищожни, както и да бъде осъден „Сити
Кеш“ ООД да заплати сумата от 881.22лв., представляваща недължимо
платена сума по Договор за паричен заем кредирект № 680362/22.05.2022г.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Моли да бъдат присъдени в тежест на ответника и всички разноски,
направени в производството.
В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника
„Сити Кеш” ООД, гр.София, чрез пълномощник адв. Хр. М., в който взема
становище, че исковата молба е нередовна, неоснователна и е предявена в
условията на злоупотреба с права.
Ответникът на първо място счита, че исковата молба е недопустима,
тъй като на дата 09.01.2024г. в Районен съд - гр. Стара Загора са депозирани
от ищеца две искови молби срещу него с цел да се възложи в тежест на
ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Двете граждански
дела се водели за оспорване на сключени между тях четири договора за
потребителски кредит, които са с идентично съдържание и са сключени при
идентични условия, като са подадени чрез един и същ процесуален
представител и имат идентично съдържание, в т.ч. петитум и обстоятелствена
част. Твърди, че ищецът е имал възможността да получи защита на правата си
7
в рамките на едно производство, но е образувал две с целта да се обогати за
сметка на ответника с по- високия размер на присъдените в тежест на
последния разноски. Сочи злоупотреба с процесуални права, противоречаща
на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3
ГПК. Счита, че съдът е длъжен служебно да следи дали извършваните пред
него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която
страните си дължат по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на
поведение, несъобразено с това правило, съдът не следва да уважава
неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на
ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.
Сочи съдебна практика в тази насока.
Твърди, че идентичността между делата и производствата е твърде
съществена, за да се гледат в отделни производства, чиято единствена цел
била генериране на по-високи разноски за ответното дружество. Двете искови
молби били напълно еднакви, с изключение на размера на осъдителните суми,
едновременно с това и по двете производства се претендират разноски.
С исковата молба, по която е образувано гр.д. № 189/2024г. се
оспорвали едновременно три договора, като те, както и настоящия договор
съдържат клауза за неустойка. Гражданските дела били на един и същи етап,
но се разглеждали от два състава, а твърденията, аргументите и оспорванията
са напълно еднакви, оспорените клаузи били идентични, тъй като били по
четири договора за идентични кредитни продукти, били заявени еднакви
доказателствени искания, процесуалните представители и на двете страни
били едни и същи, респективно и възраженията на ответника по двете
производства били еднакви. Разглеждането на двете производства съвместно
и постановяването на едно общо решение би отговаряло в най-пълна степен
на принципите на гражданския процес: добросъвестно упражняване на
процесуалните права от страните под страх от отговорност за вреди,
състезателното начало и равенството между страните в производството и
процесуална икономия.
Твърди, че предвид наличието на четири договора между страните с
предмет идентични кредитни продукти били налице трайни отношения,
създадени на база идентични условия за предоставяне на конкретни услуги.
Поради което тълкуването на договорите, преддоговорните и договорните
8
отношения между страните следвало да бъдат разглеждани съвместно, а не
изолирано.
Счита, че разделянето на споровете в множество производства водело
и до отделни съдебни решения, респективно до издаването на отделни
изпълнителни титули и завеждането на отделни изпълнителни дела, като на
тази незаконосъобразна практика следвало да се противодейства с
присъждането на разноски само за едно производство и съединяване на
делата по реда на чл. 213 ГПК.
Ответникът на второ място счита, че предявената искова молба не
отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 от ГПК. Не ставало
ясно как и по какъв начин е формулирана осъдителната претенция по
отношение на нейния размер. Ищецът не бил приложил доказателства, които
да кореспондират с тези суми и не е посочил за какъв период от време се
претендира сумата, подлежаща на връщане поради това, че е била недължимо
платена.
Счита, че осъдителният иск не е индивидуализиран със
задължителните период и размер на претенцията. Твърди, че на всеки от
клиентите на „Сити Кеш" ООД се предоставяла сметка за начислените и
заплатени суми, в която било посочено за всеки отделен период каква сума е
заплатена и на какво основание и който документ ищецът следвало да
представи по делото на основание чл. 127, ал. 2 ГПК след като твърди, че е
извършил такова плащане.
