РЕШЕНИЕ
№222
14.10.2019 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Добрич, гражданско отделение, в открито
съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Павлина
Пенева, като разгледа докладваното
от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 630 по описа на Окръжен
съд – Добрич за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по жалба с вх. № 1222/23.05.2019
г., на ОУ „В.Д.“, находящо се в село О., общинаТ., област Добрич,
представлявано от директора на училището - В.Г., подадена чрез процесуалния
представител адвокат М.П..
Предмет на въззивна проверка е Решение №
56 от 02.05.2019 г. по гр. дело № 633/2018 г., с което Районен съд – Tервел е
приел, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, че уволнението на С.Х.С. с ЕГН **********
с адрес: ***, е незаконно и е отменил заповед РД-05-407 от 12.09.2018 г. на
директора на ОУ „В.Д.“, с. О., общ.Т..
Произнесъл се е по обективно съединения
иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, като е възстановил С.Х.С. на предишната
работа – старши учител (ПИГ) в начален етап в ОУ „В.Д.“, с. О., общ.Т..
Предвид изхода на делото е осъдил
ответника да заплати на С.С., сумата от 630, 00 лв., представляваща направените
по делото разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
В законоуставения срок срещу решението
на първостепенния съд е депозирана жалба от ответника ОУ „В.Д.“, в която се
излагат доводи за неправилност на съдебния акт. Твърди се също, че при
постановяването му са допуснати съществени процесуални нарушения.
Въззивникът изразява несъгласие с
изводите на съда, че С.С. се е ползвал от закрилата, предвидена за лицата по
чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ. Позовава се на разпоредбата на чл. 314 от КТ и
изтъква, че ищецът не е трудоустроен. В тази връзка сочи, че за да възникне
правото на трудоустрояване в полза на едно лице, то експертното решение трябва
изрично да е издадено с цел трудоустрояване и в него да се посочат
противопоказните условия на труд. В светлината на изложеното отрича в
експертното решение, касаещо С.С., да са посочени такива. Оттук заключава, че
последният не попада сред лицата по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ и не се ползва
от установената от законодателя закрила при уволнение.
В допълнение заявява, че ищецът не
попада и сред лицата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, тъй като не е представил
документи, от които да се установи, че страда от исхемична болест на сърцето.
Въз основа на изложеното, въззивникът
прави искане съдебният акт на първостепенния съд да бъде отменен и да бъде
постановен нов, с който предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
В съдебно заседание се представлява от
адвокат М.П., който заявява, че поддържа жалбата. Претендира заплащане на
сторените по делото разноски.
Постъпил е отговор от въззиваемата
страна, в който се прави искане актът на първоинстанционния съд да бъде
потвърден. Намира го за правилен и законосъобразен.
Потвърждава твърденията на въззивника,
че в решението на ТЕЛК на С.С. не са посочени противопоказни условия на труд.
Но в тази връзка изтъква, че длъжността която ищецът е заемал е била подходяща
за здравословното му състояние, поради което посочване на такива условия не е
било необходимо. Заключава, че същият се е ползвал от закрила към момента на
уволнението.
Не споделя мотивите на съда в цялост.
Въззиваемият не е съгласен с извода на първата инстанция, че тъй като няма
подписан колективен трудов договор в учебното заведение не съществува и
синдикална организация. Счита, че се опровергава и от обясненията на самия
ответник. На тази основа поддържа, че
работодателят е нарушил процедурата по чл. 333, ал. 4 от КТ.
Оспорва и изводите на районния съд за
намален обем от работа при ответника, като акцентира на обстоятелството, че
намаляването обема на работа трябва да засяга конкретно дейността, която
изпълнява уволненият служител, а не дейността на работодателя изобщо.
С.С. се противопоставя и на прието от
съда, че е бил извършен законосъобразен подбор от работодателя.
Пред въззивната инстанция се
представлява от адвокат М.Г., която иска първоинстанционното решение да бъде
потвърдено и в полза на въззиваемия да бъдат присъдени разноски.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
Страните не спорят, че между тях е
възникнало трудово правоотношение, по силата на което въззиваемият е заемал
длъжността „старши учител ПИГ в начален етап“.
