№ 8623
гр. София, 24.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20211110171079 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 124 във връзка с чл. 237 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
M. П. С. с ЕГН **********, адрес ..., .., съдебен адрес град ..., представлявана от
адвокат В. Н., е предявила искова молба, с която излага твърдения, че на 27. 01. 2017 г.
е сключила с ответника договор за кредит № .., според който сумата на отпуснатия
заем била 590 лева, общата сума, която тя трябвало да върне била 683 лева и 20
стотинки, платими седем дни след сключването на договора, годишният лихвен
процент бил 40, 57 %, а годишният процент на разходите бил 49, 80 %. Освен това
ищцата дължала и такса за експресно разглеждане в размер на 88 лева и 61 стотинки.
Ищцата твърди също, че на 31. 01. 2017 г. е сключила с ответника и договор за
кредит № .., с който й била отпусната сумата 650 лева, тя трябвало да върне общо 746
лева и 33 стотинки, платими пет дни след сключването на договора, годишният лихвен
процент бил 40, 32 %, а годишният процент на разходите бил 49, 50 %. Освен това
ищцата дължала и такса за експресно разглеждане в размер на 92 лева и 74 стотинки.
Според ищцата тя погасила изцяло сумите по двата договора в размер на общо
1 478 лева и 47 стотинки през февруари 2017 г. Договорите обаче са нищожни, защото
не е била спазена процедурата за сключването им от разстояние съобразно чл. 8 и сл.
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като не предоставил на потребителя изискуемата преддоговорна
информация. Твърди, че разменените между доставчика и потребителя електронни
съобщения са неподписани електронни документи, тъй като не е спазена предвидената
процедура за удостоверяване на действителния им автор (например квалифициран
електронен подпис), че договорите не са написани по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договорите да се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт (не по-малък от 12) в два екземпляра, че в тях не е посочен същественият
елемент „общ размер на кредита“, че годишният процент на разходите е посочен в
договора единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
1
които са послужили за неговото изчисляване. Заявява, че действителният размер на
годишния лихвен процент по единия договор за кредит всъщност е 824,17 %, а по
другия 1111, 50 %. Счита, че грешното посочване на годишния процент на разходите
следва да се приравни на липса на посочен годишен процент на разходите. Намира, че
таксите за експресно разглеждане са свързани с усвояването и управлението на двата
кредита, поради което противоречат на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, и че е трябвало да бъдат
включени при изчисляването на годишния лихвен процент. Оспорва клаузите за
допълнителни услуги и като неравноправни и нищожни. Оспорва клаузите за
договорна лихва като противоречащи на добрите нрави, причислявайки към тях и
таксите за експресно разглеждане и приема, че тяхната нищожност води до нищожност
и на целите договори за кредит. Претендира и нищожност на договорите, защото
липсвали и други съществени елементи от съдържанието им (условията за издължаване
на кредита, погасителен план, наличието или липсата на право на отказ на потребителя
от договора и срока, в който това право може да бъде упражнено, информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29,
ал. 4 ЗПК и размера на лихвения процент на ден). Твърди и че клаузите на двата
договора за кредит не са формулирани по недвусмислен начин и не позволяват на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договорите.
Твърди също така, че двата договора са били сключени поради крайна нужда при явно
неизгодни условия – към съответния момент ищцата не разполагала с достатъчно
средства да задоволи основните потребности на семейството си (разходи за комунални
услуги, храна и други разходи от неотложен характер), а явно неизгодните условия се
изразяват в печалбата на ответника в размер на 238 лева и 47 стотинки (или 25 % от
предоставената услуга). Евентуално твърди, че ако не целите договори, то отделните
им клаузи са невалидни. Иска от Софийския районен съд да осъди ответника да й
заплати сумата 238 лева и 47 стотинки, представляваща недължимо платени суми по
договори за потребителски кредит, ведно със законовата лихва от 10. 12. 2021 г. до
окончателното изплащане. Претендира разноски.