Счита, че петитумът на кондикционния иск бил формулиран напълно
неясно и по отношение на основанието му, тъй като установителния иск е за
нищожност на договор, евентуално нищожност на клаузи, не ставало ясно
при уважаване на кой от тях се претендира присъждане на осъдителните
претенции. Липсвали всякакви твърдения защо ищецът претендира връщане
на посочените суми. Предявената искова молба не отговаряла на изискванията
на чл. 127, ал. 4 ГПК, тъй като ищецът е предявил иск за парично вземане, но
не е посочил банкова сметка и начин на плащане.
Ответникът на трето място счита, че претенциите на ищеца за
обявяване недействителността на договор за кредит № 680362/22.05.2022г. на
посочените в исковата молба основания, респективно при евентуалност на
клаузите, с които били уговорени възнаградителна лихва и неустойка и за
9
връщане на сумата, в размер на 881.22лв., са неоснователни.
Твърди, че действителността на договора за кредит била обусловена
от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на ЗПФУР, по реда на
който е сключен договора. Видно било от приложеният към исковата молба
Стандартен европейски формуляр, че ищецът го е получил предварително и е
бил наясно с информацията в него.
Сочи, че Общите условия за заеми „Кредирект” са публично
достъпни, но също са били разгледани от ищеца при кандидатстването му за
кредит.
Оспорва изцяло твърдението на ищеца, че клаузите в договора
представляват заблуждаваща търговска практика и са в противоречие на
добрите нрави, с принципа за добросъвестност и справедливост. При
подписване на договора за заем ищецът е бил наясно с всички условия по
договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Предвид това
клаузите се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител.
Ответникът бил запознат още преди сключването на договора с неговите
условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество.
Твърди, че настоящия договор за кредит е втори по ред между
страните с идентично съдържание и условия, като след това ищецът е
сключил още два за същите кредитни продукти. Тъй като четирите договора
съдържали клауза за плащане на неустойка, в случай че не бъде предоставено
обезпечение по кредитите, към датата на втория кредит ищецът е бил напълно
наясно с процесната клауза за неустойка и последиците от нея.
Счита, че ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не
може да черпи права от неправомерното си поведение. Изтеглил е кредити,
избирайки конкретните услуги, които да ползва, а впоследствие инициирал
производства, по които да му бъдат присъдени разноски, очевидно с
единствената цел да увреди кредитора си.
Сочи, че ако ищецът е бил добросъвестен е разполагал с 14 дни, за да
упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 29 ЗПК, посочено
изрично в Стандартен европейски формуляр, Общите условия и договора.
Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен правата
10
на потребителя, в случай че последният прецени, че е встъпил в кредитно
правоотношение при неизгодни за него условия. С информация за това свое
право ищецът е разполагал на няколко етапа от изградените трайни
отношения с кредитодателя - веднъж с получаването на Стандартен
европейски формуляр още преди сключване на първия договор, а след това
при приемането на Общите условия преди сключване на настоящия договор в
които правото на отказ от договора е подробно обяснено в чл. 28, т. 5 , трети
път след получаването на Стандартен европейски формуляр, в който в т.1 от
част IV „Други важни условия по договора за кредит", правото на отказ в 14
дневния срок от сключването на договора е конкретно посочено, както и
четвърти път след получаването на самия договор за кредит и общите условия
на посочен имейл. Вместо това, ищецът изтеглил заема от ответното
дружество с единствената цел да се обогати от последващите съдебни
производства.
Сочи, че след сключването на процесния договор ищецът е сключил
още няколко договора с ответника при напълно идентични условия, което
било в пълно противоречие на твърденията за нищожност на договора и
неустоечната клауза. Това представлявало самостоятелна индиция за
злоупотреба с права и недобросъвестност от страна на ищеца.
Ответникът на трето място счита, че са спазени всички изисквания по
чл. 11, ал. 1, т. 10 относно формирането на ГПР. Съгласно ЗПК,
кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. Не счита за правилно твърдението на ищеца относно
това, че размерът на ГПР е немотивирано висок и противоречал на добрите
нрави. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения
Стандартен европейски формуляр било ясно посочено какъв е размерът на
ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК
„ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на
МС на РБ.“ При допустим лимит от 50 %, ГПР било видно, че определеният в
размер на 47,68 % ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за
забава.
