Решение по дело №6772/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 265320
Дата: 10 август 2021 г. (в сила от 10 август 2021 г.)
Съдия: Мария Емилова Малоселска
Дело: 20201100506772
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 13 юли 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

    

гр. София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети май две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

                                           ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                                 мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

при секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 6772 по описа за 2020 г., за да се произнесе,  предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 79788 от 30.04.2020 г., постановено по гр. д. № 21309 по описа за 2019 г. на СРС, 30 състав, са отхвърлени като неоснователни исковете за признаване за установено, че  ответникът „Д.С.“ ООД, с ново наименование „К.“ ЕООД дължи на ищеца „АЛД А.“ ЕООД:

- Неустойка при предсрочно прекратяване на договор за оперативен лизинг № 4090 /по оферта за оперативен лизинг с пълно обслужване № 845601 от 01.02.2017г./ към Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 02.02.2017г., определена съобразно чл. 13.7, във вр. с чл. 13.8 от посочения рамков договор, с дата на плащане 02.10.2018г., в размер на 7095,64 лв.;

- Разходи за привеждане на превозното средство съобразно Правилата за стандартно състояние при връщане, определени съобразно чл. 15.3, във вр. с чл. 15.4 от Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 02.02.2017г. с дата на плащане 14.10.2018, в размер на 1483,66 лв. с ДДС;

- Неустойка за забавено плащане на паричните задължения по договор за оперативен лизинг № 4090 /по оферта за оперативен лизинг с пълно обслужване № 845601 от 01.02.2017г./ към Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 02.02.2017г., изчислена съобразно чл. 9.14 от посочения рамков договор към 21.09.2018г., с дата на плащане 03.10.2018г., в размер на 75,76 лв., както и законната лихва върху сумата от 8 655, 06 лв. от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.12.2018 г. до изплащане на сумата.

Недоволен от постановеното решение в така очертаната част останал ищецът в първоинстанционното производство, с оглед което депозирал въззивна жалба, с която иска същото да бъде отменено. В жалбата се излагат оплаквания, че решението в обжалваната част е необосновано и неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Съдът неправилно тълкувал изразената в договора обща воля на страните и нарушавайки договорната свобода, прогласил нищожността на клаузата за неустойка при разваляне на договора. На следващо място, СРС погрешно разчел съдържанието на самата клауза. Развиват се доводи за същността на договора за оперативен лизинг, за вложения от лизингодателя ресурс и разчета във времето, който бил направен. Освен това в стойността на неустойката се включвало и задължение за компенсиране на разходи, които лизингодателят бил направил, които поради предсрочното прекратяване на договорните отношения нямало да бъдат покрити с месечните плащания. Поддържа се, че така уговорената неустойка била в съответствие с присъщите ѝ функции и неправилно СРС достигнал до изводи за нищожност, поради липса на такова съответствие.

Оспорват се изводите на съда за недължимост на неустойката в размер на 75,76 лева за забава върху лизинговите вноски, за които първият съд уважил иска. Размерът на неустойката бил уговорен в т. 9.14 от рамковия договор, същата била начислена от датата на падежа на съответната вноска до датата на прекратяване на договора между страните, с оглед което като отхвърлил този иск СРС постановил неправилно решение.

Позовавайки се на клаузите на чл. 15.3 и чл. 15.4 от договора поддържа, че дължима била и сумата от 1483,66 лева за ремонт на автомобила след прекратяване на договора, за да отговаря същия на правилата за стандартно състояние при връщане.

При тези доводи от въззивния съд се иска да отмени решението в обжалваната от ищеца част и да уважи отхвърлените от първия съд искове в пълен размер.

Ответникът по жалбата „К.“ ЕООД оспорва жалбата с отговор, постъпил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Заявено е становище за правилност на решението в обжалваната от ищеца част, както и искане за потвърждаването му от въззивния съд.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната от ищеца част. По правилността на същото въззивният съд приема следното:

Установено от първия съд с обжалваното решение е, че страните са били обвързани от договор за оперативен лизинг, като същият е развален от ищеца на 21.09.2018 г. преди изтичане на срока, за който е бил сключен, поради виновно неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължението за заплащане на месечните лизингови вноски съобразно уговореното с договора. Установено е още, че на същата дата /21.09.2018 г./ лизинговата вещ е върната на нейния собственик, като е предадено държането върху същата.