От Заповед № 461/02.07.2018 г. (л. 26 от
гр.дело 633 по описа на Районен съд -Т.) се установява, че кметът на ОбщинаТ. е
наредил финансирането на ОУ „В.Д.“ да бъде спряно до представяне на програма от
директора на училището, включваща мерки за оптимизиране на персонала за периода
от 01.07.2018 г. – 21.12.2018 г.
В изпълнение на тази заповед, и като
част от мерките, предвидени в програма за оптимизиране на разходите (л. 41 до
44), директорът на основното училище решил да уволни въззиваемия.
От волеизявлението, обективирано в
документ с изх. № РД-18-329/12.07.2018 г. (л. 51), става ясно, че директорът на
ОУ „В.Д.“ е предизвестил С.С., че трудовото му правоотношение ще се счита
прекратено от 14.09.2018 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.
Връчено му е на 12.07.2018 г.
Изводимо от Заповед РД-05-407 (л. 5),
издадена на 12.09.2018 г. от В.Г.А. – директор на ОУ „В.Д.“, трудовото правоотношение
на въззиваемия е било прекратено на посочените в предизвестието основания,
считано от 14.09.2018 г.. Заповедта му е връчена на 18.09.2018 г.
От приетото по делото като писмено
доказателство Експертно решение № 2534/13.07.2917 г. (л. 7) се установява, че
към момента на уволнението С.С. е бил със седемдесет и девет процента трайно
намалена работоспособност.
Последният оспорил законността на
уволнението си пред районен съд –Т., като първоинстанционният съд уважил двата
обективно съединени иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
Аргументирал е крайния си извод с нарушение на нормата на чл. 333, ал. 1, т. 2
от КТ от страна на работодателя.
При
тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Предявени са обективно съединени искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, които Районен съд –Т. е
уважил.
Както бе посочено и по-горе в
изложението, първоинстанционният съд е приел, че в настоящия случай
въззиваемият се е ползвал от закрилата, предвидена в чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ, обосновавайки се с приетото по делото експертно решение на ТЕЛК. До извода,
че работодателят не е преодолял закрилата, е стигнал, след като констатирал, че
последният не е поискал предварително разрешение за уволнението на С.С. от
инспекцията по труда.
В иницииралия въззивната проверка
документ се оспорва именно този решаващ извод на съда. Въззивникът отрича
ищецът да е трудоустроен, като застъпва тезата, че за да възникне правото на
трудоустрояване в полза на едно лице, то експертното решение трябва изрично да
е издадено с цел трудоустрояване и в него да се посочат противопоказни условия
на труд.
Правилен е фактическият извод на
въззивника, че в процесното експертно решение, като резултат от
освидетелстването на С.С. е определен единствено процента на трайно намалена
работоспособност, без да са посочени противопоказни условия на труд.
Но становището, поддържано в жалбата, че
от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ се ползват само лицата, за които е
издадено експертно решение с цел трудоустрояване и с посочени противопоказни
условия на труд, не е правилно.
Работата, която е изпълнявал
въззиваемият, като „старши учител ПИГ в начален етап“, не е била несъвместима
със здравословното му състояние. Такава е била преценката на експертната
комисия, извършила освидетелстването. Поради тази причина не са отбелязани
противопоказни условия на труд, а оттук и издаването на предписание до
работодателя за преместване на С. на друга работа се е оказало ненужно.
Тезата на въззивника е неправилна,
защото, от една страна, не държи сметка за съществуващата връзка между
намалената работоспособност на работника и трудоустрояването му, а от друга, не
отчита целите, които се преследват със предоставянето на закрила на тази
категория работници.
Връзката между тях е такава, че намалената
работоспособност се явява предпоставка за възникване правото на
трудоустрояване, което може да приеме две форми: преместване на работника на
друга подходяща работа или изпълнение на същата при облекчени условия. Трудоустрояването
е последващо спрямо установяването на намалената работоспособност, но не винаги
е задължително, тъй като работата, която изпълнява работника може да е
подходяща за него. Единствената разлика между двама работници с установена
намалена работоспособност, изразяваща се в това, че единият изпълнява подходяща
за здравето му работа към момента на освидетелстването им, а другият не, не
може да бъде основание за различното им третиране от законодателя, и първият да
не се ползва от закрилата, предвидена в чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ.
В тази насока е и Решение № 174 от
30.07.2012 г., постановено по гр. дело № 1269/2011 г. на III г.о. на ВКС, в което е прието, че
закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ обхваща всички случаи на трайна намалена
работоспособност, независимо дали здравословното състояние на работника е
наложило устройването му на нова работа или изпълняваната е без
противопоказания за здравето му.
