Номер 148922.10.2020 г.Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд - София11-ти търговски
На 12.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
Секретар:Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20201001002334 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 1.07.2020 г., подадена по пощата на 30.06.2020 г., на ищеца
„Кроношпан България“ ЕООД срещу решението от 10.06.2020 г. по т. д. № 1981/2019 г. на
Софийския градски съд, VІ-3 състав, с което са отхвърлени предявените срещу „Интербуилд 13“
ООД иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 138 425 лв., представляваща неустойка по т.
7, буква „б“ от споразумение от 29.05.2018 г. за неизпълнение на задължение по т. 4.2, буква „б“ от
същото, и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 16 380 лв. – законната лихва за забава за
периода 1.08.2018 г. – 30.09.2019 г.
В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано СГС е приел за недължима претендираната
неустойка поради нищожността на неустоечната клауза, като противоречаща на добрите нрави.
Твърди се, че съдът погрешно и едностранчиво е тълкувал клаузите на споразумението в
нарушение на чл. 20 ЗЗД. Сочи се, че именно принципите на справедливостта и добрите нрави
били застъпени в процесното споразумение, тъй като основната цел на ищеца-инвеститор е
окончателно уреждане на отношенията с ответника-изпълнител относно плащания по изтекла
гаранционна отговорност за извършени СМР и едновременно с това избягване и ограничаване на
два важи за него риска – репутационен и финансов. Сочи се, че в качеството си на част от водеща
европейска индустриална група, коректен и уважаван дългогодишен инвеститор в Република
България, ищецът оценява като потенциален съществен репутационен риск ситуации, в които
изпълнители на възложени от него СМР не плащат задълженията си към техни местни доставчици
на строителни материали, които обикновено са малки и/или средни местни фирми, опериращи в
градовете, където са производствените площадки на ищеца. Финансовият риск за ищеца при
евентуално неплащане на дължим ДДС на значителна стойност по издадени от ответника фактури
също бил очевиден. Процесната неустойка била уговорена именно с цел избягване на подобен род
1
сериозни рискове за ищеца и с цел насърчаване на ответника да действа добросъвестно и с грижата
на добрия търговец, като се разплати с доставчиците си и внесе дължимият ДДС в бюджета.
Поддържа се, че неустоечната клауза не само не противоречала на добрите нрави и търговски
практики, но имала и ясно изразен санкционен и обезщетителен характер.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
уважи предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.
Въззиваемият „Интербуилд 13“ ЕООД – ответник по исковете – редовно призован, не взема
становище по жалбата.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Кроношпан България“ ЕООД с искова молба от
30.09.2019 г., уточнена с молба от 15.11.2019 г., с която срещу „Интербуилд 13“ ЕООД са били
предявени обективно съединени: 1) иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 138 425 лв.,
представляваща неустойка по т. 7, буква „б“ от споразумение от 29.05.2018 г. за неизпълнение на
задължение по т. 4.2, буква „б“ от същото, и 2) иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата
16 380 лв. – законната лихва за забава за периода 1.08.2018 г. – 30.09.2019 г.
В исковата молба се твърди, че страните са били в договорни отношения, по които ищецът е
възлагал, а ответникът е изпълнявал редица СМР на работната площадка на завода на ищеца в гр.
Велико Търново. В хода на контрола върху изпълнението ищецът констатирал редица недостатъци
и технически нарушения, в резултат на което и след неколкократни срещи и дискусии страните
сключили споразумение от 29.05.2018 г. с нотариална заверка на подписите за уреждане на
отношенията им. Твърди се, че ответникът непълно и неточно изпълнил задълженията си по т. 4.2,
буква „б“, а именно – да представи справка от НАП, от която да е видно, че начисленият ДДС по
всички издадени от ответника спрямо ищеца фактури е надлежно платен, както и справка-
декларация за уредени отношения с доставчици на ответника. От представеното удостоверение от
5.06.2018 г. по чл. 87, ал. 6 ДОПК било видно, че дружеството има неуредени задължения по ДДС.
Твърди се, че въпреки представената декларация от управителя на ответника относно липсата на
неуредени взаимоотношения с доставчици на обекта, както и копия от споразумения с „Пери
България“ ЕООД и „Планекс Инфраструктура“ ООД, били налице ясни доказателства за
противното. Дружеството „Дани Екобулпласт“ ЕООД имало вземане към ответника във връзка с
дейности за същия обект, което вземане не било удовлетворено и към днешна дата, с оглед на
което било отправено едностранно писмено уведомление за виновно неизпълнение от ответника.