С писмено изявление от 21. 11. 2022 г. ищцата предприе изменение на иска,
което съдът допусна в откритото съдебно заседание на 14. 12. 2022 г. Така актуалното
искане на ищцата е ответникът да бъде осъден да й заплати сумата 328 лева и 70
стотинки.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „..“
ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление град .., чрез упълномощения
представител юрисконсулт Десислава Димитрова. Признава, че на 27. 01. 2017 г. с
ищцата са сключили договор за кредит, по силата на който й е отпуснал сумата 590
лева, а тя се е задължила да я върне и да заплати в седемдневен срок договорна лихва в
размер на 4 лева и 59 стотинки. Твърди, че ищцата е заявила и допълнителна
незадължителна услуга за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит
съгласно т. 2. 2 от общите условия. Изтъква обаче, че на същата дата ищцата е заявила
и изтеглила и допълнителна сума към основния договор в размер на 410 лева, при
което задълженията й се увеличили. Признава, че на 31. 01. 2017 г. тя погасила цялото
си задължение, като внесла сумата 1 150 лева и 23 стотинки.
Ответникът признава също така, че на 31. 01. 2017 г. страните сключили и нов
договор за кредит, по силата на който на ищцата била отпусната сумата 650 лева, а тя
трябвало да я върне и да заплати договорна лихва в размер на 3 лева и 59 стотинки,
както и да заплати такса за допълнителна незадължителна услуга за експресно
разглеждане в размер на 92 лева и 74 стотинки. Изтъква обаче, че на същата дата
2
ищцата заявила и изтеглила и допълнителна сума в размер на 350 лева, с което
задълженията й по кредита се увеличили. Заявява, че на 02. 02. 2017 г. ищцата е
заплатила сумата 450 лева, с която погасила договорната лихва, таксата за експресно
обслужване и част от главницата. На същата дата ищцата отново заявила и изтеглила
допълнителна сума в размер на 300 лева, във връзка с което е била начислена нова
такса за експресно разглеждане в размер на 35 лева и 53 стотинки и договорна лихва в
размер на 98 стотинки, а общото задължение било в размер на 1 028 лева и 47
стотинки. Признава, че на 07. 02. 2017 г. ищцата изцяло е погасила задължението си.
Ответникът твърди, че ищцата всъщност е негов редовен клиент и че общият
брой на сключените помежду им договори е 47. Както общите, така и специалните
условия са били сведени до знанието й, в момента, в който ищцата е кандидатствала
електронно за сключването на договорите, текстът им й е бил предоставен в писмена
форма с еднакъв по вид, формат и размер шрифт (не по-малък от 12). На ищцата й е
бил представен стандартен европейски формуляр. След сключването на договорите са
й били изпратени в електронна форма договорите и общите условия към тях на
посочения от нея при кандидатстването електронен адрес. В общите условия се
съдържа редът, по който ищцата може да упражни правото си на отказ от договорите, а
в специалните – общият размер на отпуснатите суми. Твърди, че кредитите не са
уговорени да се заплащат на вноски, поради което не важи изискването за посочване
на погасителен план, че още с преддоговорната информация ищцата е била запозната
със специалните условия, както и с годишните лихвен проценти по двата договора и
какво включват те, че договорните лихви и годишните проценти на разходите са в
нормативно установените предели. Намира, че таксите за експресно разглеждане са за
услуга, извършена по искане на ищцата, че не следва да бъдат включвани в годишния
процент на разходите и че са законосъобразни (чл. 10а, ал. 1 ЗПК) и равноправни
(позовава се на писмо от КЗП). Излага доводи, че таксата за експресно разглеждане не
следва да се включва при изчисляването на годишния процент на разходите. Твърди,
че в общите и специалните условия точно и ясно са описани годишният лихвен
процент и условията за прилагането му. Оспорва и твърдението на ищцата за крайна
нужда, като изтъква, че не я е принудил да сключва договорите, че тя е можела да не
приема условията, както и че впоследствие е сключвала още договори за кредит.
Отрича таксите за експресно разглеждане да противоречат на добрите нрави. Иска от
съда да отхвърли изцяло исковете. Оспорва разноските на ищцата за адвокатско
възнаграждение и прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Претендира
разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните по делото
доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни
изводи.
Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за връщане на платена без правно
основание сума, съответно два евентуални иска с правни основания чл. 33, ал. 1 ЗЗД за
унищожаване на договор за кредит № .. и договор за кредит № .., съответно чл. 55, ал.
1, предл. трето ЗЗД за връщането на платена сума след унищожаването на договорите.
В тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване по
главния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД съответните основания
за нищожност към моментите на сключването на договор за кредит № .. и договор за
кредит № .., както и заплащането на сума в общ размер 328 лева и 70 стотинки в полза
на ответника след сключването им. Отново в нейна тежест е да установи при условията
3
на пълно и главно доказване по първия евентуален иск с правно основание чл. 33, ал. 1
ЗЗД че е предявила иска в преклузивния едногодишен срок от сключването на
договорите, както и че към момента на сключването на договорите е била в състояние
на крайна нужда, а по обусловения от него евентуален иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. трето ЗЗД – че е заплатила в полза на ответника сума в общ размер 328
лева и 70 стотинки след сключването на унищожаемите договори.
Страните не спорят и с определението по чл. 140 ГПК съдът отдели като
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелствата, че са сключили договор за
кредит № .. на 27. 01. 2017 г., съответно договор за кредит № .. на 31. 01. 2017 г. Във
връзка с повдигнатите от страните въпроси относно сключването на двата договора,
съдът приема, че сключването на договорите се е осъществило чрез интернет-
платформа на ответното дружество, поради което намира приложение Законът за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Двата договора са били
надлежно сключени от разстояние чрез размяната на електронни изявление от
страните. За да бъде сключен договор от разстояние няма изискване електронните
изявления на страните да са подписани с квалифициран електронен подпис.
Достатъчно е те да са подписани и с обикновен електронен подпис. Обикновеният
електронен подпис се определя като данни в електронна форма, които се добавят към
други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва (чл. 3, пар. 10 Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година относно
електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции
на вътрешния пазар). Представените по делото и от ищцата, и от ответника общи
условия, по-точно графа „Начална страница“, предвиждат изискване потребителят да
създаде свой „личен профил“ в интернет-платформата на търговеца, чрез който да
отправя електронни изявления до търговеца. Този „личен профил“ съставлява тъкмо
данни в електронна форма, по отношение на които страните са уговорили да са
равностойни на саморъчен подпис. Прочее, самото обстоятелство, че ищцата представя
с исковата молба двата договора за потребителски кредит и общите условия към тях,
възпроизведени на хартиен носител съобразно чл. 184, ал. 1 ГПК, косвен доказва
твърдението на ответника, че оригиналните електронни документи са й били
изпратени. След като ищцата не е поискала представянето на оригиналните електронни
документи, то заверените техни хартиени преписи са годни и достатъчни доказателства
за авторството на електронните изявления и тяхното съдържание (решение № 70 от 19.
02. 2014 г. на ВКС по гр. дело № 868/2012 г., IV г. о.). От друга страна, ищцата изрично
е оспорила да й е била предоставяна преддоговорна информация и не е представила
възпроизведени на хартиен носител стандартни европейски формуляри за предоставяне
на информация за потребителските кредити. Такива възпроизведени на хартиен
носител стандартни европейския формуляри са представени единствено от ответника с
отговора на исковата молба. Според съдържанието си те действително съответстват на
двата договора за потребителски кредит, но предвид изричното оспорване, направено
от ищцата, съдът е длъжен да приеме, че така приетите заверени преписи от стандартни
европейски формуляри нямат по-ранна достоверна дата от датата на отговора на
исковата молба. Тези обстоятелства той беше длъжен да докаже според чл. 18, ал. 1, т.
1 ЗПФУР. Следователно съдът трябва да приложи спрямо него неблагоприятните
последици на тежестта на доказването и да приеме, че ответникът не е изпълнил да
предостави на ищцата стандартни европейски формуляри незабавно след сключването
на договорите от разстояние (чл. 5, ал. 13 ЗПК). Неизпълнението на това договорно
задължение само по себе обаче не води до недействителност на договорите за
4
потребителски кредити (решение № 998 от 4.05.2022 г. на СГС по в. гр. дело №
9317/2021 г.).