По предявения иск за неустойка при разваляне на договора въззивният съд намира следното:

Договорът за лизинг представлява договор, по силата на който едната страна, лизингодател, се задължава да предостави за ползване вещ на другата страна, лизингополучател, срещу възнаграждение. В настоящия случай, доколкото от договореностите между страните не може да се направи извод, че се касае за финансов лизинг, съдът приема, че страните са били обвързани от договор за оперативен лизинг. Видно е от съдържанието на договора, че в т. 13.5 от същия страните са уговорили право за лизингополучателя да прекрати предсрочно договора за лизинг с отправяне на 30-дневено предизвестие след заплащане на поне 12 месечни вноски по съответния договор. С клаузата на чл. 13.7 е уговорено, че в случай на предсрочно прекратяване на договора лизингополучателят дължи неустойка равна на: дължимите застрахователни премии до края на валидността на действащата застраховка „Каско“ и други разходи за превозното средство, независимо дали са платени и/или дължими, доказани чрез копия на договори и/или фактури или други документи, малус за превозното средство, както и такса за предсрочно прекратяване, която се изчислява по формула, посочена в договора.

Като е достигнал до извод, че така уговорената клауза е нищожна, СРС не е постановил неправилно решение, нито е допуснал нарушение на материалния закон, както се поддържа с жалбата, доколкото и според настоящия състав на съда се касае за уговорка, противоречаща на добрите нрави.

В конкретния случай по делото е установено, че договорът за оперативен лизинг е развален на двадесетия месец от сключването му, като ищецът признава неизгодния за него факт, че считано до м.юни 2018 г. ответникът е изпълнявал задължението си по договора за заплащане на цената за лизинговите вноски. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че ответникът е осчетоводил фактурите, издадени от ищеца за лизинговите вноски за периода м.юни 2018 г. до момента на разваляне на договора. Видно е от съдържанието на договора за лизинг, че със същия страните са предвидили възможност да бъде прекратен и по инициатива на лизингополучателя, стига да са заплатени първите 12 лизингови вноски, т.е. предвидена е възможност за освобождаване от задълженията по договора чрез развалянето му занапред при задължение за връщане на ползваната вещ.

Съгласно разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, начинът на определяне на неустойката, както и границите на същата, не са уредени с императивни правни норми, поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на клаузата за заплащане на неустойка.

Неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При всяка преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се съобразят конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

В последователната практика на върховната съдебна инстанция по граждански и търговски дела е възприето становището, че макар да е договорена между търговци, неустойката може да бъде нищожна, както поради противоречие със закона, така и поради несъответствието й с добрите нрави /така напр. Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 395/2008 г., I т. о., ТК, Определение № 885 от 14.12.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 1993/2018 г.и др./. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и/или пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка. Поради това, действителността на клаузата за неустойка, следва да бъде преценена служебно от съда независимо дали страните са се позовали на нищожността й (в този смисъл са: решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО, решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., на ВКС, І ТО, и решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ІІ ТО).

Настоящият състав намира, че в конкретния случай освен мораторната неустойка за забава в плащането на лизинговите вноски, страните са уговорили и компесаторна неустойка в случай на разваляне на договора преди изтичане на крайния му срок. Ищецът по прекратения договор претендира, че има право да получи имуществена облага в посочения размер, като същевременно е освободен от изпълнение на своите задължения по договора, а лизинговата вещ е върната при развалянето на договора.

Изтъкнатите в жалбата доводи, че достигайки до извод за нищожност на неустоечната клауза, лизингодателят се поставя в по-неблагоприятно икономическо положение, че се фаворизира насрещната страна, както и относно начина на уговаряне на неустойката, не могат да послужат за аргумент за действителност на обсъжданата клауза от договора. Изтъкнатите икономически съображения следва да се приемат като част от риска, който носи търговецът при упражняване на своята стопанска дейност. Неговото елиминиране не може да бъде основание за въвеждане на неустойка при разваляне на договора в претендирания размер, при все че с освобождаване от облигационната връзка с този лизингополучател, лизингодателят има възможност да извлече икономическа печалба от други/нови клиенти, да преструктурира ресурсите си, като в крайна сметка лизинговата вещ е върната, същата е собственост на лизингодателя и последният може да се разпореди с нея, както намери за добре.