Твърди се, че за така констатираното неизпълнение ответникът дължал на ищеца уговорената в т.
7, буква „б“ от споразумението неустойка в размер на 138 425 лв., за която изпаднал в забава от
1.08.2018 г.
По делото е представено споразумение от 29.05.2018 г. с нотариална заверка на подписите,
сключено между „Интербуилд 13“ ЕООД и „Кроношпан България“ ЕООД, имащо характера на
извънсъдебна спогодба и регламентиращо заплащането на изискуеми вземания на ответника към
ищеца, представляващи 10 % от всяка платена от ищеца фактура за извършени СМР на
2
площадката на ищеца в гр. Велико Търново, задържани като гаранция за добро изпълнение,
респективно прихващането на дължими от ответника неустойки по рекламации за некачествено
изпълнени СМР – т. 1. Според т. 2 страните приемат за установено, че вземанията на ответника
към ищеца са на обща стойност 171 425,12 лв., а общият размер на неустойките по приетите
рекламации е 33 000,12 лв., като между двете насрещни задължения е извършено прихващане,
вследствие на което окончателният размер на задължението на ищеца към ответника се определя
на 138 425 лв. /т. 3/, платима по посочена в т. 4.1 банкова сметка на свързано с ответника
дружество. Според т. 4.2 ищецът се задължава да извърши плащането на окончателната сума по т.
3 на две вноски при следните срокове и условия: а) в срок до 3 работни дни от подписване на
споразумението да преведе сума в размер на 70 000 лв., и б) в срок до 15 работни дни от
подписване на настоящото споразумение и само след представяне на справка от НАП, от която е
видно, че начисленият ДДС по всички издадени от ответника към ищеца фактури е надлежно
платен, както и справка-декларация за уредени взаимоотношения с доставчици на ответника, да
преведе сумата 68 425 лв. Според т. 7 в случай, че ответникът не представи изискуемите по т. 4,
буква „б“ документи и/или наруши която и да е разпоредба от настоящото споразумение ищецът
има право по своя преценка: а) да не извърши плащането на оставаща вноска, и б) да прекрати
едностранно с писмено заявление действието на споразумението и да потърси от ответника
насрещни компенсации за причинени вреди в размер на 138 425 лв.
Представено е писмо с изх. № 458/18.06.2018 г. на ищеца, адресирано до ответника, без данни за
получаването от последния. В писмото е посочено, че ищецът е прегледал представени от
ответника документи – удостоверение от 5.06.2018 г. по чл. 87, ал. 6 ДОПК, копие от
споразумение между ответника и „Пери България“ ООД, декларация от управителя на ответника
относно липсата на неуредени взаимоотношения с доставчици за обект „Кроношпан България“ –
гр. Велико Търново. Посочено е, че видно от удостоверението на НАП ответното дружество имало
неуредени задължения за ДДС, като поради липсата на допълнителна информация, се иска да бъде
посочено откъде произтичат задълженията, като в при непредоставяне ще се приеме, че същите са
породени от издадени фактури към ищеца. Посочено е, че поради липса на представени
доказателства ищецът има основание да смята, че задълженията към доставчиците на ответника за
обекта още не са уредени. Поради това към момента не били налице кумулативно изискуемите две
предпоставки за извършване на плащане на втората вноска по т. 4.2, буква „б“ от споразумението
от 29.05.2018 г., като било налице неточно и непълно изпълнение на тези задължения. Поискано е
в 3-дневен срок да бъдат представени пояснения по въпросите относно ДДС и допълнителна
информация за уредени отношения с доставчиците, в противен случай ищецът ще се възползва от
правата си по т. 7 от споразумението.