Счита за неоснователни доводите за нищожност на договора във
11
връзка с уговорената неустойка и ГПР. На първо място нищожността на
отделна клауза не влечала след себе си нищожност на целия договор,
доколкото същият можел да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не
била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата
е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно
задължение на заемателя. Несъщественият й характер по отношение на
валидността на главното правоотношение се извличало както от правната
характеристика на института на неустойката, така и от тълкуването на
процесния договор. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР
и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна,
неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните и те
са я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай, че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора.
Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Противното би било и в нарушение на закона, който дава задължителни
указания какви са компонентите на годишния процент на разходите. ГПР
представлявал сбор от разходите, които ще направи кредитополучателят за
ползване на предоставената услуга. Това били едностранно определени суми
от кредитодателя, които представляват цената за предоставената от него
услуга. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Той представлявал крайната стойност
на заплатената услуга, за която потребителят следва да бъде информиран
предварително. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на
изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите
разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за
кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната
функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала
право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Сочи,
че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете
страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
12
неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Сочи, че твърдението на ищеца, че уговорената между страните
неустойка следвало да бъде включено в ГПР е неоснователно и
противоречало на действителните уговорки между страните. От клаузите на
договора било напълно ясно, че неустойката не представлявала разход по
кредита, който следвало да бъде включван в ГПР. Ищецът е бил наясно с
разходите, които се включвали в ГПР към датата на сключване на договора.
Твърди, че в конкретния случай неустойката била индивидуално
договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема -
такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Към датата
на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание
за плащане на неустоечната сума.
Ответникът счита, че е внесъл достатъчно яснота в тази насока като в
чл. 4 от договора, представен от ищеца, имало Погасителен план, неразделна
част от него, бил подписан от страните и била посочена възможната вноска за
неустойка за целия период на погасяване.
Твърди, че обстоятелството, че неустойка се дължала само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било
посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-та колона от него с
знак „*" и съответната бележка след плана било изрично посочено, че тези
суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задълженията по чл. 6, т. 1
от договора. Ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без
неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки един
падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите е именно да бъде информиран
потребителя за задължението си към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им. Обстоятелството, че сумата на неустойката била
разделена на вноски била изцяло в полза на потребителя, тъй като от него не
се изисквало да заплати цялата сума наведнъж. Поради горното счита, че с
неустоечните клаузи не се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ответникът на четвърто място счита, че възнаградителната лихва е
възнаграждение/цена, която се дължи за ползването за определено време на
предоставени от страна на заемодателя по договор парична сума или други
заместими вещи. Лихвата по кредита била фиксирано уговорена за целия срок
13
на договора, а именно 40.05%, като при това обстоятелство ответникът не си е
запазило правото да променя едностранно същата. Между страните било
уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от
вноските по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в
пълен размер.
Твърди, че по този начин се целяло поставяне на кредитополучателя в
по-благоприятно положение, тъй като не бил ангажиран от връщане на суми в
пълен размер в кратки срокове. В Част II от стандартен европейски формуляр
били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде
изплатена на ответника, като по този начин ищецът е бил напълно
информиран за условията, преди да сключи съответния договор.
Погасителният план бил неразделна част от Договора - Приложение 1, и
включвал пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската
представлява главница и каква лихва.
Счита твърденията, че уговореният в договора фиксиран лихвен
процент в размер на 40.05 % е в противоречие с добрите нрави, тъй като
надвишава три пъти размера на законната лихва за неправилни и
необосновани. Счита, че доводът на ищеца, че конкретно съотношение между
възнаграждението по договора и трикратният размер на законната лихва
противоречат на закона и основополагащи правни принципи, без подобен
лимит да е законодателно уреден и при ясно и недвусмислено определен
лихвен процент за целия срок на договора, не намирал основание нито в
закона, нито в правната доктрина. Наличието на противоречие с добрите
нрави се преценявал за всеки отделен случай като меродавна за преценката е
конкретната фактическа обстановка.
Сочи, че няма конкретни правила, а морални принципи, поради това
изводът, че са нарушени не можело да бъде изведен като императив за всеки
случай, в който договорно задължение има една конкретна стойност.
