№ 5950
гр. София, 01.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20231100507150 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №6213/21.04.2023г., постановено по гр.д. №302/2022г. по
описа на СРС, 88 състав, е отхвърлен предявения от Л. В. Р. срещу Е. Г. З. иск
на основание чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяването за окончателен на
предварителния договор от 14.07.2021г., с който Е. Г. З. се е задължила да
прехвърли на Л. В. Р. правото на собственост върху 405/2427 ид.ч. от
притежаваната от нея ½ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор
68134.6722.11 по КККР на гр. София, общ. Столична, обл. София, одобрени
със Заповед №РД-18-21/10.02.2012г. на Изпълнителния директор на АГКК с
адрес на поземления имот: гр. София, райно Панчарево, кв. Горубляне,
местност Градина (Изток), с площ от 2427 кв.м., с трайно предназначение на
територията: земеделска, с начин на трайно ползване: овощна градина,
категория на земята: 5, номер по предходен план 033011, при съседи:
поземлени имоти с идентификатор 68134.6722.310, 68134.6722.13,
68134.6722.85, 68134.6722.10. Осъден е Л. В. Р. да заплати на Е. Г. З. на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1620 лева, представляваща разноски
по делото.
1
Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ищеца Л. В. Р., чрез
пълномощника адв. М. Х., като се излагат оплаквания, че същото е
неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила,
материалния закон и необоснованост вследствие на неправилно установена от
съда фактиечска обстановка. Поддържа, че от съдържанието на сключения
договор не можело да се направи заключение, че страните имат уговорка за
задатък. В договора било посочено, че при неизпълнение от страна на
продавача и упражнено право от купувача да развали договора се дължи
неустойка и нямало основание договорката да се тълкува в друг смисъл. Дори
да се приемело, че платената като капаро сума е уговорена от страните като
задатък, правото на отказ от договора по чл.93 от ЗЗД възниквало за страната,
когато насрещната страна е неизправна. В случая ищецът бил изправна страна
по договора, като е заплатил уговореното капаро в срока, предвиден в
договора. Ответникът не правел възражение за неизправност на ищеца и не
доказвал такова, поради което нямало основание да се приеме, че надлежно е
упражнено право на разваляне, нито на отказ от договора. Нямало направено
от ищеца изявление дори и с конклудентни действия за разваляне или
прекратяване на договора и той дори не разбрал за него до получаване на
отговора на исковата молба. Сметката, по която била преведена сумата от
ответницата не била под контрола на ищеца, поради което нямало как да се
приеме, че ищецът знае къде точно и дали изобщо е върнато капарото. Поради
това неправилно била приложена разпоредбата на чл.75, ал.2 от ЗЗД.
Ответницата не била длъжник по парично вземане, поради което същата
действала недобросъвестно, тъй като добросъвестното изпълнение било
точното изпълнение по вид, време, количество и качество. Изплащането на
парична сума вместо удовлетворяване на непаричното задължение за
прехвърляне на имота било направено самоволно от длъжника и то без да е
дадена възможност на кредитора да узнае за това или да се противопостави.
Сумата била преведена по сметка на юридическо лице, което не било свързано
по никакъв начин с ищеца. Не били събрани доказателства, от които да се
приеме за установено, че ищецът е узнал за постъпването на сумата.
Действията на ищеца също не сочели на съгласие за прекратяване на договора,
тъй като след получаване на 18.11.2021г. на уведомлението на ответницата, че
желае да прекрати договора и е върнала капарото, още на следващия ден
подал молба за обезпечаване на настоящия иск. Тази молба била отхвърлена
2
от съда, но свидетелствала за намеренията на ищеца по отношение на
договора. Ищецът не бил уведомен допълнително за преведената от
ответницата сума на 26.11.2021г. игнорирано било от съда, че е справедливо
изправната страна да има правото на избор дали да получи реално изпълнение
или да прекрати договора и да получи дължимо обезщетение за неизпълнение.