Представено е писмо с изх. № 465/20.06.2018 г. на ищеца, адресирано до ответника, без данни за
получаването от последния. В писмото е посочено, че след преглеждане на допълнително
представени от ответника документи се установило следното: 1) в справката за ДДС липсва
информация за начислено ДДС през м. 12, а към ищеца има издадена фактура от ответника през
същия месец; ето защо остава неизяснено дали начисленият ДДС по всички издадени фактури от
ответника към ищеца е надлежно платен; това не можело да се установи и предвид
лимитираността на представената справка до 19.06.2018 г.; настоява се за справка по ДДС за целия
период до момента; 2) не следвало да бъде кредитирана декларацията, че са уредени
взаимоотношенията с всички доставчици, тъй като доколкото било известно на ищеца, били
3
останали незаплатени суми към доставчика „Дани Екобулпласт“ ЕООД. Посочено е, че от
приложените от ответника споразумение с неговите доставчици „Пери България“ ЕООД и
„Планекс Инфраструктура“ ООД се установявало, че ответникът е предпочел да не се разплати с
тях с преведената от ищеца на 31.05.2018 г. сума от 70 000 лв., надхвърляща значително
задълженията му към кредиторите, а е предпочел да подпише с тях споразумения, с които за
пореден път им обещава да се разплати, което на практика не изпълва значението на израза
„уреждане на отношения с кредитори“. Посочено е, че поради това отново не са налице
кумулативно изискуемите две предпоставки за извършване на плащане на втората вноска по т. 4.2,
буква „б“ от споразумението от 29.05.2018 г. и е налице неточно и непълно изпълнение, като е
напомнено, че ответникът не може да черпи права от неправомерното си поведение като
неизправна страна по споразумението.
Представено е уведомително писмо с изх. № 470/26.06.2018 г. на ищеца, адресирано до
ответника, без данни за получаването от последния. В същото е заявено прекратяване на
споразумението от 29.05.2018 г. на осн. т. 7, буква „б“. Прекратяването е мотивирано с непълно и
неточно изпълнение на задълженията на ответника по изложени по предходните писма
съображения. Отправена е покана за плащане на сумата 138 425 лв. по т. 7, буква „б“ от
споразумението от 29.05.2018 г. в 7-дневен срок от получаване на поканата.
Представени са и протокол от 29.05.2018 г. за компенсиране на вземания и задължения; поръчка
№ 343989/18.07.2017 г.; поръчка № 339107/20.02.2017 г.; писмо от 13.01.2017 г. от ищеца;
рекламация № 001334/23.04.2018 г.; рекламация № 001336/27.04.2018 г.; заявление за прихващане
от „Дани Екобулпласт“ ЕООД; уведомление от „Планекс Инфраструктура“ ООД; справка от
30.04.2018 г. за неуредени задължения на ответника към „Пери България“ ЕООД.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
1. По иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД
Предмет на разглеждане във въззивното производство е отхвърления от СГС иск за заплащане
на сумата 138 425 лв., представляваща неустойка по 7, буква „б“ от процесното споразумение от
29.05.2018 г.
Между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата, че: 1) между тях е било
сключено процесното споразумение от 29.05.2018 г. с описаното по-горе съдържание,
представляващо спогодба, с което страните са уговорили начин за плащане на задълженията на
ищеца към ответника за изпълнени от последния СМР, представляващи 10 % задържана гаранция
за добро изпълнение; 2) между дължимите от ищеца суми в размер на 171 425,12 лв. и дължими от
ответника неустойки по приети рекламации в размер на 33 000,12 лв. е извършено прихващане,
като задълженията на ищеца са установени на 138 425 лв., платими на две вноски: 70 000 лв. – в
4
срок до 3 работни дни от сключване на споразумението, и 68 425 лв. – в срок до 15 работни дни от
подписване на споразумението, но само след представяне на справка от НАП, от която е видно, че
начисленият ДДС по всички издадени от ответника към ищеца фактури е надлежно платен, както и
справка-декларация за уредени взаимоотношения с доставчици на ответника; 3) уговорено е в т. 7,
че в случай, че ответникът не представи изискуемите по т. 4, буква „б“ документи и/или наруши
която и да е разпоредба от настоящото споразумение ищецът има право по своя преценка: а) да не
извърши плащането на оставаща вноска, и б) да прекрати едностранно с писмено заявление
действието на споразумението и да потърси от ответника насрещни компенсации за причинени
вреди в размер на 138 425 лв.; и 4) с уведомително писмо с изх. № 470/26.06.2018 г. на ищеца,
адресирано до ответника, без данни за получаването от последния, ищецът е заявил прекратяване
на споразумението от 29.05.2018 г. на осн. т. 7, буква „б“ и е отправена покана за плащане на
сумата 138 425 лв. по т. 7, буква „б“ в 7-дневен срок от получаване на поканата.