Възнаградителната лихва била част от ГПР и в закона установеният
максималният размер на ГПР към датата на сключване на договора бил 50%.
Твърди, че максималният възможен размер на договорната лихва е
нормативно регулиран, макар и опосредено и лихвата по кредита бил с девет
14
пункта по-ниска от максимално допустимата.
Сочи съдебна практика в тази насока, като твърди, че цитираната от
ищеца такава е неприложима и постановена преди въвеждане на максималния
праг на допустимата лихва. Твърди, че при експресното предоставяне на
кредитния продукт от ответника и с оглед условия за разсроченото й плащане
възнаградителната лихва не била прекомерно висока.
Според ответника, при така формулираните клаузи и от
съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването
му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл
да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие
на отношенията им. Договорните клаузи били индивидуално договорени,
ясно и точно описани в договора и ищецът е бил наясно с всички аспекти на
финансовото си задължение към ответника, както при сключване на договора,
така и преди това. В стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити също били посочени разходите по
кредита, както и размера на уговорената неустойка.
Оспорва твърдението за недействителност на неустоечната клауза.
Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на условията, посочени в чл. 6, т.1 от Договора. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не водела задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните. Ответникът е
предоставил паричен заем срещу обезпечение, а ищецът се е задължил да
върне заетата сума и договорената лихва. Договорът бил сключен изцяло по
волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит,
получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт под
формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се
съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на чл. 6, т. 1 и чл. 6, т. 2, и след
сключването на договора, дори след изтичането на тридневния срок, да е
15
осъзнал, че е неспособен да се справи с това да представи поръчител или
банкова гаранция, които да отговарят на съответните условия на кредитора,
ищецът е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по реда на т.1 от IV част на стандартен европейски формуляр, без да
е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка, както и без никакви
други отрицателни последици за него - заплащане на обезщетения или такси.
Тази възможност гарантирала в пълна степен правата на потребителя, в
случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни
за него условия. Друга възможност за ищеца било удължаването на
тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение.
Сочи, че вместо да упражни някое от законоустановените си и
договорни права, ищецът е сключил още три договора с ответника при
идентични условия. Въпреки, че в настоящото производство се твърди
нищожност на договор за кредит от 22.05.22г. и клаузите му, ищецът сам е
поискал да се обвърже с условията на ответника по конкретния кредитен
продукт четири пъти, след като вече е бил напълно наясно с икономическите
последици от договорните клаузи.
Посочените факти водели до явния извод, че е налице индивидуално
договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищецът се е
запознал неколкократно с условията на конкретния кредитен продукт на
ответното дружество, като по всеки кредит е получавал преддоговорна
информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при
безспорното знание за финансовите последици на тези уговорки. Това
опровергавало твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за
справедливост и добрите нрави от страна на ответника и твърдението, че
ищецът не би сключил процесните договори, ако е бил наясно с финансовите
резултати от тях. Ответникът твърди, че ищецът изобщо не е имал намерение
да предоставя обезпечение и с изтеглянето на кредитите е целял да се обогати
неоснователно, като в последствие заведе неоснователни искове. Очевидно
било, че ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията
на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи
права от неправомерното си поведение.
Сочи, че не би могло да се твърди противоречие на договорната
16
неустойка с добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП по
изброените причини, свързани с индивидуалното договаряне и
възможността кредитополучателят да въздейства върху обстоятелствата,
водещи до начисляването , респективно върху цялостното отпадане.
Неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също
така е била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
преценката за нищожност на неустойката на това основание се правела за
всеки конкретен случай, съгласно сочена съдебна практика, противоречие с
добрите нрави не било налице и доколкото при изследването на този въпрос
се правело проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също
отсъствали - дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи, дали неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от
неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор ищецът не бил
предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липса на
такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в неустойката по чл. 6, т. 2, като е дал възможност и
допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно
да не плаща неустойката.