Съгласно уговореното по първия от двата договора ищцата е получила на 27. 01.
2017 г. потребителски кредит в размер на 590 лева, който е следвало да възстанови в
седемдневен срок ведно с възнаградителна лихва (в текста на договора е посочен
лихвен процент 40, 57 %). Освен това ищцата поела задължението да заплати и такса за
експресно разглеждане в размер на 88 лева и 61 стотинки. Съгласно текста на втория
договор ищцата е получила на 31. 01. 2017 г. потребителски кредит в размер на 650
лева, който е следвало да възстанови в петдневен срок ведно с възнаградителна лихва
(в текста на договора е посочен лихвен процент 40, 32 %). Освен това ищцата поела и
задължението да заплати такса за експресно разглеждане в размер на 92 лева и 74
стотинки.
Страните спорят относно размера на годишния процент на разходите по всеки от
така сключените два договора за потребителски кредит и по-точно дали при
изчисляването му следва да бъде отчетена и таксата за експресно разглеждане. Във
връзка с този спор съдът допусна съдебно-счетоводна експертиза. Експертното
заключение по нея беше изготвена в два варианта. Според първия вариант, при който
таксата за експресно разглеждане не се включва при изчисляването на годишния
процент на разходите, последният не надвишава нормативно установения праг от
петкратния размер на законовата лихва по просрочени задължения, определена от
Министерския съвет (чл. 19, ал. 4 ЗПК). Според втория вариант на експертното
заключение, при който при съответните изчисления се отчита и таксата за експресно
разглеждане действителният годишен процент на разходите по първия от двата
договора е 743, 55 %, а по втория – 966, 18 %, тоест и в двата случая многократно над
нормативно установения максимум.
За да избере кой от двата варианта на експертното заключение да предпочете
съдът намира следното. Годишният процент на разходите по договор за потребителски
кредит изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).
Общите разходи по кредита на свой ред обхващат лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби към ЗПК).
Следователно преценката дали таксата за експресно разглеждане на договора следва да
бъде отчетена при изчисляването на годишния процент на разходите зависи от това
дали тази такса е пряко свързана с договора за потребителски кредит и дали
ползуването на услугата, за която тя се заплаща, е задължително условие за
получаването на кредита.
Съгласно приобщените като писмени доказателства общи условия към двата
договора за кредит сключването на договор за кредит се предхожда от отправянето на
искане за отпускане на кредит от потребителя до търговеца по определен ред (раздел
първи). След надлежното отправяне на искане за отпускане на кредит търговецът се
5
задължава да даде отговор на потребителя в срок от седем календарни дни (раздел
втори, т. 2. 1). Изрично е уговорено обаче, че търговецът дава право на потребителя да
заяви получаването на допълнителна незадължителна услуга за експресно разглеждане,
която гарантира получаването на отговор от търговеца в 15-минутен срок ако искането
е постъпило през работно време, съответно в 2-часов срок от началото на първия
следващ работен ден, ако искането е постъпило извън работно време (т. 2. 2. – 2. 3.).