Претендираната от ищеца неустойка би била дължима от ответника ако е валидно уговорена и
са изпълнени условията за нейната дължимост, по които въпроси въззивният съд намира следното:
На първо място, за да се прецени дали е дължима претендираната неустойка следва да се
очертае предметния обхват на задължението, чието изпълнение тя обезпечава. Това следва
да се извърши чрез анализ и тълкуване на неустоечната клауза и на целия договор съобразно
критериите по чл. 20 ЗЗД. Както бе посочено по-горе, процесният договор има характер на
спогодба по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД с основна цел – да уреди висящите финансови
отношения между страните, произтичащи от други договорни отношения между тях, по
които ищецът е възлагал, а ответникът е изпълнявал СМР на обект на ищеца в гр. Велико
Търново. Тези висящи финансови въпроси са свързани със задържани от ищеца като
гаранция за добро изпълнение суми в размер на 10 % от възнаграждението за извършените
СМР, дължими на ответника, както и с дължими от ответника на ищеца суми /неустойки/ по
приети рекламации за изпълнение, като между двете насрещни задължения е извършено
прихващане, вследствие на което дължимите от ищеца на ответника суми са установени в
размер на 138 425 лв., за които в т. 4.2 е уговорен погасителен план за плащане на две
вноски. Наред с този централен предмет, спогодбата съобразно възможността по чл. 365, ал.
2 ЗЗД учредява и ново правоотношение, което не касае пряко отношенията между страните
по договорите за СМР, а касае изпълнение на задължения на ответника към трети лица –
държавата и негови доставчици, възникнали по повод договора за СМР с ищеца. Централен
елемент от това ново правоотношение са задълженията на ответника да плати дължимия
ДДС по всички издадени към ищеца фактури и да уреди отношенията си доставчиците, като
изпълнението на тези задължения следва да се докаже чрез справка от НАП и справка-
декларация. Изпълнението на тези новопоети към ищеца задължения е вплетено в основното
правоотношение между страните по повод възложените и изпълнени СМР, като е поставено
като условие за изискуемост на втората вноска от установеното задължение на ищеца към
ответника за сумата 138 425 лв., а именно – вноската в размер на 68 425 лв. /т. 4.2, буква „б“/.
Същевременно, изпълнението на тези новоучредени задължения е скрепено и с нова
финансова санкция – уговорената в т. 7, буква „б“ процесна неустойка в размер на 138 425
лв.
5
Следователно, първият въпрос, на който следва да се отговори, е дали е допустимо
поемането на задължения от ответника към ищеца, но за действия и престации спрямо трети
лица. Отговорът недвусмислено следва от чл. 22, ал. 1 ЗЗД – може да се договаря и в полза
на трето лице. Договорната свобода допуска подобно договаряне, като интересът от това на
уговарящият не е задължително да бъде имуществен, а той по правило е неимуществен,
разгледан само в рамките на отношенията уговарящ – обещател. На практика, при подобен
договор обещателят поема задължения към две лица: 1) неимуществено задължение към
уговарящият да изпълни спрямо трето лице, и 2) имуществено задължение за престиране
към третото лице. Ирелевантни към валидността на задължението към уговарящия са
мотивите за подобна уговорка, т.е. какъв е интересът на уговарящия. В жалбата ищецът
твърди, че този му интерес се заключава в избягване на потенциални репутационен и
финансов рискове за него. Репутационният риск се състоял в това, че неплатените от
ответника дължими суми към ищеца се свързвали от третите лица с ищеца, доколкото
самите СМР касаят негов обект. Финансовият риск бил свързан с евентуално неплащане на
дължим ДДС на значителна стойност по издадени от ответника фактури. Същевременно,
ищецът не твърди да е в правоотношения с третите ползващи се лица, по силата на които той
да търпи неизгоди от неизпълнението на ответника към трети лица. Въззивният съд не е
компетентен да преценява доколко тези рискове са основателни, нито може да подлага на
критичен анализ мотивацията на страните да сключат подобен договор. Трябва обаче да се
изтъкне, че дефинираният като финансов риск на практика не съществува за ищеца –
неговият имуществен патримониум по никакъв начин не може да пострада от това дали
ответникът ще изпълни или не финансовото си задължение към държавата за внасяне на
ДДС, дължим по издадените в полза на ищеца фактури. Това публично задължение не е към
ищеца, а ищецът дължи на ответника заплащане на уговореното възнаграждение с включен
ДДС.