Нямало как да се очаква ищецът да върне сума, която е преведена по банкова
сметка, с която той не може да оперира, и без да е уведомен, че е заплатена от
ответника именно там, както и с оглед изразеното му ясно несъгласие с това
договорът да бъде прекратен. Поради изложеното счита, че са налице всички
основания за обявяване на сключения предварителен договор за окончателен.
Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с
което предявеният иск да бъде уважен.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна
Е. Г. З., чрез пълномощника адв. Д. Г., с който жалбата се оспорва и се прави
искане за потвърждаване на обжалваното решение. Въззиваемата страна
поддържа, че по делото било доказано, че облигационната връзка между
страните е била прекратена. От доказателствата по делото се установявало, че
договорът между страните е бил сключен с оглед бъдещото разделяне на
имота на реални части, което обаче не се осъществило. След сключване на
договора били проведени разговори с ищеца, като му било обяснено
противопоставянето на другите съсобственици и бил търсен начин за връщане
на получената по предварителния договор сума. въззивникът бил писмено
уведомен преди завеждане на делото за връщането на сумата по
предварителния договор поради непостигане на съгласие за подялба на
съсобствения парцел. Сумата била преведена по банковата сметка на
търговско дружество, от която било преведено от купувача капарото в размер
на 2835 евро по предварителния договор. Правилен бил извода на
първоинстанционния съд, че предварителният договор е бил развален по
взаимно съгласие на страните, изразено чрез конклудентни действия. Доказало
се връщане на уговореното капаро, в размер, надвишаващ уговорения с
предварителния договор. Сумата била върната след предварително
уведомяване и то на лице, овластено според обстоятелствата да получи
плащането. Разпоредбата на чл.6, ал.2 от предварителния договор овластявала
продавача едностранно да прекрати договора с нарочно изявление в този
смисъл и връщане на капарото в двоен размер. Неправилно се твърдяло, че
3
уговорката по чл.6, ал.2 от ГПК представлявала неустойка, като такъв извод
не следвал от отделните уговорки на договора, тълкувани в тяхната
взаимовръзка. По делото били водени във връзка с прекратяването на
договорната връзка и връщането на предвидената по договора сума, но
въззивникът отказал съдействие. Тъй като не разполагала с данни за личната
сметка на ответника, сумата била върната по сметката на лицето, овластено да
получи плащането. След получаване на уведомлението ищецът не предприел
действия да изрази становище относно прекратяването на предварителния
договор или да се противопостави. За добросъвестността на продавача можело
да се съди и от проведените разговори, изпратеното писмено уведомление и
плащането в полза на купувача, направено по единствения възможен начин –
по сметката, от която вече е било извършено плащане. Сумата била задържана
от датата на паричния превод и до настоящия момент и това бездействие на
въззивника обуславяло прекратяването. Въззивникът се явявал кредитор по
вземане в двоен размер на платеното капаро и същият получил престация,
установена в договор, по който същият е страна. Уважаването на исковата
претенция би означавало въззивникът да получи едновременно връщане на
капарото в двоен размер и предварителният договор да бъде обявен за
окончателен, което щяло да доведе до неоснователното му обогатяване и
противоречало на изискванията за добросъвестност.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.
4
272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации
на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.19,
ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-
продажба на идеални части от недвижим имот от 14.07.2021г.
Страните не спорят относно сключването и валидността на договора,
като основният спорен въпрос между тях е дали възникналото валидно
облигационно правоотношение по процесния предварителен договор е било
валидно прекратено.
Налице е установена практика на ВКС по приложението на чл. 93 ЗЗД и
чл. 308 ТЗ и чл. 87, ал.1 ЗЗД (напр. решение №474/13.07.2010г. по гр.д.
№457/2009г. на ВКС, IV ГО, решение №64/10.2012г. по т.д. №193/2011г. на
ВКС, II т.о., решение №305 от 07.03.2018г. по гр.д. №960/2017г. на ВКС, ІV
ГО), в която се възприема следното:
Общият способ за едностранно, извънсъдебно разваляне на договорите е
уреден в чл. 87, ал.1 ЗЗД – когато длъжникът по един двустранен договор не
изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът
може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за
изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора
за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато
договорът е сключен в писмена форма.