Този извод се подкрепя и при разкриване
на целта, която се преследва с предоставянето на закрила на определени
категории работници.
Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ
е само част от общата специална закрила, с която се ползват работниците с
намалена трудоспособност, и в която се включват още самото им право на
трудоустрояване, както и правото им по чл. 147, ал. 1, т. 4 от КТ; по чл. 319
от КТ и др.
Идеята на законодателя е от специалната
закрила по КТ да се ползват работниците с намалена работоспособност, тъй като се
предполага, че поради здравословното си състояние, възможността на тези лица да
престират работната си сила се явява
ограничена, а това би могло да ги направи по-малко „желани“ от работодателя. Намалената
им работоспособност ги прави по-уязвими, а не трудоустрояването им.
Трудоустрояването е само възможност за
лицата с намалена работоспособност, обвързана от характера на изпълняваната от
тях работа, но не и задължителна последица, както бе посочено по-горе.
Ето защо, правилен е извода, че от
специалната закрила се ползват работниците с намалена работоспособност, а не
само трудоустроените.
От изложените аргументи следва, че от
закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ се ползват не само работниците, за
които ТЕЛК е издала предписание за трудоустрояване, а и тези, за които не е
издала такова, но е установила намалена работоспособност.
Този извод, отнесен към настоящия
случай, поставя С.С. сред лицата, ползващи се от закрила. А това означава, че
работодателят е следвало да поиска и да получи предварително разрешение от
инспекцията по труда за уволнението му. По делото не са налични доказателства,
от които да се установява изпращане на такова искане от страна на ОУ „В.Д.“ и
получаване на разрешение, а и последният не твърди обратното, поради което
първостепенния съд правилно е приел, че закрилата не е била преодоляна и
уволнението на С.С. е незаконно.
При тези фактически и правни изводи, и
вземайки предвид нормата на чл. 344, ал. 3 от КТ, разглеждането на трудовия
спор по същество не е необходимо.
При такова произнасяне относно главния
иск, акцесорният за възстановяване на ищеца на предишната работа, с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, също се явява основателен, тъй като е обусловен по
отношение на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна.
Изложеното налага извода, че Решение №
56 от 02.05.2019 г. по гр. дело № 633/2018 г., с което Районен съд – Tервел е
уважил исковите претенции на С.С. по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, е
правилно и законосъобразно, поради което съдебният акт следва да бъде потвърден.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция, в полза на въззиваемата страна – ответник се поражда правото да
ѝ бъдат заплатени направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Въззиваемият своевременно е направил
искане за присъждане на разноски в размер на 672, 00 лева. Приложил е договор
за правна защита и съдействие, от който се установява, че е заплатил тази сума на
пълномощника си адвокат М.Г. за процесуално представителство пред Окръжен съд –
Добрич.
Настоящият състав констатира, че
първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе със съдебния си акт по
отношение на дължимата държавна такса за разглеждане на делото пред него. Предявените
искове са уважени, поради което, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, заплащането
на държавната такса следва да бъде възложено на ответника. Двата обективно
съединени иска са неоценяеми и за всеки от тях се дължи държавна такса в размер
от по 30 лева, на основание чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс.
Следователно въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на С.С. направените пред въззивната инстанция разноски –
адвокатско възнаграждение в размер на 672, 00 лева, а по сметка на Окръжен съд
– Добрич следва да заплати сумата от 60, 00 лева – държавна такса за
разглеждане на делото пред първата инстанция.
С оглед на горното, Въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 56 от 02.05.2019 г. постановено по гр. дело № 633/2018 г. по описа на
Районен съд – Tервел .
ОСЪЖДА, на
основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, ОУ „В.Д.“, находящо се в село
О., общинаТ., област Добрич, представлявано от директора на училището - В.А.Г.,
да заплати на С.Х.С. с ЕГН ********** с адрес: ***, сумата от 672,
00 лева, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ОУ „В.Д.“, находящо се в село О., общинаТ.,
област Добрич, представлявано от директора на училището - В.А.Г., да заплати по
сметка на Окръжен съд – Добрич сумата от 60, 00 лева, представляваща държавна
такса за разглеждане на делото пред Районен съд –Т..
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от обявяването
му.
Председател: Членове: 1.
2.