Неоснователни са и доводите за компонентност на неустойката и включването в съдържанието на същата на такси и разходи за лизингодателя, които следвало да се понесат от лизингополучателя. В тази връзка следва да се посочи, че съдът приема за нищожна клаузата за тази неустойка поради противоречието ѝ с добрите нрави заради начина на уговаряне на другия ѝ компонент, а именно включването в съдържанието ѝ на формула, посредством която лизингодателят цели да получи плащане на част от лизинговите вноски по развален договор, като същевременно се е освободил от задълженията си по същия. Последното нарушава принципа на справедливостта като измерител на добрите нрави, с оглед което и нищожна се явява цялата клауза за неустойка, като не е налице механизъм за частичното ѝ запазване относно включените в съдържанието ѝ други компонентни.

Ето защо и в тази част решението на СРС следва да бъде потвърдено, доколкото изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на първия съд.

По иска за мораторна неустойка върху неплатените лизингови вноски за периода м.юни  2018 г. – м.септември 2018 г.:

Съгласно клаузата на чл. 9.14 от процесния договор за лизинг, когато в деня на падежа или в деня на изтичане на срока за отложено плащане, дължимото от лизингополучателя не е постъпило в пълен размер, лизингополучателят дължи неустойка за забавено плащане в размер на 0,05 % за всеки ден забава върху неплатената сума до деня на заплащане на задължението в пълен размер. В конкретния случай договорът е бил с продължително изпълнение и е развален занапред, с оглед което и тази неустойка се дължи до датата на прекратяване на договорното правоотношение на 21.09.2018 г., тъй като занапред отпада основанието, на което същата се явява дължима. Неправилно решаващият състав на СРС е отхвърлил този иск с мотиви, че ищецът не е установил претенцията си по размер. Съгласно нормата на чл. 162 ГПК, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Клаузата на тази неустойка в процесния договор е ясна и размерът на дължимото плащане е определяем. По делото е установено, че ответникът не е заплатил на падежа дължимите по договора лизингови вноски за месеците юни, юли, август и септември 2018 г. /последната частично дължима с оглед развалянето на договора на 21.08.2018 г./, следователно искът за дължимостта на мораторна неустойка е доказан по основание. Настоящият съдебен състав, използвайки онлайн лихвен калкулатор, и като взе предвид датата на изпадане в забава за плащането на всяка от лизинговите вноски, дължими в периода м.юни 2018 г. – м.септември 2018 г. до датата на разваляне на договора /21.09.2018 г./, по реда на чл. 162 ГПК намира, че този иск е основателен за пълния размер - за сумата от 75,76 лева. Ето защо в тази част първоинстанционното решение, като неправилно, следва да бъде отменено, а искът за установяване на вземането – уважен за пълния размер и за периода 12.06.2018 г. – 21.09.2018 г.

По иска за разходи за привеждане на превозното средство в състояние съобразно правилата за стандартно състояние при връщане, определени съобразно чл. 15.4 от рамковия договор за оперативен лизинг:

Съгласно клаузата на чл. 15.4 от процесния договор всички разходи, необходими за привеждане на превозното средство в съответствие с правилата, са за сметка на лизингополучателя, а също и всички разходи за набавяне или поправка на липсващи или увредени части и оборудване, както и за неговия ремонт.

Тази претенция на ищеца е изцяло недоказана. В хода на производството пред СРС не са представени визираните в обсъжданата клауза правила за стандартно състояние при връщане, като от съдържанието на договора и съобразно препращанията към същите става ясно, че представляват отделен документ, съдържащ правила относно процедурата по връщане на лизинговата вещ и състоянието, в което следва да се намира. Съдържанието на тези правила не е било обявено по делото за безспорно между страните, нито за служебно известно на съда. Нещо повече – към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд тези правила не са били налични и на електронната страница на ищеца - на посочения в чл. 15.2 от договора линк / https://www.a********/ е поместено „Ръководство за връщане на автомобила - 2019 г.“, за което по делото не са налице твърдения, а и доказателства да е приложимо при връщане на лизинговия автомобил след развалянето на процесния договор. На следващо място, ищецът не е установил в производството при условията на пълно и главно доказване по кои показатели съобразно правилата автомобилът не е отговарял на същите, както и че констатираните несъответствия не се дължат на нормалното износване на автомобила /съгласно чл. 15.2 от договора/. За пълнота на изложението следва да се посочи, че ищецът не е установил по делото да е изпълнил заълженията си по чл. 15.3 от договора – да е назначил независим оценител и да е приел заключение, изготвено от него. В хода на съдебното дирене пред първия съд ищецът, чиято е тежестта за това, не е направил доказателствени искания, за да установи основателността на този си иск, с оглед което макар и по други съображения, решението на първия съд следва да бъде потвърдено и в тази част.