Таксата не се дължи, ако искането бъде отхвърлено от търговеца (т. 2. 5). По делото
липсват твърдения или доказателства, които да установяват различно от уговореното в
цитираните клаузи положение (например че търговецът преимуществено отхвърля
онези искания за отпускане на кредит, които не са „експресни“). При това положение
съдът не може да приеме за доказано в настоящия казус, че таксата за експресно
разглеждане е задължително условие за получаването на кредита. Щом като не е
задължително условие за получаването на кредита, то в разглеждания случай тя
правилно не е била включена при изчисляването на годишните проценти на разходите
по двата договора. Затова и съдът предпочита онзи вариант на експертното заключение
по съдебно-счетоводната експертиза, според който годишният процент на разходите по
договора за потребителски кредит от 27. 01. 2017 г. възлиза на 49, 80 %, а по този от
31. 01. 2017 г. – 43, 92 % (т. е. по-нисък от отразения в самия договор). При това
положение договорите за потребителски кредит не противоречат на относително
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ищцата обаче е формулирала доводи и че уговорките за такси за експресно
разглеждане са свързани с усвояването и управлението на двата кредита, поради което
противоречат на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и че са неравноправни и нищожни. Тези
нейни доводи съдът приема за основателни. Таксите за експресно разглеждане са
свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което не се дължат от
потребителя (решение № 262242 от 5.04.2021 г. на СГС по в. гр. дело № 12322/2020 г.,
III – Б състав; решение № 823 от 14.04.2022 г. на СГС по в. гр. дело № 10128/2021 г., III
– Б състав; решение № 2480 от 16.09.2022 г. на СГС по в. гр. дело № 10930/2021 г., II –
Е състав). Наред с това съдът констатира, че размерът на таксите за експресно
разглеждане е значителен на фона на главниците и лихвите по отпуснатите
потребителски кредити и води до съществено оскъпяване на кредита. Това съществено
оскъпяване не е оправдано с оглед на ползите, които ищцата е получила от
предоставянето на двете услуги. При това положение съдът приема, че клаузите за
такси за експресно разглеждане освен че противоречат на императивната норма на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, също така са и неравноправни – установяват значително неравновесие
между правата на ищцата-потребител и ответникът-търговец, което неравновесие е във
вреда на потребителя и противоречи на добросъвестността. Следователно тези клаузи
са недействителни.
Недействителността им обаче води само до частична недействителност на
договорите за потребителски кредит. Сама по себе си тя не обуславя недействителност
на целите договори, така че ищцата да дължи връщането само на чистата стойност на
кредитите съобразно чл. 23 и чл. 22 ЗПК. В този ред на мисли съдът следва да обсъди и
още един довод на ищцата – че клаузите за възнаградителна лихва противоречат на
добрите нрави. Съдът държи сметка, че старата съдебна практика приемаше за
безнравствени уговорки за възнаградителна лихва, които надхвърлят двукратния
размер на законовата лихва по обезпечени договори за потребителски кредит,
съответно трикратния размер на законовата лихва по необезпечени договори за
потребителски кредит (решение № 906 от 30. 12. 2004 г. по гр. дело № 1106 от 2003 г.;
6
решение № 378 от 18. 05. 2006 г. по гр. дело № 315 от 2005; решение № 1270 от 09. 01.
2009 г. по гр. дело № 5093 от 2007 г.; и определение № 901 от 10. 07. 2015 г. по гр. дело
№ 6295 от 2014 г. на ВКС). Тази съдебна практика предхожда приемането и влизането
в сила на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която законова норма ограничи годишния процент на
разходите по потребителските кредити, в който попада и възнаградителната лихва. При
наличието на изрично законово ограничение се поставя въпросът дали съдът следва да
извършва и проверка за противоречие с добрите нрави и доколко актуална е
цитираната съдебна практика. Във връзка с това настоящият състав съобразява, че
годишният процент на разходите обема не само възнаградителната лихва, но и други
разходи по потребителския кредит. До въведеното със закон ограничение не може да
приеме за противоречащо на добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Това
положение обаче не изключва задължението на съда да извърши преценка за
съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на
императивна правна норма (определение № 50094 от 15. 02. 2023 г. на ВКС по гр. дело
№ 3123/2022 г., IV г. о.).
Според принципа на свободата на договаряне страните по договора са властни
да определят вида и размера на насрещните си престации, при които волеизявленията
им съвпадат, стига това да не противоречи на повелителни норми на закона и на
добрите нрави (чл. 9 ЗЗД). В конкретния случай ответникът е отстъпил на ищцата на
два пъти парични суми за кратки срокове по необезпечени кредити, а уговорените
възнаградителни лихви са в размер на 40, 57 %, съответно 40, 32 %. Наред с това съдът
отчита вече приетото за установено, че той не е изпълнил задължението си да й
предостави преддоговорната информация във формата на стандартни европейски
формуляри, която преддоговорна информация има пряка връзка с уговорките за
възнаградителни лихви (уточнява, че лихвеният процент е годишен, че е фиксиран,
както и какви са конкретните размери на задълженията за лихва, които възникват при
изтичането на сроковете на договорите). Преценявайки всички тези обстоятелства в
съвкупност, съдът приема, че в разглеждания случай уговорките за възнаградителни
лихви противоречат на добрите нрави.