Задатъкът и отметнината (пишманлък) са акцесорни съглашения, които
предоставят на всяка от страните потестативното право в определени случаи
да развалят един валиден договор. По своята правна същност те
представляват един по-опростен от предвидения в чл. 87, ал.1 ЗЗД способ за
извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора. Уговореният задатък
предоставя това право на изправната страна - чл. 93, ал.2 ЗЗД. Отметнината
може да се ползва от всяка от страните, която смята да не изпълни
задълженията си, произтичащи от договора, преди да е започнало
изпълнението му. Институтът на отметнината, изрично уреден в чл. 308 ТЗ, се
прилага и в отношенията между нетърговци.
Договорите могат да се развалят и по взаимно съгласие на страните,
5
включително и когато това съгласие е дадено с конклудентни действия. Когато
преди изпълнението на един договор, страната върне полученото капаро
(задатък) в двоен размер и това връщане се приеме от насрещната страна, то
налице е разваляне на договора по взаимно съгласие на страните.
Действително, функцията на задатъка е да обезпечи изпълнението на
договора, а при неизпълнение, изправната страна, дала задатъка, може да иска
изпълнение, ведно с обезщетение за действително претърпени вреди или при
отказ от договора да иска връщане на задатъка в двоен размер. Когато
страната получила задатъка, върне същия в двойния му размер и далия
задатъка приеме това връщане, то тези действия сочат за отказ от договора –
за развалянето му при взаимно съгласие, след което приелия обратно задатъка
в двоен размер не може да претендира изпълнението му.
В процесния случай, даденото капаро в двоен размер е било върнато на
купувача по същата банкова сметка, от която е било преведено на продавача,
като плащането е било извършено добросъвестно на лице, което въз основа на
недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението по
смисъла на чл.75 ал.2 от ЗЗД. Установява се от показанията на св. Х.П., че
ответникът Л. Р. не е разполагал с банкова сметка и често му нареждал да
заплаща суми на трети лица от негово име. Свидетелят и ищецът са били в
близки отношения и се виждали всеки ден, поради което липсват основания да
се приеме, че ищецът не е бил уведомен за извършеното плащане. Следва да
се отбележи също така, че ищецът е бил уведомен, че ответницата прави
изявление за прекратяване на договора и връщане на платения задатък в двоен
размер с писмо, връчено на 18.11.2021г. Поради това правилен е изводът на
първоинстанционния съд, че ищецът е приел връщането на двойния размер на
задатъка, които действия сочат за отказ от договора и от негова страна,
съответно обуславят извод за разваляне на договора по взаимно съгласие.
Неоснователни са доводите, че ищецът не е правил изявление за прекратяване
на договора и незабавно след получаване на уведомлението е подал молба за
обезпечение на бъдещ иск. Производството по обезпечаване на бъдещ иск е
едностранно, поради което подаването на молбата от ищеца не може да се
тълкува като отправено волеизявление до другата страна по договора, че се
противопоставя на прекратяването му.
Върнатото в двоен размер капаро не е отказано; не е върнато на
продавача вкл. и до приключване на устните състезания пред въззивната
6
инстанция, предвид което искът за обявяване на предварителния договор за
окончателен се явява неоснователен – договорът е развален по взаимно
съгласие на страните, поради което не може да се претендира изпълнението
му.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени направените за въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лева, намалено на основание чл.78, ал.5 от
ГПК по направеното възражение за прекомерност на разноските, направено от
насрещната страна, което съдът приема за основателно с оглед фактическата и
правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника
процесуални действия.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №6213/21.04.2023г., постановено по гр.д.
№302/2022г. по описа на СРС, 88 състав.
ОСЪЖДА Л. В. Р., ЕГН **********, да заплати на Е. Г. З., ЕГН
**********, разноски за въззивното производство в размер на 1500 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7