Ответникът оспорва като неоснователни всички твърдения за
неравноправност и нищожност на клаузата за неустойка, изложени в исковата
молба. Процесният договор следвало да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните – налице били сключени в различни периоди
четири договора за кредит. Тълкуване на договора за кредит в контекста на
трайните отношения между страните било необходимо, тъй като преценката
за неравноправност на клаузи, сключени с потребител винаги започвали от
въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. След
това - дали клаузите, с които се обвързвал потребителят, му дават достатъчно
ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на
финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца.
Именно на тази основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от
потребителските договори, тяхното противоречие с добрите нрави и
добросъвестността.
Счита, че предвид наличието на трайни отношения между страните и
17
сключването на множество договори при идентични условия не можело да се
твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по договора, както и
липса на информираност с условията и последиците от процесните клаузи,
доколкото ищецът се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал
възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното.
Размерът на неустойката е посочен в стандартен европейски формуляр,
получен от ищеца преди сключване на всеки договор. Така на потребителят
била дадена достатъчно информация, за да прецени конкретните
икономически последици, в случай че не предостави обезпечение по
договора, като същият е могъл още преди подписване на договора да реши да
не се обвързва с неговите условия или да преговаря за различни условия, но
не е сторил това. В последствие отново се е обвързал със същите условия.
Счита, че съгласно горепосоченото е налице индивидуално
договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и
липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се
поемат с тях. Ищецът е бил информиран за условията за ползване на продукта
на ответника предварително - да представи обезпечение с право на избор
какво да бъде то, като в случай, че не го направи, да плати неустойка в точен
и индивидуално определен размер. Това изключвало възможността да е
налице нарушение на чл. 146 ЗЗП и чл. 143 ЗЗП.
Сочи съдебна практика в тази насока.
Твърди, че са неоснователни твърденията за заблуждаваща търговска
практика, липса на информация за всички разходи по връщане на
предоставения кредит, тъй като неустоечната клауза била съставена на ясен и
разбираем език. Значението и последиците от обвързването с нея били
недвусмислено посочени в договора. Страните са подписали погасителен
план, който съдържал различните варианти на задълженията на ищеца, както
и условията при които ще възникнат. В договора, и в стандартния европейски
формуляр били записани ясно и точно всички параметри и условия по
кредита. Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер
чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи
били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и
размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Счита, че клаузата за неустойка напълно отговаряла на изискванията
18
на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, практиката на СЕС и националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Оспорва иска за
неоснователно обогатяване, тъй като от неоснователността на установителния
иск следвало и неоснователност на иска за връщане на даденото по същия
договор.
Счита, че договорът, както и отделните му клаузи са действителни,
поради което всички платени от ищеца суми били получени на валидно
правно основание.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените
от ищеца К. С. претенции като неоснователни. Претендира за разноски, като
прави и възражение за прекомерност на възнаграждението за адвокат на
ищеца.
В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощника си,
който поддържа исковата молба. Ответното дружество, редовно призовано, не
изпраща представител.
Съдът, на осн. чл. 214 от ГПК, е допуснал изменение в размера на
иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, като е приел, че същият е увеличен до размера на
1150.20 лв..
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено
следното:
По делото не се спори и се установява от представените писмени
доказателства, че на 22.05.2022г. между ищеца К. С., в качеството на
кредитополучател, и „СИТИ КЕШ“ ООД- София, в качеството на
кредитодател, е сключен Договор за паричен заем Кредирект №680362, по
силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит, в
размер на 1100лв. срещу задължението на последния да го върне в срок от 8
месеца, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05% и ГПР в размер на
47.68%.
В т.6.1 от договора е посочено, че заемателят се задължава, в срок от
три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави едно от
изброените обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Предвидено е, че
19
обезпечението следва да отговаря на условията на чл.33, ал.1 от ОУ към
договора за заем, като при неизпълнение, в тридневен срок от сключването
му да предостави обезпечение, заемателят дължи на заемодателя неустойка, в
размер на 957.32 лв., която ще се плаща разсрочено, съгласно погасителния
план.
По делото е изслушано заключение по назначена съдебно-счетоводна
експертиза. От същото се установява, че ищецът е заплатил в полза на
ответника "Сити Кеш" сума по договора, както следва: 1100 лв. – главница,
159.86 лв. - договорна лихва, 760.34 лв. неустойка.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка, съдът
стига до следните правни изводи:
Безспорно установено по делото е, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение въз основа на сключен на 22.05.2022 г.