За разлика от уговорките за такси за експресно разглеждане, които са свързани с
допълнителна услуга и които не обуславят категорично волята на страните за
сключването на двата договора, уговорките за възнаградителна лихва са по-
съществени. Ответникът не би се съгласил да отпусне потребителски кредити
безвъзмездно. Затова тяхната нищожност поради противоречие с добрите нрави влече
нищожността и на целите договори за потребителски кредит (аргумент за противното
от чл. 26, ал. 4 ЗЗД).
След като двата договора са нищожни, то във връзка с предявения главен иск
съдът следва да установи и дали във връзка с тях са били извършвани плащания и
какви са те. От събраните по делото доказателства (два броя платежни нареждания от
ответника в полза на ищцата с дати, съответстващи на датите по двата договора за
потребителски кредит) ответникът е заплатил в полза на ищцата уговорените кредити.
От друга страна, от експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза
(както и от уточненията, които вещото лице Д. направи в откритото съдебно заседание)
се установява, че на 31. 01. 2017 г. ищцата е заплатила на ответника сумата в размер на
1 150 лева и 23 стотинки, с която изцяло е погасила задълженията за главница (1 000
лева), възнаградителна лихва (7 лева и 78 стотинки) и такса за експресно разглеждане
(142 лева и 45 стотинки) във връзка с нищожния договор за потребителски кредит от
27. 01. 2017 г. Установява се освен това, че на 02. 02. 2017 г. ищцата е заплатила в
7
полза на ответника сума в размер на 450 лева, а след това на 07. 02. 2017 г. и сума в
размер на още 1 028 лева и 47 стотинки, с които е погасила задълженията за главница
(1 300 лева), за възнаградителна лихва (6 лева и 50 стотинки) и за такса за експресно
разглеждане (171 лева и 97 стотинки) във връзка с нищожния договор от 31. 01. 2017 г.
Тогава сборът от заплатените от нея възнаградителни лихви и такси за експресно
разглеждане е общо 328 лева и 70 стотинки, какъвто е и размерът на претенцията й за
връщане на платеното при начална липса на основание.
Следователно главният иск на ищцата е основателен. Не се сбъдва
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на съединените с него евентуални
искове, съответно съдът не дължи произнасяне по тях.
Разноски. Предвид изхода на спора в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени сторените от нея разноски. Те се състоят в заплатената държавна такса в
размер на 50 лева, внесеният депозит за възнаграждение на вещото лице в размер на
400 лева. Ищцата не е сторила разноски за адвокатско възнаграждение, но претендира
присъждането на възнаграждение в полза на адвокат Николов, във връзка с което е
представила договор за безвъзмездна правна защита (л. 73, гръб). При това положение
съдът намира, че ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на адвокат
Николов и минимално адвокатско възнаграждение, което съобразно съответната
приложима редакция на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения възлиза на 300 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и
договорите ответника „..“ ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление град .., да
заплати в полза на ищцата M. П. С. с ЕГН **********, адрес ..., .., съдебен адрес град
..., сумата в размер на 328 лева и 70 стотинки, която му е платила при начална липса
на основание на 31. 01. 2017 г., 02. 02. 2017 г. и 07. 02. 2017 г.
ОСЪЖДА ответника „..“ ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление град ..,
да заплати в полза на ищцата M. П. С. с ЕГН **********, адрес ..., .., съдебен адрес
град ..., сумата в размер на 450 лева, представляваща разноски в производството пред
първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата ответника „..“
ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление град .., да заплати в полза на адвокат
Искрен Петев Николов от Софийската адвокатска колегия адвокатско възнаграждение
в размер на 300 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9