РЕШЕНИЕ
№ 9
гр. Монтана , 30.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и осми юни, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Аделина Тр. Троева
Членове:Елизабета Анг. Кралева
Герасимова
Пламена С. Петкова
при участието на секретаря Петранка Ал. Петрова
като разгледа докладваното от Аделина Тр. Троева Въззивно гражданско
дело № 20211600500123 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на Д.
И. Д. против решение на Районен съд – Лом от 17 март 2021 г. по гр. д. № 1877/2019 г.,
с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 33, ал. 2 от ЗС.
Въззивникът Д. И. Д. твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като
съдът е достигнал до необоснования извод, че липсва съсобственост, поради което е
отхвърлил иска за изкупуване частта на съсобственичката Б.Ш.. Посочва, че по делото
са представени доказателства за съществуването на съсобственост по отношение
поземлен имот с идентификатор *, като възизвникът притежава ¼ ид. ч., колкото
притежава и въззиваемата Б.Ш.. Установени са и останалите предпоставки за
уважаване на иска: въззиваемата е продала своята идеална част на трето лице без преди
това да го предложи на съсобственика. Въззивникът Д. моли решението да бъде
отменено и вместо него МОС да постанови ново, с което уважи иска и му присъди
делеводни разноски.
Въззиваемата Б.Ш. оспорва въззивната жалба и моли да бъде оставена без
1
уважение. Изтъква, че съдът правилно е възприел фактите по делото и е достигнал до
правилния правен извод, че Д. и Ш. притежават отделни обекти, предмет на правото на
собственост, построени в един общ поземлен имот, поради което теренът има статут
като на общите части и при продажба на някой от построените в него самостоятелни
обекти не се дължи предлагане на земята на съсобственика. Признава, че предмет на
продажбата е била и обслужваща постройка от 28 кв.м. с идентификатор *, но тя няма
характеристиките на самостятелен обект на правото на собственост, а е обслужваща
сграда, поради което чл. 33, ал. 2 от ЗС е неприложим за нея. Моли решението на ЛРС
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззиваемата Д. Н. К. не е подала отговор на въззивната жалба.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред Ломския районен съд е бил предявен иск от Д. И. Д. против Б. И. Ш. и Д.
Н. К. с правно основание чл. 33, ал. 2 от ЗС за изкупуване дела на съсобственичката
Б.Ш. от недвижими имоти в гр. Л, продаден на втората въззиваема с нотариален акт №
*, том І, рег. № 1091, дело 133/2019 г. на нотариус Б. К.
Първоинстанцинният съд е приел, че Д. и Ш. са притежавали отделни обекти на
правото на собственост в имот * по КККР на гр. Л., като по отношение терена Д.
притежава ¼ ид.ч., а Б.Ш. – 125/508 ид.ч. На 27 август 2019 г. Б.Ш. продала на
въззиваемата Д.К. притежаваните от нея жилище, гараж и ½ ид. ч. от друг вид сграда
за обитаване с идентификатор * заедно с 125/508 ид. ч. от терена. За да отхвърли иска,
ЛРС е изложил мотиви, че при наличие на отделни сгради в един и същи имот и когато
тези сгради принадлежат на различни собственици, какъвто е разглежданият случай,
възниква хоризонтална етажна собственост. Земята, върху която са изградени
отделните постройки, има характера на обща част и при продажба на постройка или
обект в постройка не се изисква частта от земята да бъде предлагана на съсобственика
за изкупуване. Тя следва сградата като обслужваща я, затова нормата на чл. 33, ал. 2 от
ЗС е неприложима.
Въззивният съд намира обжалваното решение за правилно, а жалбата за
неоснователна.
Въззивникът Д.Д. се легитимира като собственик на ¼ ид. ч. от поземлен имот с
идентификатор *, придобит от него по дарение (нотариален акт № 24/2015 г.). По
2
силата на тази сделка въззивникът е придобил апартамент с идентификатор * в сграда,
изградена в имота.
Въззиваемата Б.Ш. е притежавала по силата на договор за покупка (нотариален
акт № 173/2012 г.) апартамент с идентификатор *, апартамент с идентификатор *,
гараж с идентификатор * и ½ ид. ч. от сграда с идентификатор * с площ 28 кв. м.
Всички те се намират в поземлен имот *, от който тя по силата на същата сделка е
придобила 125/508 ид. ч.
От анализа на представените нотариални актове се налага изводът, че Д.Д. и
Б.Ш. са били съсобственици заедно с трето за процеса лице на поземлен имот *. В
имота са построени няколко отделни сгради и всеки от тях е притежавал
самостоятелни обекти в тези сгради. Така теренът е подчинен на режима на общите
части, тъй като той има обслужващо предназначение по отношение обектите в
сградите. От това следва, че при продажба на самостоятелно жилище частта от терена,
притежавана от продавача, ще следва жилищния имот, както го следват и общите
частите. Продавачът в такава хипотеза няма задължението да предложи своята част от
земята на останалите съсобственици, затова и искът на Д.Д. е неоснователен.
Потестативното право на изкупуване на дела на съсобственика се отнася до права
върху самостоятелни обекти на правото на собственост, не и до общите части.
Във въззивната жалба се твърди, че е налице съсобственост и по отношение
сграда с обслужващо предназначение с идентификатор * и площ 28 кв. м., за която
ЛРС не е изложил мотиви защо отхвърля иска. Възражението за липса на мотиви е
основателно, но то не води до неправилност на съдебното решение. Допуснатият
пропуск следва да бъде преодолян във въззивното производство.
МОС намира искът по чл. 33, ал. 2 от ЗС за неоснователен и по отношение тази
обслужваща, второстепенна сграда, тъй като въззивникът не се легитимира като
собственик на идеална част от нея. В нотариален акт № 24/2015 г., в който е
обективиран договорът, по силата на който Д.Д. е придобил собственост, липсва сграда
с идентификатор *. Не са представени други доказателства, от които да се установи на
какво основание въззивникът притежава права върху тази постройка и в какъв обем.
След като ищецът не може да обоснове активната си легитимация на съсобственик, то
той не разполага с потестативното право на изкупуване по чл. 33, ал. 2 от ЗС.
В отговора на възивната жалба на Б.Ш. е направено признание за
съществуването на такава съсобственост, но това не е достатъчно за уважаването на
иска. Правото на собственост се придобива чрез договор, за действителността на който
се изисква нотариална форма. В случай, че имотът е придобит по давност, то този факт
също следва да е установен в процеса чрез нотариален акт по обстоятелствена проверка
или чрез други доказателства, от които да се изведе упражняване на фактическа власт с
3
намерение на собственост в изискуемия от ЗС срок.
При този изход на процеса на въззиваемата се дължат разноските, направени
във въззивното производство, затова МОС осъжда Д.Д. да плати на Б.Ш. сумата 300
лв, платен от нея хонорар на упълномощения адвокат.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд – Лом от 17 март 2021 г. по гр. д. №
1877/2019 г.
ОСЪЖДА Д. И. Д. да плати на Б. И. Ш. сумата 300 лв разноски, направени
пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4