договор за потребителски кредит. Няма спор между страните, че ответникът
"Сити кеш" ООД представлява финансова институция по смисъла на чл. 9 ал.
2 от ЗПК, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител, по смисъла на чл. 9
ал. 3 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването за формиране на
годишния процент на разходите /ГПР/, както и с разминаването на посочения
20
ГПР в договора с действителния такъв.
ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47.68 %, а
възнаградителната лихва- 40, 05 %, но от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера
на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
В тази връзка, следва да се посочи и, че още при сключването на
договора е предвидено, че неустойката по чл. 6.2 ще се заплаща разсрочено,
заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 957.32 лева /при
отпусната заемна сума от 1100 лева/. Така въведените изисквания в
цитираните клаузи от договора за вида обезпечение /банкова гаранция или
поръчители/ и срока за представянето му /тридневен/, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за
представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на
сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита.
В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика
се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя.
Следва още да се посочи и, че с предвиждането на тази неустойка се
21
заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, защото тя не е включена в
ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин
се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на
размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за
добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на
насрещните престации, а също е в нарушение на добрите нрави.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
/като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи.
От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити
по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на
чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита
на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от
22
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл.
22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
евентуалния предявен такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното
процесуално условие за разглеждането му.
С оглед установената недействителност на процесния договор,
основателен се явява иск с правно осн. чл. 55, ал.1 от ЗЗД. Съгласно чл. 23 от
ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В случая, ищецът е получил сумата от 1100 лв., а е
върнал на кредитора "Сити Кеш"ООД, сума, в размер на 2250.20 лева./видно
от заключението на ССЕ/. Надплатената сума, в размер на 1150.20 лв.,
подлежи на връщане на ищеца, ведно със законната лихва, считано от датата
на завеждане на иска до окончателното плащане.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъде осъден ответника да
заплати на ищеца направените по делото разноски, в размер на 300 лв.,
съобразно списъка на разноски – 100 лв. за държавна такса, и 200 лв. за
възнаграждение за вещо лице.
Ищецът прави искане да бъде определен адвокатски хонорар, на
осн.чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА. На ищеца в производството е оказана безплатна
адвокатска помощ, на основание сключен договор за правна защита и
съдействие, в който е посочено, че възнаграждението следва да е съгласно чл.
38, ал.1, т.2 ЗАдв. С оглед на това е налице предвиденото в чл. 38, ал.1 ЗАдв.
основание за присъждане на адвокатско възнаграждение на упълномощения
адвокат за осъщественото в производството процесуално представителство.
За да упражни правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение, е
достатъчно адвокатът да представи сключен със страната договор за правна
защита и съдействие /какъвто в случая е налице/, в който да посочи, че такава
се предоставя безплатно, на осн. чл. 38 ЗАдв. При определяне дължимото
възнаграждение съдът следва да изходи от задължителния характер на
даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар.1 ДФЕС, съобразно което
определените с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимални размери на
23
адвокатските възнаграждения служат само за ориентир при определяне на
възнаграждението. Ето защо, и с оглед преценка предмета на спора,
интересът, вида и качеството на свършената работа, и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото, съдът следва да определи
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 400 лв.,
платимо в полза на упълномощения представител на ищеца.
Водим от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от К. Е. С., ЕГН
**********, от гр. С. З. ..........................................., против „СИТИ КЕШ“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, р-н
Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет.5, че сключеният между тях
договор за паричен заем Кредирект № 680362/22.05.2022г. е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: град София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115
Е, ет.5, да заплати на К. Е. С., ЕГН **********, от гр. С. З.
..........................................., сумата от 1150.20 лева, като получена без
основание по недействителен договор за паричен заем Кредирект №
680362/22.05.2022г., ведно със законната лихва от 09.01.2024 г. до погасяване
на вземането, както и сумата от 300 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: град София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115
Е, ет.5, да заплати на ЕАД М., представлявано от адв. М., ЕИК *********, с
адрес: гр. Стара Загора, ул. Ал.Батенберг № 28, ет.5, офис 42, сумата 400 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
24