Ето защо поетото към ищеца неимуществено задължение на ответника да изпълни към
посочените трети лица е валидно. Неизпълнението на същото може да причини вреди на
ищеца, но тези вреди са различни от имуществените вреди, които биха понесли третите
ползващи се лица, и те за уговарящия могат да бъдат както имуществени /възникнали в
рамките на отношенията му с третото ползващо се лице/, така и неимуществени. Тези
неимуществени вреди обаче също подлежат на обезщетяване в рамките на договорната
отговорност – така ТР № 4/29.01.2013 г. на ВКС – ОСГТК. Няма пречка за покриването на
тази договорна отговорност за неимуществени вреди страните предварително да уговорят
обезщетение – неустойка. Преценката дали тази неустойка е екзорбитантна /неморална/ или
е прекомерна следва да се извърши при съответно прилагане на чл. 92, ал. 2 ЗЗД и на
разясненията по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС – ОСТК. Специфичното при подобна
неустойка за неимуществени вреди е, че тя следва да се съпостави с евентуалното
обезщетение за такива вреди, което би било определено при съответно прилагане на чл. 52
ЗЗД, т.е. по справедливост от съда. Именно такава неустойка е уговорена в клаузата на т. 7,
буква „б“ от процесното споразумение.
Както бе посочено по-горе страните са уговорили, че тази неустойка ще е в размер на
6
138 425 лв. Въззивният съд споделя крайните изводи на първоинстанционния съд, че
процесната неустойка има екзорбитантен характер, т.е. същата противоречи на добрите
нрави, което води и до нищожност на неустоечната клауза. До този извод съдът стига от
съвкупната преценка на следните обстоятелства: 1) размерът на неустойката напълно
съответства на насрещното задължение на ищеца към ответника за изпълнените СМР по т. 3
от споразумението, между което задължение и неустойката обаче няма никаква връзка – тя
обезпечава поетите от ответника към ищеца неимуществени задължения за престиране към
трети лица, които нямат пряка връзка с изпълнението на задълженията на ищеца към
ответника; 2) между ищеца и третите ползващи се лица не съществуват никакви договорни
или други правоотношения, по които за ищеца би възникнала имуществена отговорност за
неизпълнение; 3) неизпълнението на визираните задължения към третите лица е скрепено с
две санкции за ответника – неизискуемост на втората вноска от ищеца към него по т. 4.2,
буква „б“ в размер на 68 425 лв. и дължимост на неустойката в размер на 138 425 лв., т.е.
общите неблагоприятни последици са в размер на 206 850 лв.; 3) неплащането на дължимия
от ответника ДДС по фактурите, издадени към ищеца, не носи репутационни щети за ищеца,
нито финансови такива. Следователно, единствените вреди за ищеца биха били
неимуществени, изразяващи се в евентуално накърнената търговска репутация на ищеца
спрямо третите лица – контрагенти на ответника, доколкото самите СМР касаят обект на
ищеца и с неговото име третите лица биха свързали неизпълнението. Този обхват и характер
на неимуществените вреди обаче, оценени по критерия по ч. 52 ЗЗД, по преценка на
настоящия съдебен състав е драстично по-малък от уговорената процесна неустойка от
138 425 лв. Абсурдно е размерът на тази неустойка да е равен на размера на дължимото от
самия ищеца към ответника, още повече предвид другата предвидена в т. 4.2, буква „б“
санкционна последица за ответника – неизискуемост на втората вноска на дължимото от
ищеца към ответника. Колкото и значимо да е спрямо ищеца неизпълнението към третите
лица, това неизпълнение не би могло да причини на ищеца неимуществени вреди за
накърнена репутация в размер съответстващ на собственото му имуществено задължение
към ответника за изпълнените от последния СМР. Неизпълнението на престация към трети
лица, хипотетично не би могло да причини на ищеца по-големи вреди от неизпълнението
към самия него от ответника.
Ето защо въззивният съд намира, че така уговорената неустойка е в огромен размер, като
тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради
което е нищожна поради накърняване на добрите нрави. При това положение
претендираната неустойка е недължима от ответника, поради което и искът е изцяло
неоснователен.
1. По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Предвид неоснователността на главния иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД неоснователна се явява и
акцесорната искова претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна мораторна лихва за
7
периода 1.08.2018 г. – 30.09.2019 г.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора право на присъждане на разноски би имал само ответникът. Същият
обаче не е заявил претенция за такива, а и не е представил доказателства в тази насока.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.06.2020 г. по т. д. № 1981/2019 г. на Софийския градски
съд, VІ-3 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8