По разноските:

В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските. В полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъди сумата от още 11,21 лева. Решението следва да се отмени в частта, с която в тежест на ищеца на основание чл. 78, ал. 3 ГПК са възложени разноски над сумата от 1679,95 лева до размера от 1665,34 лева, съобразно отхвърлената част от исковете.

Като взе предвид изхода от въззивното производство – частична основателност на подадената от ищеца въззивна жалба, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК по съразмерност на въззивника се следват разноски в размер на 9,33 лева, а на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК - в размер на 1427,48 лева.  

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 79788 от 30.04.2020 г., постановено по гр. д. № 21309 по описа за 2019 г. на СРС, 30 състав, в частта, с която е отхвърлен иск за признаване за установено, че ответникът „Д.С.“ ООД, с ново наименование „К.“ ЕООД дължи на ищеца АЛД А.“ ЕООД неустойка за забавено плащане на паричните задължения по договор за оперативен лизинг № 4090 /по оферта за оперативен лизинг с пълно обслужване № 845601 от 01.02.2017г./ към Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 02.02.2017г., изчислена съобразно чл. 9.14 от посочения договор към 21.09.2018г. в размер на 75,76 лева, както и в частта за разноските, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „АЛД А.“ ЕООД е осъдено да заплати на „К.“ ЕООД сумата над 1679,95 лева до размера от 1665,34 лева  – разноски, съобразно отхвърлената част от исковете, и вместо това постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от АЛД А.“ ЕООД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, че срещу „К.“ ЕООД /с предишно търговско наименование „Д.С.“ ООД/, ЕИК *******, дължи на ищеца сумата от 75,76 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /04.12.2018 г./ до окончателното плащане, която сума представлява неустойка за забавено плащане на лизингови вноски по договор за оперативен лизинг № 4090 /по оферта за оперативен лизинг с пълно обслужване № 845601 от 01.02.2017г./ към Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 02.02.2017г., изчислена съобразно чл. 9.14 от посочения договор за периода 12.06.2018 г. – 21.09.2018 г. и за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 76591/2018 г. по описа на СРС, 30 състав.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 79788 от 30.04.2020 г., постановено по гр. д. № 21309 по описа за 2019 г. на СРС, 30 състав, в частта, с която са отхвърлени исковете за признаване за установено, че ответникът „Д.С.“ ООД /с актуално наименование „К.“ ЕООД/ дължи на ищеца „АЛД А.“ ЕООД неустойка при предсрочно прекратяване на договор за оперативен лизинг № 4090 /по оферта за оперативен лизинг с пълно обслужване № 845601 от 01.02.2017г./ към Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 02.02.2017г., определена съобразно чл. 13.7, във вр. с чл. 13.8 от посочения рамков договор, с дата на плащане 02.10.2018г., в размер на 7095,64 лева; разходи за привеждане на превозното средство съобразно Правилата за стандартно състояние при връщане, определени съобразно чл. 15.3, във вр. с чл. 15.4 от Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 02.02.2017г. с дата на плащане 14.10.2018, в размер на 1483,66 лева с ДДС.

ОСЪЖДА „К.“ ЕООД /с предишно търговско наименование „Д.С.“ ООД/, ЕИК *******, да заплати на „АЛД А.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 11,21 лева – разноски за производствата пред СРС, както и сумата от 9,33 лева – разноски за производството пред СГС.

ОСЪЖДА „АЛД А.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на „К.“ ЕООД /с предишно търговско наименование „Д.С.“ ООД/, ЕИК *******, сумата от 1427,48 лева – разноски за производството пред СГС.

Първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от ищеца иск за сумата от 2473,23 лева, представляваща сбор на лизингови вноски по договор за оперативен лизинг № 4090 /по оферта за оперативен лизинг с пълно обслужване № 845601 от 02.02.2017г./ към Рамков договор за оперативен лизинг, включващ и услуги от 02.02.2017г., дължими в периода 11.06.2018г. - 10.09.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК- 04.12.2018 г. до датата на окончателното плащане, като необжалвано е влязло в сила.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                             

 

 

 

 

                                                                                                     2.